Разхождам се аз из късни доби в Блогосферата и чета кой още не спи и твори.
И си мисля за разни (е)нейни си неща. Когато засичам първа част на следващата история.

В блогчето на Тишо забелязвам бурно коментирана статия. При по-близък преглед се оказва, че е на тема световно неизвестната Елена Кодинова. Тя е филоложка, с крайно мнeние относно българската литература и много наивно аргументиране. Похилих се малко как сама се закопва ред след ред (съжалявам, но горещо препоръчвам курс по реторика или най-малкото, да помисли малко повече, преди да публикува), стана ми мъчно колко крайно се изказва и как дефакто се самовъзприема като последна инстанция. Да, мнението е като задника, всеки си има такова. Да, вярно е, българската литература и българските автори са ужасно малко и има наистина много хора, които правят всичко друго с химикалката, само не и да пишат, но да се слагат всички под общ знаменател е просто несериозно.

Общо взето, не разбрах защо Тишо й е обърнал внимание. Все пак, такива писания има под път и над път, защо й прави реклама, той си знае. Може би е върл фен на някои от споменатите "меки моливи", не знам. :) Наистина и мен ме подразни малко, но от друга страна, за 2000 години еволюция, наистина великите автори, ходожници, учени и пр да са около 200/300 души. Това говори нещо за съотношението число хора/продуктивност, нали? Защото за всяко велико научно откритие и гениален физик/химик/биолог/художник, се падат хиляди души, които вършат черната, изморителна и къртовска работа, която никой, никога няма да погледне, разбере, оцени, но която може да повлияе на точния човек в точното време.

Поогледах интернет пространството, госпожата (госпожицата?) се занимавала с подбни скандали от '95-та насам. Чудесно, браво на нея, това не знам какво трябва да значи, сигурно да демонстрира как до българския казан няма дяволи явно. Не мисля, че статията й е повод за гордост, по-скоро казва "не пишете, няма смисъл, всичко вече е казано". И ако вие се смятате за журналист, аз се срамувам от начина, по който се определяте. Защото един журналист не пише и не се изразява така. И може би това е някаква форма на заяждане към факултетите ни? А и Пушкин, Тери Пратчет, Д.Н. Адамс, сестрите Бронте, Удхаус, Камю, Дикенс, Чосър, Кийтс? Дали щяха да съществуват като автори, ако някой им беше казал "вижте, не се занимавайте с писане, преди вас са казали всичко"? Подозирам, че отговорът на тримата съвременни британски автор щеше да е забележителна гледка, за другите... твърде далеч са ми във времето, за да мога да си представя реакците им.

Бях готова да забравя цялата история и щрак - включва се Милена Фучеджиева. Предполагам някои ще си спомнят как оревах ефира, когато ми беше много терсене да намеря "Кефер. Цветовете на малката Ида."

По принцип ми е интересен автор, имало е и моменти, в които съм си мислила "уау". Но наистина ми стана адски неприятно това, което прочетох. Цялата й идея и силата на изказването се губеше под слой цинизми и език, който не бих очаквала да чуя у човек, който има поне малко природно възпитание. То не бяха обиди към Карбовски, (стегнете се хора, човекът си съществува и си работи, като го обиждате, по-остри от него няма да станете) то не беше чудо. Та вместо да изпише вежди, в случая М.Ф. ми извади очите. Пука й на шапката за моето мнение, но все пак... факт е.

И всичко това защо? Защото някой си, написал някъде някаква си глупост и някой друг, решил, че тази глупост си заслужава отделеното време.

Много си обичам една мисъл.

"Само защото пиша разкази, не означава, че веднага трябва да ми се лепне етикетчето "писател" - етикирането е лесно, но несериозно. Все пак, аз и колело карам, но да ме наричат колоездачка би било глупаво."

На Дамян – с янгелска усмивка

Гявол интензивно се почеса по задника. Не обичаше този жест, но винаги го използваше в трудни ситуации.

Не обичаше и секса. Такова изявление той не би направил пред широка публика и при нормални обстоятелства. Но сега обстоятелствата не бяха нормални. А публиката беше твърде тясна.

Състоеше се от смирен Янгел, който го спря на улицата и изрази молба. След което душата на Гявол се загърчи.

- Бих искал да ме изчукаш, моля! – те винаги казваха “моля” и гледаха с невинни янгелски очи. И пърхаха с клепачи.

И тогава Гявол се почеса по задника и произнесе онези думи – че не обича.....  

Въпреки че ги произнесе, нямаше предвид точно това, което думите значат, защото не би било истина, а истината, както е известно, е  негова втора природа. След секса. Имаше предвид, че не обича  п р о ц е д у р и т е,  свързани със секса, многобройните и твърде сложни процедури, които.....

Гявол е същество с 12 различни полови системи, които определят неговите 12  сексуални същности. Освен традиционните – мъж, жена, хермафродит – има и  неща, които му позволяват да изчуква поцинкована ламарина, лист хартия, изобщо - тънки и плоски повърхности. Притежава също инструментариум за въртящи се изчадия – машинни лагери, барабани на перални при центрофугиране и други ротори. Понякога се впуска в приключения с мебелни и архитектурни конструкции, а най-голямата му гордост е свързана с набези в университетските среди, където се срещат изключително чудновати сексуални обекти.

Така че на Гявол му се носи славата, че би могъл да прави секс на практика с всичко съществуващо. И че обича да го прави. Само че не и с Янгел.

- Всъщност не че не обичам секса. Но не мога с теб, ако ме разбираш – опита се да уточни той, свел очи – поне да не вижда изкушението. А то продължаваше да пърха пред него с клепачи.

- Защо, моля? – Янгел беше настойчив. Думите му се чуваха ясно, макар да не се знаеше откъде излизат – устата му беше по-скоро красиво нарисувана, отколкото истинска.

- Ами защото-о.....Нека те попитам.....- опита се Гявол да печели време.

- Сексът е действие, моля, не викторина.....или по погрешка чух попитам, вместо опипам? – продължава да настоява съществото, което Гявол би.....ах, как само би, стига да можеше. А имаше цели три спирачки пред моженето.

Първата беше съществуващата забрана Гяволи да докосват Янгели изобщо, да ги гледат с жадни очи, да забелязват и коментират в сексуален смисъл облеклото, поведението и телесните им достойнства. Това се наричаше “сексуален тормоз на работното място”, с две отлики спрямо стандартната американска практика: кофти отлика – важи навсякъде във Вселената, и готина отлика –  наказанията не са така болезнени. За Гявол не изглежда трудно да се справи с това, защото Вселената е твърде голямо място, за да подлежи на тотален контрол.

Втората спирачка е самата сексуална същност на Янгелите – по точно нейната пълна липса. Янгелите са твърде мили, чаровни, привлекателни, красиви и всичко, което се сетиш. Но телесната им конструкция не съдържа никакви  вдлъбнатини и изпъкналости, няма и намек дори за зачатък на полов признак от какъвто и да било характер. Така че, погледнато чисто технически, сексът с тях е трудно нещо.

Разбира се, Гявол, както и всички Гяволи от поколения насам, имат определени виждания по въпроса. Водени от мисълта, че в секса няма “няма”, те са сътворили множество тайни теории на тема “Янгелските крила – видове нежни пространства между тях и как се използват като инструменти за наслада”. Има също легенди, свързани с възможните функции на янгелските руси къдрици, или дори пърхащите мигли, така че и тази спирачка не е непреодолима.

Третата обаче може да бъде - и е – фатална. Тя е, което Гявол със свои думи нарича  п р о ц е д у р и  и представлява сложен комплекс от административно-правни действия, свързани със секса при Гяволите. Освен че предвижда удовлетворяване  стриктните изисквания на различни лицензионни режими и изваждане на  безкраен брой разрешителни, системата включва и нещо, наречено “информирано съгласие”.

Накратко – това означава, че ако една от дванайсетте сексуални същности на Гявол иска да прави секс, то официално съгласие трябва да подпишат всички останали единайсет негови сексуални същности. Противоречивите им интереси и апетити,  различните им представи за прилично и неприлично, свадите по въпроса що е то предпазно средство, трябва ли да се използва и кое кога точно, разбираемо водят до непреодолими конфликти понякога. Всъщност често. Почти винаги. Ами, на практика - винаги.

Така Гявол, въпреки славата, която му се носи, въпреки безкрайните възможности, с които разполага, въпреки че много обича секса и го желае постоянно, никога досега не е  правил истински секс. Но няма как да си признае публично, затова задава въпроси.

- Ами нали знаеш, че има забрани? И нали знаеш, че нямаш пол.....? Не, какво говоря, ти си сътворен като.....като гъба, като.....антиполово същество.....всъщност не би трябвало и в мозъка да имаш гънка, която да знае думата “чукане”.....

Нищо обаче не помогна. Янгел ще се разплаче. Но само който е виждал на живо плачещ Янгел може напълно да схване защо Гявол изпадна в паника от това.

- Като.....каква гъба.....моля? – повтаря Янгел с треперещи устни. – Ядивна или за баня.....И какво, моля, ти пречи това-а-а-а.....а-а-а.....- отприщи се янгелският плач. На хартиената борса, в раздела за носни кърпички и салфетки, акциите подскочиха диво нагоре. Но това не помогна на Гявол, който, въпреки че там спечели куп пари, тук остана в същата конфузна ситуация.

- Виж сега, дай да не.....- Гявол се спря, преди да каже “драматизираме”, защото си даде сметка, че така ще предизвика допълнителни драматизации. Но, ровейки за  подходяща дума, той чу в себе си нещо да прищраква и в ръката му се появиха единайсет декларации. Те заявяваха волята на долуподписаните негови сексуални същности с настоящия Янгел да бъде осъществен редовен и пълноценен сексуален контакт без предпазни средства и в съответствие с правилата, предвидени от гяволските тайни теории за секс с Янгели. Подпис, печат и всичко останало.

Декларациите бяха в полза на една от гяволските сексуални същности - “Козни”, която се натоварваше с изпълнение на гореспоменатите действия. Гявол не можеше да се начуди на късмета си, да се нарадва на щастието си и да сдържи нетърпението си, въпреки че нямаше представа какво точно правят и как го правят въпросните козни. Те бяха една от тъмните и неизследвани области дълбоко в него. Янгел също нямаше представа, но плачът му бързо стихна като разбра, че става нещо важно.

А после Гявол и Янгел се развихриха, без да се притесняват от забрани и технически препятствия. Оказа се, че, освен сложни приспособления, работата на моменти изисква и употребата на различни подкрепителни препарати под общото наименование глю-козни. А когато свършиха с каквото вършеха, двамата единодушно определиха действията си като ши-козни и се разделиха.

От преживяното на Гявол за цял живот му останаха две неща – траен спомен за прекрасен първи секс на живо и няколко труднолечими гъбични инфекции, които лекарите наричат ми-козни. Той късно разбра какво всъщност му липсва, защото никой не го беше предупредил, че козните му са само за еднократна употреба, ако първото им приложение е свързано с постигне на секс, а не например с изкушаване на счетоводители да пощипват от сметките на фирмата.

Янгел пък се сдоби с официална грамота от Клуба на хардянгелите, в който членуваше. Грамотата удостоверяваше неговите изключителни творчески заслуги в изкуството да се изкушават Гяволи и да им се отнеме, с тяхно съгласие, най-свидното – способността да плетат гяволски козни срещу невинното човечество, моля.

Когато хората казват "няма вече учители като едно време" вероятно нямат точно г-жа Г предвид, макар че би трябвало. Тя беше около шейсет годишна, с буйна, боядисана в червено коса, доста солидна фигура. Жена, която можеше да повдигне цял гардероб с една ръка, докато с другата лепи тапети. Гласът й беше гръмовен: г-жа Г беше неспособна да говори тихо и без патос. По-важните изявления подчертаваше с потропване по масата, което отекваше в целия блок заради огромния златен пръстен с рубин, красящ един от отрудените й пръсти. Бедна, бедна Масо в Хола, защо не умря при Гредетин! Следите от рубина сигурно още стоят по дървената ти повърхност!

В началото на деведесетте все още съществуваше правилен начин да се разбират литературните произведения. Внушения, които Вазов и Йовков едва ли са искали да направят, се бяха превърнали в стандарт. С други думи когато пишеш литературен анализ трябва малко или, за предпочитане, много да пишеш това което са писали и седемнайсетте поколения преди теб.

В това отношение г-жа Г беше истински стожер на традицията. Помня топлите есенни следобеди, в които първо малко говореше с мен за съответното произведение, а след това ми казваше как трябва да го разбирам. Сетне идваше любимата ми (чети: зловеща) част в която учителката вадеше от голямата си кафява чанта една папка и ми даваше да прочета написаните с бисерен почерк съчинения на някоя нейна ученичка.

Първия срок на тая година няма как да забравя. Литературна фиеста! Есента мина под знака на Една Българка и Маминото Детенце. Последното произведение ми беше толкова противно, че и до ден днешен не мога да събера сили да го препрочета. Една Българка обаче я харесвах и ми беше малко криво дето г-жа Г на практика беше монополизирала комуникацията ми с баба Илийца.

На практика всеки анализ на текста говореше за (безстрашния подвиг на) една обикновена жена от народа**. Когато стигаше до народа, г-жа Г извисяваше глас, думата закънтяваше по големите холски прозорци, по стените, по чашите и влизаше в невинните ми уши като някакво магическо заклинание. Народа... именно от него е била една обикновена жена баба Илийца. Петнайсет години по-късно си мисля: за нищо на света не бих използвал тоя израз, но и да бих, бих наблегнал на "една", на "обикновена" или може би на "жена", на нещо което някак й дава достойнство като главен герой на разказа, но не и на "народа". В крайна сметка баба Илийца е направила нещо за народното благо, отдайте чест лично на нея.

От многоседмичното обсъждане разказът на Вазов така ми се запечата в съзнанието, че години по-късно тормозех милата си собствена баба с вечния цитат "Истина ли бабо, бабо благодаря ти, ти си добра жена". Какво е искал да каже бунтовника с тая фраза, ме беше питала г-жа Г и отказвайки да приеме отговора, че той просто е искал да й благодари за добротата в ония трудни времена.

Г-жа Г всъщност си вършеше работата: упорито, съвестно и последователно. Подготвяше ме за изпит, чиито правила познаваше прекрасно- той щеше да бъде оценяван от хора като нея, които просто знаят какъв е правилният начин да се разбира дадено произведение. И действаше според убежденията си. В крайна сметка понякога се чудя дали именно г-жа Г не беше една обикновена жена от народа и героиня на времето си: родена някъде в Бургаско, женена за офицер, с когото се е преместила в София и получила назначение в престижно училище. Преподавала е правилно*** мислене на поколения деца- упорито, съвестно, последователно и без капка фантазия.

След като ни приключи общата работа вече нищо не чух от г-жа Г. Изкарах щастливо изпита по български език и влязох в гимназията, където учителките по литература бяха от съвсем друга порода: настояваха всеки да мисли сам за себе си и да защитава с разумни аргументи каквато глупост е измислил. Освен това, нито една от тях не носеше златен пръстен с голям рубин, което беше достатъчно да направи часовете поносими и дори приятни. И все пак, когато стане есен и под балконите се разнесе миризмата на домашна лютеница, се сещам за Баба Илийца, за червената коса на г-жа Г, а в ушите ми сякаш оттеква "...от народа".

--------------------------

*Който обясняваше така леко и увлекателно, че и до ден днешен се занимавам с математика.
**Просто търсене в google показва, че и до днес тази фраза не е излязла от употреба.
***Според Партията Майка и Закрилница

Ако текстът ви е харесал, можете да гласувате за него в Svejo.net.

         СУ „Св. Климент Охридски” – изпит по американска литература. Въпросната колежка тегли въпрос – Емили Дикинсън. Без да и мигне окото Y преписва и изкарва 5.50 на изпита. След няколко седмици моят приятел Х в непринуден разговор я пита – „Какво ти се падна на изпита по американска литература?” „Дикенс”- отговаря тя.

         Изкуших се да разкажа тази кратка случка, която не е анекдот, а е взета от реалния живот, защото тя е показателна за състоянието на класиката днес. Ако се вгледате внимателно в образа на Y, ще видите, че тя отговаря на класическата представа за красота на средно интелигентния мачо. От колко много места в нашия град ни гледат красавици от този тип. Нещо повече – те се превръщат в норма. Всъщност, това е начинът, по който масовата култура представя себе си за класическа и се опитва да измести самата класическа култура. Масовата култура мимикрира, за да може да подмени стойностите. Ако трябва да изразим с една дума състоянието на класиката днес, то тя е – криза. Това състояние е свързано с общата криза. Не е ли вече крайно време да се замислим, щом като учениците в училище изписват Ран Босилек като Рамбо Силек, а студентите в университета слагат Достоевски при западноевропейските автори. Докъде стигат границите на масовата култура?          

Въпросът за класиката назря с нахлуването на масовата култура. Масовата литература проникна в книжарниците и измъкна оттам добре уредената класика. Ето защо, днес можем да видим класиката на необичайни за нея места като сергиите по тротоарите. Можете да си закупите Томас Ман или Балзак за лев, а Алесандър Дюма – син върви по петдесет стотинки. Оказва се, че вечните книги са най-евтини. И онова старо определение, че класическите произведения всеки ги знае, но никой не ги чете, днес е повече актуално от всякога. Дали само в синия екран на телевизора и всеядността на компютъра се крие причината за това невежство. Най-лесно би било да хвърлим отговорността върху образователната система. Университетът и училището са основния потребител на класика, но авторитетната в миналото фигура на учителя, на университетския преподавател е до там унижена, че струва ми се, вече сме достигнали дъното. От друга страна, в съвременното българско училище може да се наблюдава пълна липса на чуваемост от двете страни. Съзнанието на учениците е изцяло превзето от компютрите и последното, което ги вълнува е баба Илийца. По-голямата част от учителите от години упражняват старите заучени догми и бързат да напуснат училището преди началото на поредния сериал. В университета положението е същото. Какво тук значи някаква си класика? Ако се върнем към остарялото значение на тази дума - произведения, които притежават непреходни ценности и служат за образец, идеал за красота и хармония, подчинен на пропорциите, човешкия мащаб, ще видим колко много, всъщност, сме се отдалечили от него.

               Един от най-печелившите сектори на книжния пазар е търговията с учебници. На площад „Славейков” измерват времето с „началото на учебната година” и „след началото на учебната година”. Издателствата „Булвест 2000”, „Анубис” и „Просвета” се конкурират за учебниците по литература. В подкрепа на класиката „Анубис” издава поредицата „Българският канон”. Класиката на издателство „Захари Стоянов” изглежда има амбицията отново да ограмоти духовно изпосталелия българин. Дори да обединят своите усилия издатели, университет и училище, това ще бъде частично решение на проблема. Това, че нашите деца учат „Илиада” от филма „Троя” не е проблем само на училището. Това е проблем на цялото общество. Проблемите на класиката днес, не са проблеми само на училището и на университета. Те са проблеми на цялото общество. Логиката на пазара – „просто, бързо и лесно” ще възпита крайни консуматори. Нека не се учудваме на застрашителното нарастване на насилието в нашето общество. Истинският интерес към непреходните стойности на миналото ще се възвърне само с истинския интерес към настоящото състояние на българската литература. Ще се възвърне, когато се прочистят пътищата на млади и талантливи автори до техните читатели, когато публиката има възможност да види класиката оживена и обновена. Защото класика, всъщност, не означава набор от скучни текстове, които трябва да бъдат преписани или наизустени, а означава свод от проверени и препотвърдени ценности. Да не позволяваме на средно интелигентния мачо да определя естетиката на нашето съвремие. Защото, още дядо Вазов е схванал колко тънка е границата между префинената цивилизация и интелигентното варварство.

Стихове на Иван Христов са публикувани в „Литературен вестник", в. "Капитал", в. "Сега", сп. „Хемус” (издание на българите в Унгария), литературните сайтове www.slovo.bg, www.liternet.bg, www.litclub.com и др. 

2005 г. излиза неговият първи музикален албум "Опит за запомняне". През 2004 г. заедно с писателите Петър Чухов и Емануил А. Видински, и етномузиколога Анджела Родел основава гупапата за етно-рок поезия "Гологан". Съвместно с „Гологан” участва в редица музикално-литературни пърформанси, четения и концерти, част от които извън България. В момента Иван Христов е редовен докторант в секцията по съвременна българска литература към Българската академия на науките.

Наблюденията ти за новата вълна журналистика са до голяма степен верни. Редакторите имат нужда от неопитни и дори невежи журналисти, за да прокарват по-лесно политиката си. Но доста ме смути преклонението ти пред журналистиката от комунистическо време. Според мен е абсурдно да говорим за публицистика в рамките на тоталитарен режим. Според теб? (petyr.blogspot.com)

На неговия коментар (и понеже ми беше зададен и въпрос) отговорих следното:

Тук не говоря за “политически” ориентирана журналистика, а за рефлекси на журналистите и за ония нови неща, които можеха да дадат само хора много тясно свързани със секретните служби на онзи режим. Кой друг можеше да отиде до Камбоджа и да прави репортажи оттам или да прави “Всяка неделя”!!! Необходимо е да разграничаваме нещата. Преклонение към тия хора нямам. Но уважение като към професионалисти - да.

Днес ми хрумна да продължа още малко разсъжденията си, тъй като за мен стана очевидно, че някои неща отвреме-навреме трябва да се припомнят, макар в някаква степен да ми е странна тази "необходимост". Но ... както и да е.

Най-напред за "тоталитарната" журналистика и дали е възможна публицистика в "рамките на тоталитарен режим", както се изразява Петър. Е, толкова отдавна ли беше това време, та не можем да си спомним за един Солженицин?!? Нали той създаде най-добрите си неща тъкмо в такава обстановка? Или Хавел? Или Цветан Стоянов? Ако подхождаме по същия начин и в областта на изкуствата, какво, трябва да се усъмняваме, че е имало и много талантливи, и много честни хора тогава, които са създали блестящи неща?

Колкото до "политически ориентираната журналистика" - това е съвсем друга тема. За явните бездарници от времето преди Десети, които знаеха само да веят знамената и да пишат панегирици и оди за Първите, Генералните и пр. секретари изобщо не говорим, тях Историята вече ги забрави. Но имаше и талантливи хора, които в някакъв период от живота си са вярвали на ония идеи. Тях не бих корял. Имаше и хора, също много талантливи, които никога не са им вярвали и са предпочитали в определени периоди от живота си мълчанието и след това отново са писали и публикували. Тях, какво, да ги обвиняваме ли? Или може би е нямало такива?! Подобна теза е повече от абсурдна. Могат да се посочат цяла поредица от имена, и от България, които оставиха забележително творчество - и публицистично!, и литературно. Ако днес някой отрича един Далчев, или Ивайло Петров, или дори един Стефан Продев, който в края на 80-те правеше стойностна публицистика, а и много стойностни и професионални вестници, значи си затваря очите пред истината или пък ... затворен в себе си, подобна позиция му е по- ... "изгодна" или кой знае какво. Нарочно давам три много различни автори и примера, за да ви припомня реалии, различни от днешните. Това е много важно. Тъкмо тоталитарните времена не признаваха реалиите на минали времена, реалиите на различното мислене, реалиите на стойностната мисловна палитра и признаваха само и единствено онова, което в някакъв момент беше най-важното за партията им и тях самите. Подчертавам това, за да не се превръщаме в някакви несъзнателни регенерати на минал начин на мислене.

И още нещо: не можем да не разграничаваме обстоятелства и от чисто човешки характер. Примерно: талантлив човек, пък се продал. Че това не е ли валидно и днес?!? Константин Павлов е жив, нека е жив. Знаете ли какво ми сподели преди 18 години на гроба на Цветан Стоянов, направихме му тогава панихида на "Цвъро", както тогава го нарече Найден Вълчев? "Нашето поколение се продаде", това са думи на Коста Павлов. Но това съвсем не значи, че тогава не се е създавала стойностна и публицистика, и поезия, колкото и тия талантливи хора да са били не чак тъй много. Но тъй е във всяко време, не си мислете, че сега, след като може да се говори и пише всичко, има повече талантливи хора. Това е илюзията на ежедневието и самодоволството, самооблъщението на живия. Тъй че, драги Петьо, нещата не можем и не бива да ги разглеждаме нито едностранчиво, нито прибързано.

И накрая - толкова ли не се схваща дозата ирония в "Единайсти етюд..."?!?

В края на 60-те и началото на 70-те сред интелигенцията в София много из­­­вестни бяха интелектуалните сбирки в прочутата Кафе-сладкарница „Бъл­га­рия” на Георги Джагаров, тогава зам. -председател на Държавния съ­вет, акад. Михаил Арнаудов, на преклонна възраст, акад. Ангел Балевски, приятел на Тодор Живков и дългогодишен председател на БАН и още някого, когото не мога да си спомня. Изглежда след една от тия сбирки в светъл предиобед сре­щ­нах случайно професор Арнаудов точно пред големите витрини на Ка­фе­нето, спрях го и го поздравих, казахме си и няколко любезни думи – беше тръ­г­нал по посока на Университета. Изключително приятен спомен. Само 10-15 години преди това тия, станали за тях традиционни, сбирки са били ... невъзможни. Ясно защо.

Тогава прочути, дори бих казал легендарни, бяха тия срещи на наистина вид­ните интелектуалци, дали много за България.

И сега се срещат възрастни и талантливи хора и си разговарят. Техните сбир­ки са нарочно известени в някои жълти вестници, общували си в някакъв рес­торант, чува се някакво екзотично западно име – „Монтерей”, очевидно ня­кои са имали много важна работа нататък, други пък знаят и как се прави рек­­лама. Ех, спомени, спомени... Не им знам имената на тия много важни пер­сони, не ме и интересуват, само след няколко години никой няма и да ги пом­ни. Впрочем може някои и да се интересуват от тия срещи и разговори, мо­же някои и да ги помнят и да си записват дори великите и много ценни ин­формации от тях.

Всеки с интересите си. Дори и епохите.

Всяко време си има модите.

И сбирките.

Но ко­ка­ли­те на, ве­ро­ят­но, ис­тин­с­ки­те хрис­ти­а­ни мно­го-мно­го от­дав­на са из­ли­че­ни от ли­це­то на зе­мя­та, тук-там все още са жи­ви ос­къд­ни тех­ни из­дън­ки и фи­ло­со­фи­я­та им, ма­кар “во`йни­те на кръс­та” още пре­ди 2000 го­ди­ни да са нап­ра­ви­ли не­об­хо­ди­мо­то не са­мо фи­зи­чес­ки да ги уни­що­жат, но и ду­хов­но да за­ли­чат всич­ки тех­ни ду­хов­ни тър­се­ния и пос­ти­же­ния, т.е. онези дъл­бо­ки­ спо­ро­ве, с ко­и­то днес сме за­поз­на­ти са­мо час­тич­но и ед­нос­т­ран­чи­во и то имен­но от ... тех­ни­те най-го­ле­ми вра­го­ве – поредната ирония на съдбата. Кой каз­ва, че на­си­ла не се пос­ти­га ни­що?!? Ис­то­ри­я­та го­во­ри дру­го, уви.