Е,върнахте се от Сирия,излишно е да питам за емоциите,сигурно са много.Как пътувахте?Имаше ли проблеми по пътя,как ви посрещнаха?

Пътят беше спокоен и не натоварващ, имайки предвид времетраенето. Шофьорите си вършеха перфекно работата. Пътниците бяха изключително дрожелюбни.

Бях невероятно изненадана от хората, които ни посрещнаха в Халеп. Много гостоприемни и отзивчиви. Личеше си, че удоволствието да се срещнем е взаимно.

Значи все пак пословичната гостоприемност се оказа вярна? Какво успяхте да видите в Халеп? Как ви се стори града?

За краткото време от два дни, домакините се постараха да ни помогнат да видим колкото се може повече от забележителностите на града. На първо място ми направи впечатление, че градът е доста тясно обвързан с традициите, а в същото време е отворен и толерантен към чуждото и не съвсем познатато.

В цитаделата на Халеп

Дамаск.Един наистина чудесен град,поне за мен.Ти какво видя от него,двамата,с мъжа ти,като българи попаднали насред Близкия изток-навярно Дамаск е успял да ви впечатли?

О, да- впечатли ме. На първо място хората. Такава толерантност и разбиране, и желание за контакт - да научи нещо повече за теб и страната ти, не съм срещала. А Дамаск е градът от приказките на Шехерезада- такъв очаквах да го намеря и такъв го видях!. Изключително живописен град! Великолепният арабски разкош! Изключително съм щастлива, че имах щастието да го обиколя целия, да спра, сляза от колата и се разходя из всеки квартал, да походя из доста паркове...За толкова кратко време учудващо , нали?

Хората работят много, но знаят и как да се отпускат, ценят това , което имат и с труд постигат удоволетворение!

Очевидно е безсмислено да питам повече за впечатление, от думите ти личи, че е великолепно, което мен ме радва много.Е, все пак успя ли да видиш и християнските манастири и поселища ?

На малко хора е известно, че една от люлките на християнството е именно тази територия. Преди да замина изчетох доста за страната, но и от обща култура трябва да се знае, поне споменатото и описаното в Библията. Част от притчите са свързани именно с тези места...Ходихме до Малюля. Освен архитектурата на самото селище, която е уникална - много сгради са подобни на тези и като разположение, но има такива, вкопани в земята, никъде другаде не видях...Легендата за света Текла и самият път, по който е минала са уникални. До някъде разказът си прилича с Моисей и Червено море- дано не звучи глупаво сравнението, но тук скалите все още стоят, така, както са се отдръпнали.Разбира се, някой прагматик, би дал и другии обяснения за състоянието , но усещането на самото място е неповторимо! Обхваща те вълнение и някакво странно чувство на успокоение.

Радвам се да чуя толкова положителни неща за Сирия, а вие с мъжа ти сте били за първи път в тази страна.Какво ще препоръчаш на българите, които още се колебаят да заминат за Сирия?

Колебанието и по-точно липсата на идея за посещение на тази страна са свързани най-вече с липсата на информация. Човек, на когото се налага ще отиде, причината ще го води. Но така, да избереш страната и просто да се разходиш...Всички на които казахме, че просто на екскурзия отиваме, не ни повярваха първоначално. Липсата е преди всичко липсата на информация- която е движеща сила. Само две туристически агенции предлагаха екскурзии и то комбинирани с други страни...А това е много жалко!

И все пак има ли нещо,което не ти хареа в Сирия, на теб или на мъжа ти?

Това се питам вече почти две седмици, откакто се върнах...Повярвай ми, още се чудя! На всички, които се колебаят да пасетят страната ще кажа:

Каквото очакваш, това ще намериш, независимо къде ще отидеш - Азия, Америка или Европа.Но, който иска да види неподправената екзотика от приказките на "Хиляда и една нощ" съчетано перфектно с лукса и комфорта на 21-ви век, да не се колебае - това е авантюра, която е неповторима!

А за по-страхливите: Сигурността е безпрецедентна - аз съм се чувствала по-сигурна и защитена в тази страна, отколкото в своята.

*Снимките принадлежат на техните автори.

**В интерес на личната свобода, не съм споменавал имена.

Писателят Или­я Троя­нов е ро­ден в Со­фия на 23 ап­рил 1965 г. Се­мей­ство­то му еми­гри­ра през 1971 г. в Гер­ма­ния, къ­де­то по­лу­ча­ва по­ли­ти­чес­ко убе­жи­ще. Завършил е пра­во и ет­но­ло­гия. Живее известно време в Кения, Южна Африка и Индия. Троянов е но­си­тел е на ли­те­ра­тур­ни­те наг­ра­ди "Бер­тел­сман" (1997) и Ада­лбер­т фон Ша­ми­со (2000), как­то и на Мар­бург­ска­та ли­те­ра­тур­на наг­ра­да (1996), от­ли­чен е с наг­ра­да­та за бе­лет­рис­ти­ка на Лай­пциг­ския панаир на кни­га­та (2006) и с Бер­лин­ска­та наг­ра­да за ли­те­ра­ту­ра (2007). В Бъл­га­рия, за пър­ви път след напуска­не­то й, се връ­ща през 1989 г. Прави сериозни изследвания на българския преход и през 1999г. издава в Германия книгата „Кучешки живот. Революцията менте – 1989“, която този месец излезе и у нас. На български език са още издадени книгите му „По пътя на Ганг“, „Събирачът на светове“ и „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“. По последното заглавие беше направен филм, който бе представен за първи път този месец на „София филм фест“, където спечели две награди. В програмата на филмовия фестивал участва и документалния филм на Илия Троянов „Напред, но нека никога да не забравяме“, който разказва историята на забравените борци срещу комунизма в България. Филмът беше направен за втората немска национална телевизия ZDF и може да се гледа в Интернет тук.

Г-н Троянов, и в Германия и във Франция има почти 20-годишни периоди на голямо мълчание след Втората световна война. Почти 20 години след края на тоталитаризма, дойде ли времето и в България да се говори открито за престъпленията на комунизма – с филми и книги като Вашите?

Да, смятам, че не само в България, но и в цяла Източна Европа е дошло такова време. Прави ми впечатление, че последната година срещнах повече книги, филми и проекти, и повече хора се свързаха с мене - във връзка с разследване на тъкмо това минало, отколкото през 18-те години преди това. Очевидно в момента има нещо – дали течение, вълна, или нещо по-трайно, но интересът расте и все повече хора се занимават с това минало.

Наскоро тук излезе и книгага Ви „Кучешки времена. Революцията менте - 1989“. Защо чак сега се сетиха българските издатели, след като на немски книгата излезе през 1999 г.?

Да, това е едно от доказателствата за някаква промяна - днес е възможно книгата да излезе, а през 99-та не беше. Вие живеете тук и вие трябва да ми кажете, защо преди е било невъзможно. Но тогава направихме едно представяне в „Гьоте Институт“, имаше 300-400 души и някои от тях попитаха, защо книгата не излиза и на български. Тогава една жена стана и каза, че работи в издателство и смята, че ако някой публикува тази книга – няма много дълго да остане издател. Това беше преценката на човек, който работи в тази индустрия, не знам доколко е вярна, но очевидно никой нямаше смелостта да издаде книгата.

Но ако днес в литературата и киното имаме някакво критично разглеждане на миналото, то в държавния апарат изцяло преобладават кадри на стария режим – Георги Първанов, Сергей Станишев, Георги Пирински и т.н. Може ли така да се върви напред?

Винаги може реално да се върви напред, защото главният закон на властта е, че тя отстъпва, когато има съпротива. Властта е тогава всеобхватна, нахална и нагла, когато съпротивата е слаба. Нещата се променят, когато хората започват да осведомяват, да се организират, по най-скромни начини дори, когато започнат да пишат в Интернет например – там има възможности, които бяха неподозирани доскоро. Моят филм „Напред, но нека никога да не забравяме“ също можеше да се гледа на български първо в мрежата. Знаете какви страхотни трудности има китайското правителство в опитите си да цензурира Интернет. Това са развития, които дават голяма възможност. Въпросът е за гражданското общество, колкото повече то се организира, толкова повече властта се отдръпва. Българският народ още не е разбрал, че трябва да използва факта, че страната е в Европейския съюз. Днес властта не може да се държи така, както преди две години. Сега тя съзнава, че трябва да се съобразява с демократичните правила, както и с другите съюзници. Не може да се държи така нахално както преди. Тези неща трябва да се използват. Има най-различи възможности – формални като Европейския съд в Страсбург, но и медийни, които българският гражданин може да използва, за да добива информация и да протестира пред европейското общество.

Дали обаче България сама може да се справи с наследството на комунизма, след като той не беше осъден в световен мащаб? Както съжалява Владимир Буковски, за комунизма нямаше Нюрнбергски процес...

Това е наистина голям проблем, който трудно ще се реши. В момента няма никаква политическа сила, която да поддъжа нещо като Нюрнбергските процеси. Даже преживяваме обратното явление в най-важната бивша комунистическа страна – Русия, където КГБ отново е на власт, съвсем просто казано. Виждате какво влияние има днес Русия заради суровините и как донякъде Западна Европа зависи от тях. Виждате какви игри играе Русия с Германия и Украйна...За това аз не виждам как там може да се стигне до някакво осъждане. Единствено може по линията на изкуството и науката, по линията на документалистиката - да се направи един медиен Нюрнбергски процес.

Да, но на ниво политика, не се ли опорочава донякъде европейската идея, когато страните от ЕС си партнират с фигури като Първанов и Станишев?

Да, но трябва да се каже, че не всички политици в Европейския съюз си партнират с такива хора. В Зелената партия и в консервативните партии има политици, които са в Европейския парламент и поддържат едно критично разглеждане на миналото. Един от главните проблеми е, че веднага след 89-та, Интернационалът прие Българската комунистическа партия, която вече се беше преименувала на БСП. Така по линия на старите кадри те започнаха да защитават бившия режим и попречиха на едно сериозно разглеждане на комунизма като престъпление срещу човечеството в Европейския парламент. Всички социалдемократи, с които съм говорил, реагират много нервно, когато някой ги попита за престъпленията на комунизма. Аз не разбирам това. Според мен те, ако искаха да защитят някаква идея на социалдемокрацията, би трябвало много рязко да се разграничат от комунистите. Това те не го правят и според мен е истинска мръсотия, но това е положението.

Все пак вярвате ли, че времето и възродения спомен за герои като тези от „Напред, но нека никога да не забравяме“, може да излекува българската нация след комунизма?

Фактът, че последните две години срещам много повече млади хора, които задават такива въпроси, показва, че има някакво движение. През 90-те години бях много по-отчаян. Всички хора, когато тогава срещах, ме питаха : „Какво се занимаваш с тези глупости, дай да видим днес как да оцелеем“. Тук двама, там двама, движенията винаги започват скромно. Трябва човек да съзнае, че комунизмът е една грамадна, грамадна машина, която е подтискала българската нация. За мен това е най-зверската система, която изобщо е съществувала в историята на човечеството. Тя очевидно е смазала духа на народа, да го кажем патетично. Дотолкова, че доста по-дълго ще трае едно събуждане, отколкото очаквахме. Но и за пръв път преживяваме нещо такова. В света няма исторически опит как след такъв ужасен тоталитаризъм да се възбуди отново един свободен и достоен дух.

Говорейки за нацията, тя в наши дни става все по-проблемно понятие. Според Вас каква трябва да е българската национална визия?

Главният проблем е, както много добре знаете, че българската нация със страхотна скорост намалява. От 89-та година насам младите хора масово напускат страната. В Германия, след успеха на последния ми роман, имах много литературни четения и абсолютно всеки път се запознавах с млади българи, които живеят там. Дават ми визитки, имат добри професии и позиции, много културно и интелигентно говорят с мен, но всеки път нашите срещи донякъде са израз на една трагедия - че толкова хора, никой не им знае точната бройка, са напуснали България. Това е съдба, която България дели със страни от Третия свят. Има много анекдоти, че в Западна Европа и САЩ има повече лекари африканци, отколкото в Африка. Това е проблем, за който никой до сега не е намерил решение, не знам и България как ще намери решение. Но не знам и дали това е толкова важно. Ако по някакъв начин българската нация или българската държава се влеят в една по-голяма регионална структура, това ще се окаже не толкова съществено. Не знам дали е толкова важна нацията, колкото нивото на свобода и социална справедливост.

Познавате добре Исляма. Българите христистияни трудно възприемат мюсюлманите у нас – турци и помаци, като част от българската нация. Има ли наистина културни и религиозни различия, които да пречат да се върви в една посока?

Точно обратното. В последната си книга „Confluence“ (б.р. сливане; книгата ще бъде издадена догодина и у нас от ИК „Сиела“), която написах с индийския колега Ранжит Хоскоте, се опитваме точно да подчертаем, че неща, които считаме за собствени, за типично европейски и християнски, често ако се проследят в миналото - ще намерят извора си някъде другаде. Примерно много неща, които днес ни се струват централни за европейската цивилизация, са дошли от арабския свят,. Това, което ни дели е винаги една картина на момента. Ако човек отиде малко назад или напред, ще се открият други разлики и прилики. Така че да се обръща много внимание върху тези разлики или да се твърди, както смятат фанатиците на хомогенния идентитет, че различията са непреодолими и вечни, е пълна лъжа и глупост. Точно обратното, мисля, че българите християни и българите мюсюлмани имат 90 процента взаимни ценности, интереси и манталитет и може би десет процента разлики.

За момента обаче имаме проблемна идентичност на много места – сред българските турци, сред помаците, сред македонците – част от които се смятат за българи, а други не. Защо на Балканите проблемът за идентичността е толкова взривоопасен?

Проблемите на идентичността са ми добре познати, писал съм за подобни неща и в Африка и в Индия. Когато тези проблеми се разгледат по-внимателно, се вижда, че те много често са инструментализирани и използвани от политиците. Има едно често внушаване, че националната идентичност е застрашена и това е един от най-силните инструменти на властта да отбие вниманието от съществените проблеми. Македония точно е много добър пример за създаване на фиктивни проблеми и решения. Много е лесно да се манипулира идентичността, тъй като тя като общо понятие е винаги една фикция. Точно това е проблемът, всеки от нас има една много интимна лична идентичност, която се определя от толкова много различни фактори, че едва ли ние тримата като българи делим една обща идентичност – освен, че сме хора, да кажем. Но всякакви по-общи идентичности трябва да се конструират и хората, които разполагат с възможност да ги конституират, имат по-голямо влияние и понякога нарочно създават проблеми.

Въпреки всички проблеми, за които си говорихме, когато сте на едно от многобройните си пътешествия и се сетите за България, каква е първата мисъл, която Ви идва на ум?

Човек винаги най-първо мисли за близките си и аз не правя изключение – когато мисля за България, първо мисля за моето семейство, за моите родители. Моето съзнание или това, което знам за България, предимно е създадено от родителите ми, защото от 71 г., когато избягахме - до 89-та г., аз не съм имал никакъв друг достъп до страната. На второ място са хората, които са ми близки тук и винаги разговаряме, когато идвам. Те до голяма степен определят как мисля за България. Когато обаче отидох през 1998 г. да живея в Индия, се чувствах много у дома. Индийците много се учудиха, те са свикнали когато идват европейци, да им е много чудно. Разбрах, че много неща, с които свързвам с България, ги има и там. В България има една маниакалност да се пишем европейци, сякаш само европейците са достойни хора. Подценява се факта, че ние имаме и ориенталски черти в културата си, в което няма нищо лошо. Даже много от нещата, които са ми симпатични в България, са ориенталски – както например много от чуждестранните гости на „София филм фест” споделиха, че има голяма разлика между западноевропейските и тукашния фестивал. Тук има много по-голяма близост с хората, интерес, любезност, сърдечност. Това са неща, които всеки познава от ориенталските страни, където я няма тази дръпнатост и дистанцираност на Запада.Не смятам, че ние трябва да се срамуваме, а напротив, трябва да кажем, че това е нашата сила – културата ни е смесица от европейски и ориенталски черти.

Значи все пак, болката, която комунизмът е причинил на Вашето семейство, не измества топлите чувства към България?

Не, то и не може. Дали искам, или не, аз съм българин, това не е нещо, което човек може да промени. Знаем от генетиката, че човек до голяма степен е определен от своя генофонд и така и влиянието на старите поколения върху мен е неминуемо. Първите шест години от живота си съм говорил само български, а знаем от детските психолози, че това са годините, които определят мисленето на човека. Тези неща са факт и всичко друго би било смешно. За това аз много критикувам някои българи, които се правят, че все едно не са българи. Такъв е Кристо – наскоро имах лична среща с него и той отказа да говори български, въпреки че е напуснал страната на 25 години! Неговият български би трябвало да е много по-добът от моя. Това е наистина абсурдно - да искаш да изчистиш първите 25 години от живота си.

Интервюто излезе първо в "Електронен вестник" тук.

Древните Българии

2137 г. пр. Хр. – 668 г. сл. Хр.

Българите — това е народът, който имаше всичко, което е пожелавал; те вярваха, че светът е открит за тях; те никога не се съмняваха в победата си; това е народът, на който се учудваше светът.

Магнус Феликс Енодий^[1], 486 г.

Едва ли има на света друг народ, който така слабо да по­знава своята история.

Ние имаме големи учени историци, издадени са мону­ментални исторически трудове, но академичният им научен език е недостъпен за простосмъртните,

а учебниците по история са написани толкова скучно, сякаш авторите им са имали едничката цел: да накарат българ­четата, още едва проходили, да намразят историята на своя народ – и за съжаление, тази цел е вече почти постигната;

от друга страна това незнание се дължи и на многократ­ното пренаписване на историята, нагаждайки я всеки път към интересите на властващата политическа сила, та човек не само ще се обърка, но може и да се побърка;

а може би причината е по-отчайваща: старата наша ис­тория надвишава сегашното ни жалко самочувствие като на­род, сравнението с миналото ни потиска и ние не искаме да си го спомняме...

Тъй или иначе, България е най-старата европейска държа­ва, която не е сменила името си през вековете.

Испания е Испания от 1479, Швейцария е Швейцария от 1291 година, Швеция е Швеция от началото на XI век, Полша е Полша от края на X век, Франция е Франция от 843 година, Англия е Англия от 827,

а България е България от 681 година.

Така пише в учебниците по история. Така знаех и аз.

Но преди осем години пристигна у нас един унгарски професор да търси надгробната плоча на не знам кой си техен крал, умрял някога в България; плочата я намерихме зазидана в стената на една селска черква и нямаше как да му я дадем,

но за утеха го заведохме в кръчмата и там унгарският професор, може би от яд, че не му дадохме тази ценна реликва, или за да изтъкне своя патриотизъм, още преди да пийне от първата ракия, се провикна:

- Как е възможно да броите началото на своята държава от 681 година след Христа, когато още през 2137 година преди Христа сте имали българско царство на север от Китай

и по време на слънчевото затъмнение на 22 октомври същата 2137 година преди Христа сте победили китайците, както пишат тъжно техните летописци в хрониките си;

победили сте ги, защото китайците били прост народ и се уплашили от затъмнението, а прабългарите знаели предва­рително за него и нарочно нападнали същия ден;

аз, вика унгарецът като отпи от ракията, това го знам, защото покрай тази ваша държава е поминувало и нашето мад­жарско племе, ние, вика, с вас сме от едно коляно и от една кръв;

не по друга причина, а за да спасят империята си от не­удържимите набези на българите, предвождани от своя хан Тимоти от рода Дуло (от същия род са, както знаете, и Кубрат, и Аспарух, и Крум, и прочие), китайците започнали да строят Великата китайска стена,

но не успели още да я довършат и ето ги – българите се задали пак откъм север, тогава китайците качили върху стена­та китайки-циркаджийки

и онези сурови българи, като видели китайките да мятат голи кълки, се прехласнали и докато се прехласвали, китайс­кият мравуняк продължавал да гради нататък стената;

като разбрали измамата, прабългарите напопържали ки­тайците, пришпорили конете си и препуснали на запад подир слънцето да търсят края на стената;

те препускат, китайците градят, те препускат, китайците градят – така българите стигнали до пустинята Такламахан, напоили конете си в реката Тарим и се разделили на две: едни­те тръгнали на север, другите – на юг. Ха наздраве!

Тези, дето тръгнали на север, прехвърлили планината Тяншан и нарекли най-високия връх на името на своя бог Тангра – така се казва върхът и досега – Хан Тенгри, а хребета, по който препускали, нарекли на себе си – Болгар;

продължили нататък, прекосили планините Памир и Хиндукуш и тук, където сега е северен Афганистан, основали вто­ра държава, наречена също България,

но понеже другите народи не можели да произнесат ъ-то във вашия език, наричали държавата ви Балхара (Балх), Болгар или Булгхар, а гърците я наричали Бактра или Бактрия

(то аслъ кой може да произнесе правилно името ви: рус­наците ви викат балгари, англичаните – балгейриън, французи­те – бюлъгар, немците – булгарен, арабите – бурджан, ний, унгарците, сега ви викаме булгар, а преди сме ви викали пол-гар, булгар ви наричат и арменците, чехите ви наричат булхар, украинците – балхар, индийците – балгхар, персийците – бол­гар...).

Другите българи, дето тръгнали на юг, прекосили Тибет, и забележете – вика унгарецът, допивайки първата ракия, -живели известно време край планината Мадара, после пре­хвърлили Хималаите, минавайки през прохода Шипка, и слез­ли в Индия, опъвайки юртите си край река Тунджа;

после тези българи отишли към Ефрат, в Месопотамия, и там основали третата българска държава; наричали на­рода балхарис, сиреч българи, царицата им носела същото име – Балкис,

това е Савската царица, описана в Библията, дето ходела да задава гатанки на Соломон през 1001 година преди Христа.

По-късно тези българи тръгнали на запад, заселили се в Египет, в областта Сакар, после поемат на север и стигат до Балканския полуостров, планината, където спират, наричат Сакар планина, реката край нея кръщават Тунджа, прохода, през който прехвърлят Балкана на север, наричат Шипка, а све­щената си планина – Мадара;

те носели със себе си тези стари и далечни имена, както европейците са занесли в Америка имената на своите стари градове – Лондон, Париж, Москва, Берлин, Ню Орлеанс, Ню Берн и т.н... Ха наздраве!

Но да оставим Савската царица да задава гатанки на цар Соломон, а ние да видим какво правят ония българи на север, дето основаха държавата си Балхара под планината Памир.

Девизът на тези прабългари някога бил: „Не замръквай, където си осъмнал!", после станал: „Не умирай, където си роден!",

но тук, под сянката на Памир, им харесало и започнали да градят градове, да сеят жито и да развъждат добитък, да добиват желязо и мед, да украсяват жените си със сребро и злато;

древногръцкият историк Страбон нарича Балх, столица­та на Балхара, „перлата на Азия",

тук през VI век преди новата ера пророкът Заратустра^[2] е написал свещената си „Зенд-Авеста".

Кога е било основано това прочуто царство, не се знае, това се губи из мъглата на вековете, вика унгарецът, като от­пива от втората ракия,

но известно е, че египетският фараон Рамзес II, съблаз­нен от богатствата на Балхара, се опитал да я завладее през 1275 година преди раждането на Христос

и докато българите разгромявали войската му в подно­жието на Памир, Мойсей решил да избяга от Египет и повел поробените евреи през пустинята към обетованата земя Ханаан,

така че вашата история е по-стара от Библията, вика ун­гарецът, и вий, българите, сте спасили бедните евреи не само през Втората световна война, но и 33 века по-рано.

През 329 година преди Христа и Александър Македонс­ки нахлул в Балхара, но до бой не се стигнало – вместо войс­ка, насреща му излязла принцесата Роксана и го попитала: „Какво търсиш тук, Александре?";

пленен от красотата й, той отвърнал: „Намерих повече от това, което търсех", паднал на колене пред нея и я помолил да му стане жена и царица на света (това била първата – и единствената – жена на Александър, и тя била българка!);

на другия ден се качили двамата навръх планината Хиндукуш – Аристотел му бил казал, че там е краят на света и отвъд тази планина се плискал безкрайният световен океан,

но като погледнал от върха на изток, Александър видял, докъдето стигало човешкото око, безкрайни поля и планини – и заплакал, защото разбрал, че няма да може да завладее целия свят, поболял се и скоро след това умрял.

Просъществувала тази велика ваша държава до 230 го­дина след Христа, когато я покорява персийският цар Арташир I.

Далече преди това обаче, неизвестно защо, старият цар Кардама оставил престола на сина си Ила, прехвърлил се на юг през Памир и основал в Северна Индия четвъртата българ­ска държава.

Наричала се тя също Балхара и просъществувала едно­временно със старата Балхара много векове.

Споменът за нея е запазен в индийските веди – в „Адхарва-веда", написана на санскрит през X век преди Христа.

Нещо повече – индийски царе до X век след Христа продължавали да се наричат Кардамити, както династията на Бурбоните във Франция или на Романовите в Русия, а пред името си слагали титлата балхара – името на древната държа­ва се превърнало в титла, както името на Цезар.

Оттогава са и общите ви думи в двата езика: уча, чета, будя, баща, татко, лик, хубав, китна, шал, сандал, тава, халка, чорба, компот, соя и много други.

Бежанци от покорената памирска Балхара тръгват на север и край днешния град Самарканд основават петата българска държава, а голямото езеро, до което стигала гра­ницата им на изток, нарекли на себе си – Балхаш; просъще­ствувала тази държава до VII век след Христа;

други от победените българи тръгват на запад, прекося­ват пустинята Каракум и основават на изток от Каспийско море шестата българска държава, кръщават морето Болгар дингезе (Българско море), така се наричало то до Късното средно­вековие, а планината, в подножието на която спират, наричат Балхани – както и вие наричате най-голямата си планина в днеш­на България;

трети от българите отиват отвъд Каспийско море и там основават седмата българска държавица, наречена Балкария (така се нарича и до днес тази автономна републичка в Руската федерация), а градовете си нарекли пак със старите български имена Балхар и Булкар-Балх;

четвърти от българите, водени от вожда си Вунд, през 127 година преди Христа прехвърлят планината Кавказ и се заселват в земите на днешна Армения, там основават осмата българска държава, нарекли местността Булхар, главния си град – Балк, тези имена те носели до IX век след Христа, а една от реките там и сега се нарича Балгаручай.

Където и да идат българите, все носят името си и, макар изкривено от произношението на съседните народи, го оста­вят след себе си като светли стъпки по картата на тъмния ази­атски континент.

Прекрачвайки от старата в новата ера, българите пре­крачват от Азия в Европа – стигат до Азовско и Черно море

и там митичният цар Авитохол, както свидетелства

„Именникът на българските ханове", основава през 165 годи­на след Христа деветата българска държава,

призната – нещо нечувано – дори от гърците и наречена от самия византийски патриарх Никифор:^[3] ВЕЛИКА БЪЛГАРИЯ!

Вий, вика унгарецът като допи втората ракия, и тази България не броите, защото била на друга територия.

Кое, обаче, е по-важно: земята, където се намира държа­вата – или народът, който е основал всичките тези български държави?

Прочула се тази Стара Велика България най-много при хан Кубрат. Този хан Кубрат (който си е жив потомък на Атила, „бичът Божий", но тури му пепел!) незнайно защо расъл в Константинопол, изучил се там, образовал се и приел христи­янството през 619 година –

през същата година, когато Мохамед започнал да пропо­вядва в Мека исляма, а застанал начело на Велика България през 632 година, когато умира Мохамед.

Това за образованието не го казвам случайно, вика унга­рецът, защото вий, българите, след този Кубрат имате само един учен цар – Симеон Велики, който също живял в Констан­тинопол и учил там в най-стария европейски университет – Магнаурската академия, а всичките ви по-сетнешни царе, до последния, са прости и необразовани.

Тъй че напразно вий се отричате от прабългарите, вика все по-ядосано унгарецът и си поръча третата ракия, ако има нещо свястно във вас, наследили сте го от тях,

защото те не са били монголци, както ви разправят, нито пък хуни или тюрки, а индоевропейци със загадъчни космичес­ки познания.

За разлика от безпросветните италианци, които в 1600 години след Христа изгарят на кладата Джордано Бруно, поне­же твърдял, че Земята се върти около Слънцето,

прабългарите не само знаели това – издълбаното върху надгробните им камъни Слънце с кръжащите около него 6 пла­нети е било нещо като техен държавен герб (по-късно, след насилственото покръстване, богомилите го превърнали в свой сакрален знак),

та още през 4768 година преди Христа тези умни прабъл­гари изчислили, че Земята се завърта около Слънцето за 365 дни и една четвърт от деня без малко

и пресметнали това „без малко" с невероятна точност: съпоставяйки движението на Земята с движението на Юпитер, те уточнили, че Земята обикаля около Слънцето за 365 дено­нощия и 2422 хилядни от денонощието,

което е с половин секунда по-малко от абсолютно точ­ното астрономическо време, измерено днес.

Основавайки се на тези свои астрономически знания, прабългарите създали най-съвършения календар, известен досега: годината започвала в деня на зимното слънцестоене, на 22 декември; този ден, понеже слънцето стои, бил обявен за нулев, останалите 364 дни били разпределени в четири сезона, по 91 дни; всеки сезон бил разделен на три месеца, първият месец от сезона имал 31 дни, останалите два – по 30; по този начин първият ден на първия месец от зимния сезон съвпадал със зимното слънцестоене, първият ден на първия месец от пролетния сезон – с пролетното равноденствие, първият ден на първия месец от летния се­зон – с лятното слънцестоене, първият ден на първия месец от есенния сезон – с есенното равноденствие. На всеки че­тири години високосният ден се прибавял преди първия ден на седмия месец – в деня на лятното слънцестоене, също бил нулев ден, прабългарите го наричали ени, днес го нари­чаме Еньовден.

Унгарецът надигна третата ракия, отпи една бавна глътка и продължи:

- Ученият хан Кубрат обичал да наблюдава нощното небе и да чете по звездите съдбата на хората и на народите.

В една такава нощ, като се взирал в залязващите Плеяди, той видял, че неговата звезда угасва, спомнил си за брата си Самбат Кий, който основал града Киев и го кръстил на свое име,

после заминал на запад подир залязващото слънце, ос­новал там грамадна държава, дето са сега Чехия, Словакия, Унгария, Прусия и Полша, но не я нарекъл България (така че няма да я броим), нарекъл я в чест на дедите си Дулоба – „Стра­ната на Дуло", другите народи пък я наричали на неговото име: от Самбат – Само, но като умрял Самбат Кий и държавата му загинала;

та Кубрат си помислил: „И моята държава ли ще умре след смъртта ми?", повикал петимата си синове – Баян, Котраг, Аспарух, Кубер и Алцек – и им рекъл:

- Синове мои, свършват земните ми дни.

- Олеле, тате, недей! – проплакал най-малкият, Алцек. -Какво ще правим без тебе?

- Сега ще ви кажа – рекъл Кубрат. – Баяне, я вземи оня наръч пръчки. – Баян отишъл и взел наръча пръчки, който ле­жал до огнището, където мъждукал свещеният неугасващ огън.

- Ха сега се опитай да ги счупиш всичките наведнъж -казал му Кубрат.

Баян бил най-възрастният, най-силният от синовете на Кубрат, затова му викали Батбаян. Ударил той снопа пръчки о коляното си – не се чупят. Ударил втори път – пак не се чупят. Трети път ударил с все сила – същото.

- Не мога – рекъл, – тате.

- Нека опитат и другите – казал Кубрат.

Опитали един по един и другите четирима синове на Куб­рат, но никой не могъл да счупи наръча пръчки.

- Дайте ги сега на мен – рекъл Кубрат.

Подали му наръча, той взел да измъква от него пръчките една по една и с лекота ги чупел – една по една.

- Еее, така и баба знае! – извикали в един глас синовете му. – Една по една всеки може.

- Точно така – казал Кубрат. – И вас, ако се разделите след моята смърт, един по един всеки ще ви пречупи. Ако сте

заедно като този наръч пръчки, никой няма да може да ви побе­ди. Разбрахте ли?

- Тъй верно, разбрахме! – отвърнали в един глас петима­та му синове.

- Какво разбрахте?

- Съединението прави силата.

Като чул тези хубави думи, великият хан Кубрат се ус­михнал щастливо и издъхнал.

Тези хубави думи „Съединението прави силата" вий сте ги изписали и върху герба си, вика унгарецът, като отпи втора глътка от третата ракия, но тежко ви и горко, ако спазва­те този завет като Кубратовите синове.

Защото още не бил изстинал трупът на стария хан – и синовете му се скарали кой да седне на бащиния трон.

- По старшинство на мен се пада – казал Батбаян.

- Тая няма да я бъде, ти да ни командваш – рекли четири­мата му горди братя.

На другия ден погребали баща си по християнски, както им бил заръчал, погребали го заедно със скиптъра и меча му, защото не могли да поделят и тях.

Народа на Велика България обаче поделили на пет равни части и всеки застанал начело на ордата си.

- Аз оставам тук, на бащината си земя – казал Батбаян.

- Аз поемам на север – казал Котраг.

- Аз на юг – казал Аспарух.

- Тогава аз тръгвам на запад – казал Кубер.

- Аз идвам с тебе, бате – казал Алцек. И поели в четирите посоки на света.

Хазарите това и чакали. Щом ордите на четиримата бра­тя залезли зад хоризонта, нападнали Батбаяна и след две-три години от Старата Велика България останал само спо­менът.

Котраг повел ордата си на север – все по Волга, все по Волга, препускали, препускали...

и като стигнали там, където река Кама се влива във вели­ката река, Котраг спрял и се огледал – на изток се синеел об­лакът на планината Урал, на север и на запад зеленеели без­крайни гори и поля.

Било лятото на 665 година. Хан Котраг слязъл от черния си кон и забил меча си в рохкавата земя:

- Ето тук ще съградим град и ще го наречем Болгар, тук ще бъде моята България!

Това била десетата България. Наричат я Волжка Бълга­рия, а заради богатството й в ония времена я наричали Сребър­на България.

През X век сребърните българи приели от арабите исля­ма, имали те велики царе и още по-велики поети; дала е тази ваша България велики поети и други велики люде и на Русия,

защото, както е известно, вика унгарецът, като отпи пак от ракията, великата руска поетеса Анна Ахматова се отказа­ла от бащиното си име Горенко и се нарекла на българския си прапрадядо хан Ахмат; корените на другата велика поетеса Марина Цветаева също са оттам,

и Гогол е оттам, оттам е и великият бас Шаляпин, руски­ят цар Борис Годунов е българин, и Суворов, и Кутузов, дето победи Наполеон, и Ермак, дето завладя Сибир и го хариза на руснаците...

Тази славна и богата държава просъществувала до 1278 година, когато след половинвековни отчаяни битки била зав­ладяна от татарите на Чингиз хан,

но българите съхранили своята свяст и, мине – не мине век, вдигали бунтове – и срещу татарите, и срещу руснаците, за­това през 1937 година Сталин ги разпилял из лагерите в Сибир,

но и днес, както е известно, те отново надигат глава и искат държавата им да се казва България.

Тук унгарският професор млъкна и се замисли. Ще из­ползвам мълчанието му да добавя още няколко думи за тази България.

За разлика от нашата България, която няма запазени стари летописи (за което ще стане дума по-нататък), през 1680 година летописецът от Волжка България Бахши Иман събира в сборника си „Джагфар Тарихъ" („Исто­рията на Джагфар") древни български хроники, написа­ни през предишните 4-5 века; от тях става ясно, че върху територията на Волжка България много векове преди това е имало друга прабългарска държава, наречена Идел; в една от хрониките – „Хон китабъ" („Книга за хуните") на Кул Гали, се твърди, че историята на българите започва 33 000 години преди Христа и че българската цивилиза­ция е съществувала паралелно или по-рано от цивилиза­цията на Шумер, с която сме имали един и същ корен, че Троя е бил български град и етруските са прабългари, из­бягали от този град, че египетските фараони също са били прабългари, а ацтеките, инките и майте са потомци на прабългарите, преплавали океана или преминали по ледо­вете от Камчатка в Аляска; с турците пък, които ще ни поробят след 7 века, сме били родни братя и сме имали общ праезик (затова много от думите, които смятахме за турски, се оказаха прабългарски)... Моят кураж ми стигна да се върна до 2137 година преди Христа, когато за пръв път българите се споменават в китайските хроники; да се върне по-назад в мрака на вековете оставям на някой свой колега с по-храбро въображение.

Унгарецът отпи бавно от чашата си и продължи:

- Кубер поел на запад, след него препускал Алцек, пре­хвърлили Карпатите и се спуснали в Панония, в равнината край реките Тиса, Дунав и Сава, където е днешна Унгария;

понечили да основат държава и там (просъществувала тя само година-две, така че няма да я броим), аварите обаче по­срещнали на нож българите, след няколко сражения Кубер бил победен и побягнал с дружината си на юг

и като стигнал, където е днес Македония, основал там край Битоля и Прилеп единадесетата българска държава;

именно срещу тази България, която напирала да превзе­ме Солун, се отправил на поход през 688 година византийски­ят император Юстиниан II Носоотрязания

и едва не бил пленен и побягнал позорно, както пише във византийските хроники, а войниците му били избити от прабъл­гарите на Кубер.

По-късно, след век и половина, тази Куберова България се съединила с Аспаруховата България – вероятно това е бил тайният замисъл на двамата братя...

Алцек продължил на запад, стигнал до страната на фран-ките, крал Дагоберт го приел с радост, но през нощта заповя­дал всичките българи да бъдат изклани;

Алцек се събудил от виковете на умиращите и с остана­лите живи мъже и жени побягнал на юг през Алпите. Било зима, как са оцелели, не е известно,

но през пролетта се появили в горната част на Италийс-кия ботуш и продължили да слизат надолу, през Ломбардия, Тоскана и Умбрия, стигнали до Рим и Неапол, оставяйки след себе си вечното свое българско име: Булгаро (край Бергамо), Булгаро грасо (край Комо), Тера Булгарорум (край Римини), Монпге Булгаро...

Не успял Алцек да основе дванадесетата българска държа­ва, но неговите българи оставили из Апенините не само името си, но и кръвта си:

Данте, вика унгарецът, е от българския род Алдъгьори, и Борджиите са българи, и Верди е българин, а Паганини напра­во си е потомък на българския хан Паган...

Между нас да си остане, сниши гласа си унгарецът, един потомък на вашия Кубрат, наречен Арпад, дошъл по нашите земи и през 889 година (да не ме чуй някой унгарец!) основал Унгария...

А кой основа вашата – дванадесетата българска държа­ва през 681 година? – провикна се унгарецът, като гаврътна ракията си. – България, дето стана най-голямата държава в Ев­ропа, от Киев до Атина и от Черно море до Адриатика, че и Пеща, днешната унгарска столица, влизаше в пределите й!

Що не я основаха славяните, дето от два века се мотали из Балканския полуостров, що не я основаха траките, дето са там от 1500 години?

Ами защото прости хора държави не могат да правят. От славяните вий наследихте загадъчния мързел и бленуването, а от траките – анархизма и забравата, затова не помните и соб­ствената си история.

Тука унгарският професор стана, качи се на автомобила си и си замина.

Сигурно прекаляваше той в приказките си, но някакъв прапраспомен заброди из тъмните пещери на кръвта ми и ме будеше нощем, зарових се в разните стари и нови истории и се оказа, че такива Българии наистина е имало, един автор раз­казва за една, друг – за друга, трети яростно ги отрича, а ние всички нехаем...

И тъй ден след ден, век след век – „Било ли е, не е ли било?" – и всичко потъва в мъглата на вековете и, уви – в мъгла­та на нашата памет.

Другите народи провъзгласяват за истина и най-малката вероятност, а ние погребваме и най-големите истини под кръста на съмнението.

Кое е по-добро?

Пролог от „Български хроники”, Т. І, С. 2007 – Стефан Цанев

Бях започнала да пиша нещо за изкуството, но намерих това. И след него, не мога да кажа нищо повече, поне засега. Вижте го:

ВЪЗВАНИЕ КЪМ БЪЛГАРСКИЯ ПИСАТЕЛ

ГЕО МИЛЕВ

Писателю, колега - който и да си ти, дето и да си ти под зенита на нашето небесно полушарие, - чуй!

Ти възпяваш - от много години вече - всичко онова, що е красота за тебе: и пролетта, и есента, и любовта, и възлюблената печал, и луната, и звездите, и цветята, и славеите... Ти пишеш гъвкави стихове, тънки, гладки, кристални, със звънки рими и плавни стъпки - стихове, напълнени с изискани образи: прелестните очи на много жени, луната, огряла над спящото езеро, слънцето, захождащо зад далечни лесове, самотна палма и птици във въздуха, самотния гроб на кръстопът посред полето и много други работи, които не си никога видял. О, да, твоите стихове са изящни, звучни, блестящи, знам: ти си жрец на Красотата.

Но Пилат пита жестоко: „Що е Красота?" Ти обаче, жрецът на красотата, не отговаряш. Защото не знаеш какво да отговориш? Не - защото Пилат не съществува за тебе.

А Пилат е Животът.

Но ти не си се никога замислял: каква цена имат твоите стихове за живота? Зная твоето безпощадно възражение: изкуството не служи на живота! Съвършено вярно. Обаче има два вида живот: ежедневният живот на ежедневната борба за съществуване, живота на егоистичния човек - и висшият, вечният живот на духа, живота на алтруистичното човечество. А и двата са свързани един с друг.

Писателю,

Ти се отказваш да служиш на ежедневния живот, на суетния шум на делничния ден. Ти търсиш празник. Изкуството, красотата е за тебе празник. Но този егоистичен твой празник - твой празник - какво общо има той с алтруистичния живот на човечеството? С Живота, писан с главна буква? Защото: това, което ти наричаш твое творчество, твоя поезия - то е само частен твой дневник, дневника на ежедневния, егоистичния твой живот. Дневник в стихове или дневник в разкази. И тия стихове, и тия разкази - ти ги съчиняваш само за свое собствено удоволствие. И затова те не трогват никого освен тебе и твоите приятели. И затова твоята литература, нашата, българска литература не играе никаква роля в българския живот.

Защото Животът е проблема.

- А проблема няма в твоите изящни, гладки, звънки стихове.

Защото ти си чужд на тоя Живот.

- А животът, който живееш ти, интересува само тебе; и стиховете, които пишеш ти, интересуват само тебе. Затова и те не ще живеят повече от тебе.

Животът е копнеж. Човечеството, човешкият дух живее от своя копнеж. Вечният копнеж, който ражда творчеството, който ражда живота.

- А твоето творчество, а твоят живот, писателю, е не копнеж, а мечтателство.

Копнежът ражда творчество. Творчеството е борба. Борба със себе си. Бунт. Бунт против себе си.

- А твоето творчество, писателю, е не борба - а леност в самодоволния ъгъл на твоето мъничко Себе си; не бунт - а подло, безсилно дезертьорство от всичко: и от живота, и от света. Дори от себе си. Дори от Красотата. Дори от Изкуството.

Затова твоето творчество не е изкуство. И ти - не съществуваш! Не съществуваш за изкуството. Защото не съществуваш за себе си; не съществуваш за живота; не съществуваш за човечеството.

Ти не си!

Що! Музите, Аполон, Парнас? - Парнас е прах, а музите и Аполон са отдавна забравена лъжа. Ти мислиш себе си за богопомазан избраник? За изключителна личност? - Отвори си очите: твоето избраничество, твоята изключителност не иде от никакъв бог. Тя иде от тебе, само от тебе.

Тебе! Но де е твоето тебе? Дали в повседневните конверзации в приятелски кръг - на улицата или в кафенето, - дето пълниш богоизбраните си уста с простосмъртната нелепост на роклички, краченца и деколтета? Или в бохемското подражателство на Едгар По и Бодлера? Или в самотните часове на леност, когато ядеш хартия и пиеш мастило? - Дори без богата колекция образци за плагииране (понеже чуждите езици са чужди за тебе). Това е твоят живот - и от него ти изстискваш своята поезия.

Тебе! А това значи: човекът преди всичко! Защото има нещо по-голямо от твоето писателско общество - обществото отвън; има нещо по-голямо от обществото - народа; има нещо по-голямо от народа - обществото на народите; има нещо по-голямо от обществото на народите - човечеството.

А основен елемент на човечеството е Човекът. Човекът преди всичко! Оттук етическото обуславяне на човека; което значи: едно върховно задължение на човека към човечеството. Едно върховно и единствено задължение (защото етиката не е законник на преходните добродетели, на това или онова общество, етика не значи „морал"). Едно върховно и единствено задължение на човека - преди всичко; на човека творец; то обуславя всичките функции на човека - включително и неговите естетически копнежи. Защото то - етическото задължение на човека към човечеството - ражда всеки копнеж: копнежа към възкачване, копнежа към светлите ясли на Духа. Духът е човечеството. Духът е човекът.

Духът: етическият закон на човека.

Духът: етическата нужда на изкуството.

Духът: Върховният Дух, Светият Дух, който създава нуждата от Красота. Който създава нуждата от изкуство.

Писателю, Духът - заветният Ханаан на всеки човешки копнеж - е по-голям закон за тебе от догмите на твоята шаблонна красота. Писателю, чуй: Духът заповядва: Човекът преди всичко! Не „добрият" човек, въоръжен с всички известни днес добродетели; но Човекът! За духа няма добродетел - Духът е отвъд добро и