Тръгвайтки натам бяхме решили да не си даваме зор, да си почиваме, да ядем на корем без да броим калориите (дори на ум!) и изобщо пълен разгул. Боже!, или по-скоро Аллах!, колко наивни сме били..

Подробностите от бита отметнати – хотел, паспорти и четки за зъби, кола и бутилка малцово уиски (Мюсюлманите не пият. Трябва да сме застраховани..), се отправяме към Истанбул. Подготвени сме за гранични досади и безгранична бюрокрация и понеже вече сме решили да го даваме лабаво хапваме повече от час в Хепи и замръкваме в Хасково.

Славен град (поне на тъмно). Центъра се оказва неизбежен – просто следваш интуицията си (проверено е с женска, за мъжките не знам..) Настаняваме се в стая лукс в Хотел Централ (42лв. за двама!) и ни е толкова приятно, че ми хрумва гениалната идея да спим в Хасково и да пътуваме ежедневно до Истанбул. Разликата в цената ще покрие бензина.. Семейният съвет, отхвърли предложението..странно.

В хотела питам рецепционистката:

-          Къде можем да хапнем? - Тя ме поглежда съжалително и казва:

-          Ами вие не сте от тук. Как да ви обясня?

В крайна сметка успява да ни засили към заведение, със съмнителното име Пещерата. Там сервират Италианска, Турска, Гръцка, Българска и Китайска храна и менюто е колкото две средно големи дисертации, илюстрирано, а декора е хм...пещерен. Тавана е крив, висят изкуствени паяци и дори има един умрял пещерняк в една дупка. Не истински, естествено. После се дотъркаляхме до хотела и .. гледахме порно.

Такааа. Сутринта тръгнахме за Истанбул. Сутринта, естествено е разтегливо понятие. Бяхме решили да пием кафе в Турция, което се оказа страшно прецакване, защото там пият само нескафе. Бллааа.

Магистралата беше празна. Турците караха с 120 по нея и аз започнах да се съмнявам в клеветите на всичките ми сънародници, че турците били супер лоши и недисциплинирани шофьори. Маскари – казах си, така да клеверят хората.  После всичко започна да си идва на мястото.

Карам си аз по магистралата и наближаваме Истанбул. Pay toll charge знак се появява пред нас и ние с Л. спорим на коя карта да я сложим – идея си нямаме колко ще e таксата. Стигаме до човечето в кутийката и аз подавам гордо plastic fantastic. Той ме поглежда с уморено презрение и казва:

-          ‘Йок карта’ – лири, евро.

Ние, като по чудо този път сме забравили да си вземем каквато и да е конвертируема валута - разполагаме с камара левчета и нищо друго. Предлагаме му левове. ‘Йок’ – казва той пак. ‘Лири, евро.’

Обърнахме колата наопаки. Зад нас се образува километрична, бибиткаща опашка. Намерихме 1 евро и 70 цента. До 5 и 50 не ни достигаше огромната сума от 3 евро и 80 цента.

-          Паспорт. – Изкрещя човечето в дупката и ние дресирани от  наскоро минатата граница ги извадихме и подадохме. Той вдигна бариерата и след миг бяхме от другата страна.

И сега какво. Паркирахме колата в страни. Прескочихме оградата на магистралата и се оказахме в най-автентичният турски квартал, който съм виждала само по ‘Улиците на Истамбул’ и в снимките на една изложба, на която ходих в Лондон. Тук обаче ние бяхме зяпаните. Хората ни гледаха подозрително. Децата съвсем безсрамно, а магазинерите на по-малките магазинчета излизаха на цигара и сеир. Ние вървим бързо и от време на време плахо подпитваме по-дружелюбно изглеждащите:

-          Банка?

-          Йок банка. Йок банкомат. - Беше неизменият отговор.

На мен ми писна и имах гениалната идея да предложа на някого 30 лева за 20 турски лири (курса е 1.14 за турска лира). Така де – в Турция всички се пазарят. Като представителка на нежния пол бях излъчена и за главен изпълнител на плана. Влизам смело в първият магазин с прозорци достатъчно чисти, че ако стане гаф Л. да ме спаси и почвам да плямпам и да им завирам 30те лева в лицата. В магазина имаше двама възрастни опушени и опечалени бизнесмени и две забрадени девойки. Мъжете ме погледнаха и отказаха да разговарят с мен. Девойките подразбраха какъв ми е проблема и казаха:

-          Йок банка. Йок банкомат.

Излязох безславно. В следвашият магазин мустакатият чичко с помоща на един тефтер на, който имаше дните на английски успя да ми обясни, че е неделя (още един факт, който ни беше убягнал) и че банките и да ги има са затворени. Аз посърнах, а той за да ме развесели ми каза, че днес има пазар. Явно това е страшна далавера. Пообиколихме квартала и попаднахме на пазара. Който през 1990 година е ходил на битака – ще ме разбере. Останалите – и да ви обяснявам, няма да ви стане ясно..

Тук Л. имаше гениален план. Опита се да си купи чехли с 50 лева, за да му върнат турски лири. Йок.

Накрая опечалени влязохме в единствения празен магазин в пазарен ден. Продаваха мобилни телефони. Имаше столче и аз поседнах, а Л. позяпа.

Младежът-продавач, забележително окосмен над горната устна разцъкваше игричка на компютъра. Заговориха се с Л. и му обяснихме, че ни трябват пари да си платим toll charge. Поне ние това му обяснявахме. Той какво разбираше не знам, защото ние говорихме на български, той на нас на турски. Показахме му 30те лева и Л. на едно листче бавно изписа:

30 лева = 20 лири

Всички изпаднахме във времено съзерцание. После турчина заприказва на турски, а Л. само кимаше. Аз гледах. Кимането се оказа печеливша тактика, защото турчина обърна екрана към нас и се опита да намери курса на лирата към лева. В сайта на БНБ го имаше.

Турчина се надигна, откючи касата и ни подаре 20 лири.

Поклонихме се и си излязохме. Аз бях на ръба на сълзите от облекчение. Сега само трябваше да пресечем магистралата и да си освободим паспортите.

След 10 минути бяхме отново в топлата кола, слушахме лек джаз и пътувахме към сърцевината на Истамбул.

Л. се обърна към мен и каза:

- Малките отклонения на живота.