пусни си това

или

My Blueberry Nights - Cat Power - The Greatest

Някога, вече не помня кога, си намерих една китара. И с времето тя стана моята си китара. Дори в момента лежи на леглото до мен. С годините се научих да свиря на нея и сега съм ужасно добър. Имам си различни мелодии, но затова пък свързани от нещо много общо, явно съм създал ... както казват – собствен стил. Всеки ден се мъкна с китарата, нося я навсякъде. И когато мога, дрънкам на струните - в кафе паузата, докато чакам метрото, въобще , когато нещо или някой не ме заглушава.

Чувствам се велико с музиката й. Сякаш ме изпълва и не се нуждая от нищо друго. Като най-добри приятели сме. Но не винаги е така ... Понякога си омръзваме. И тогава ми се иска да има някой, който да посвири на китарата ми. Различни хора идват, опитват се, но вадят от нея фалшиви ноти или само като видят колко сложна е за свирене, дори не си правят труда да я разучат. Тогава се чувстваме самотни ... Веднъж през лятото до мен в градината седна човек. Този човек взе китарата от ръцете ми, но това не ме смути ... имаше някакво спокойствие в усмивката му, което ми вдъхна доверие. И той изкара най-красивата музика, която някой бе успявал да изсвири на моята китара. Беше почти перфектна. И за първи път се почувствах така щастлив. Останахме заедно до заранта, когато се разделихме. След това споменът ме топли дълго време. Сега различни хора идват при мен, захващат някакво присвирване и не звучи зле ... но никой не стига майсторството на онзи ...

Ако се огледаш, ще видиш, че всеки си има някакъв инструмент. Докато ходя по улицата, забелязвам все различни, няма два еднакви ... някои хора ги държат гордо в ръце и ги обгрижват. Те ме карат да се усмихвам. Но от този тип са малцина. Повечето усърдно се стараят да ги скрият под дрехите си, да не би случайно някой да поиска да свири на тях. Други пък не знаят за какво служат и ги похабяват с всякакви глупави действия. „Не можеш да трошиш орехи с флейта!”, викам им, но кой ли ме слуша. А най-страшни ми се струват тези, които са си забравили инструмента някъде и изглеждат тъй празни.

Аз имам моята китара, а ти, вероятно твоята цигулка, барабани или маракаси. И когато се уморим да свирим сами на тях, колкото и да ги обичаме, искаме някой да посвири вместо нас с най-съкровените ни ноти. Но ще чуе ли някой някога наща музика, така както само ние я чуваме?

За четири дни бях в село Хасовица, което се намира до Смолян. Красивата природа, чистият въздух, тишината и... липсата на време го описват най-добре. Едно малко и отдалечено родопско село, където животът е съвсем различен - тих, спокоен, бавен, истински. Стига само за малко да се отдалечиш от столицата и осъзнаваш, че всичко извън нея е друг свят. Покрай пътуванията си винаги установявам, че селата в България се намират извън времето...И са прекрасни именно с това-със своето отдалечено безвремие. Тук нещата придобиват по-различен смисъл. Изведнъж виждаш нормалния си "градски" живот като през криво огледало. Изглежда непознат и странно чужд, осеян с бръчки, които ти напомнят за проблемите, работата, стреса, парите, пропуснатите някъде мечти... В едно от многото красиви села на България тези притеснения се оказват смешни, ненужни, незначителни. Защото в села като Хасовица животът има много прости измерения. И те са верните, истински важните. Тук има време, спокойствие, чист въздух, шум на вятър, песен на птици, полъх на яркозелени листа...

В българските села все още се пазят позабравени ценности като това да поздравиш съседа, да поговориш с новодошлия, да се събереш с приятели на обща маса, да поговориш ей-така, от душа... Тук все още помнят какво е да бъдеш човек. А може би хората неусетно се променят, идвайки си "на село". Отпускат се, забравят проблемите и прегръщат свободата си, а така неусетно стават по-добри. Може би това е причината толкова много чужденци (предимно англичани) да купуват къщи в българските села. Сякаш навсякъде, във всяко село, което открия покрай работата си или просто така - за удоволствие, има поне по няколко английски семейства. Децата им тичат по поляните, докато родителите им се наслаждават на българската ракия, киселото мляко и...самотата. Да, в нашите села почти няма млади хора. А дори и да има, те идват само за уикенд-два, а после се връщат в града. Българите все още не искат да живеят в селата, докато други европейци, че и американци, търсят точно това - един така наречен "био-живот", който всъщност представлява малко свобода и спокойствие в забързания,твърде динамичен и напрегнат свят.

Отдалечен от големия град, човек неусетно се връща към позабравенети си корени. Изпитва удоволствие да си направи градина и да се грижи за нея, да накладе огън в камината и да си направи скара на двора...

Обръща се към самия себе си, за да си каже: "Абе аз за какво се бъхтих толкоз години!". Всъщност истинските важни неща в живота са семейството и щастието от това да построиш живота си така, че когато се обърнеш назад да виждаш повече радост, отколкото тъга. Както ми каза едно английско семейство от Манчестър, което избрало село Николово до Хасково за свой постоянен дом: "Цял живот работихме и накрая - нищо. Обръщаш се назад и разбираш, че са минали десет, двайсет, трийсет години... И какво ти остава всъщност? Нищо! Имаш само себе си." Тогава ми споделиха, че в България намерили спокойствие и наново усетили радост от живота. Отглеждаха кокошки, довършваха ремонта на къщата си и се учеха как да садят домати. Не зная дали наистина тук отново са щастливи. Но все си мисля, че един ден и аз ще избера да живея по този начин. Някъде далеч от София, а може би - дори от България. Въпреки че именно тук, в България, все още има непокътнати от времето места - с прекрасна природа, топли хора, спокойствие и огромни поляни с глухарчета, където децата ми да тичат на воля. През тези четири дни в родопското село Хасовица аз отново преоткрих неповторимото чувство на радост от малките неща - разходката в гората; вкусът на топлия, току-що опечен хляб; чистият въздух, който ме изпълваше с енергия; интересната книга, прочетена на открито.

Разбира се, засега не бих могла да живея някъде далеч от града. Все пак съм на 22 и не планирам да пиша мемоари пред камината в селската си къща :) Но един ден...Кой знае :) Жалко, че си нямам село. На тези, които имат къща някъде извън София, бих им пожелала само да я оценят :) И да преоткрият истинския живот - онзи, който тече по вечните правила на времето. Някъде, където хората все още са свързани със земята, семейството и приятелите си.

П.С. Благодарностите са за Петко и Ани, Петър и Весела + тяхната малка Мони - за поканата, пътуването и веселбата!

 Обикновено когато прочета нещо и си помисля „Ахаа! Колко добре казано, все едно излиза от моята уста!”, това прозрение автоматично издига автора в очите ми. В същата връзка смело мога да кажа, че Оскар Уайлд е вероятно любимият ми писател. Но този етикет е твърде семпъл за проникновена личност като него, затова ще го нарека гений.

  Връщам се от постановката „Идеалният мъж” в Народен театър, като че ли с повече размисли, отколкото впечатления. Не ще се наема с оценка на актьорската игра, защото не би била адекватна, имайки се предвид, че харесвам толкова много Уайлд. С ръка на сърце бих отдал цялото великолепие на представлението само и единствено на него. Дори имаше моменти, в които просто затварях очи и се наслаждавах на умотворенията, изговаряни от актьорите (преклон пред таланта им) без да наблюдавам много съсредоточено движенията и мимиките на сцената. Както винаги, изпитах онова сладко удоволствие от проницателността му, която прави рентгенови снимки на човешката природа, снимки искрени до болка. И в това си произведение той засяга темата за лондонското общество от края на XIX век, разобличайвайки неговата недъгава същност. Докато гледах, не знаех дали да се смея или да плача, осъзнавайки колко актуално звучи всичко, което Оскар казва, как нищо не се е променило до ден днешен. И отново в главата ми нахлуха мислите, които напоследък не ме оставят на мира. Пак се почувствах отделен, различен и отегчен от реалността, в която протича ежедневието ми. Така е, чувствам се излишен и изгубен в общество на посредственост, продажничество и размити ценности. Всеки ден наблюдавам хората, които сляпо се оставят на въртележката на безплодието, вихрейки се в нея толкова убедено. Питам се дали понякога не се замислят какъв е смисъла на съществуването им вътре или просто им харесва да фотосинтезират? Истината е, че искам да избягам към нещо по-истинско, нещо по-близко до светоусещането ми, та дори това да е някоя планинска поляна, лишена от светска суета, където да изживея дните си. Грешно би било да се оставя на принудата да работя за тази зле смазана машина. Нямам хищната и жалка амбиция за „успех” или „кариера”, нито пък силата да противореча на природата си, усвоявайки така ласканата дипломатичност и етикеция. Единственото, което ми трябва е близостта до естеството, любовта и творческата ми свобода. И ще дишам, един ден ще се освободя от асматичността на съвременното БГ общество.

  Докато пиша тези редове, навън луната спи. В това безвремие на денонощието са изляти и повечето ми вдъхновения и мисли. Благодаря за нощта, тя е най-творческото и емоционално състояние, което някога ме е осенявало. И преди да заспя ще си прочета приказка за лека нощ, една от тези на Оскар Уайлд. А красивите сънища са тяхното най-естествено продължение ...

Летящо, нажежено, леко, лятото е тук. И аслфалтът в града е все по-самотен, защото хората ти, тези, с които иначе крачиш по него, сега са някъде и следват летния вятър. А ти, вече помирисал от комерсиалното разстройство на черноморието, се срастваш със стола и гледаш през прозореца на апартамента си, как слънцето грее навън. Така застояло изминаха последните ми безветрени няколко дни. Но постепенно, с тях прохождаше решението за промяна и преодо ляване на зависимостта от нечие нужно присъствие, тази щипка сол, без която манджата не струва. И потърках очи, лиснах студена вода в лицето, за да се събудя и да видя, че сам в София може да бъде хубаво, както е хубаво и с някого, на ново, непознато място. Да тръгнеш по утринно-свежите улици под ритъма на твоята музика, да вдигнеш поглед към синьото небе, сливащо се със зелените листа и да знаеш, че това е твоят ден. Вдъхновен от това чувство продължавам и си избирам най-подходящото кафене, където е тихо, масичките са малки, а столовете – меки. Пия си глезеното виенско кафе, с всичките му канелени и ванилени екстри, докато мислите ми още са заети със сентенцията от разгънатото късметче, оставено до топлата чаша. Могат да минат часове в тази поза, докато през главата ми се шмугват различни проблясъци. Разтъпквам се, разхождам се из Борисовата градина, докато попивам гледките наоколо и еуфорията става все по-силна и по-силна. Денят се изнизва плавно и аз съм част от него. Идва пладне и ми се иска да отида в старото кино, където вниманието ми потъва в качествен евро филм, а задникът ми – в набиващите се пружини на захабените седалки. Идилията ми вече ме изпълва, както въздух балон. И сега, удовлетворен от живота, се прибирам под звездното небе над опустелите софийски улици. И съм щастлив, открил изкуството да бъдеш сам със себе си, но не самотен, тук, в големия град, през лятото.

Чуй Summer in the city на Regina Spektor.

Докато август още е дъждовен, посети пиано бар Б 29, където на трети, талант ще пръска Вяра.

А на 24-ти може да отскочиш до Варна, за двучасовата феерия на Бебел Жилберто.

Откакто дойде лятото, започнах да губя представа за дните. Вече няма значение дали е сряда или събота, защото всички са с еднакъв свободен потенциал за каквото си поискаш. Всеки от тях е предизвикателство за въображението и волята, и истинската освободеност. Оказа се, че днес е неделя. Колко са хубави неделите, когато не знаеш, че утре е понеделник ... Та, едно от хубавите неща, които можеш да направиш в неделя, независимо дали е лятна, или не, е да отидеш на кино. На качествено европейско кино. Връщам се от Euro Cinema – на Стамоблийски, малко под Света Неделя. Филмът -„Всичко за майка ми” на Педро Алмодовар. Хареса ми, разказва една истинска история за едни истински неща. За да кажа, че даден филм ми е харесал, то той или ме е заразил с някакво чувство, или ми е оставил в главата някоя впечатляваща реплика, над която да размишлявам след това ... Този път имам и от двете. Коя е твоята реплика?

Всяка нощ, преди да заспя, имам нужда от история за „сладки сънища". Явно този навик ми е останал от малък. Ех, ще ми се приказките да бяха по-смислени. Но малките момиченца слушат за Пепеляшка и Спящата красавица, докато един ден тези продухващи простотии не ги превръщат в маниачки чиклитчийки, които ВСЕ ОЩЕ търсят „Перфектния мъж", а „УЖАС!", вече са чукнали трийсет и петата. Тяхната приказка за лека нощ е „Сексът и градът" или някоя друга, подобна утеха за драматичното им отчаяние. Но нека погледнем към по-хубавите приспивни истории. Моите най-често са разказани на кино лента, която оживява екрана, докато главата ми потъва в меката възглавница.

Трябва да призная, че киното напоследък ме беше отчаяло, но в една юнска нощ, то отново ми вдъхна инспириращ ветрец. Остави го и теб да повее - заглавието е FUR .

Имагинерният портрет на Даян Арбус ще те поведе по пътя на близостта между красавицата и звяра, ще ти покаже как един творец намира крилете си и ще ти даде рецепта за перфектния портрет. Остави Никол Кидман и Робърт Дауни бебе да ти подшушнат техните тайни, като за лека нощ.

два мига от днес

Витошка след деветоюнския дъжд

чайната

Невероятно е какви нови усещания можеш да намериш в София, дори когато си се отчаял, че вече всичко ти е познато и омръзнало. Днес прекарах един ден на открития, преоткрития и свежо-нови вълни. Беше сякаш виждам града за първи път.
С Ина направихме един своеобразен тур, който започна от жежката, по следобедно, кучешка поляна в Южен парк. Малки късчета от червени балони всред тревата говореха за отминалото сутринта "Голямо междучасие" на FM+ , което за съжаление не беше удостоено от нощни птици като нас. Ще пропусна последвалото отчайващо търсене на обувки по Витошка, което и този път завърши с дълбоко въздишащото "Надеждата умира последна ...". За регенерираща глътка отдих минахме през градинката пред Надорния театър, където ни плениха едни идеално зелени, окосени треви. И ако си достатъчно free and green, то задължително трябва да усетиш какво е да си полегнеш върху тях, докато пуФкавите, бели облаци тичат над теб. Бодри, продължихме към най-интересното, озовавайки се на тиха улица, където ни чакаше чайната. За нея бях слушал достатъчно, за да ми стане любопитно, да отида и да опитам ... и за мое голямо очарование, открих един самороден къс злато. Влизаш в малкия безистен, където мистериозно затворена дървена порта те гъделичка да я отвориш. Изборът е в твои ръце. И разбира се, ако си пич, ще натиснеш златната дръжка. Влезеш ли, веднага те лъхва тази приятна, успокояваща прохлада, така контрастираща на досадния пек отвън. Оглеждаш се и виждаш уютен салон, създаден толкова арт и толкова дзен, че да не искаш да си тръгнеш от безъгловото му пространство. Сега само ти остава да потънеш в някое меко диванче и да се потопиш в чаеното меню на стотици вкусове и аромати, задоволяващи и най-изтънчения вкус. Аз лично замезих с чинийка какаови курабийки. За мое очудване, всички маси бяха празни, но това си беше част от чара на местенцето. Ако искаш да избягаш от шума и тривиалността на столицата, това е едно от малкото райски кътчета, особено след като ни отнеха Vegi-то.

По първи звезди продължихме пътуването си из дебрите на второюнска софия и стигнахме до вече познатото ми кафе зад библиотеката. Но сега нещо беше различно, достатъчно различно, за да ми прекипят сетивата. Попаднахме в най-лятното, най-хармоничното и най-свежото кафе, което съм виждал някога. За да ме разбереш, трябва да минеш по някое от мостчетата, които водят към бара - центъра на същинската наслада. Облягаш се на дървения плот, топла свещ загрява романтично нощта ти, и отвсякъде се стичат струи кристална вода, гмуркащи се в тюркоазения басейн под теб. Но това не е всичко. Докато се опояваш полека от водната приказка, те обслужва весел барман, който същевременно е свирач на тарамбуки, факир с огнени бутилки и dj. Препоръчвам ти да му поръчаш пъпешово-леденото изкушение „Плодов шок”, което просто ще те довърши. След тази безметежна безтегловност, която ме отнесе, аз заспивам на восъчните проблясъци на свещта, която ти показвам, и с последни сили ти пожелавам да изживееш твоя дзен ден, още днес, тук в София, или там където те води сърцето ти.

Лека нощ.

Гледам си аз тази роза, все още стои на бюрото ми, но изглежда все по-вехтееща и по-вехтееща. Всъщност аз я убих в името на романтиката. Колко лигав мотив да убиеш нещо толкова красиво. Който четеш това, ако въобще те има, моля те, недей да убиваш розите от егоизъм, както аз направих.
Та, гледам я аз и си спомням за нощта, в която прескочих една малка ограда, за да я откъсна. Сещаш ли се за онази дълга улица, която почва от хотел Родина и Руски паметник, онази, по която колеездачите се впускат с все сила, защото няма досадни бордюри и се оставят вятъра да ги брули в лицето (ах, какъв кеф), онази, която месец май обсипва с трънливи рози? Та, вървяхме по нея аз и Албена. Изпуснахме и последния автобус до тях и я изпращах. Луната беше право срещу нас, убийствено привлекателна на фона на тъмня воал с блещукащи звезди, ароматните рози вече ги споменах. От дума на дума минахме на въпроса дали Нийл Армстронг (това беше онзи космонавт с чипия нос, дето много го хвалят, нали?) наистина е стъпил на луната. Всъщност, дали въобше човешки крак е припарвал там. Аз, разбира се, веднага отрекох подобна глупост. И двата факта, които ми дойдоха на ум, в защита на мнението ми, ми вдъхваха достатъчна категоричност : "Първо, преди няколко години от НАСА се оправдаха, че са загубили видео записите от великото човешко постижение. Ха-ха. Второ...(който се занимава с фотография ще ме разбере), ако погледнем официалните снимки от кацането и се замислим малко ... ще си дадем сметка, че тези ни имат за някакви балъци. Фотографиите са перфектно композирани, изчистени, с добро осветление, сякаш са правени в студио... да не говорим, за радиацията на Луната, която задължително би влошила качеството на една снимка." Ето ви нагледен пример : http://antwrp.gsfc.nasa.gov/apod/image/0212/as17-140-21391.jpg . И след тази моя кратка, но дълбоко вглъбена лекция, Албена, която до този момент мълчеше, каза : "Добре, дори и така да е, какво лошо има да живеем с мисълта, че човекът е стъпил на луната?
Така един романтик и един заклет прагматик си размениха ролите, макар и за малко, под арома опиянението на майските рози.