Който е опитвал да бъде доброволец за дадена кауза, неминуемо се уморява да бъде борец. Въпросът е дали ще има достатъчно ентусиазъм да прескочи момента на умората и дали ще има достатъчно хора, които да се увличат  едни други.

Това съм го преминала, опитвах се да съм валънтиър /както казват братята американци/, но нещо не ми достигна височина и се поуморих. Известно време изпитвах съжаление, но после ме увлече ежедневието и забравих.

Един ден попаднах на тема от любимия форум и айдее - докато се усетя, седях курдисана на маса, заедно с 10на жени. Повечето говореха една през друга, но разговорите някак си се преливаха един в друг и мога да се закълна, че имаше нещо като телепатия.

Всъщност никой не говореше за благотворителност. Което беше най-странното нещо все пак. Открих, че докато обсъждахме злободневните и не толкова теми, бяхме решили да организираме Великденски базар, а аз самата си планирах какво щях да изряботя за продажбите. Представяте ли си - отидох на разпивка, а се върнах с творчески планове.

Момичетата не искаха да споделям с тях, да се чувствам задължена, напротив - те споделяха с мен. След всяка седмична среща-оперативка, имах чувството, че вземах вана фреш-портокал.  

Всеки петък ставаме все повече.

Темата има продължение

Ваканцията мина и замина и настана шок и ужас. Като че ли цялата икономика, всяка фирма и фирмичка бе чакала първия работен час, за да настъпи педала на газта. Вече няколко дни поред не може да се отлее работата и да се възстанови ритъма. Да не говорим, че и идващата седмица ще бъде 6дневна.

Какъв бе смисъла от прежните 6 дни?

Не сторих най-доброто. Бях ненужно саркастична и това не ме удоволетвори.

Но ето, че ме развълнува въпроса как да изграждаш професионални отношения. Аз, до този момент се справях с щипка лично чувство. Намирам идеята за чудесна - винаги съм готова да проявя разбиране, а опитът ми доказва, че това предизвиква същото насреща и хората стават съпричастни и мили един към друг. Освен всичко друо - работата върви. В Ориента - пазарлъка е сладък, но извоюваната дума си тежи. Западния стил /според мен/ е прекалено студен и нефантазен - прилича на луминисцентна лампа.

Но не винаги се получава. Има хора, които приемат служебните си контакти като надцакване със срещуположните. Да настъпиш някого, да го смачкаш, да го унижиш. Създали са хибрид м/у Изтока и запада. Пазарлък има, но е сух като стара вафла, а думата е неон и човещината по презумпция е боклучава работа.

В такъв случай си наврян в ъгъла и се мяташ безсилно, гледайки да захапеш здраво мъчителя. Какъв е смисъла, се питам, и този прастар, дори екзестнециален въпрос ме прави ужасно старомодна.

За нещастие - България е буферна зона - у нас се преливат едно в друго ориенталската лежерност и западния маниер, а ние се мятаме ту тук, ту там и не можем да решим ЕУ ли сме или нещо друго.

Ще ми се да спра да работя, но идиоти има навсякъде, а пари малко по-нарядко.