ДОБРЕ ДОШЛИ В СОФИЙСКИ ОБЩЕСТВЕН ТРАНСПОРТ

„Кой не е чакал автобуса, кой не е питал за него?" Мисля си това, докато чакам това социализиращо средство да ме прибере от спирката. Българската спирка- място, на което можем да четем афишите за кино, коя певица къде ще се изяви, да гледаме измъчените физиономии на актьорите от театъра и ако това не ни стигне- прибягваме към странична литература / некролози /. Можем да заговорим мадама, да чоплим семки, да питаме за часа, дори да се облекчиш с някоя прегладняла жрица.

Возилото пристигна. Качвам се до шьофьора. Як гьобек, мирис на чорапи и евтини цигари. На следващата спирка се качва контрола. Естествено, че нямам билет, защото е късно. Контролните органи обаче са три вида и ти имаш варианти за реакция.

1- известни са като „народни хора"- взимат, колкото им дадеш.

2- с бабаитски прийом те заставят да платиш.

3- обикновено са над 60г. Четат морал с добре познатия мит за добрите хора от миналото. Обясняват ти, че съсипваш икономиката и те с разширените си вени се опитват да догонват авантаджийските изчадия на новото време.

Слизам и се отправям към такси за да мога да допълня впечатленията си. Този вид транспорт се ползва само в спешен случай. Белязани са прозвището БАКШИШ. Това са хората, които все не са спали, не са яли, но най-много от всички са ебали. При отварянето на вратата, очакват лек поклон и изречението „Извинявайте, може ли да ....". Ако си от женски род, сканират интимните ти части и ако са набъбнали ти се предлага удобно и приятно пътуване. Все пак съм срещал и готини измежду тях. В този случай вземете им мобилния номер и се возете само с тях.

Минава кална маршрутка- хитът на обществения транспорт и същевременно най- псувания обект на платното, заради сервитьорските маневри. Отвън понякога са прилични, ако са облепени с реклами. Но отвътре винаги са вмирисани. Спират дори и ако се размахаш от радост.

Дойде ред и на трамвая- често споменаван като отличителен белег на столицата за разлика от провинцията. А всъщност това е средството, за което чакаш най-много и пристигаш най-бавно. Повечето машини са от времето, от което се измисли песен за тях. Купове железария, много студени, с пет пъти по- малко седящи места отколкото правостоящи. Издават звук, подобен на този от тенекеджийски цех.

За метрото може да се говори най- положително. Бързо е, станциите са приятни. Остава само да дочакаме да опаше цялата столица, и тогава можем да забравим дори за личен автомобил.

Виж подобен материал в рубриката КОМЕНТАРИ- ДИАГНОЗА: ШОФЬОР

Виктор ПЕНКОВ

Трябва да е било 1974 или 75 година. Работих по това време в Египет като представител на външно-търговско предприятие. Една сутрин, колега представител на друго ВТП с тайствен жест ме повика в неговата стая. Влизам в стаята, а той още по-тайствено ме кани на терасата и ми обяснява с тих глас, че говорил с търговският представител и той ме определил като трети човек при връчване на 5000 $. След малко идва вторият човек и той е посветен в приключението. Влизаме в стаятя. Нашият организатор с латексови ръкавици брои 50 банкноти х 100$, слага ги в плик, залепва плика и вече без ръкавици, но с носна кърпичка, го слага в вътрешния джоб на сакото. Действаше като Щирлиц. Качваме се в колата и на среща в едно министерство. Началникът /баш мохандес = инж./ бързо ни приема. Сядаме пред бюрото му, а вратата на кабинета щироко отворена. Това с широко отворената врата, беше обичайна практика в министерствата, нещо като борба с корупцията. Пием по чайче, разговаряме с какви трудности се откриват акредитиви, предвид тежкото икономическо състояние на Египет и т.н. Нашият човек с носната кърпичка вади плика и небжно го пуска в кошчето за боклук. Казваме по едно ма саляма /довиждане/, в колата и в офиса. Правим кратък протокол, че парите са предадени надлежно, подписваме се и със следващата куриерска поща отива в Бългория.

В тези страни, при подписване на договор почти винаги се искат комисионни от 1 до 10 %. Ако се достигне приемливо ценово ниво, усно се договаря комисионната.

Връщаш се в България, пише се докладна записка до Министъра на Външната Търговия, поставя се специален номер от секретния архив, гриф „Секретно“ и се чака отговор. Отговора е обикновенно „да“ и се действа по горния начин или комисионера идва директно в България. На работно ниво си имаха псевдоними-доктора, Бай Йовчо и т.н.Най-голямата комисионна която съм виждал да се предава е 150хил. $. Най- куриозният случай в който съм участвал- късно през ноща спираме колата до висока ограда на дом и хвърляме персийски килим в двора.

За соцтърговците , комисионната беше скромна-я дубльонка, я костюм, я някоя карта за почивка на семейството в България. За тях не сме писали докладни записки. Минаваха като подаръци.

Горното се отнася за износителите. Вносителите, тук в България, ги дебнеха като деверсанти. Стаите за преговори бяха наблъскани с подслушвателна техника. До 70 година, те, вносителите, предаваха подаръците на Протокола и около нова година се провеждаше томбола. Но, служителите на протокола, болшинството ченгета, ползваха предадените подаръци за лични нужди и идеято за томбола пропадна.Постепенно получаването на подаръци набра скорост и вероятно замести комисионните. През 1980 г. по инициатива на Огнян Дойнов, трябваше да се внесат около 750 малки предприятия за ширпотребни стоки. Набързо бяха сключени договорите. Стаите за преговори бяха заети от сутрин до вечер. Вносителите се умориха да пренасят подаръците по стаите си. Не знам съдбата на тези малки предприятия, но не си спомням ширпотребните стоки да се увеличат осезаемо.

Така, че подкупите , комисионни, бакшиши, чайеви, аз на теб -ти на мен и още не знам какви наименования не са от вчера.