Нароиха се комитети и възмутени майки, притеснени от религията, която щяла да... Трудно е да изброя какво се очаква от религията да направи, но е ясно, че каквото и да е то, ще съдържа в себе си всички възможни злини от А до Я, прилежно подредени и пронумеровани. Това е симптоматично.

Българинът никога не е бил особено вярващ. Никога не е вярвал със страстта, характерна например за гърците, с манията, характерна за предреволюционните руснаци. По време на турското робство ако е вярвал, то той го е правил от чиста проба инат. Хаджилъкът до Божи гроб е стъпка, продиктувана не толкова от вярата, колкото е символ на престиж. Но да оставим това, то не е толкова важно. По-важното, а и по-интересното между впрочем, е не атеизмът на българина.

Тук не говорим за атеизъм, тук, оказва се, става дума за омраза. Истинска, неподправена, дълбока омраза към Бога, към вярата, към религията, към всичко, свързано с тази метафизична област. Така и не разбрах от какво е продиктувано това, на какво се дължи избликът на толкова крайно и силно чувство. Атеистът си е атеист и по нищо не се различава от християнина, будиста или да речем привърженика на великия дух Маниту. Виж, фанатикът е друга работа. Фанатиците също не се отличават един от друг, независимо дали са ислямисти, поддръжници на Инквизицията или особената форма на радикал-атеисти, която се въди у нас.

Задавах въпроса „защо?”. Исках да знам защо религиознанието е толкова страшно нещо. Не разбрах. Отговорите на този въпрос могат да се обобщят с „ако имах власт щях да забраня всички религии и да разруша всички църкви”. Това е най-мекият вариант между впрочем.

Ами добре. Хайде да видим. В хилядолетната човешка история има ли общество, за което са останали писмени сведения, доказващи, че е било нерелигиозно? (Държа да подчертая, че „вяра” и „религия” са съвсем различни работи) Има ли? Такова общество? Нека да не е държава, нека да е селище някакво, което достатъчно дълго, че да остави следа във времето, се е обитавало от индивиди, които са получавали обриви само като чуят срамната дума „религия”. Няма, нали? Вероятно затова си има причина и тя не е толкова сложна за разбиране и обяснение.

Човек има нужда от вяра, така е устроен. В даден момент, рано или късно всеки от нас се изправя пред ситуация, на чийто изход по никакъв начин не може да повлияе. Рано или късно се сблъскваме с неща, с които не ни е по силите да се справим независимо какво желание имаме. Рано или късно Съдбата си слага боксовите ръкавици и ни издебва иззад ъгъла. Рано или късно всеки се оказва безпомощен пред нещо. И тогава, когато са изчерпани всички възможности, които Реалността ни предлага, тайно стигаме до надеждатата, че напук на всички изгледи нещата може и да се подредят. И ако се подредят... Лека полека Вярата се обгражда от правила и норми, които са самата Религия. А тя е многолика. Религията де. Успява да се промъкне практически навсякъде.

Божественото, всемогъществото, изначалното, необратимото, единственото. Кое е било първо – Богът, или този, който вярва в него? Кой кого е създал? И доколко едното проявление е в състояние да съществува без другото? Кой от кого има по-голяма нужда – Богът от Човека, или Човекът от Бога? Че човек има нужда ако не от Бог, то поне от вяра, по това, надявам се, спор няма. Просто иначе нямаше да съществуват безбройните видове религии и религиозни системи, които си се размножават на воля във всяка човешка общност още от зората на цивилизацията.

Човекът е едно безпомощно същество. Върви напред, без да знае нито откъде е тръгнал, нито къде отива, без да знае какво го чака, без да помни какво е преживял. Животът му е кратък, а за периода, който следва след това е получил мъгляви обещания, които обаче ще се изпълнят ако спазва предписанията, които разни хора, озарени свише, са получили някога. Иначе казано, когато Съдбата те нарита с цялата си злоба и не остави здраво място по теб, тогава имаш отчайваща нужда от помощ. И когато не можеш да я получиш по конвенционален път, се обръщаш към метафизиката. И едно от неизменните следствия в човешката история е упоритата Вяра, много често въпреки крайния резултат.

А това лошо ли е?

След Великата октомврийска социалистическа революция християнската религия в Русия се измества от атеистичната такава. Атеизмът е точно толкова религия като всяка друга. Има си правила, има си норми, има си закони. Бог не съществува, съществува само материалният свят, дето можем да пипнем, видим, помиришем. Вместо „Отче наш” вдъхновени поети започват да бълват химни в прослава към Партията и Вожда. Самата дума „партия” започва да се изписва с главна буква. А Партията е една. „Аз съм Бог твой, ревнител, да нямаш други богове освен Мене” диктува Господ в Десетте Божи заповеди. „Има една Партия, да няма други партии освен Мене”, повелява Партията. Няма църковни празници, има обаче концерти в чест на поредния конгрес на Партията; манифестации в чест на победата, която е факт благодарение на Партията; фиести в чест на революцията, която е проведена от Партията; дни на труда (заради Партията), на жената (тази партийка), на какво ли не. Революционният календар е не по-беден от християнския. А доброто атеистче е задължено с цялото си сърце да не вярва, точно както дядо поп на село набива в час по вероучение, че пламенното християнче пък е задължено да вярва. Няма вяра в Бог, заместена от вярата в материалното. Но има ли вяра? Има. А където има вяра, има и религия. Така стоят нещата харесва ли ни или не.

Но нека и това да оставим. Не живеем в постреволюционна Русия, слава Богу. Говорех за омразата. За настървението. За ужаса от евентуалното въвеждане на часа по религия в училищата. Ние не знаем какво ще включва този час, но сме приели, че децата ни, излизайки от училище, ще хукнат и ще се замонашат в първия изпречил се на пътя им манастир. Вероятността да се случи подобно нещо е точно толкова голяма, колкото и вероятността единият час седмично по музика в общообразователно училище да успее да извае някой нов Моцарт. Няма да стане. Което е невъзможно, е невъзможно.

Обаче. Човек за да отрича нещо, трябва да е наясно какво е то. Независимо за какво става дума. Откъде ще знаеш, че не можеш да понасяш балета, ако никога през живота си не си виждал дори балерина? Откъде можеш извлечеш увереност, за да заявиш, че не харесваш импресионизма в изобразителното изкуство, ако никога през живота си не си чувал за Моне и не си стъпвал на изложба? Знаете ли, странно ми е да слушам или чета мнения, които могат да се обобщят по следния начин: „Убеден/а съм, че в Библията пише само глупости”. Това обикновено го казват хора, които не са и не биха докоснали Библия при никакви обстоятелства. Те просто знаят. Откъде? Свръхсензитивност нещо?

Принадлежността към някоя религиозна система трябва да е въпрос на избор точно както трябва да е въпрос на избор и атеизма. Аз избирам да вярвам ли или да не вярвам. Аз избирам на какво да вярвам. Аз преценявам коя част от християнството ми допада и коя не е нищо друго, освен облечено в догми суеверие. Аз избирам дали да бъда православна, католичка или примерно шинтуистка. Аз решавам дали да бъда атеистка. За да бъда обаче каквото и да е от изброените, а може би и нещо друго, трябва да имам някаква основа, върху която да стъпя. Насилственото държане в невежество е истинското посегателство срещу свободата на личността. За да разбера дали християнството ме влече, трябва да науча повече за него. Никой не знае дали то по-скоро няма да ме отблъсне по някаква причина, нали?

Учебната програма си има достатъчно кусури. Това са безумните и все по-усложнени учебници, натъпкани с безразборни и все по-несмилаеми уроци. Трактати за третокласници-вундеркинди, натъпкани с академични термини, написани на сух, непонятен език. Толкова тежки уроци, че човек може да трепе мухи с тях без да полага някакви специални усилия. Ако срещу нещо трябва да протестират родителските комитети, това са уроците по геология в четвърти клас, откъдето децата трябва да научат дали базалтът бил седиментна скала. Уроците, в които пак четвъртокласниците трябва да назубрят интересния факт, че между Девня и Бургас имало етиленопровод. Или да кажем подорбното описание на ядрена бомба в един от учебниците за седми клас.

Ако трябва да се протестира срещу нещо, това е постоянното усложняване и утежняване на материала, бълването на безброй учебници по един и същи предмет, тромавата учебна система, остарялата методика на преподаване... Но какво й има на религията? Защо децата да не научат какво проповядва християнството, що е то ислям, защо не е лошо човек да ходи на църква и защо това не е смешно...

Наистина, каква е тая омраза, а?

Поздрав с R.E.M. и Losing My Religion

Фрейзър развива сравнителния метод в етнографията и се явява един от родоначалниците на сравнителното изучаване на религиите. Работата му засяга широк кръг от антропологически изследвания. Фрейзър първи предполага наличие на връзка между мит и ритуал. Основа на неговите трудове са три принципа - еволюционното развитие, психическото единство на човечеството и фундаменталната противоположност на разум и предрасъдък. Влиянието му откриваме при Фройд, Юнг, Ерих Нойман, Джеймс Джойс, Уилям Бътлър, Т.С. Елиът и разбира се Джузеф Камбъл, Макс Мюлер и Едуард Тейлър.

Макар научният му подход да търпи сериозна критика от гледна точка на методологията, не бива да се забравя, че Фрейзър е преди всичко пионер, а 25-годишният му труд върху „Златната клонка” го прави достоен за званието Рицар на Британската корона, какъвто става през 1915 г. за приноси към науката и антропологията.

Фрейзър е неуморен в работата си дори когато ослепява през 1930 г. Единадесет години по-късно почива в Кеймбридж, на 7 май 1941 г., няколко часа преди съпругата си Лили Фрейзър.

Подробни биографични данни могат да се намерят тук.

Приживе Уайт стана скандално известен с това, че поддържаше спорната концепция за културния еволюционизъм. Почитател на марксическата теория преди тя да се наложи в антропологията, той бе принуден да претърпи остра и сериозна критика и да се окаже в центъра на концептуален спор в областта на американската антропология, в който стана жертва на явно неразбиране и демагогски похвати. Това бе обусловено не само от факта, че за един немалък период той бе единственият именит американски учен в областта, занимаващ се и подкрепящ идеята на неоеволюционизма, както и про-социалистическите му нагласи, но и заради откритата му критика срещу организираната религия във време, когато в САЩ стабилно се е разпростряла цяла мрежа от религиозни организации, а влиянието на често фундаментално в някои свои концепции протестантство прозира през тях.

Интересно е да се отбележи, че на подобни антиинтелектуални упреци, отправени от позицията на религиозни убеждения, Уайт почти не обръща пряко внимание в трудовете си. Подобна критика далеч не е единствената, но само нея той тенденциозно игнорира, явно демонстрирайки желанието си да пренебрегне научната й стойност и да отрече приложимостта й в една научна дискусия. А критиката към Уайт е насочено от много различни страни и позиции. Най-застрашителната (във времето на 50-те и 60-те) е именно онази критика, която го обвинява в „материализъм“ и „марксизъм“. Уайт кръстосва шпаги и с идейните последователи на Франц Боас. Като цяло тенденцията в критиката към него е към едно общо неразбиране и липса на проникновеност в концепциите застъпени от него. В предговора си към второто издание на фундаменталния си труд „Науката за културата“ Уайт пише:

Не е достатъчно да се каже, че много читатели са разбрали погрешно отделни части на „Науката за културата“; те са я разбрали в противоположен на вложения от мен смисъл. С други думи, те не само не са успели да разберат казаното от мен; те направо твърдят, че съм казал нещо съвсем различно, и без заобикалки ме заклеймяват за това.

Сблъсъкът му с последователите на Боас — „бащата на американската антропология“ — е разковничето в проблематизирането на идеите му и той започва още с концепцията за самата природа на антропологията и връзката й с останалите науки. Без да проявявам желание да се впускам в подробен разрез на подобни сериозни и обширни научни сблъсъци, ще маркирам само още една интересна концепция на Уайт.

Уайт разглежда културата като общ феномен и не говори за „култури“, а за култура — сбор от културите на цялото човечество. Според него човешката култура еволюира. Уайт определя три нейни компонента: технологичния, социологическият и идеологическият, маркирайки първия като двигател на културната еволюция или по-точно определя водещата му роля, пред тази на другите два компонента. Аргументите за важността на технологичния компонент са четири:

1. Чрез технологията се решава от части водещият проблем за оцеляването.
2. Това означава, че добиването на енергия е необходимо, за да бъде приложена тя в полза на човешките нужди.
3. Онези общества, които съумеят да добият повече енергия и да я използват по-ефикасно, добиват предимство и (да го кажем другояче) доминират над останалите.
4. В резултат тези общества са по-напреднали в еволюционен смисъл.

По-прозорливите (или пък мнителните) ще прозрат в тази концепция идеологическата основа на политиката на САЩ през последните десетилетия. Аз обаче не бих се наел да коментирам този обширен въпрос. Нито пък ще привеждам биография му тук. Но името на Лесли Уайт в никакъв случай не бива да бъде пренебрегвано или забравяно, каквато тенденция бе отчетена в американската социална и културна антропология през последното десетилетие. Това би ни уличило в идеологическа фобия.