След такъв подарък и такива хвалебствени слова, най-малкото, което може да направи човек - поне блогър като мене - е да напише една кратка (желателно хвалебствена) рецензия за книгата. За разлика от братята американци, за които писах вчера, аз чета много книги, даже имам лошия навик да започвам по няколко наведнъж и ги чета паралелно, според настроението и вдъхновението, което ме е обзело. В момента, в който получих "Страстите и бесовете" вече имах точно пет започнати книги и реших, че няма да мога да понеса и шеста, а познавайки силно емоционалния стил на писане на г-н Грънчаров (изпълнен с остра ненавист към "комунистите" - термин, който той използва за всички лоши хора), реших че ми е нужно специално време и настроение за тази книга.

За съжаление, неговото търпение се изчерпа много бързо и той реши, че блогърите, на които е изпратил своята книга, са жалки, страхливи и недостойни хора, мотивирани единствено от собственото си его и напълно незаинтересувани от важните обществени въпроси, които той поставя там. Е, господин Грънчаров, не храня надежди да променя Вашето мнение за мен - знам, че не таим взаимен респект един към друг, но поне на своите читатели искам да покажа, че не съм чак такъв темерут, какъвто се опитвате да ме изтипосате във Вашата статия.

Наистина смятам за свое морално задължение да споделя впечатлението си от книгата - все пак за първи път получавам такъв подарък от самия автор! Това, което ме възпираше, (освен, че все още не съм стигнал до края), е дилемата дали да напиша нещо хубаво или нещо искрено. Но, като човек, който рядко прави компромиси със съвестта си, ще цитирам думите на Аристотел: "Платон ми е приятел, но истината ми е по-скъпа" с надеждата, че г-н Грънчаров, като философ, ще приеме едно искрено мнение по-добре, отколкото една измислена реклама. А и най-вече не искам да изгубя вашето доверие, ако тръгна да ви лъжа.

Книгата започва с много интересни разсъждения за "българската мечта" или по-точно за нейната липса, за отношението на българина към свободата и за твърде интересния факт, че на нас все някой ни я е давал, пък ние малко гнусливо и с недоверие я приемаме, както и за ужасната употреба на думата "робство", когато става въпроса за времето, в което сме били под византийско или османско владичество. Аз самият съм върл противник на тази дума, защото тя категорично не отговаря на истината - българите никога не са били роби в класически смисъл на думата - и е израз на национален нихилизъм. Бях много впечатлен, че Ангел Грънчаров се вълнува от тези въпроси и това определено разпали моя интерес към книгата.

Една друга интересна тема, която авторът засяга по-нататък в книгата си, е странното отношение на българина към властта. Всички вярват, че властта е най-добрият начин за забогатяване, но това е само повод за завист и омраза към всички властимащи. Българинът смята държавата за нещо чуждо, дори за свой враг, и всеки случай, когато е успял да я прецака, е за него повод за неподправена гордост. Класическите литературни образи като Бай Ганьо и Андрешко са ярък пример за това. Авторът пък дава илюстрация за тази житейска философия с думите на един старшина от времето, когато е служил в казармата: "От човек да вземеш е лошо, но от държавата може".

Само че тук г-н Грънчаров прави една грешка. Той вярва, че това отношение към държавата се е зародило в нашето съзнание по време на османското владичество и е достигнало своя апогей при комунистическата власт. Аз смятам, че ако се вгледаме малко по-назад в историята, ще видим, че негативното отношение на народа към неговите управници е било заложено още със самото създаване на българската държава. Тогавашните българи са създали държавния апарат и са завзели почти всички постове в него, а славяните, които уж са били равноправно интегрирани, са били обикновени данъкоплатци. Властта се е различавала от народа по много неща: различен народностен произход (дори са имали различни физиономии!), различна вяра, различен език. И така е продължило 200 години, докато княз Борис е направил първата стъпка към истинското обединение на нацията - приемането на единна религия. Доколко е било правилно - някои историци все още спорят по този въпрос. Това, което искам да кажа, е, че в този случай е твърде елементарно да обвиняваш комунистическите управници, които са властвали само 45 години, за формирането на едно национално качество, което очевидно се е зародило преди 13 века.

Следва продължение...

Ако харесвате моите статии, моя стил на писане или гледната ми точка, за да си гарантирате, че няма да изпуснете публикация, абонирайте се за съдържанието на този блог чрез RSS хранилка или по имейл.

Пражка декларация за европейската съвест и комунизма
3 юни 2008 г., Прага, Сенат на Чешката република

Загрижени за достойното и демократичното бъдеще на нашия европейски дом, като имаме предвид,
- Че общества, които забравят миналото, нямат бъдеще,
- Че Европа ще се обедини едва когато обедини отново своята история, когато признае като общи последствията от комунизма и нацизма и предизвика откровен и задълбочен дебат за престъпленията на всички тоталитарни режими през миналия век,
- Че комунистическата идеология носи пряка отговорност за престъпления срещу човечеството,
- Че гузната съвест, произтичаща от комунистическото минало, е тежко бреме за бъдещето на Европа и за нашите деца,
- Че различните оценки на комунистическото минало все още позволяват Европа да се дели на “Западна” и “Източна”,
- Че европейската интеграция беше недвусмислен отговор на войните и насилието, предизвикани от тоталитарните системи на континента,
- Че осмислянето на престъпленията срещу човечеството, извършени от комунистическите режими на континента, трябва да породи същите чувства у всички европейци, каквито пораждат престъпленията на нацистките режими,
- Че има важни сходства между нацизма и комунизма с оглед на отблъскващата и ужасяващата им същност и техните престъпления срещу човечеството,
- Че престъпленията на комунизма все още не са получили достатъчно ясна оценка и присъда от юридическа, морална, политическа, а и историческа гледна точка,
- Че престъпленията са оправдавани в името на теорията за класовата борба и принципите на диктатурата на “пролетариата”, използвайки терора като метод за запазване на диктатурата,
- Че комунистическата идеология е използвана като инструмент в ръцете на основатели на империи в Европа и Азия за постигане на техните експанзионистични цели,
- Че все още много от извършителите на престъпления в името на комунизма не са изправени пред съд и техните жертви не са обезщетени,
- Че предоставянето на пълната и обективна информация за тоталитарното комунистическо минало носи дълбоко разбиране и разговор и е необходимо условие за истинската интеграция на всички европейски нации в бъдеще,
- Че окончателното помиряване на всички европейци не е възможно без концентриран и задълбочен опит да се установи истината и да се възвърне паметта,
- Че комунистическото минало на Европа трябва да бъде тема, старателно дискутирана както от академичната общност, така и от широката общественост, а бъдещите поколения трябва да разполагат с лесен достъп до информация за комунизма,
- Че само няколко тоталитарни комунистически режима оцеляват все още в различни части на света, но те контролират около една пета от световното население и чрез запазването на властта си извършват престъпления и вредят на благосъстоянието на своите граждани,
- Че макар и комунистическите партии да не са в управлението на много държави, те не са се разграничили публично от престъпленията на комунистическите режими, нито са ги осъдили,
- Че Прага е един от градовете, преживял управлението както на нацистите, така и на комунистите,
- И че милионите жертви на комунизма и техните семейства - убедени сме - имат правото да получат справедливост, съчувствие, разбиране и признание за своите страдания по същия начин, както жертвите на нацизма бяха морално и политически признати,

Ние, участниците в Пражката конференция “Европейската съвест и комунизмът”, обръщайки внимание на

- Резолюцията на Европейския парламент по повод 60-ата годишнина от приключването на Втората световна война на 8 май 1945 г., от 12 май 2005 г.
- Резолюция 1481 на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа от 26 януари 2006 г.
- Резолюцията на XVI-ия Конгрес на Европейската народна партия от 5 февруари 2004 г., в която се изисква създаване на независим експертен орган за събиране и оценяване на информация, свързана с нарушаването на човешките права по време на тоталитарния комунизъм, и се настоява за учредяване на музей в памет на жертвите на комунизма,
- Резолюциите, осъждащи престъпленията на комунизма, приети от някои национални парламенти,
- Опита на Комисията за установяване на истината и помирение в ЮАР,
- Опита на институтите за национална памет и мемориалите в Полша, Германия, Словакия, Чешката република, САЩ и музеите на окупацията в Литва, Латвия и Естония,
- Настоящото и следващото председателство в ЕС и на Съвета на Европа
- Факта, че през 2009 г. ще се честват 20 години от рухването на комунизма в Източна и Централна Европа, както и от кървавите събития на площад “Тиенанмън” в Пекин,

Призоваваме към

1. Постигане на общоевропейско разбиране, че както нацистките, така и комунистическите тоталитарни режими – всеки от тях оценяван и съден по собствените му ужасни “заслуги”, са разрушителни в своята политика на системно прилагане на крайни форми на терор, потъпкват всички граждански и човешки свободи, започвайки агресивни войни, и като неразделна част от идеологиите им – изтребват и депортират цели нации и общностни групи; и като такива те трябва да бъдат смятани за най-голямото зло, поразило ХХ в.,
2. Признание, че много престъпления, извършени в името на комунизма, трябва да бъдат определени като престъпления срещу човечеството, служейки за предупреждение за бъдещите поколения, по същия начин, по който нацистките престъпления са оценени от Нюрнбергския трибунал,
3. Формулиране на общ подход към престъпленията на тоталитарните режими, сред които и на комунистическите режими, и създаване на ясна представа навред в Европа за комунистическите престъпления, за да се изгради недвусмислено общо отношение към престъпленията на комунистическите режими,
4. приемане на закони, които ще позволят на съдилищата да съдят и осъждат извършителите на комунистически престъпления и да обезщетяват жертвите на комунизма,
5. гарантиране на принципа на равнопоставено третиране и недискриминиране на жертвите на всички тоталитарни режими,
6. натиск от страна на европейската и международната общност за ефективно осъждане на комунистическите престъпления в миналото и за безкомпромисна борба срещу продължаващите комунистически престъпления,
7. признаване на комунизма за съществена и ужасяваща част от общата история на Европа,
8. поемане на паневропейска отговорност за престъпленията, извършени от комунизма,
9. обявяване на 23 август – деня на подписването на съглашението между Хитлер и Сталин, познато като Пакта Молотов-Рибентроп, за ден за възпоменание на жертвите на нацистките и комунистическите тоталитарни режими, така както Европа отбелязва 27 януари като ден в памет на жертвите на холокоста,
10. отговорно отношение на националните парламенти към признаването на комунистическите престъпления за престъпления срещу човечеството, пораждащо съответно законодателство и парламентарен контрол върху изпълнението на тези закони,
11. действен публичен дебат за комерсиалната и политическата злоупотреба с комунистическите символи,
12. продължаване на изслушванията на Европейската комисия, свързани с жертвите на тоталитарни режими с оглед на съставянето на комюнике на комисията,
13. учредяване в европейските държави, в които на власт са били тоталитарни комунистически режими, на комисии, състоящи се от независими експерти, със задачата да събират и оценяват информация за нарушаването на човешките права по време на тоталитарното комунистическо управление на национално ниво, осъществявайки тясно сътрудничество с експертна комисия на съвета на Европа,
14. приемане на ясна международна законодателна рамка, гарантираща свободен и неограничен достъп до архивите, съдържащи информация за престъпленията на комунизма,
15. основаване на Институт на европейската памет и съвест, който ще е едновремемнно A) европейски научен институт за изследвания на тоталитаризма, разработващ научни и образователни проекти и предоставящ материална подкрепа на мрежата от национални изследователски институти, специализирани в областта на тоталитарния опит, B) и паневропейски музей/мемориал на жертвите на всички тоталитарни режими, имащ за цел да пази паметта на жертвите на тези режими и да създаде ясна представа за престъпленията, извършени от тях,
16. организиране на международна конференция за престъпленията, извършени от тоталитарните комунистически режими, с участието на представители на правителства, парламенти, академичната общност, на експерти и неправителствени организации, като резултатите от дискусиите бъдат широко огласени навсякъде по света,
17. преразглеждане и коригиране на учебниците по европейска история, така че децата да могат да научат и да са предупредени за комунизма и неговите престъпления по същия начин, по който са научени да осъждат нацистките престъпления,
18. общоевропейски масов и задълбочен дебат за историята на комунизма и последствията от него,
19. съвместно отбелязване през следващата година на 20-ата годишнина от падането на Берлинската стена и масовото клане на площад “Тиенанмън”.

Ние, участниците в Пражката конференция “Европейската съвест и комунизмът” се обръщаме към всички хора в Европа, към всички европейски институции, включително националните правителства, парламенти, Европейския парламент, Европейската комисия, Съвета на Европа и други важни международни органи, и ги призоваваме да подкрепят идеите и призивите, представени в тази Пражка декларация, и да ги осъществят с практически стъпки и политики.

Václav Havel, former dissident and President of Czechoslovakia / the Czech Republic
Joachim Gauck, former Federal Commissioner for the Stasi archives, Germany
Lee Edwards, Chairman, Victims of Communism Memorial Foundation, USA
Göran Lindblad, Vice-president of the Parliamentary Assembly of the Council of Europe, Member of Parliament, Sweden
Vytautas Landsbergis, Member of the European Parliament, former dissident and President of Lithuania
Jana Hybášková, Member of the European Parliament, Czech Republic
Christopher Beazley, Member of the European Parliament, Great Britain
Tunne Kelam, Member of the European Parliament, former dissident, Estonia
Jiří Liška, Senator, Vice-chairman of the Senate, Parliament of the Czech Republic
Martin Mejstřík, Senator, Parliament of the Czech Republic
Jaromír Štětina, Senator, Parliament of the Czech Republic
Emanuelis Zingeris, Member of Parliament, Lithuania, Chairman, International commission for the assessment of crimes of the Nazi and Soviet occupation regimes in Lithuania
Tseten Samdup Chhoekyapa, Representative of His Holiness the Dalai Lama, Geneva, Tibet
Ivonka Survilla, Exile President of Belorussia, Canada
Zianon Pazniak, Chairman of the People’s National Front of Belorussia, Chairman of the Belorussian Conservative Christian Party, USA
Růžena Krásná, former political prisoner, politician, Czech Republic

Декларацията може да бъде подкрепена от български граждани, държавни институции и неправителствени организации. Достатъчно е да се изпрати електронно писмо, съдържащо имената на подписалия, организацията и държавата, на адрес: andrysoval@senat.cz.

новини | лица | документи | дискусии | избори | връзки | за нас | блог | архив

ДСБ Триадица

През 1908 г. е основан Съюзът на запасните офицери. През 1992 г. оцелелите български офицери и техни потомци възстановяват съюза, който днес се нарича Съюз на възпитаниците на Военните на Негово Величество училища, Школата за запасни офицери и Родолюбивото войнство и гражданство (СВВНВУ ШЗО и РВГ). На 9 юни 2008 г. се проведе десетият юбилеен конгрес на Съюза.

Текстът, който цитирам по-долу, е посветен на тези железни българи (и не само) и e ценен образователен материал.

"Кажи кога да умра"

Автор: templar

Спокойно, това е заглавие на книга. Но днес няма да пиша за книги. Ще пиша за хора. И по-точно за човеци.
Вчера имах честта да участвам в националното събрание на Съюза на възпитаниците на Военното на Негово Величество училище (известни като "царските офицери"). Разбира се, имаше присъщата за тази общност тържественост и церемониалност - бойното знаме на ВНВУ бе внесено от няколко кавалери на по два ордена за храброст, под звуците на гвардейски оркестър. Знаменосците бяха на по 90 години. Излязоха на сцената и застанаха мирно. Така стояха, изпънати като струни до знамето през цялата официална част на откриването. Наложи ми се да изляза и объркан в коридора се озовах зад кулисите. Там видях следната мила картинка: На столчета седят двама възрастни господа, които съвсем дискретно, незабележимо се редуват да сменят знаменосеца на сцената, защото поради възрастта си, не може да стои прав прекалено дълго, а и знамето тежи в треперещите му ръце...

За последните 20 години неотклонно се бутам в обществения живот. Имам съмнителната привилегия да познавам лично дейността на огромна част от антикомунистическите деятели в София. И съвсем отговорно, убедено и непоколебимо твърдя, че от всички тези хора, интелектуалци, политически дейци, репресирани, стара буржоазия, надъхани свободолюбци и прочие, бившите царски офицери стоят няколко класи по-високо в морално, човешко, личностно отношение. Те са най-качестввените хора, които съм благословен да познавам, много ярко контрастират на фона на всички останали.

Като казвам това, искам да декларирам: Моят дядо (Бог да го прости) е царски офицер. Но аз нямам личен спомен от него, тъй като почина когато бях на 4, при това живееше в друг град. Така че възторгът ми към тези хора е плод не на родова памет, а на личен опит от срещите по площади, шествия, очукани партийни и читалищни зали и много, много разговори.

Като казвам, че възпитаниците на ВНВУ са най-качествените хора, нямам предвид обичайните добродетели, които харесвам у тях, и които могат да се сторят дискусионни за мнозина. Нямам предвид фанатичния им патриотизъм, безкомпромисния антикомунизъм и вдъхновяващия (за мен) консерватизъм и неподатливост на "модерно" пазарно-ориентирано светоусещане. Не говоря за тези неща. Не и в тази статия.

Онова, което отличава като черното от бялото царските офицери от комунистическите офицери, отличава царските офицери от останалите съсловия, изстрадали комунизма, отличава царските офицери от всички следващи поколения, е преди всичко уникалното чувство за дълг. Чувството за дълг е онази тяга, която им позволява да преживеят десетилетия мъчения, концлагери, затвори, унижения и тормоз от всякакво естество и да доживеят промените с гордост, чест и завидно достойнство. В годините на прехода, когато младите поколения антикомунисти масово се огъваха, корумпираха, разочароваха и разкашкваха пред изкушенията на времето, тези старци останаха бетон от чест и морал. Казвам го, защото ги познавам добре. Лично и поотделно. Не говоря общи приказки и обобщения.

Къде се крие това уникално чувство за дълг? Къде е тайната? Мисля че ми просветна къде е.
Тайната е в клетвата. Тя отличава царския офицер от останалите мъже на България.

Всички ние, които сме служили, сме се клели с войнишката клетва. В различните епохи нейния текст се е променял, но в общи линии се е свеждал до думите "...и ако се наложи, да дам живота си за нея [Родината]...". Докато сме в казармата и после, ако ни призове под знамената...

Клетвата на царските офицери е: "Кажи кога да умра!"*
За разлика от нас, те обричат не живота, а смъртта си на Родината.
Това означава, че поемайки пагоните пред иконата в параклиса на Военното училище, твоят живот става един постоянен караул, всеки ден и час, до последния дъх. И през целия останал свой живот трябва да бъдеш изряден, стегнат, бдителен, трезвен, и храбър - като пред знамето. Обричаш на България не живота, а времето до смъртта си. Родината само трябва да избере кога да я изпрати при теб, за да те освободи от "носене на службата".

Затова ти си еднакво горд и спокоен, когато умираш под куршумите в полята на Унгария, падаш пребит до бригадирската количка в концлагера или издъхваш от старост в мизерия, забравен от близките си. Посрещаш съдбата си с вдигнато чело - просто изпълняваш дълга и спазваш клетвата си - кристално ясна и изчистена от морална гледна точка постановка, няма дилеми, няма място за разочарования.

Хората, които са видели и преживели повече смърт, отколкото аз съм гледал по филмите, бяха и са най-живите и най-добри човеци, които познавам!

"Промяната" заварва възрастните и съсипани от тежкия живот войни с разклатено здраве и минимални пенсии (нали са "фашисти"). Държавата, в лицето на повечето правителства, включително "нашите" ги подмята и подритва. Тогава те се организират сами - онези от тях, които са лекари по образование правят график и в клуба на Съюза започват да дават дежурства и консултации за своите братя по клетва. Без заплащане и за сметка на личното си време...

В Клуба на СДС - Триадица имаше един служител, който отговаряше за помещението - да отключва и заключва, да бъде чисто и подредено. Възрастен човечец, изключително съвестен и любезен. Надъханите политиканстващи философи, общественици и възторжени деятели на гражданското общество понякога го гледаха отвисоко, като някакъв байчо. Някой обаче знаеха, че този скромен и тих човек е два пъти кавалер на ордена "За храброст", преживял всички зверства на най-хуманния строй. Баща му, също офицер, e легендарният Любомир Кузупов, спасил през Европейската война знамето на Първи пехотен софийски полк, като месеци наред го крил под дрехите си в пленническия лагер, под заплаха от моментален разстрел. Така че, ако днес се бием в гърдите, че "нямаме пленено знаме", то е заради този човек... човек, който вечер след вечер чакаше до тъмно да изговорим всичките си глупости и да свършим всичките си цигари, за да може да загаси и заключи след нас...

Когато бай Сашо (Бог да го прости, често се сещам за него, като гледам звездите вечер) се разболя тежко, с ръководството на организацията решихме да подпомогнем финансово лечението му.. Както можете да предположите, той беше на 80 и..и нямаше излишни средства. Най-трудното нещо на света беше, да се преборим с желязната гордост, на този толкова кротък в ежедневието си човек. Той никога не се оплака. Научихме за болестта му от други хора. Не желаеше да приеме помощ от никого, дори от своите приятели. И това ставаше във времето, когато стотици напираха и се мазнеха, белким закачат нещо от "нашата" власт...

Такива ми ти работи...

* "Кажи кога да умра" е заглавието на една книга от Христо Троански - биография на полк. Димитър Младенов. Авиаторите, които бранеха небето на България от летящите крепости, имаха черепи на петлиците си, т.нар. хералдическа "мъртвешка глава"

!

На 12 юни 1987 Роналд Рейгън изрича пред гражданите на Западен Берлин: „Господин Горбачов, разрушете тази стена!”. На същата дата през 2007 година, ден след посещението си в България, Джордж Буш изнася реч на откриването на международния мемориал на жертвите на комунизма. Паметникът е разположен в близост до Конгреса на САЩ във Вашингтон. Той е по модел на „Богинята на демокрацията”, статуя издигната от студентите, протестиращи на площад Тянанмън в Пекин през 1989 - протест завършил със стотици жертви, премазани от танковете на армията на Китайската комунистическа партия

Предлагаме на читателите превод на словото на президента на САЩ Джордж Буш при откриването на паметника във Вашингтон:

Благодаря за поздравителните думи на д-р Ли Едуардс и на конгресмените Лантош и Рорбахер. Поздравлявам присъствието на депутати от парламентите на Чехия и Унгария, на посланици и други гости, и най-вече, на живи свидетели на комунистическия терор. За мен е чест да споделя с вас този исторически случай, да бъда сред мъже и жени, чиято съпротива помогна да бъде разгромена една империя. В този дух и от името на американския народ с гордост приемам този Мемориал за Жертвите на Комунизма.

20-ия век ще бъде запомнен като най-убийствения в човешката история. За жестокостите на този век свидетелствуват редица паметници около нас. Но до този момент в столицата на Съединените Щати нямаше паметник в чест на жертвите на комунистическия империализъм, на една идеология която струва живота на близо 100 милиона невинни мъже, жени и деца по света. Затова е важно и уместно, на това събрание да почетем паметта на загиналите като жертви на комунизма, като приемем и официално открием този паметник, който ще увековечи спомена за техните страдания и жертви и тяхното място в историята и в съвестта на човечеството. – Той е издигнат благодарение на дългите усилия, амбицията и постоянството най-вече на двама видни американци: Лев Добриянски, чиято дъщеря е между нас, и д-р Ли Едуардс. Те трябваше да преодолеят много трудности, но никога не се отказаха от целта си, защото в сърцата си чуваха повика на загиналите: ”Не ни забравяйте”.

Тези гласове зоват всички ни, и те са гласовете на необятно множество хора. Числото на избитите в името на комунизма е изумително, няма начин да бъде точно установено. Възможно най-достоверните преценки на учени говорят за десетки милиони хора в Китай и в Съветския съюз, и милиони други в Северна Корея, Камбоджа, Африка, Афганистан, Виетнам, Източна Европа и другаде по света. Тези цифри крият личните трагедии на милиони хора със свои семейства и свои мечти, чийто живот е бил смазан в стремежа към тоталитарна власт. Между тях е шведският дипломат Раул Валенберг, който през 40-те години спаси сто хиляди евреи от нацистите, за да бъде арестуван по заповед на Сталин и затворен в Московската Любянка, от където изчезва без следа. Там е и полският свещеник отец Поплиушко, който през 80-те години в Варшава даде убежище на преследвани членове на Солидарност, заради което бе отвлечен, пребит и удавен в Висла от тайната полиция.

Покрай жертвите отбелязани в страниците на историята, следват редиците на милиони хора анонимно и брутално избити от комунистическа ръка. Невинните украинци измрели поради причинения от Сталин голям глад, руснаците убити при политически чистки, Литванците, Литовците и Естонците натоварени в конски вагони и отведени във арктически лагери на смъртта, Китайците убити по време на Голямия Скок Напред или на Културната Революция, населенията в Камбоджия избивани по “смъртните полета” на Пол Пот, източно-германците застреляни при опит да прескочат Барлинската стена и избягат на свобода, поляците избити в Катинската гора, Етиопците жертви на “Червения терор” в Африка, индианците Макито убивани при диктатурата на сандинистите в Никарагуа, Кубинците удавени при опити да избягат от тамошната диктатура . Няма никога да научим имената на всички загинали, но тук сега бе създадено свещено място, навеки посветено на незнайните жертви на комунизма и на тяхната памет.

Посвещаваме им този паметник защото дължим на мъртвите да зачетем живота им и да чествуваме тяхната памет. Чехският писател Милан Кундера в една от книгите си описа борбата против комунизма като “борбата за паметта и против забравата”. Комунистическите режими не само отнимаха живота на жертвите си, те се стремяха да отнемат човешкото им достойнство и паметта за тях. С този паметник възстановяваме тяхното достойнство и тяхната памет. С него обявяваме, че като невинни и анонимни жертви на комунизма, тези хора са някога живели и никога няма да бъдат забравени.

Посвещаваме им този паметник защото дължим на идните поколения да отбелязваме престъпленията през 20-ия век и да осигурим те да не се повтарят. Това свещено място ни напомня големите поуки от Студената война: че свободата е велика ценност, която не идва от само себе си, че злото реално съществува и трябва да му се противопоставяме и че, когато имат възможност и са мотивира от радикални и пропити с омраза идеологии, хора могат да извършват неописуеми жестокости и отнемат живота на милиони.

Важно е да напомним тези поуки, защото злото и омразата които доведоха гибелта на десетки милиони хора през 20-ия век продължават да съществуват по света. Ние видяхме тяхното лице на 11-и септември 2001 година. Както комунистите, така и терористите и екстремисти които нападнаха страната ни, бяха последователи на една убийствена идеология, която ненавижда свободата, потъпква всяко инакомислие, има амбиция за разширение и преследва тоталитарни цели. Както комунистите, така и новите ни противници вярват, че е позволено невинни хора да бъдат убивани в името на радикалните им виждания и цели. Както комунистите, и те осмиват свободните народи, твърдят че ние които се радваме на свобода сме слаби и нямаме решителността да браним нашата свобода и начин на живот. И пак, както комунистите преди тях, последователите на войнствения радикален ислямизъм няма да спечелят. Ние ще останем твърди и верни на каузата на свободата и ще действаме тъй, че никой президент на Съединените щати вече да не участва в подобна церемония и открива паметник на милиони хора избити от екстремисти през 21-и век.

Можем да имаме доверие в мощта на свободата, защото сме я виждали да надделява тиранията и терора. Д-р Едуардс спомена, как президентът Рейган посети Берлин и са провикна “съборете тази стена!” Две години по-късно стената падна и милиони хора в централна и източна Европа бяха освободени от грозно потисничество. Нека на днешното тържество потвърдим и нашата увереност в триумфа на свободата.

Тези които избраха формата на този паметник можеше, като символ на потисничество, да изобразят стената която разделяше Берлин или замразените бараки на Гулаг или покрито с черепи поле на смъртта в Камбоджа. Но те избраха образ на надежда –статуята на жена въздигаща пламъка на свободата, в памет на жертвите на комунизма – но и като символ на силата която го срази. Както нашата статуя на свободата, тя ще ни напомня че нейният пламък гори в всяко човешко сърце и че бруталността на терористи и тирани не може да го задуши. Ще ни напомня също, че когато една идеология пожертвала десетки милиони хора, е въпреки това сразена, то е защото срещу нея стои една сила по-мощна от смъртта. Че свободата е дар на нашия Създател, че тя е притежание на всеки един човек и на цялото човечество и че затова победата ще бъде нейна.

Нека бъде вечна паметта на жертвите на комунизма, нека тези които още страдат под него да намерят своята свобода. И нека Бог който ни дари тази свобода, благослови този паметник и всички които ще дойдат да го посетят.

Джордж Буш,
Вашингтон, 12-ти юни 2007 г.

Забележка: преводът на речта е от Антон Чипев (Канада), началото е фрагмент от статията Стъпка срещу злото на Захари Петков. Още за мемориала на жертвите на комунизма - Victims of Communism Memorial Foundation, www.victimsofcommunism.org

новини | лица | документи | дискусии | избори | връзки | за нас | блог | архив

ДСБ Триадица

12-то заседание
на Столичен общински съвет
15.05.2008 г.

РЕШЕНИЯ

12-тото заседание на СОС се проведе без участието на кмета на столицата, въпреки че въпросите които бяха разгледани изискваха неговото задължително участие. По тази причина не влезе в дневния ред предвиденото изслушване (задължително за всяка сесия) относно временното и трайно решаване на въпроса с третирането на битовите отпадъци, а Христо Ангеличин за втори път не получи официален отговор на своето питане за разходите за балиране, съхранение, транспортиране и депониране на отпадъци, които Столична община е извършила в последните години. Отложено бе и разглеждането на предложението на администрацията на кмета за предоставяне под наем за пет години на езерото в Южния парк и прилежаща на него територия.

СОС прие Оперативна работна програма на Столичния общински съвет за 2008 г. В хода на заседанието бе прието предложението на Вили Лилков да бъде разработена до края на годината и Наредба по чл. 196 от Закона за устройство на територията, която да регламентира реда, по който общината да извършва действия по ремонти, укрепване и премахване на опасни строежи, чиито собственици не полагат грижи за тяхното подържане.

СОС подкрепи доклада на председателя на общинския съвет Андрей Иванов и откри процедура за провеждане на конкурс за избор на Системен интегратор за професионално осигуряване на дейностите по изграждане и внедряване на съвременни информационни технологии на Столична община.

С решението си по т. 10 от дневния ред СОС осигури средства от СОПФ за реконструкция на административната сграда на район Панчарево за преминаване в режим на работа „на едно гише”. Така и последния район в София е ресурсно осигурен да влезе в системата на 24-те района за работа „на едно гише”. Предстои изграждане на единна връзка и система за обмен на информация между районите на столицата.

СОС взе решение със средства от Общинския приватизационен фонд да се изградят:

• образцов кабинет за изучаване на чужди езици в 32 СОУ „Св. Кл. Охридски”;
• помощно игрище към стадиона в с. Бистрица;
• зелени площи по бул. „Димитър Петков” на територията на район „Възраждане”.

Прие се и решение със средства от общинския приватизационен фонд да бъде основно ремонтиран и покрива на поликлиниката в кв. Обеля.

Скандално протекоха дебатите и гласуването по т. 16 – относно провеждане на годишно общо събрание на акционерите на І САГБАЛ – „Св. София” АД, и по т. 17 – относно провеждане на годишно общо събрание на акционерите на ІV МБАЛ – София АД. С доклада общинските съветници от ГЕРБ предложиха и впоследствие гласуваха с подкрепата на съветниците от Атака и НДСВ назначения в бордовете на двете болници без конкурс в разрез с правилата на СОС и в разрез с обещанията за прозрачно управление, гарантирано от ГЕРБ. Това бе причина общинските съветници от ДСБ и СДС да напуснат залата и да не участват в гласуването. Общинските съветници от БСП останаха в залата, но не гласуваха.

СОС подкрепи предложението за осигуряване на 35 000 лв. за съфинансиране на Церемонията по връчване на наградите за театрално изкуство „Аскеер”.

Докладът на Вили Лилков за поставяне на мемориална плоча в памет на убитите след 9 септември 1944 г. шестима възпитаници на II-ра Софийска мъжка гимназия – Петър Пейчев, Борислав Йорданов, Богдан Величков, Бойчо Балтов, Михаил Бояджиев, Пейчо Апостолов бе подкрепен от СОС, като единствено общинските съветници от БСП гласуваха против (по обясними причини).

Положително бе решението на СОС и за изграждането на Паметник на жертвите на комунистическите режими в света, по доклад на Вили Лилков и Владимир Кисьов. СОС обаче не подкрепи идеята Столична община частично да финансира проекта. Решено бе средствата за целта да се осигурят изцяло от Инициативния комитет.

новини | лица | документи | дискусии | избори | връзки | за нас | блог | архив

ДСБ Триадица

До г-н Андрей Иванов

Председател на СОС

УВАЖАЕМИ Г-Н ИВАНОВ,

На основание чл. 68, ал. 1 от Правилника за организацията и дейността на Столичния общински съвет и чл. 14, т. 2 от Наредбата за именуване и преименуване на общински обекти и за паметниците и другите възпоменателни знаци на територията на Столична община, приложено Ви предоставяме за разглеждане на заседание на СОС доклад относно:

"Изграждане на Паметник на жертвите
на комунистическите режими в света"

Вносители

Вили Лилков
Владимир Кисьов

До г-н Андрей Иванов
Председател на СОС

ДОКЛАД

от Вили Лилков и Владимир Кисьов
общински съветници в Столичен общински съвет

Относно: Изграждане на Паметник на жертвите на комунистическите режими в света

УВАЖАЕМИ ГОСПОДИН ПРЕДСЕДАТЕЛ,

На 25 януари 2006 г. Парламентарната Асамблея на Съвета на Европа (ПАСЕ) прие Резолюция 1481/2006 г. за необходимостта от международно осъждане на престъпленията на комунистическите режими по света. Асамблеята, представляваща 800 милиона европейци, осъди престъпленията на тоталитарните комунистически режими и прие, че престъпленията, които са извършени (100 милиона убити, 20 милиона, хвърлени в лагери по политически причини, над 10 милиона, умрели от принудителен глад и т.н.), трябва да получават своята оценка и политическа присъда.

В т. 7 на резолюцията е посочено, че “Асамблеята е убедена, че познаването на историята е едно от предварителните условия за избягване на подобни престъпления в бъдеще. Още повече, моралната оценка и осъждането на извършените престъпления играят важна роля при възпитанието на младите поколения.”

След приемането на резолюцията в Будапеща на 21 октомври 2006 г. бе открит мемориален комплекс в памет на жертвите на комунизма в целия свят. Във Вашингтон през 2007 г. бе построен подобен комплекс, а денят на откриването му 12 юни бе честван, като възпоменателен Ден на жертвите на комунизма.

В София няма знак, който изразява почит към паметта на милионите жертви на комунизма в света, и който да напомня за комунистическото минало на България. Затова считаме, че изграждането на паметник, който символизира нашата памет за невинните жертви и за престъпленията на комунизма в света е дълг на столицата и ще бъде пример за други български и европейски градове.

На писмо N 6602-1017/18.09.2007 г., адресирано до г-н Петър Диков – главен архитект на гр. София, във връзка с питане за подходящо място за разполагане на паметника, бе отговорен, че най-удачно би било той да се изгради в градинката пред църквата “Св. Седмочисленици” район Средец.

Във връзка с изложеното по-горе и на основание чл. 21, ал. 1, т. 23 от ЗМСМА, на основание чл. 6 ал.1 и чл. 7, ал. 1, т. 5, т. 6 и т. 9 от Правилника за организацията и дейността на СОС и на основание чл. 13 ал. 1 и ал. 2 от Наредбата за именуване и преименуване на общински обекти и за паметниците и другите възпоменателни знаци на територията на Столична община предлагаме проект за решение за изграждане на “Паметник на жертвите на комунистическите режими в света”.

С уважение

Вили Лилков
Владимир Кисьов

Резолюция 1481

Резолюция 1096

Резолюция на 16-ия конгрес на Европейската народна партия и на групата на ЕНП-ЕД

Доклад 9875

новини | лица | документи | дискусии | избори | връзки | за нас | блог | архив

ДСБ Триадица

Казвам се Мирослав, на 17 г. съм, от гр. Монтана. Създаването на този блог е продиктувано от няколко неща. От една страна, аз, както и други мои приятели, съм отвратен изключително много от днешното състояние на българската държава, от политическата върхушка, която особено в последните години не спира да краде, унижава и унищожава българския народ. Комунистическата шайка, съвместно с днешния си коалиционен партньор ДПС няма намерение скоро да спре основната си цел - масовата дебългаризация в нашата страна и превръщането ни в някакво подобие на циганизирани, чалгазирани анадолци, а това, което е най-тревожното, е реакцията на самия народ. Реакция ли?! - извинете, ДЪЛБОКИЯ СЪН, от който няма изгледи да се събудим.

Но като се замислим, времената се променят, но идеите са едни и същи, а голяма част от нашето настояще се повтаря - още Вазов пише своя коментар за политическата реалност в края на XIX и началото на XX век  - реалност без идеали, без духовни стремежи - под формата на стихотворението "Линее нашто поколенье". А как намясто би звучало "Елате ни вижте" или Пенчо-Славейковото "Опак край" като диплома за влизането ни в Европейския съюз! Кратко, точно описание на днешния живот в "майка България" - или може би се лъжа? Дали - както твърди президентът на земния рай - ченге от ДС - Западът не води "антибългарска кампания" с цел унищожението ни, тъй като вижда в нас потенциален основен претендент в борбата за титлата "световен икономически гигант"?

Според мен всеки може да прецени сам.

И така, ще публикувам в моя блог творби на български писатели, поети, общественици, които намирам за актуални и вечни. Може би читателят, който няма възможност да прочете в книга тези произведения, ще се убеди в моя блог в прозорливостта на истински талантливите ни сънародници. Аз съм убеден в това. А може и да се обогати културно. Просто така - за себе си.

Ще се радвам, ако посещението ви в моя блог пробуди у вас такова настроение, че отново и отново бъдете мой гост.

С уважение,

Авторът

Айде бе.Попаднах на тази статия наскоро и бях шокиран до краен предел.Вижте за какво става дума:

Сърбите пак излязоха по-юнаци от нас. Направиха си демонстрация, пред която нашите протести срещу правителството приличаха на селска вечеринка.

Сръбските патриоти попиляха американското посолство и още де що видят наоколо. Включително “Макдоналдс”.

Не е ли време да последваме примера на нашите православни братя?

Защо ни са и на нас тези закусвални – проводници на американското влияние? И храната им не е здравословна, както е известно, и човек не може една цигара да запали. Камо ли да си поръча едно малко поне.

Американските закусвални убиват българската идентичност  - става дума за традиционните баничарници и  шкембеджийници, които биват изтласквани от централните улици, а на най-хубавите места в градовете никнат макдоналдсите. Ако остане празно място – там се намесват пък дюнерджиите.

Специалисти казват, че има връзка между пълненето на стомаха и промиването на мозъка. Така че от това кой с какво закусва зависи и как ще мисли.

Много опасно е празнуването на рождени дни в американските закусвални – така децата още от най-ранна възраст възприемат американския начин на живот.

Можем да последваме примера на сръбските телевизии, които свалят американските филми от своите програми. И на тяхно място слагат руски.

Предлагаме да направим и ние същото. Стига американски бози –искаме истинското руско славянско изкуство.

БНТ да отвори своите архиви и да извади старите незабравими съветски филми. Може да се възстанови и старата традиция в петък да се дава съветска, пардон, руска телевизия. Тази норма може да стане задължителна и за другите телевизии – с една малка промяна на закона. И сега в Закона за Радио и Телевизия има един малък антиамерикански текст – казва се, че 50% процента от програмата на всяка телевизия трябва да бъде европейска. Но като се има предвид колко европейски страни подкрепиха американския план за Косово, може текстът в закона да се промени така “50% от телевизионните програми трябва да са произведени в държави, употребяващи кирилицата”. Просто и ясно. Само не помня дали монголците още пишат с буквите на Кирил и Методий и да не се наложи всяка вечер да гледаме монголски филми.

Има още един проблем – Интернетът. Покварените от американското влияние младежи и девойки ще продължат да гледат вредни американски филми на компютрите си.

Ако забраним интернета – нашите сръбски братя сигурно се канят да направят и това, тогава обаче няма откъде да гледаме литургиите на пловдивския митрополит дядо Николай.

А може би е най-добре да си направим свой интернет?

На този етап едва ли нашите учени ще се справят с тази задача, няма да се справят даже сръбските. Но ако привлечем и руските военни специалисти, които безспорно са най-добрите в света, няма начин да не успеем.

И тогава православният свят ще си има свой интернет, който ще работи само на кирилица.

Ще си имаме и “Гугъл” – само че ще трябва да му измислим име.

Предполагам, че сърбите ще искат да се казва “Цар Лазар”.

Но ние няма да им отстъпваме.

Защото братя- братя, но всеки трябва да си държи за своето. Ако трябва и със сила.

Което се доказва от общата ни балканска история.

Чудно ми е дали господин Евгений Тодоров наистина ги мисли тези работи,или ги пише тези глупости просто на шега?За съжаление се съмнявам да е второто.Просто в България съществуват прекалено много комунисти,спъващи развитието на държавата.а този въпросния очевАдно е от най-дъртите и върли комунисти.Някога си мислех,че господин Грънчаров малко прекалява с изказванията си против комунистите,но откакто го прочетох това мога да ви уверя,че Грънчаров няма по-върл поддръжник от мен.И не ми е ясно как подобни хора си ходят ей така,необезпокоявано по улиците.Какви глупаци.Но да се спрем на част от изказванията.Да видим:

Защо ни са и на нас тези закусвални – проводници на американското влияние? И храната им не е здравословна, както е известно, и човек не може една цигара да запали. Камо ли да си поръча едно малко поне.

Макдоналдс,и по-специално достъпността на хората до менюто му,на много места се възприема като фактор за икономическото развитие на една страна.Всмисъл,че ако можеш да си позволиш без никакви проблеми да отидеш и да изръсиш десет кинта за нещо,което едва те наяжда,си добре икономически.Храната не е здравословна-затова съм склонен да се съглася.Има прекалено много лайна,наблъскани в сандвичите за да не се съглася.Но това е положението,урбанизация.Модерния човек няма много време да се замисля какво яде,колкото точно от него яде и дали въпросното ядене ще му се полепи по бедрата.Той просто яде.Колкото до това че една цигара не може да запали човек въобще не съм на едно мнение(да не говорим че в Макдоналдс има кътове за пушачи).Вярно,и аз тютюнопуша.Но не смятам че е редно да го правя на място където хората ядат-Елементарна учтивост,нали се сещате.И понеже не мога да стана и да попитам цялото заведение дали мога да си запаля една цигарка,просто не пуша.Не е нужно и другите да се тровят заради мен.А това за малкото въобще няма да го коментирам,то и аз съм прекалявал(че и продължавам да прекалявам) с алкохола,но това е просто нелепо.

Американските закусвални убиват българската идентичност  - става дума за традиционните баничарници и  шкембеджийници, които биват изтласквани от централните улици, а на най-хубавите места в градовете никнат макдоналдсите. Ако остане празно място – там се намесват пък дюнерджиите.

Да,нали.То защото българската идентичност много я има.Традиционните баничарници и шкембеджийници пък са толкова мизерни,че аз не виждам причина да съществуват.Ок,на някои места правят и хубави банички.Но в повечето "традиционни баничарници" храната се прави предимно от цигани.И то не готини и миловидни като цигането което бях описал.Става дума за цигани с черно под ноктите.И пипат тестото с голи ръце.Не,благодаря.Някак си не искам да ям остатъците от някои друг.Шкембеджийници няма от сигурно 50 години,а навсякъде където предлагат шкембе не слагат никакво шкембе.Поръчвам си аз шкембе,а получавам едно-две парченца месце,плуващи в отвратителна утайка някаква.Сори,не ме влече.Да не говорим че някак си не ме кефи да отскоча през обедната почивка да хапна едно шкембенце и после всички колеги в работата да ме отбягват.

БНТ да отвори своите архиви и да извади старите незабравими съветски филми. Може да се възстанови и старата традиция в петък да се дава съветска, пардон, руска телевизия. Тази норма може да стане задължителна и за другите телевизии – с една малка промяна на закона.

Може.Кой не си спомня тримата герои комунисти,биещи се срещу поне трихилядната нацистка и лоша армия?Не бе,не съм живял в тези смутни времена.Но всеки нормален човек,които поне веднъж е гледал съветски филм ще ме разбере.НЯМА такива глупости.Колко му е да се върнем 20 години назад и всеки петък да си пускаме "Броненосеца Потьомкин" примерно?И всъщност за какво са ни различни телевизии?Трябва да има само БНТ и Канал Две,майната му на другото.Лоши капиталисти,лоши.

Има още един проблем – Интернетът. Покварените от американското влияние младежи и девойки ще продължат да гледат вредни американски филми на компютрите си.

.....

А може би е най-добре да си направим свой интернет?

На този етап едва ли нашите учени ще се справят с тази задача, няма да се справят даже сръбските. Но ако привлечем и руските военни специалисти, които безспорно са най-добрите в света, няма начин да не успеем.

Проблем си е интернета.Не е хубав и съветски.Прочее,да спомена само,че думите младеж и девойка са безкрайно остарели и аз лично не се сещам за някои,който да си ги използва.И така си е,американките филми са вредни.Бъркат в сърчицето на оплакващите загубата на студената война хора.И що да не си направим наш интернет всъщност?Колко му е?Едно интернетче да си врътнем,а?Руските военни специалисти всичко ще направят бе,как.Интернетче,славянско такова(още една вметка-според мен няма такава расова принадлежност-славянска.Измислено е от любимите на господин Тодоров комунисти за да ни приобщят по-лесно.Просто теория,но наистина го мисля.).Сериозно,не мога да повярвам че има такива хора.Толкова комунзирани,с толкова промити мозъци....И,всъщност,забелязъл съм,че много хора ненавиждат Америка.И ми е неизвестно защо.Хора,осъзнайте се.САЩ не са лоши.Напротив.Просто си гледат интересите.Нима ние ако си гледахме интересите щеше да ни е зле?Не мисля.Не знаем как да го правим и затова сме така.С комунисти политици,комунисти журналисти,комунисти всякакви.И какво?Уж сме извършили прехода,а пак се върнахме в началото.Не вярвах че ще видя подобно нещо,но ето че се случи.Явно тази страна наистина отива по дяволите.

Името на купона би могло да мине за игра на думи, ако огранизаторите не бяха прекалили с комунистическата символика. По разкази на очевидци, украсата се е състояла от съветски знамена и портрети на Сталин, Ленин, снимки на съветската войска. За да бъде ясно какъв е проблемът: организацията на голямо официално парти изисква одобрение от администрацията. Бях свидетел как двама младежи бяха почти изгонени от голям американски университет, заради озаглавеното от тях Гето парти което вбеси черните студентни и доведе до неколкомесечно разследване срещу организаторите. С две думи: официалните партита казват нещо затова какво е позволено и какво не в кампуса.

Срещу ком-партито първи реагира Вацлав* от Прага. В писмо до Руския Дом и до университетската администрация, той настояваше, че в комунизма няма нищо смешно и забавно, което да послужи за основа на купон. Вацлав също отбелязваше, че танковете от снимките са същите които премазаха родния му град през 1968-ма и питаше какво ще стане ако Немската къща реши да организира Наци парти. Писмото изразяваше и възмущение, че е допуснато лика на човек избил десетки милиони да стои на всеки ъгъл в кампуса.

Писмото на Вацлав, по-късно подписано от десетки студенти, не предизвика почти никаква реакция у университетските власти. Хората, които разследват с месеци всеки случай на полова, расова или религиозна обида не застанаха срещу рекламата на един режим тероризирал половин Европа повече от четири десетилетия. Причината вероятно бе, че те ясно разграничават вътрешни от външни проблеми: Комунистическата партия никога не е била вътрешен проблем.

Тази дребна случката ме наведе на един по-глобален въпрос: откъде идва тази толерантност към бившата комунистическа империя? И дали западният свят не повярва прекалено бързо на победата в студената война. Победа, която поне според Путин не е окончателна.

Липсата на достатъчно разбиране за случилото се в Съветския Съюз и Източна Европа се дължи от части на факта, че за разлика от други войни, Студената приключи тихомълком. Нямаше паради, фанфари, тържествени церемонии. Просто едната страна в конфликта стана жертва на собствената си икономическа импотентност и се предаде. Студената война не остави обезобразени ветерани, които да просят по американските улици и да напомнят на местното население за ужасите на комунизма. Емигрантите от Източна Европа пък изобщо не обичат да говорят за съветските времена- вероятно защото в главите им трайно съществува страхът, че непремерените изказвания купуват еднопосочен билет до Аляска. Твърде малкият брой книги и филми на темата вероятно е следствие на факта, че спасилите се от комунизма творци често са предпочитали да живеят нормален живот вместо да рискуват близка среща с някой чадър.

Десетилетия наред американците са възприемали Съветския Съюз и компания като някаква неясна заплаха, голяма територия пълна с луди хора. Вероятно не е и станало ясно, че голяма част от населението на въпросната територия не е била във възторг от Народната власт. Краят на Съветския съюз очевидно е накарал много хора да повярват не само, че драконът е убит, но и едва ли не че никога не е съществувал.

Друг проблем е, че много хора на запад под комунизъм те разбират някаква триста-милионна хипи общност, безплатно здравеопазване и достойно заплащане на миньорския труд. В страна като Америка, в която се спори дали здравеопазването трябва да бъде направено достъпно за всеки, много хора са уморени от дясна политика и често намират комунизма секси. Вероятно малко прекалено вляво от разбиранията им за света, но все пак може би справедлив.

За родените от грешната страна на желязната завеса, комунизъм често означава лагери, затворени граници и опашки за олио. Рядко се сещаме за идеология, Маркс и достойнозаплатени миньори. Затова и диалог по темата трудно се получава. Интересно е как ще се развие разбирането за комунизма в Америка и Западна Европа в следващите десетилетия: дали ще бъде удобно приет като алтернативна гледна точка или ще бъде по-сериозно осъден.

-----

*Имената и незначителни детайли в историята са променени.

Ако текстът ви е харесал, можете да гласувате за него в Svejo.net.

ДЕКЛАРАЦИЯ на парламентарните групи на ДСБ, ОДС и БНС по повод годишнината от избиването на български държавници от т.нар. “Народен съд”

Днес се навършват 63 години от избиването на български държавници и политици под комунистическата диктатура в България. Вината на осъдените от тъй наречения Народен съд български народни представители, регенти и министри е била, че са отстоявали принципите на Търновската Конституция и националните интереси. Ръководеното от комунисти правителство се отказва да изпълнява основния закон на страната и не създава предвидения държавен съд, който да се произнесе за вината на министри на България по време на Втората световна война. Така в нарушение се подвеждат под наказателна отговорност регентите при условия на липса на отговорност по Конституция на монархическия институт министрите и най-вече се посяга на народните представители от 25-ото Обикновено Народно събрание. Целта е била ясна и тогава – да бъдат физически отстранени лидерите на българската десница и българския център, както и голямата част от интелектуалния елит на българската нация; да бъде разчистен пътят на установяването на съветска власт под формата на народна демокрация. България загубва политически дейци, градили в продължение на три поколения българския парламентаризъм. На сцената остават за кратко някои от демократично убедените леви и центристки политици, за да попаднат под ударите на диктатурата в следващите месеци и години.

Народният съд е най-мрачната институция в историята на модерна България. На смърт са осъдени 2730 човека. Така се избиват както политическите лидери, така и техните представители по общините на страната.
Днес, в зората на ХХІ век, оставаме с надеждата, че подобни ужасяващи действия няма да се повторят не само в нашата страна, но и в демократичния свят, на който ние принадлежим – НАТО и Европейския съюз.

... и от призива, по същия повод, на ДСБ:

На 1 срещу 2 февруари 1945 г. комунистическата власт след режисиран в Москва процес на т.нар. “Народен съд” избива близо 150 души – хора от цвета на българската нация:

Още на 20 декември 1944 г. в София се откриват заседанията на Първи и Втори върховен състав на "Народния съд". Преди това подсъдимите са отведени в Москва, където месеци наред са инквизирани. Целият процес се диктува от Москва, лично от Г. Димитров. Погазени са всички принципи на правосъдието.
На 1 февруари 1945 г. са произнесени смъртни присъди над

тримата регенти,
8 царски съветници,
22-ма министри от правителствата след 1941,
67 депутати от 24-тото НС,
47 генерали и висши офицери.

Присъдите са изпълнени същата нощ...
...
Първата отменена присъда на "Народния" съд е на 30 юни 1993 г. Присъдата над регентите е отменена през 1996г. Днес на мястото на престъплението има паметник.

ДСБ призовава всички демократи в България да почетат по подходящ начин паметта на избитите на 1 срещу 2 февруари 1945 г., както и на всички жертви на “Народния съд”!

Пълният текст на призива: ДА ПОЧЕТЕМ ЖЕРТВИТЕ НА "НАРОДНИЯ СЪД"!

В-к “Триадица” бр. 1
септември, 2003 г.
Препечатана във в-к “Дума”
26.09.2003 г. бр. 222