Самата статия е с двуичен тон – нелюбезна на места и все пак уважителна. Явно темата вълнува; много имат мнение по въпроса. Защо не се говори/пише повече тогава?

За автора: Д. Динев е български емигрант в Австрия, заминал през 1990г. и минал през много трудни времена, докато се установи. Успява да се справи с задоволяване на основните си нужди и започва да пише. Има още две книги, освен „Ангелски езици”, която излиза първо на немски през 2003г., а през 2007 и на български.

За „Ангелски езици”: Книгата се разказва за двама българи от Пловдив – Светльо и Искрен. Започва преди тяхното раждане – със съдбите на бабите и дядовците, на родителите им, после детството, гимназии и университети и накрая завършва с разпиляването им по света след падането на комунизма.

Има хиляди случки с Искрен и Светльо, които помня от моето детство – летата по селата, храната и хляба, циганите, колите, мъжете по потници пред блоковете играещи на табла и жените по престилки. Има много носталгия – по времената с китари и песни, по топлината и сигурността от детството, по хората, които сме обичали и загубили безвъзвратно.

Динев обича героите си, прощава им, оправдава ги и се опитва да прави посъпките им по-красиви и смислени, отколкото те са.Прекрасно е, когато попаднеш в свят, който е в мир със себе си, въпреки болките и несправедливостите, какъвто е света на „Ангелски езици”.

Въпреки че книгата е много добре разказана, това не е моят поглед към емигрантите, не е моята съдба. Аз също съм живяла в чужбина повече от 7 години, но България винаги е била моята родина и не съм мислела, че ще остана, ще се адаптирам, ще почна да градя там. Така и не останах и не се адаптирах. Достигнах до извода, че ако човек тръгне да бяга, никога няма да спре. Вечно ще си бъде беглец, защото бягането е средство, не цел и не то е важното, а къде искаш да избягаш. За повечето емигранти само бягането е идея, какво ще правят когато стигнат е химера.

Човек носи всичко със себе си, дори и да е гол – ако тук си нещастен, мързелив и недоволен и в Рая ще си нещастен и недоволен, а повечето западни страни не са Рай. Съвсем не са Рай.

Д. Динев е успял с хумор и много детайли да се обърне към най-новата българска история и да я разкаже такава, каквато я вижда. Неговият поглед обаче, макар прекрасно предаден, остава едничък. Надявам се много други умове да започнат да се занимават с тази част от историята ни защото има какво да бъде казано и запомнено. Боли, омръзнало ни е, досадно ни е и гадно, но ако не минем през това, каквото и да направим отвъд то ще е с петна. На чисто можем да почнем само ако сами почистим преди това.

***

П.С. Заглавието на моя пост е малко без връзка, както и заглавието на книгата е без връзка с нейното съдържание.

П.П.С. Корицата, ах корицата! пак е безумно грозна, както на всички БГ книги. Защо след като аз познавам поне 10 бг графични дизайнера, които работят с огремен успех в чужбина и бълват прекрасни визии дори когато спят, нито един от тях не е нает на работа от издателствата?! Искам красиви книги! Красивите книги заслужават красиви корици. Само не ми казвайте, че клиентите искали такива корици! Аз съм клиент, които в книжарниците поздравяват по име и НЕ ХАРЕСВАМ КОРИЦИТЕ, КОИТО ПРАВИТЕ! Мисля да основа Национално Движение за Красотата на Книгите Отвън. Ще звъним посред нощ на собствениците на издателства и отговорни дизайнери, за да им казвам как и аз не спя, защото грозотата на поредната корица, която те са изфабрикували ме държи будна от ужас.