Ще летя с Бългeриан Еър – каквито и да са, предлагат най-евтината оферта за тази посока. Успяла съм да събера багажа си в скромен сак с тегло от 6,8 килограма, възхитена съм от себе си.

Предпочитам място до прозореца, но не знам какъв е тоя мой късмет да ме слагат все до крилото. Така имам перфектна възможност да видя, че някои части са леко огънати и явно изчукани, да прочета „Клетка с течно гориво. Моля, не отстранявайте!” и силно да се надявам, че са спазили указанието, да видя как се разгъват разните там елерони и задкрилки (за съжаление, това са единствените части от самолета, които знам като названия, нямам представа на крилото ли се намират) и се тресат истерично от вятъра и да си представям как не устояват на порива и се разхвърчават, докато мисля Щесеразбиемщесеразбиемщесеразбием.

Изслушвам указанията за безопасност в случай на авария. Винаги са ме удивявали – със сигурност няма здравомислещ човек, който да вярва, че ако самолетът гръмне на височина от 7,000 метра ще може да се спаси, като диша в кислородната маска и си завре главата между краката, нали? На седалките пише, че могат да се използват за плаване. Започвам щателно да ги оглеждам. Изглеждат много масивни и са здраво завинтени за пода. Не схващам идеята – как точно се предполага да плават?

Поднасят закуска – отдавна изпаднал в кома кроасан с кашкавал, който има вкус на хартия, дават още кексче, кафе и безалкохолно. Oдобрявам.

Прелитаме над Апенините. И над още Апенини. И над други. Хубаво щеше да е да бях внимавала в час по география някога, тогава щях да знам и други имена на планини в Италия.

Апенини... още едни Апенини...

Пристигаме на летището. Лесно се ориентирам накъде да вървя. Нареждам се на гишето за билети за влака и решавам вместо да следвам указанията да пътувам от летището до най-голямата влакова гара в Рим – Термини, а от там до Асизи, да искам билет направо за Асизи. „Искам да стигна до Асизи!” Касиерът впива поглед в мен и пита коцкарски „Защо?” Аз съм толкова втрещена, че успявам само да вдигна рамене с извинителна усмивка. Уверявам се все пак, че имам пълни указания къде да сменя влака, за да не повторя холандската история. После ми става смешно и малко приятно – от 11-12 години не съм била в Италия, трябваше да си спомня, че средиземноморските мъже имат малко по-друг подход към нежната половина.

Слизам на гарата, където трябва да сменя влака и установявам, че указания няма – а каквито има, са – изненада! – на италиански. Намирам офиса на жепе служителите, където стои табела ‘В момента сме заети по платформите, елате по-късно’. Виждам някакви хора с униформи и се затирвам към тях. Оказват се карабинери. Обяснявам проблема си – не разбирам от коя платформа да хвана нужния влак. Всуе – не говорят английски. Карабинерката (ъм, не знам по-добра дума – жена, все пак) започва бавно и отчетливо да ми говори на италиански тук-таме с английски думи, явно с надежда, че така ще я разбера по-добре. Ю го – посочва накъде – лук – посочва си окото – монитор! След още няколко разходки до монитора и обратно до карабинерите разбирам кой влак трябва да хвана и стигам до Асизи без проблем.

След три дена в Асизи пристигам обратно в Рим, където имам два дена престой, преди да потегля на обратно. Пътуваме до дома на жената, при която ще спим, а после излизаме на разходка с Хуанита, също отседнала там за една нощ. ‘Ти си отговорният възрастен’, заявявам аз, и й обяснявам склонността си да се губя. За щастие, тя се ориентира далеч по-добре от мен и безпрепятствено правим нощен набег на Рим.

На другия ден вече съм оставена сама на себе си. Концентрирана над усилието да стигна докъдето искам, успявам без проблем да сменям метро и да отивам на правилните места. Започвам да си мисля, че преигравам и всъщност се справям добре. Въпреки това, макар че имам дневна карта за римския транспорт, решавам да не си насилвам късмета и се придържам само към метрото, без да посмея да пробвам автобусите (което означаваше да ходя пеш на много големи разстояния, но няма как).

Вторник. Трябва да се прибирам в България. Мисля си, че за разлика от Холандия, този път нямам какво особено да разкажа за самото пътуване. Сутринта съм си оставила багажа на съхранение на Термини. Нарамвам го – изглежда, става все по-тежък с всяка минута – и отивам на гишето за билети. Там ме чака неприятна изненада – от тази гара до летището пътува само Леонардо Експрес, който струва два пъти повече от другите влакове. Виждам, че времето да стигна до летището намалява заплашително. Скачам на метрото, три станции по-късно купувам билет от друга гара до летището на нормална цена. ‘Кога тръгва?’, питам аз. Служителят се ухилва ехидно – ‘Сега!’ Затърчавам към платформата колкото мога, и се класирам за влака запъхтяна и зла. Краката ми са подбити и ме болят… свалям маратонките и обувам новите чехли с надежда така да е по-добре.

Стигам на летището вече закъсняла. Много по-огромно е, отколкото беше на идване. Не знам как винаги аз съм единствения човек, който не успява да си намери количка за багажа, сакът ми тежи страховито и определено ми пречи да бързам. Успявам да намеря чек-ина, само за да видя, че българското гише вече е затворило. Паникьосвам се. Отивам на друго гише и ми казват, че ще ме чекират – но след малко, изчакайте. Чакам, чакам… ‘Преместете се при колежката, моля!’ Премествам се и чакам, чакам… става все по-късно. Колежката най-сетне решава да ме обслужи. „Закъсняла сте!” констатира тя. „Знам!” изврещявам раздразнено. „Готово! Но трябва да бързате!” Мимоходом с почуда отбелязвам, че неизвестно как, багажът ми вече тежи 13,8 килограма, без да имам спомен да съм редила тухли вътре.

Време е за отчаяни мерки. Събувам чехлите, защото е ясно, че с тях трудно ще бързам, пъхам ги в чантата и затърчавам в свински тръст. Босите ми крака шляпат и се подхлъзват по плочите на пода и хора ме поглеждат с половин око – надали съм първата, гонила самолет. Със съжаление виждам, че съм се надценила. Има много да търча, докато стигна до изхода. Стигам 15 минути преди излитането, точно започват да качват хората. Чак съм леко разочарована, че след всичкото тичане съм успяла точно навреме.

На борда на Ал Италия предлагат храна – ‘Сладко или солено?’ Малко ме е срам да поискам и двете (явно не е практика), така че се задоволявам със сандвич, за който не бих се наела да опиша какво съдържаше.

Летим и кацаме без проблем. Двама-трима пътника по навик ръкопляскат, но бързо спират – явно вече всички сме свикнали с идеята, че да пътуваш със самолет без произшествия е нормата, която няма нужда да бъде аплодирана.

У дома разбирам, че всички дрехи и книги в сака ми са добре омазани със забравено вътре ябълково пюре.

Беше забавно? Вот тук: http://svejo.net/home/link_summary/35992

.

И пътувам...и пътувам... детето ми заспа в скута. Около мен – само холандци, които говорят на странен език. По говорителя обявяват спирките, които звучат примерно така „Кхх...ГРХДХАНДЙАЙСК...Кххх”. Нямам идея къде съм, знам обаче, че трябва да пътувам около три часа. Минават трите часа, влакът спира. Виждам, че не съм където трябва и си стоя кротко. Постоява и тръгва наобратно (пишеше го на табелките) – тук започнах да се паникьосвам. Никакви кондуктори не минават, няма никакви хора около мен, детето спи непробудно, няма кого да питам...

Най-сетне се появява кондуктор (всички кондуктори бяха оборудвани с Палм Пайлът, много се впечатлих) и аз леко раздразнено питам кога, все пак, ще стигна закъдето съм тръгнала. Той отваря големи очи и ми съобщава, че всъщност е трябвало да се прехвърля на друг влак примерно преди час и половина. Аз съм втрещена – никой не ми е казал. На упътването пишеше „10:30 – 11:45 – 11:50 – 13:30”, което съвсем не ме е навело на мисълта, че означава смяна на влаковете. Любезният кондуктор ми казва къде да сляза и да се прехвърля. Не успявам да сляза навреме - „Кхх... ГРХДХАНДЙАЙСК... Кххх” каза високоговорителят и аз не разбрах... На следващата спирка слизам, прехвърлям се с помощта на други Палм Пайлът железопътни работници и пътувам. Трябва да се прехвърля още веднъж, този път – успешно.

Вместо три, прекарвам в холандските влакове общо седем часа. На гарата няма никакви таксита (понеже е село). Хващам автобус, като посочвам на шофьора името на местоназначението си и той ми казва да сляза 300 метра по-късно. Възмутена съм – за евро и шейсет щях да си извървя триста метра, много благодаря! Влизам в голям супермаркет и питам персонала как да стигна, а те започват да вдигат рамене и да се усмихват извинително - чиста лъжа е, че всички в Холандия говорят английски! Намира се един добър човек, който ми предлага да ме закара. Аз съм смутена – гледала съм твърде много хорър филми, предполагам, но когато той ми казва, че трябва да вървя около 2 км, се предавам и с благодарност приемам предложението.

Безпрепятствено стигам до бивш манастир, превърнат в конферентен център покрай религиозната дейност, където ме посрещат разтревожено, защото са ме очаквали преди четири часа. Започвам да обяснявам как съм пътувала седем часа по влакове и ме гледат съжалително като идиот (вероятно – с право).

След края на симпозиума се връщам в Амстердам, където холандско семейство ни подслонява за една нощ – самолетът е много рано на другия ден. Смутено се усмихвам и се чувствам малко неловко да се вмъквам в живота им, но общо взето всичко минава добре. На сутринта мъжът ме ескортира до спирката на влака на летището – абсолютно ми нямат вяра, че мога да стигна сама...

Трудноподвижна съм – от симпозиума съм натоварила и малкото място в сака с тежки като тухли книги; на единия хълбок съм метнала Мая с раничка на гърба, с другата ръка влача новата тротинетка, която съм й купила, на гърба нося раница, на рамото – сак плюс две чанти с дълги дръжки... На скенера ме спират – имате оръжие в джоба! Въх... вадя алуминиевия гаечен ключ за тротинетката (която пътуваше като ръчен багаж) и го показвам. Дълго ме оглеждат и преценяват дали не мога да посегна на нечий живот (например – да завинтя ухото на някого, знам ли) и ме пускат. С облекчение се прибирам у дома.

След два дни отивам отново на EMS, сама – този път в Асизи, Италия. По стечение на обстоятелствата след края на симпозиума ще прекарам два дена в Рим, преди да летя наобратно. Започвам да търся евтин хостел, в който да спя. Преди 6-7 години съм спала в хостел в Лондон и пазя много добри впечатления. Сега обаче не е така. Попадам или на безбожноскъпи места (извинете, но 40 евро за обща стая!) или на някакви твърде подозрителни...

След голямо проучване се спирам на евтин хостел, където даже предлагат закуска и вечеря. Общите стаи не ме притесняват, това е добър начин да срещнеш нови хора. Започвам да чета отзиви от отсядали в хостела пътешественици и ми става все по-страшно. „Не спахме, където бяхме резервирали легла...водиха ни на друго място на около 20 минути път, мислехме, че ни водят да ни оберат и убият!”... „Никога няма топла вода, дори да станеш пръв.”... „Тоалетната наводни стаята, интересно преживяване.”... „Персоналът ме гледаше много подозрително и правеше намеци, пътувах сама и не посмях да излизам по тъмно из Рим.”... „Хостелът е в квартал, който е много неприветлив и е абсолютно гето, не препоръчвам разходки навън!”

Леко втрещена, поради липса на избор, резервирам легло там и започвам да тая мрачни мисли дали изобщо ще се върна жива в България. За щастие, мейлът ми донася новина за спасение: добри люде от римското ЛЛЛ ще ме подслонят у тях. Чувствам се силно облекчена. Вече кроя коварни планове как мога да ги прилъжа да ме разведат из града. Мисля си, че славата ми на силно дезориентиран човек ме предхожда и може би ако просто застана с картата на града, разгърната пред себе си, гледам тъпо, но жално и мигам на парцали, ще се смилят над мен...

Ако ви беше интересно, глас тук: http://svejo.net/home/link_summary/34028

.

- учене

- живеене

- мислене, ако ми остане време

Обещавам си, че ще гледам на нещата като съществуващи само в момента и лишени от очаквания (поне за малко). Другото, което си обещавам е, че ще спра да се опитвам да разбирам хората. Стигнала съм до извода, че винаги е по-приятно просто да се наслаждаваш на шоуто. Е, естествено, че задкулисно винаги ще ги "анализирам", но това си е моя тайна - не им казвайте (особено на някои).

Н.Й.Вапцаров

Тези думи са силни, обаче само ако някой ги чуе и само, ако доведат до някое действие, било то и до други думи.

Тези думи са сред нас.

Тези думи са в нас.

Къде обаче са тези думи? - рядко те достигат по - далеч от мислите, в повечето случаи дори и там не стигат, въпреки че могат.

Един месец.

Един месец се навършва днес от началото на началото, един месец от официалния старт, един месец от една персонална, а надявам се и обществена промяна.

Един месец фалстарт с потенциал да се забрави и да се продължи напред със свръхзвукова скорост.

Може би само аз знам какво означават тези думи, а Вие може да влезете на www.horata.eu , който днес става на един месец.

Защото промяната е близо и далече!

Пак в същото четирилетие бях и много ученолюбив, даже веднъж взех приз "Сова" в класа ми , но днес е малко сложно занимание изобщо да си отворя учебниците...

Също така съм се занимавал/ се занимавам с астрономия, баскетбол, карате, спортна стрелба и други, на които обаче не им помня имената....Тааа според вас всестранно развита личност ли съм?

А Вие?

Преди време в Блогосферата имаше едно колективно явление, при което едни блогъри подканваха други да им вземат интервю. Така и не можах да си обясня мотивацията, нито пък логиката, които стоят зад тази, иначе интересна и безобидна, игра. Но четох с интерес. Хората, които четат блогове, определено се интересуват от личността на блогърите. Аз също се интересувам от личността на доста блогъри. Може би този интерес предизвиква стадни вълни, като осемнадесет хиляди неща, които не знаете за мен или сто милиона работи, които трябва да свършиш, преди да ритнеш камбанката. При всички случаи, читателите имат право да знаят. Е, не всички де. Болният интерес на някои читатели съвсем не крие добри намерения, но както съм казвал винаги - мишите душички се крият зад анонимни никнейми, а истнските хора застават зад думите си със своето име.

Този постинг е шизофреничен, защото вътре в него аз разговарям със самия себе си. Взимал съм и съм давал разни
интервюта, попълвал съм и съм изпращал за попълване всякакви въпросници, но точно такова интервю/въпросник никога не съм правил. Хвърлете по едно око зад завесата, която Тишо сам е решил да повдигне за вас и дано след това да не бъдете чак толкова критични в преценката си за него. Естествено, аз самият бих предпочел хората повече да се интересуват от творчеството ми, отколкото от мен, но тъй като в болшинството от случаите това не е така, почувствах се длъжен да изкарам този текст изпод копченцата на клавиатурката. Време ми е да я сменям вече. Постоянно ги чупя.

Т: Здравей, Тишо, аз съм твоето подсъзнание и знам всичко за тебе, като отворена книга си ми, но понеже съм принуден да понасям несгодите на житейския ти път, бидейки навсякъде и по всяко време с теб, ще се опитам да ти задавам само въпроси, на които не се срамуваш да отговаряш. За да нямаме разправии после. Онези извращения от детството ще ги оставим на страна, както и една-две случки в казармата. Предпочитам да си говорим за изкуство и култура, нали всеки ден ставам свидетел на напъните ти да се превърнеш в нещо като писател.

Аз: Ми здрасти, крайно време беше за това интервю. Между другото, не ми пука от твоите въпроси. Все пак, няма какво толкова да крия, освен извращенията, които не бяха в детството ми и, които нямат нищо общо с казармата, но ти не бива да забравяш, че си само досаден глас в главата ми, докато аз присъствам във физическия свят и мога да изтрия или коригирам всеки твой по-тъп въпрос, така че - умната!

Т: Ако не е умната, ще е русата. Това е много глупав лаф. Използваш го постоянно. Крайно време е да спреш да го
използваш.

Аз: Писна ми от твоите съвети. Давай на въпросите по същество, преди да съм си променил решението.

Т: Добре, добре. Кога най-после ще завършиш втория си роман, а?

Аз: Когато му дойде времето. В момента пиша епилога. Знам, че ти е много интересно да разбереш как ще свърши всичко, но да ти кажа честно - и на мен ми е интересно. Ще се опитам през късната пролет или ранното лято да извадя едно хубаво, спретнато книжле. Иначе оставам на поправка за наесен. Но ще бъде хубаво, ако хората имат какво да четат по плажовете и това лято...

Т: Добре, ама гледай да не си оставиш ръцете баш накрая, че като те знам...сигурно ще развалиш хубавата история. Както и да е. Чудя ти се на акъла! Няма ли някаква по-доходоносна професия, която да си избереш, ами си решил да се занимаваш с литература в България? Мислиш ли, че има смисъл? Не е ли прекалено трудно да пробиеш с писане в една държава, в която повечето хора се интересуват от чалга и Азис? В която почти никой вече не чете книги?

Аз: Българинът е интелигентен и претенциозен читател. Да спечелиш признанието на българската публика означава, че си готов да пробиеш в цял свят. Именно защото нещата стават по-трудно в България, точно тук ми е интересно да експериментирам. Пък и, в крайна сметка, аз съм просто един разказвач. Не правя разлика между писането на книга и споделянето с приятели на маса. Имам доста интересни истории за разкаване. Ще ги разкажа, но не държа да се харесат на всички. Не е нормално да се харесат на всички. Ще се харесат на точно определен тип хора. Те четат книги. Надявам се, когато отново изляза на гладиаторската арена, техните палци да сочат нагоре, както преди.

Т: Имаш в предвид "Справедливост за всички". Текстът ти не беше никак лош, но защо с тази корица, бе, бате?

Аз: (смее се). Хората бяха достатъчно добри да повярват в един никой и да издадат дебютния му роман. Без да сме
роднини. Без да се познаваме дори. Не исках да им развалям рахатлъка. Ти знаеш ли колко дебютни романи остават
неиздадени? Много по-добри от моя, при това? Корицата на втората ми книга ще ти хареса, обещавам.

Т: дай да я видя.

Аз: Няма. Когато му дойде времето.

Т: Уфф. А сега един по-неудобен въпрос: как не те беше срам да продаваш книгата на най-добрите си приятели?

Аз: Много добре знаеш отговора, но благодаря, че попита. Човек ако не се научи да цени собственото си изкуство сам, кой друг ще го оцени, а? Подарил съм доста копия от дебютния ми роман. На нова година и на хора, които имат рожден ден, примерно. Какво значи да раздаваш творчеството си безплатно и без повод? Все едно да заявиш пред всички, че то не струва пукната пара. Това не е така, съжалявам.

Т: Добре де, ама поне можеше да пуснеш втората част от книгата безплатно в Интернет, скръндза такава! И без това никъде вече не се намира копие от миниатюрния ти тираж.

Аз: Можех, дори бях на косъм да го направя преди Коледа. Но не го направих. Ще ти кажа защо. Не го направих от лоялност към хората, които повярваха в мен. Те все пак разчитаха, че ще изкарат някой лев от книгата. И изкараха. Надявам се, след като спечеля още някоя награда, да ме преиздадат. За тях това е бизнес, за мен - творчество. Гъдел. Така хем оная работа в оная работа, хем душата в Рая, нали се сещаш?

Т: Сещам се, но тук въпросите ги задавам аз. За какво става въпрос във втория ви бестселър, г-н Димитров?

Аз: Сарказмът ти не ми харесва. Няма да отговоря на този въпрос. Задай ми някой друг. Стига сме занимавали хората с проклетата книга. Ще помислят, че си правя реклама.

Т: И ще са прави.

Аз: Да, обаче и аз, може би, съм прав. Може би искам някой друг, освен майка ми, да прочете историите, които разказвам. Разказвачите, които не си признават това, са лицемери.

Т: Хубаво. Един последен въпрос за книгите и приключвам. 21 век сме, пич. Не мислиш ли, че на книгите им мина времето, а? Хартията нещо не е съвсем на мода в ерата на безжичните технологии.

Аз: Това се говореше и за радиото, и за телевизията, и за киното, и за хартията в офисите, и за печатните издания се
говореше. С навлизането на компютрите хартията в офисите не само, че не намаля, тя се увеличи стократно. Радиото, телевизията, киното и печатните медии изживяват нещо като втори Ренесанс. А времето на книгите никога няма да отмине, защото те са престижна вещ, ценен подарък, имат колекционерска стойност и са удобни за ползване. Пък и нали се сещаш, хубавите филми се правят по хубави книги, не обратното.

Т: Да, бе! Сега остава да ми кажеш, че се надяваш някой олигофрен да филмира баналните ти истории.

Аз: Изобщо не се надявам да е олигофрен. Ако разполагам с достатъчно средства, бих филмирал сам една точно определена история. Мисля, че сюжетът си заслужава. Да ти се намират два-три милиона?

Т: Намират ми се. Записвай: 3, 6, 9, 45, 12, 18. Това са числата за шестица от следващия тираж на Тото 6/49.

Аз: И сега трябва да деля джакпота с колко души, според теб?

Т: Ето един чудесен начин да разбереш колко хора те четат, най-после.

Аз: Задник!

Т: Не, ти си задник. Да преминем към следващия въпрос. Това интервю започна да става прекалено дълго и дори аз взех да се отегчавам. Непрекъснато публикуваш в блога си отвратителни статии на тема "жените това, жените - онова" Ти си бил голям женомразец, бе! Така ли е всъщност?

Аз: Всъщност, изобщо не е така. Жените винаги ми помагат. Те цял живот ме бутат напред. И ме търпят. Повечето ми читатели са жени. Повечето ми успехи са станали възможни в благодарение на жени. Бил съм с изключителни жени, но и съм сърбал "попарата" на доста от тях. Критикувам точно определен тип девойки и не съжалявам за нищо. Искам да извадя на показ отношенията между половете такива, каквито са. Без излишни излюзии, без маска и без грим.

Т: Хубаво, ама честно да ти кажа: май на моменти прекаляваш! Нормално е да се обиждат, като прочетат за "тъпите
патки" със запасани дънки в ботушки, примерно. Нормално е да се дразнят, защото ти изразяваш мнението, че, едва ли не, на никоя жена не може да се има доверие, защото "подобно на техниката, тя ще те изостави точно тогава, когато най-много имаш нужда от нея". Цитатът е произволен. Всички жени ли изневеряват на мъжете си, глупчо?

Аз: Влюбените жени никога не изневеряват. Пък и която разпознава себе си в категорията "тъпа патка" да се обижда, щом смята, че това определение се отнася за нея. Аз не адресирам конкретни личности, а конкретни категории хора. Но може би си прав, понякога ставам твърде краен. Това е, защото съм искрен и пиша в афектирани състояния. Не е ли точно това магията на личния уеблог? Да бръкнеш в душицата на непознатия? Да разбереш неговите малки, мръсни тайни? Или да стигнеш поне дотам, докъдето той е решил да те допусне? Ще ти кажа нещо:вече не съм съгласен с голяма част от текстовете, които писах преди време. Това е нормално. Хората се развиват, променят се. Блоговете също.

Т: От цялото интервю, това беше единствената разумна приказка, която чух. Един последен въпрос: обещаваш ли
да бъдеш по-позитивен занапред?

Аз: Заклевам се!

Т: Супер, айде тогава да ходим да те черпя една бира!

Аз: Сега не мога. Зает съм да трия по-неудобните въпроси от интервюто.

Т: Цензор! Ми хубаво тогава, ще си пия бирата с другите шизофреници, които живеят в главата ти, без да плащат наем.

Тихомир Димитров

Та, в Пернишко кметицата забегна преди време от кмет на "Изток" да стане депутат. Сиреч, открдна каквото открадна от тук, айде в парламента. Като влязохме в Евросъюза, се оказа че при кюмуро ще дойдат кинти-кинти и бързо-бързо се върна за кмет на целия Перник. Когато си тръгна, на кварталните избори, не бяха скандали, не беше чудо. Янакиева докара нови проблеми при завръщането си. Отново скандали, чудесии, караници, национален ефир и прекъсванията му точно като за нас почнат.

Безгрижието на управата е като дъжд. А след дъжд никнат гъби. Тука са бетонни. Преди 10 години до блока ми имаше алеи и зелена площ. Там поникнаха кафене, клиника, сладоледен салон и, първата постройка, микро-мол. Сега и двуетажна пицария има, и още 2 сгради с магазини.

През 2004-а октомври се преместихме буквално в блока срещу нас. От новия ми дом като тръгнеш към по-долните номера, до алеята нямаше нищо, и после е "супер(маркет)а" и "банята", и "Шел". Срещо супера има и автоборси. След супера има и една стара постройка за магазини, дето пак я почнаха. До вкъщи има още 2 нови обекта, и още един се довършва.

Та, кой го е грижа за децата/болните/пенсионерите? Никой! В Перник - НИКОЙ!

Да започнем от факта, че имам две уши. И понеже много ги обичам винаги ги закичвам с обеци (имам огрооомна колекция от обеци и това е може би бижуто, което нося най-често. Скъпа съм обаче - ушите ми понасят само благородни метали)

Очите ми и те са две (противно на очакванията - трето око нямам. В този ред на мисли и трета вежда нямам). Цвета им е жълто-кафяво, да речем медено такова, понеже много много обичам мед :)

Коса - хубава :) много си я обичам само дето се нуждае от подстрижка. Като малка съм била руса, сега лятото червенее, а зимата е почти черна - възможно е, но не питайте как. Била съм боядисано червена, на руси кичури, с 5 см дължина на косата, а в момента е...57см Стига съм обяснявала - пускам една заигравка.

Ако пък искате снимки без 5минутен фотошоп:

линк едно линк две

След срещата успях да се видя с приятели, което е хубаво. Имам покъртителна липса на чувство за ориентация въпреки петте години, които съм прекарала в София и съм силно благодарна, че ме водеха напред-назад. Проведох традиционната обиколка на провинциалиста в столицата - посетих мол-а и ЦУМ.

В CCS видях потресаващото табло на любовта - очевидно окачено там по случай 14-ти февруари. На него бяха забодени десетки малки розови листчета-сърца, изписани с любовни послания - от 'Обичам Мария Невена' до 'Обичам краставици!' Имаше и нормални - 'Venko obicha Velina', незнайно защо на латиница.

Показаха ми много хубаво кафене - Casa de Cuba, срещу CCS, входът откъм Хемус, пресича се булевардът и там е на 50 метра от мол-а в малка уличка (площад Хелзинки се води комай). Много! добро кафене. Музиката добра и ненатрапчива, кафето - истинско, обслужването приятно. А тоалетните? ще питате вие. Тоалетните са най-фантастичните в заведение, които съм виждала скоро. Чисти (невероватно!), с всички консумативи, които ще потрябват на човек в нужда (даже често пропусканото хартиено покривало за чинията), но това, което истински ме впечатли, беше, че между трите cubicles (е как е тази дума на български?) стоеше малка кожена стойка, окачена на стената, в която примамливо беше подредена преса - от ежедневници до списания за жени и мъже (демек - мода и ала-бала и мотори и коли). Е те такова сефте виждам извън частен дом и истински се впечатлих. Не пропускайте да го посетите.

Вечерта отидох при Смърфиета в новата й къща (която много харесах и за която завидях, нищо, че си имам моя - представете си все пак, апартаментът й има 5! тераси! егаси!) Ходихме първо в After5, където въпреки очакванията ни беше леко скучно, но храната беше прилична, а пиенето качествено. Вентилацията беше добра - даже твърде добра, чак ми беше постоянен студ от премного вентилиране. После се преместихме в Мохито, където беше много добре - музиката - пенсионерска, отпреди 10-15 години, без твърде много малолетни, които да притесняват нас, бабичките. За сметка на това беше силно задимено и шумно и чак към 3 сутринта се усети някаква вентилация, когато заведението започна да се празни. Успешно прогоних ухажори, интересуващи се, след като сме само кокоша компания, дали не ни трябват и мъже, като им казах, че мъжете ни са у дома да приспиват децата. Няма такова потресено изражение като на лицето срещу мен Стояхме, пихме и танцувахме до малките часове. Въпреки, че се оводнявах разумно (вече съм голяма и си знам урока), на сутринта се събудих с главобол и нежелание да посрещна новия ден. Бля. Един ефералган и едно кафе по-късно вече бях почти човек. Пак ще ида, особено ако Смърфиета ме иска.

Тази седмица разсъждавах за Юда Искариотски.   Ученикът, на Христос, който го е предал за 30 динария. Предисторията е била, че Юда е бил касиер на 12те ученици и е крадял от даренията. Така, че да продаде Месията за пари е било върхът на предателството. 

Всеки работен ден ми се налага да говоря за пари. Подписвам договори с условия за определени суми. В последния  месец имам  4 случая на хора, които не изпълняват условията на договора, обаче си искат парите. Освен, че ги глобявам, често и подчертавам колко са некадърни и неадекватни. В резултат на това, тези хора не искат да работят с мен, не искат да чуят за нашата фирма. Поставям парите, преди хората.Смятам се за нещо повече от някои индивиди на homo sapiens. Но всъщност, аз също съм предател в някои отношения.  

Изпитах го на гърба си, когато бях 9-10 годишен. Трима приятели бяхме влюбени в едно момиче и сформирахме “Клуб за предпазването на Христина”. Изпращахме я до вкъщи, съблюдавахме да не я тормозят други момчета, носехме романтични картички и дори прописах поезия!Един ден, моята голяма уста издаде пред друг приятел за този клуб. Скоро разбра половината клас. Другата половина чу историята от трети лица. Двамата ми приятели се чувстваха предадени. Бяха ми най-близките в класа, но 2 седмици не ми говореха. Когато се приближавах до тях да ги питам за нещо, а те ми отговаряха само с израза “фурнаджийска лопата”. От тогава този израз ми навява неприятни спомени. Когато предадеш доверието на хора, страдат не само те, но и ти.

Старай се, да не си предател. Аз също ще се постарая! 

• Читателите ми знаят, че са прочели нещо, което никой друг не е;
• За тях тук има поместени линкове към интересни блогове и ме ползват, като портал;
• Интересно им е да чуят какво мисли едно (почти) 17 годишно момче, от село за "голямата политика";
• Смятат за забавно това, че нямам чувство за хумор;
• По някаква случайност са натиснали Ctrl + D и са ме добавили в таговете си;
• Обичат да се смеят на калпавите неща в блога ми - правописа ми, странното ми мнение за нещата, празната страница за филми , калпавата тема и т.н.;
• Или просто обичат да колекционират/трупат пари.

Ето защо, може би, те ме четат. А ти?

П.п. Ако попадате за пръв път тук и не искате да Ви е последен, може да прочетете някоя от другите статии.

Та подготовката за тези две събития ми отне малко повече време от обикновено, но основната причина да не се появява нов текст тук е, че нямах тема. Мисля и утре да ми е ден без нов пост, така че голямото завръщане най-вероятно ще е едва вдругиден.

Междувременно все не успявам да намеря време, което да съм сигурна, че ми е свободно, и да отида да се изруся най-накрая. Вече мина доста време откакто реших да си направя този подарък и не съм се отказала. Плюс това Трифон каза, че иска на рождения му ден да съм руса. Е това е - няма мърдане вече. Това ще рече, че със сигурност най-късно на 6.02.2008 вече ще съм русичко.

От маса време ми се излиза да танцувам, а на никой не му се идва с мен - стандартни оправдания ("имам изпит", "скарахме се с гаджето", "ааа, не, таман се оправихме с гаджето", "свърших парите", "днес е вторник" и т.н.). И понеже няма с кого да изляза реших да мина през магазина, да си взема бирени фъстъци, да се разложа пред телевизора с тях и да започна да дебелея. Заслужила съм си го, какво толкова?

И понеже съм в творческа криза няма да се разсърдя, ако някой реши да подхвърли тема, която иска да прочете и тук. Предварително отказвам да пиша за:
- газопровода
- проблемите на геополитиката
- световната конспирация
- модни тенденции за сезона пролет-лято 2008
- каква е разликата между колаген и силикон
- двойките от "Островът на изкушението"

защото съм гълтала светкавици
и съм дъвкала камъните на планините

докато другите са обличали униформите си
по пътя на житейския опит

аз съм несретничката
катаджийката по магистралата
на шляещите се джуджета
размахваща букет от ярки гербери
вместо палка с алени краища
като клоуна в цирка ти
ще те почерпя с бонбони

под маската
никога няма да видиш лицето ми.

©2008