Текст и снимки: Олга Ковган

За мащабите си на европейска столица Виена носи особен вкус на спокойствието, по-присъщ на провинциален град въпреки населението си от 1, 67 млн, без да броим студентите и туристите. Септември е чудесен месец да отскочиш до австрийската столица (за час и половина със самолет) не само заради концерта на Мадона, който ще бъде на открито, при това на остров, образуван от двата канала на Дунава, а и защото тогава влажността и температурата са съвсем поносими.

Чистотата на града (с изключение на неделя, когато всички почиват) не е постигната с цената на митичната дисциплина на австрийците (и там има пияни младежи, който пият, пеят и танцуват в ранния следобед по търговската улица), а с глоби като тази, която пита дали наистина не ти пука за 36-те евро, с които ще се разделиш, ако не почистиш след кучето си.

На върха на транспортната пирамида във Виена е велосипедистът. Внимавай от коя страна на тротоара си, ако не искаш да получиш тикове от нервните звънци на профучаващите колелета. Разбира се, най-добрият приятел на туриста е метрото – абсолютно точно до секундата (както и останалият градски транспорт). Единственият проблем, ако не знаеш немски, е ориентацията по картата (автоматите за билети са на няколко езика), но тъй като градът е пълен с такива като теб и почти всички говорят английски, не се притеснявай да питаш.

Така, както повечето граждани не се притесняват да се къпят в Дунава, така и пият вода направо от чешмата – Виена се слави с питейната си вода (за разлика от минералната). Ако си любител на кафето, това е твоето място – освен че го сервират с чаша вода, имат всякакви разновидности и вкусове с основа кафе. Въпреки че месото е на почит, навсякъде има ресторанти, които освен вурстове и шницели предлагат неочаквани изненади за центъра на Европа – от мексикански леко сладки ребърца до суши бюфет. О, и внимавай с местната бира, защото алкохолното й съдържание е по-високо от нашите.

Няма как да подминеш монументалните гордости на бившата империя – като дворците Хофбург, Белведере, Шьонбрун, Парламента, Операта, хотел Сахер, катедралата Стефансдом, статуите на Чумата и на великите чада на страната като Щраус, Мария Тереза. Ако искаш да ги обиколиш пълноценно – особено дворците, които днес са музеи и съхраняват доста сериозна част от европейските гордости, ще трябва да си отделиш поне две седмици. Ако не искаш, просто мини пеша по Рингщрасе – така ще обиколиш „идеалния център” с основните забележителности и ще попиеш достатъчно от атмосферата и архитектурата на града.

Шопинг – много е важно да знаеш, че както в повечето европейски култури, където човешкият труд e скъпо удоволствие, магазините (включително и кварталните бакалии) затварят около 6-7 вечер, а в неделя не отварят изобщо. И понеже намаленията са една от основателните причини за туризъм, не се осланяй на софийския си опит. Подмини клопката за туристи в центъра – иначе забележителната пешеходна улица Грабен и иди зад Квартала на музеите на Марияхилфер щрасе – там е истината.

Виена обаче държи да е модерен град, в който има какво още да се види – и в Музея на съвременното изкуство MUMOK, и в този на приложните изкуства – МАК, и по улиците – къщите на Хундертвасер и Газометъра. Дори и да не си фен на изуството и климатизираните огромни помещения, в които трябва да шепнеш, със сигурност ще те зарадва противоречието на архитектурните форми, а и опитът показва, че на тези места винаги има хубави кафета и/или ресторантчета и спретнати магазинчета, особено ако традиционните сувенири те дразнят.

Когато е неделя, магазините не работят, а слънцето е високо, няма да видиш много виенчани по улиците. Те са в градините и парковете, където по бански или по бельо се пекат или забавляват край някое езеро или паметник, на тревата по брега на Дунава, на някой от плажовете (макар и тревни) на голямото езеро на около 40 км от града (гранично за Австрия и Унгария). Голяма работа, като нямат море, Виена се гордее с многото чисти, спретнати и подредени паркове и градинки, в които вместо бездомни кучета и котки има патици и риби, а тревата е мека, подкосена и обезпаразитена.Няма как да подминеш монументалните гордости на бившата империя – като дворците Хофбург, Белведере, Шьонбрун, Парламента, Операта, хотел Сахер, катедралата Стефансдом, статуите на Чумата и на великите чада на страната като Щраус, Мария Тереза. Ако искаш да ги обиколиш пълноценно – особено дворците, които днес са музеи и съхраняват доста сериозна част от европейските гордости, ще трябва да си отделиш поне две седмици. Ако не искаш, просто мини пеша по Рингщрасе – така ще обиколиш „идеалния център” с основните забележителности и ще попиеш достатъчно от атмосферата и архитектурата на града.

Къде, ако не във Виена, може да има Къща на музиката?! Освен гордост, класиката е сериозно перо в бизнеса на града – от уличните продавачи на билети до операта на запис, организирана от и пред кметството, съпътствана с нещо като панаир на всякакви кухни. Къщата си заслужава 10-те евро – освен диджей миксове на Бетховен и Щраус, можеш да научиш на колко места е живял първият и че вторият е бил нещо като поп звезда за времето си, но най-интересна е интерактивната част на музея – с помощта на съвременните технологии и движенията на тялото си можеш да видиш, чуеш и пипнеш звука. И най- хубавото е, че къщата работи чак до 10 вечерта..

Поездка на этюды в Австрию оказалась для меня чем-то вроде похода в магазин со списком продуктов. Я четко представляла себе, что я хочу написать и требовала от природы и архитектуры максимального соответствия моим задумкам.

Конечно, это было слишком нахально с моей стороны. И, разумеется, природа взяла верх над моими планами и решительно их скорректировала. Как не странно, результат меня вполне удовлетворил. Я требовала австрийский замок и я его получила, но он величественно вырос из горы,  заросшей густым лесом и напоминал зуб, растущий из десны.

Прелестный городок Цель-ам-Зее обнял озеро и отразился в нем во всем своем великолепии, искрясь на солнце и играя белыми парусниками. 

Трудно оказалось писать Бад-гаштейский водопад. Но вовсе не потому, что меня сносило течением. Я стояла на мосту в полной безопасности. А вот водители машин и автобусов, которые проезжали по этому мосту, очень активно свешивались из открытых окон в тщетной попытке разглядеть, что же я там пишу. Да еще прохожие, которые пытались поддержать со мной светскую беседу о прекрасном, говорили исключительно на немецком языке. А я, к сожалению, могла предложить им только русский.

При написании улочки города Бад-Гаштейн пришлось использовать свою маму в качестве стафажа, так как жители города праздно не слонялись по улицам и запечатлеть местных жителей не удалось. Зато удалось уловить настроение маленького курортного городка, затерявшегося вреди прекрасных Альп.

 (На повечето четящи този материал това ще се стори невероятно, но аз всъщност съм винен патриот.)

Кратък увод, за да има смисъл и за по-незапознатите.

Австрия е онази, голяма горе-долу колкото България, държава, от която са дошли не само архитектите на няколкото свестни сгради в София, но и повечето образовани нашенци, изпратени от напредничавите си родители да учат там след 1878 година. За мнозинството българи австрийското е синоним на стил, заможност и красота и изобщо, както се казва в един виц: "Виена си е Виена".  

На каквото и да е синоним австрийското, за възрожденската и силно патриотична българска душа то никога не е било на вино или на винена култура. Пламенният патриотизъм често е в грешка, така е и с австрийското вино: в Австрия не е студено и влажно; не духа повече вятър отколкото у нас и вината не са кисели. Белите им вина са един от най-големите международни успехи от последните десет години, а напоследък правят и такива червени, които карат нашите да бледнеят ... или по-скоро да се червят. Или поне така казва най-влиятелният нос на планетата – този на Робърт Паркър (всеки, който е глътвал малко вино се е сблъсквал с неговите точки, които са в състояние на изстрелят една изба на небето или на сметището) - дегустирайки преди време 500 австрийски вина главно от реколта 2006. От тях 216 са оценени с 90 или повече точки (статус “outstanding”), а 8 - с 96 и повече точки (статус “extraordinary”)!

За тези от вас, които са любопитни да разберат какво мисли човекът за бг-виното, ето коментарът му по повод представената му бутилка доста реномирано българско вино (червено, разбира се): “На прав път са”. Вярно е, че Паркър колкото добро, толкова и лошо е направил за виното, но чак пък толкова да се обърка... Изобщо, аз предлагам първо да съберем 500 български вина, които да му представим, пък после да се тревожим за оценките, които ще получат.

За австрийската винена култура няма нужда да казвам много, само ще спомена марката за чаши “Ридел”, която всеки уважаващ себе си винолюбител, или пък новоизлюпено парвеню у нас, държи да има на масата си.

Аз имам невероятната смелост, лудост или нахалство да работя с австрийски вина в България (работя и с френски, но това не е екзотично, а само трудно). Когато преди години започнах и се опивах да разкажа на хората за австрийското вино смехът плисваше директно в лицето ми като летен дъжд; същото беше и когато се опитвах да обясня какво уча - “... винена какво ... ?” Бавно и несигурно, като първи крачки в живота, положението се промени и при двете неща, но правилото продължава да си важи: да правиш култура в България, дали на виното, на речта или на вземането на душ по-често от един път седмично е мъчително и по-скоро се освирква, отколкото аплодира.

Единият от хората, на чиято врата почуках преди повече от четири години, след като едно от вината му не ми беше излязло от акъла цяла нощ, беше Бернхард Отт. Някак си се добрах до селцето Фойерсбрун, намиращо се за мен по средата на географското нищо в Австрия и попитах симпатичния гигант насреща ми дали не иска да ми продаде малко вино. Веселото беше, че трябваше да застана на опашка заедно с много други страни като Германия, Швейцария и САЩ за вино, което идея нямах на кого ще продам в България.

Днес Бернхард Отт се намира там, където малко от нас ще успеят да стигнат и през целия си живот: приживе да бъде считан за класик. Той е всепризнат майстор на вина от местния бял австрийски сорт, за чиято слава маврудът, уви, може само да мечтае: грюнер велтлинер. Изключително последователен, буден, много човечен и скромен и изобщо визионер, Отт е един от най-ценните хора, с които съдбата ме е срещнала през последните няколко години, за което съм изключително благодарна.

В малка Австрия има две винени списания: “Vinaria” и “Falstaff”, които отделят изключително много внимание на местните вина. Непрекъснато организираните от тях конкурси са задълбочено и, долколкото това е възможно при виното, обективно огледало на ситуацията в страната. На финалите се дегустират около и над 200 сортови или купажни вина от категория и получаването на приза “Вино на годината” е отличие дадено по-трудно, отколкото на Винекспо в Бордо или Винитали във Верона. Обявяването за “Винар на годината” е още по-голяма чест, тъй като признава достойнствата не само на едно вино, а достиженията на цяла една еноложка философия.

През 2008 това се случи и на Бернхард Отт - списание “Фалстаф” го обяви за Енолог на Годината. Когато ми съобщаваше новината и ме канеше да празнуваме заедно, той каза нещо, което ме впечатли, а именно, че това е огромна чест и признание за него и той е много развълнуван. Чест и признание, да.

 Именно, когато получих поканата за партито реших да напиша този материал. В нея, с други думи очевидно, пишеше, че списание “Фалстаф” и областната управа на Долна Австрия много се гордеят с това, че Бернхард Отт е техен човек и му организират честване в един дворец. Неволно ми мина мисълта за това как ли се чества Енолог на Годината у нас и от нея не се почувствах особено добре, трябва да призная. Още по-малко добре ми стана, когато се явих на партито.

Партито се провеждаше в двореца Графенег, намиращ се близо до Виена, сред красивата природа на винените региони Вахау, Кремстал и Камптал.

Собственост на семейство Метерних днес дворецът и прекрасният му парк са допълнени от модерна оперна сцена за open-air представления, а в бившите конюшни се помещава един от високо реномираните ресторанти на Австрия.

 Собственикът му беше препасал бялата престилка в чест на Отт. Това бяха направили и още двама от най-добрите шеф-готвачи на Австрия, чиято репутация е почти равна на тази на някоя кинозвезда.

Няколко думи и за менюто, защото то подчерта за пореден път убеждението ми, че не е нужно да има скулптури от хайвер, супа от финокио на пяна, сладолед от слънчогледови семки или тем подобни, достатъчно е продуктите да са абсолютно пресни, да са от региона и този, който ги приготвя да го прави с гениална некомплицираност. Ако някой ми беше трупнал прошуто Сан Даниеле или сьомга изобщо нямаше да се впечатля, даже щях да се подразня от липсата на въображение, но менюто беше съобразено както с мястото, така и с времето и повода.

Посрещането на гостите ставаше на моравата пред ресторанта. Разливаха се, разбира се, вина на Отт – Am Berg, после Fass 4 и Der Ott. Към тях се сервираше страхотен черен хляб – с тиквени семки, с орехи, с какво ли не още - и сурово-пушена австрийска шунка (на която те казват Speck, да не се бърка с това, което българите разбираме под шпек): най-добрият избор според австрийците за един лек и свеж грюнер.

На грила се приготвяха филета от планинска пъстърва (saibling) със зехтин и морска сол, за които последователно се грижеха тримата шеф-готвачи.

Вътре в ресторанта имаше проточил се до безкрая бюфет, състоящ се отново от много пресни и вкусни неща, като различни салати, терини, рибно карпачо и др. За основното се заставаше пред два грила и се избираше между планинската пъстърва и (истинско) телешко филе, към които можеха да бъдат добавени вкусен картофен гратен или различните салати от бюфета. Десертът беше един и не видях някой да се мръщи – кнедли с кайсии – класически чешко-австрийски специалитет, който при добро приготвяне може да ви качи на някое кулинарно небе. И на кантара, разбира се, защото, както повечето много вкусни десерти, крие в себе си планини от масло, яйца и захар.

Вътре се случи още нещо, което дълбоко ме развълнува и което беше къде-къде по-важно от храната: т. нар. Laudatio – похвалното слово, с което се уважават нечии заслуги и постижения.

Едно от любимите упражнения на австрийците е да държат похвални слова. За това се изисква духовитост, бърза мисъл и култура на речта, с която не мислех, че тази нация разполага. Така е, защото като повечето хора в началото и аз не правех кой знае каква разлика между немци и австрийци. След години работа и живот с австрийци мога да кажа, че ако не бъркате тевтонско-прусашката германскост с чехско-унгаро-словенско-италианската австрийскост, можете да се изненадате много приятно.

 Това, че се казаха похвални думи за Отт от наградилите го, се разбира от само себе си. Това, че на сцената излязоха дългогодишни негови партньори и приятели – също. Това, което дълбоко ме впечатли, и дано да доживея да го видя и у нас, бяха искрените, изпълнени с признание, преклонение и уважение думи на колегите му енолози.

http://euro2008girls.com/austrian-girl/

http://euro2008girls.com/sexy-soccer-2008-austrian-girls/

http://euro2008girls.com/austrian-girls-3/

http://euro2008girls.com/austrian-girls/

http://euro2008girls.com/austrian-girls-2/

Я прожил 4 года в Германии и (на момент написания этого поста) 3.5 года в Австрии. Хочу вам доложить, что разница между этими странами будет побольше, чем между Россией и Беларусью. И если вы назовете австрийца немцем, или наоборот, то оскорбится он так же, как украинский "западэнец", которого назвали русским.  

Отличия касаются практически всех аспектов, начиная от кухни и заканчивая внешней политикой.

Немецкий язык, даже "немецкий литературный" (т.н. Hochdeutsch), в этих странах отличается. Я уж молчу про диалекты, которых в немецком языке превеликое множество.  Масса общепринятых вещей в Австрии называется совсем иначе, чем в Германии.

Например, полиэтиленовый пакет в магазине немцы называют Paket или Tüte, а австрийцы - Sackl. Пекарские дрожжи в Германии Hefe, в Австрии Germ. Хрен (в смысле приправа) по-немецки Meerrettich, а по-австрийски - Kren.  Я спрашивал, откуда произошло это название - не знают, но говорят, что оно славянского происхожденя (кто бы сомневался...).

Иностранцев не любят нигде, но в целом, в Австрии к "русским" (любой национальности) относятся более лояльно, чем в Германии. Причин этому несколько:

- во-первых, Германия испокон веков воевала со славянами, а Австрия с ними достаточно неплохо сосуществовала,

- во-вторых, Германия воевала вообще со всеми соседями, что выработало у немцев некоторую ксенофобию,

- в-третьих, в Германии на 80 млн населения имеется 3.5 млн. русскоязычных выходцев из б. СССР. В основном это "русские немцы" и члены их семей (зачастую далеко не немецкого происхождения). Люди среди них попадаются очень разные, и чисто по статистике из такого числа набирается солидное число засранцев, по которым коренные немцы и судят об остальных представителях того или иного региона,

- в-четвертых, своей независимостью Австрия обязана именно СССР. Союзники предлагали присоединить ее к Германии в качестве очередной бундесземли, но Молотов стукнул кулаком по столу и Австрия стала все же отдельной страной. 

После войны Австрия была оккупирована наполовину советскими войсками, и наполовину американскими, но, как ни странно, об американцах отзываются хуже, чем о русских.

Во всяком случае, в Австрии, несмотря на свой набор фирменных приколов, нам живется приятнее.

Отличия между странами предопределены еще, на мой взгляд и тем, что Германия представляла собой «толпу крестьянских королевств», которую удалось собрать в единое целое только Бисмарку в середине 19 века.

Австрия в те же времена уже представляла собой империю с многовековым стажем, причем, империю многонациональную. Последний фактор, на мой взгляд, невзирая на неизбежные межнациональные трения, все же воспитывал толерантность к различным «особенностям воспитания» соседа, без которого, если задуматься, жить станет, в общем-то, хуже. Поэтому отношение к иностранцам, в том числе славянского происхождения, традиционно осталось вполне хорошим.

Внешне это проявляется довольно комично. Услышав, что перед ним иностранец, австриец практически всегда автоматически начинает говорить помедленнее и (в меру своих способностей) на литературном немецком, а не на своем местечковом диалекте. Немец в подобной ситуации как говорил на своем "байриш" или "швэбиш", так и продолжает на нем говорить.

Насчет "поесть"...

Фирменным блюдом Австрии является Wiener Schnitzel (Венский шницель).  В Германии есть блюдо с очень похожим названием (Schnitzel Wiener Art - шницель по-венски ). Звучит практически одинаково, но если вы это скажете австрийцу, что это одно и то же, то вгоните его в предынфарктное состояние.

В основе и там и там лежит кусок жареного мяса с панировкой.  Отличия следующие: австрийский шницель подается с вареной картошкой или рисом и брусничным вареньем (звучит дико, но любимое многими китайское мясо в кисло-сладком соусе, это по сути та же идея). Немецкий же подается с картошкой-фри (бррр...) и жидким соусом, в котором размокает хрустящая корочка на шницеле.

По своему менталитету и характеру австрийцы на наш "вкус" более приятны и понимаемы. По причинам, описанным выше, в них присутствуют доли славянского распиздяйства и славянской же широты души. Но именно доли... К великому счастью...   

После года жизни в Австрии я перечитал "Бравого солдата Швейка". Сам Гашек и его герой - чехи, но тогда Чехия входила в состав Австро-Венгрии. Ребята, это звучит странно, но за почти 100 лет здесь мало что изменилось, особенно в тех вещах, которые касаются происходящего в головах людей.

Следует также делать различие между жителями Вены и жителями остальной Австрии. Здесь взаимоотношения примерно такие же, как между мАсквичами и россиянами.

В Германии антагонизм имеется не между "городом и деревней", а  между жителями различных регионов, например, Баварии и Гамбурга. Причина лежит, опять же, в имперском прошлом Австрии и сотне государств на территории Германии.

В общем, если будете здесь, не делайте типичных ошибок и наслаждайтесь некоторой общностью душ наших народов.

В. Высоцкий. Баллада о времени

Наличие детей школьного возраста порой может стать поводом для самообразования. Месяц назад дочке в гимназии дали текст по английскому про Короля Артура. За объяснением отдельных моментов и переводом особо мудреных оборотов  ребенок, естественно, приполз к папе. Результатом стала дискуссия на тему "а был ли мальчик Король Артур?". Проведенное расследование с привлечением тырнета дало неоднозначный результат с интересным побочным эффектом.

Оказалось, что не менее известный (хотя и насквозь реальный) король Ричард Львиное Сердце парился на киче не так уж далеко от нас: в замке Дюрнштайн на берегу Дуная.

Повод съездить нашелся - к нам приехал в гости наш друг из Минска Толик (тот самый, который поимел массу приключений в Чехии.

Ну что, посмотрели на карту и поехали. Искомый пункт находится в премилом месте - долине Wachau, которая занесена в список ЮНЕСКО и где делают весьма недурственное вино (но занесли ее в список не только за это).

Места там кратко характеризуются как "срыв крыши". Дорога (не автобан, разумеется) идет по берегу Дуная, который окружен то ли высокими холмами, то ли низкими горами.

Собственно город (точнее городок с 931 жителем) Дюрнштайн находится на обрывистом берегу Дуная и состоит в основном из монастыря и "старого города", ориентированного на туристов. Замок находится на горе, откуда вид вообще сногсшибательный (но об этом позже).

Вот такая идиллическая набережная, по которой гуляют туристы и пенсионеры с собачками (кликабельно).

А вот такая милая улочка ведет с набережной вверх в город (кликабельно).

 
Церковь Maria Himmelfahrt в монастыре (кликабельно). Вход в монастырь платный, 2.50 Евро с носа, мы не пошли.

Поскольку основной целью был замок на горе, то мы озадачились поисками тропинки наверх. Задача оказалась нетривиальной, т.к. обычных карт на стендах не обнаружилось, указателей тоже не было. Для тех, кто захочет залезть наверх, подсказка: поднявшись в город, идите направо, перед старой церковью будет стрелочка и довольно приличная тропа.

Мы же полезли натурально "козьими тропами", ппо счастью, настоящей жары еще не было и шлось не очень напряжно. 

Замок впечатляет, хотя от него остались одни руины - в 1645 году во время 30-летней войны он был разрушен (общий вид - см. фото наверху). Мы насчитали три рубежа обороны на склонах горы, т.е. взять его без помощи артиллерии была задачка еще та...

Руины худо-бедно поддерживаются в приличном состоянии, но мест, откуда можно полететь, там навалом. Посему перед входом висит предостережение:

В замке можно забраться на самую верхушку - там небольшая площадка, откуда открывается сумасшедшей красоты вид на окрестности. Подсознательно вспоминается фильм "Айвенго" и песни Высоцкого оттуда (честно говоря, единственное стОящее, что в фильме было).  Если хватит здоровья и имеется подходящая обувь, то усилия себя оправдают.

другие фото см. на Flickr

Авотфиг! Порой вполне [западно]европейские ребята откалывают такие номера, что доморощенные рас3.14здяи нервно курят в тамбуре. Итак, запасайтесь валерьянкой и попкорном.

В прошлом (2007) году к нам из Минска приезжал в гости наш давний друг Толик.

Собирался он к нам давным-давно, но у него все не получалось. Я взял по этому поводу недельку отпуска и позволил себе немного расслабиться.

Он ехал поездом с пересадкой в Праге (ну как не посмотреть Злату Прагу!) и я порекомендовал ему взять билет сразу до Линца, чтобы не искать себе проблем в Праге. К сожалению, в минской жел-дор-кассе ему сказали, что такого города они не знают, и поэтому сделать билет не могут (хотя из Москвы до Линца билет брали), но это, как оказалось,  были еще милые приколы толстых теток, не очень продвинутых в географии...

Серия 1. Злата Прага

В столицу бывшей братской Чехии поезд приходит в 5.30 утра, а через 40 минут (в 6:09) можно ехать дальше. Если вы думаете, что поезд «Москва-Прага» опоздал, то таки нет, он как раз пришел вовремя.

Проблемы пришли, откуда их не ждали: в билетной кассе. У Толика была банковская карточка, 100 баксов и 20 Евро наличкой, чего даже по частям хватало, чтоб докупить билет до Линца. Но терминал карту принимать отказался (выдав дважды ошибку "неправильный ПИН", третий раз пробовать он не решился, чтоб не заблокировало карту), а кассир захотел незалежные кроны, а брать вражескую валюту категорически отказался . На любом нормальном вокзале подобного масштаба (не хрен собачий- все же столица европейского государства, и даже член ЕУ) это даже проблемой не считается: есть обменник (как правило круглосуточный) и банкомат, а то и не один, причем на очень видном месте.

Но у чехов собственная гордость: обменник открывается в 6 утра (фактически он открылся в 6:20), а банкомат при экстренной пробежке не обнаружился. (На обратном пути он его таки нашел: в глухом закутке между автоматами по продаже гондонов резинотехнических «изделий №2» и Кока-колы). Об этой проблеме мне было сообщено СМСкой без пяти шесть утра, и я, толком не проснувшись, ломанулся включать компьютер и осуществлять удаленную поддержку страдальца. Следующий поезд (правда, с пересадкой в Ческе Будеёвице) был через час, и в него он благополучно сел.

Серия 2. По швейковским местам

Поезд отбыл из Праги по расписанию, и двигался в южном направлении, в сторону Австрии. По статусу – это обычная электричка, но по сравнению с отечественным аналогом это почти «СВ»: отдельные купе с довольно мягкими диванами, кондиционер, и из окна не дует. По дороге Толик познакомился с бывшим учителем, который еще не забыл русский и в процессе общения выдал то ли комплимент, то ли не знаю что. Речь зашла про американскую РЛС в Чехии и он сказал, что ненавидит амеров еще больше чем вас в 68-м... Да уж, обхохочешься. Впрочем, зла на «старшего брата» он больше не имеет – типа теперь есть с чем сравнивать.

Под разговор поезд доехал до станции Табор (где бравый солдат Швейк отстал от поезда и вынужден был добираться до Будеёвиц пешком), машинист чего-то сказал, и народ стал собираться к выходу.

На вопрос: «а в чем дело-то???» последовал ответ в одесском стиле: «а шо – пану в кассе не сказали?». Оказывается, за Табором ремонтируется перегон, и там ходят только скорые, каковым был поезд в 6:09, но не является текущий поезд. Но это не страшно – до следующей станции довезут на автобусе, который уже стоит за углом и «Будеёвицкий анабазис» ему не грозит.

Довезти-то его довезли, но на пересадку в Ч. Будеевицах он опоздал, увидев лишь хвост последнего вагона вдали...

Я, как водится, матерно подумал, залез в интернет чтобы посмотреть, когда идет очередной поезд до Австрии (через 2 часа), и скинул очередную СМС с информацией и выражением сочувствия.

Серия 3. Кульминация.

Итак, попив пива и закусив сэндвичем из вокзального буфета Толик садится в очередной поезд. На этот раз его соседками оказались две австрийские мамы с детьми, которые выяснив, что он по немецки ни бум-бум, но зато «speak English», решили вспомнить, что они учили на эту тему в школе, но так и не применили на практике. Собеседники подобрались воистину достойные друг друга ;), но час до границы у них пролетел незаметно.

Границу тоже прошли без приключений и дурных вопросов, о чем он сообщил СМСкой

Мы с супругой собрались и неторопливо поехали на вокзал в Линц (полчаса примерно). На табло значилось опоздание на 15 минут – ничего особенного. Прошлись по магазинам, купили пару нужных мелочей, но на табло уже значилось «25 минут»... Пошли пить кофе со штруделем...

То что мы увидели на табло после, шокировало: опоздание уже было «über 180 min.» Оппаньки!!!!

Офигев от таких сюрпризов, мы пошли в справочную искать поезд, т.к. при таком опоздании было быстрее на машине подскочить туда, где поезд застрял. Девочка в справочной сказала что поезд поломался, но где именно – она не знает, и когда пассажиры прибудут в Линц - тоже. Тогда я разозлился по-настоящему, "открыл рот на ширину приклада", потребовал старшего по смене и высказал все, что думал по поводу компетентности их сотрудников и заботе о клиентах.

Поезд нашли минут через 10 беготни и судорожного нажимания на клавиши компьютера (иголка в стоге сена, бля!). Оказалось, что в одном вагоне перегрелся подшипник, и ехать дальше стало чревато. Пассажиров же доставят через час следующим поездом.

По счастью, больше приключений на последних 40 км не произошло.

В итоге, дорога из Праги вместо 4.5 часов заняла почти 11. Такого злого стечения обстоятельств никто не ожидал. Хотя хочу заметить, что без мобильных телефонов, компьютера с Интернетом и знания хоть каких-то иноземных языков все происходило бы с еще бОльшими проблемами.

Постфактум я выяснил: кондукторы в чешских поездах охотно продают билеты за любую валюту (белорусские рубли и монгольские тугрики таковыми не считаются). Вышло бы немного дороже, но такой стресс не окупается.

Единият от собствениците – шеф-готвачът Вини Бругер – след над 10 години опит във висшата кулинария в Хонконг се завръща в родината си с ясната идея какво, как и на кого иска да каже, а именно: иновативна френско-азиатска-авторска кухня; по изчистен и ясен начин, с безкомпромисно качество на продуктите; на ценителите и на любопитните. Вкусовете на ястията му са истинско пътешествие в света на сетивното. Има малко познати за нас, българите, подправки и продукти, като виетнамски картофи, тумерик и тамаринд (http://en.wikipedia.org/wiki/Tamarind). Азиатските вкусове са омагьосващи, но и доста противоречиви, така че всеки трябва да намери своето ястие в Indochine.

Дали заведението е скъпо е трудно да се определи еднозначно. Да започнем с това, че се намира на Ринга във Виена – това, вече предполага известно ниво на цените. За доста добър ресторант във Виена мястото не е най-скъпото, има направи разочароващи места, доста по-скъпи от това. В никакъв случай обаче не е евтино: за вечеря за двама с предястие, основно, десерти и една бутилка добро, но не от най-скъпите им вина, просто не можете да паднете под 150 евро. Тук мога да споделя: десертите им са по-скоро европейски, така че ако решите да намалявате бюджета, правете го с десертите.

Вината – тъй като това е първият австрийски ресторант, за който пиша, ще спомена и някои детайли от винената листа. Бих искала да направя следната уговорка за по-нататък: всеки от ресторантите, за които ще пиша тук има от много добра до отлична винена селекция. Изрично ще я споменавам само ако нещо специално за нея – отличие, изба и др.

Винената листа на Indochine е стегната и не се разпростира върху много страни. Ясен и последователен подбор на вина от високо и най-високо качество: 4 вида шампанско, главно австрийски и френски вина, а при червените и от Италия, Испания, Калифорния и Австралия, 6 десертни вина и стегната селекция от wine rarities на съответната, в никакъв случай не прекалено висока, цена.

Примери: FX Pichler Gruner Veltliner M 2003 за 85 евро, Remoissenet Montrachet 1989 за 450 евро, Piccolomini Brunello Pianrosso 1997 за 252 евро,

На сайта на ресторанта са качени менюто и винената листа, с цени.

Обстановката и публиката: дизайнът е доста изчистен и премерен, което лично на мен ми допада. Това не означава беден – из различни места в ресторанта има прекрасни композиции от цветя и червеният цвят се намесва активно, но някак си дискретно във вътрешния дизайн.

В ресторантите, за които ще пиша няма опасност да видите мутри или новобогаташи от Изтока. В Indochine преобладава типичната за Виена смесица от urban-trendy-hip и доста богата публика. Ако ви се случи да разговаряте с такива хора ще установите, че те също могат да са доста дразнещи със своята арогантност и на моменти завидна глупавичкост и надменност. Като клиенти в ресторант обаче те няма с какво да ви пречат - възпитани и тихи хора са, не получават обслужване с предимство, не привличат вниманието върху себе си.

www.indochine.at

На Ринга във Виена, измежду многото помпозни и внушителни сгради, показващи просперитета на австрийското бюргерство, се намира една особено помпозна, особено внушителна и някак си колебаеща се между бароков дворец и старогръцки храм сграда – Palais Coburg. Бившата резиденция на фамилията Сакс-Кобург днес е един от най-луксозните хотелски комплекси във Виена, реставрирана до почти упадъчен блясък и приютяваща гурме-ресторант на световно ниво и една от най-обширните изби в Австрия (за да бъде наречена една австрийска изба богата са необходими поне 3 000 вина от цял свят). Именно там се проведе Welt.Wein.Festival, за който ще стане дума в тази публикация.

България все още тъне в сладко неведение относно колко напред са австрийците в кулинарно и винено отношение и точно колко назад, ако не и най-отзад, сме ние. За съжаление, на мен това ми се припомня всеки път, когато съм там, а това е често тъй като работя с Австрия. Арогантността и самовлюбеността на българския потребител на вино, който пита дали в Австрия “не е студеничко и не стават ли кисели винца” ми хрумна за пореден път преди две седмици, когато бях на Welt.Wein.Festival в Двореца Кобург във Виена.

Фестивалът се организира за втори път, продължава четири дена и се състои от над 20 дегустации на различни теми и няколко винени вечери. Невероятният интерес от страна както на аматьорска, така и на професионална публика, а и все по-голямото уважение, което интернационалната винена сцена храни към Австрия и нейните вина, правят възможно привличането на винени звезди от световна известност: Серена Сътклиф- MW и винен шеф на Сотби'с, Пиер Люртон – директор на Шато д'Икем; граф Найперг – собственик на много успешните напоследък Canon La Gaffelierre, La Mondotte, че даже и на Беса Вали J, Стефан Дарнонкур – негов консултант, спряган като новия Мишел Ролан, Джим Гленденен от Au Bon Climat, Калифорния и др.

Бегло споменаване на някои от темите:-

“Новата лекота на виното”- водена от Стефан Дарнонкур

- “Château d'Yquem” - водена от Пиер Люртон вертикална дегустация на реколти 1937, 1947, 1967, 1988, 1996, 1999, 2001 и 2004;

- “Pinot Noir – Blauburgunder – Spätburgunder – многото лица на една световна дива”;

- “Салон на ризлинга” на Stuart Pigott;

- “Готвене с шефа” – винена вечеря, приготвена от най-добите австрийски шеф-готвачи, придружена от най-добрите вина участвали във фестивала;

- “Крал Ризлинг в най-добите си години” – невероятно рядка дегустация на немски ризлинги от различните качествени категории на възраст 10 и повече години;

- “Биодинамика и вино” – уъркшоп за винари и лозари;

- “На масата - Панонската долина” – най-добрите десертни вина от Руст, Австрия и Токай, Унгария;

- “What Makes a Great Wine?” – дегустация на 15 вина, които водещата – Серена Сътклиф – счита за наистина добри;

- “Niepoort's Port Experience “ – едни от най-добрите Ruby, Tawny, Colheita, Late Bottled Vintage и Vintage на света;

- La Grande Fête – вечеря с граф Найперг, Патрик Марото, собственик на Château Branaire-Ducru от Сен Естеф и шеф-готвача Стефан Раймбо на ресторант L'Oasis от Кот д’Азур (2 Мишлен-звезди).

Всички събития бяха разпродадени, някои от тях – месец преди фестивалът да започне. Цените варираха между 85 и 880 евро за събитие и при това положение е хубаво да знаеш какво точно те интересува. За щастие, аз, поне що касае виното, знам и реших да се отправя към:

1. “Новата лекота на виното” – заради застъпването на абсолютно немодерното към този момент мнение, че едно леко и елегантно вино може да е много добро (застъпвано от мен с особена пламенност);

2. “Pinot Noir – Blauburgunder – Spätburgunder – многото лица на една световна дива” - не само защото това е един от малкото сортове, които печелят цялото ми внимание, а и защото толкова различни и редки пино ноари от цял свят бих могла да събера само с огромни усилия, ако изобщо бих могла, защото бяха показани и вина, които вече не са на пазара;

3. “Кралят Ризлинг в разцвета на силите си”– по-смахната (в положителен смисъл) дегустация е трудно да се организира; немски ризлинги на 10 и повече години. Темата е по сърце на около 100 човека на света и подозирам, че 30 от тях бяхме в залата.

Малко по-подробно за всяка една от дегустациите и какво научих аз от тях. Всички вина, подбирани за дегустациите бяха безспорно повече от много добри. Ще изброя дегустираните вина и ще спомена само особено впечатлилите ме, няма да досаждам с дегустационните си бележки.

“Новата лекота на виното” беше водена Стефан Дарнонкур, една от звездите на енологичния небосклон на Франция. Той “има пръст” в много вина от Бордо, като например шатата на граф Найперг, Smith Haut Lafitte, Rol Valentin и Domaine de Chevalier. Собственик на Domaine de l'A в Сен Емилион. Стефан е човек, който казва за себе си, че не е учил за енолог и че практиката го е научила кое, как и защо да прави. Макар и да не изглежда млад и неопитен, през 2007 е отличен с наградата Junior Winemaker of the Year, която се връчва от сп. The World of Fine Wine и със съдействието на Хю Джонсън. Джансис Робинсън казва за вината на Дарнонкур, че внасят бургундска лекота сред иначе тежкото и монолитно Бордо, а на въпроса й от кого се възхищава сред колегите си енолози в Бордо, той отговаря: “На никого”. Друга странност на Стефан е, че като човек от Бордо той три пъти в годината пътува до Бургундия за срещи с колеги, с които обсъждат въпроси за тероара. На мнение е, че знанията за и отношението към тероара в Бургундия са много по-напреднали, отколкото в Бордо.

Познавам вината, които дегустирахме, макар и не точно тези реколти и затова за мен нямаше сетивни изненади. Най-често чуваният въпрос от присъстващите енолози обаче беше: “Как французите успяват да направят толкова добро при само 13% алкохол, а ние не?”

2004 Château Le Pin Beausoleil Bordeaux Superieur

2004 Château Hostens Picant, Sainte-Foy Bordeaux

2004 Château La Rousselle, Fronsac

2004 Château d'Aiguilhe, Côtes de Castillon – много интересно, с голям потенциал;

2004 Domaine de l'A ,Côtes de Castillon – елегатност in person

2004 Château Canon la Gaffelière, Saint-Emilion G. C. C. – полирано до блясък, скъпо, пищно и изобилно Бордо;

2004 Château Clos de l'Oratoire, Saint-Emilion G. C. C.

2004 Château La Gaffelière, Saint-Emilion 1°er G. C. C.

2004 Château Bellevue, Saint-Emilion G. C. C. – слънчево, соленовато, сърцато вино;

2004 Château Rol Valentin, Saint-Emilion Grand Cru – виното на енолога, както се казва “пипнато от всякъде”, такива обича Робърт Паркър;

2004 Château Clos Fourtet, Saint-Emilion 1°er G. C. C. – неоспорима класа, все още малко затворена, но каква изтънченост;

2004 Château Tertre Daugay, Saint-Emilion G. C. C. – такива обичам аз – дължина, характер, елегантност и сила, ярост и мекота; изненадващо благоуханен профил (каберне фран);

2004 Sanctus Château La Bienfaisance, Saint-Emilion Grand Cru – класическо Бордо, което иска още време, с много потенциал, но трудно за разбиране от болшинството потребители;

2004 Château Pavie-Macquin, Saint-Emilion 1°er G. C. C.

“Pinot Noir – Blauburgunder – Spätburgunder – многото лица на една световна дива” беше най-приятната и весела дегустация, на която присъствах в рамките на фестивала. Неизбежно, когато присъства американец. Думите стават по-леки и небрежни, лекцията става разговор и всичко просто е .... fun, дори и когато темата е толкова сложна.

Вината:

2000 Pinot Noir, Wg. Weninger, A

2001 Spätburgunder Reserve, Wg. Huber, D - !!!

2002 Pinot Noir, Beaux Freres, USA

2001 Clos de Lambrays, Domaine des Lambrays, F

2001 Laurene, Josef Drouhin, USA

2001 Pinot Noir, Wg. Pöckl, A - !!!

2001 Pinot Noir SD Bühletäler Engelsfels, Jacob Duijn, D

2004 Pinot Noir "Block B", Schubert Wines, Neuseeland

2001 Larnes des G. Santa Rita Hill, Au Bon Climat, USA

2002 Tribute, Wg. Wieninger, A

2001 Beaune Greves, Joseph Drouhin, F

2003 Pinot Noir Reserve, Gerhard & Brigitte Pittnauer, A

2001 Chambertin Clos de Beze, Domaine Faiveley, F

2001 Pinot Noir, Daniel Gantenbein, CH

1998 Morey St. Denis, Domaine de Beaumont, F - !!!

Американският на Au Bon Climat, новозеландският и последният френски пино ноар отговориха на очакванията ми за много висока класа и ми доставиха удоволствие с толкова различните си характери. Gantenbein от Швейцария е истинско преживяване, което вече познавах доста добре. Орегонската изба на Робърт Паркър и неговия брат - Beaux Freres - също не е ново лице за мен, дегустирала съм вината им много пъти и определено не споделям истерията около тях. Подборът беше забележително добър.

Това, което ме зашемети обаче, беше колко невероятно, донякъде неочаквано, добри бяха немските и австрийски пино ноари. Отбелязала съм трите си фаворита. Обединяващо за всички толкова различни тероари беше, че в нито едно вино не открих нотки на гъби и трюфели, затова пък във всички смолисти нотки на катран. Дегустирането на вино е почти ежедневие за мен напоследък, но рядко толкова дълго и ярко си спомням за някоя дегустация.

“Кралят Ризлинг в разцвета на силите си” - както по-горе писах рядко рядка дегустация. Преди да пиша каквото и да било един поглед на вината, главно на реколтите, тъй като надали имената говорят много:

1992 Hochheimer Hölle Auslese, Künstler, Rheingau

1990 "R" Saumagen Auslese, Koehler Ruprecht, Pfalz

1997 Rüdesheimer Berg Roseneck Spätlese, Keller, Rheinhessen

1990 Kaseler Nies'chen Kabinett, Kesselstatt, Mosel

1974 Rotlack Kabinett, , Johannisberg, Rheingau

1992 Nackenheimer Rothenberg Spätlese, Gunderloch, Rheingau

1975 Weißlack Spätlese, Johannisberg, Rheingau

1992 Dorsheimer Goldloch Auslese, Diel, Nahe

1990 Eitelsbacher Kartäuserhofberg N.13, Kartäuserhof, Mosel

1985 Oberhäuser Brücke Auslese, Dönnhoff, Nahe

1983 Ipfhöfer Julius-Echter Berg BA, Wirsching, Franken

Започнахме със сухата категория “Кабинет” и продължихме към степените Spätlese и Auslese. Завършихме с десертното Беренауслезе. Немският ризлинг е нещо като атомната физика – знае се, че е нещо забележително, но е по силите/сетивата на малцина. Дори, когато на етикета пише, че е сухо, той има лека остатъчна сладост, която да балансира високата киселинност, типична за немския ризлинги и изобщо за Германия като винарска страна. Селекцията включваше възможно най-добрите вина на Германия, разбира се и това, което пиша тук се отнася само за тях, а не за преобладаващата част немски вина, които се продават на пазара. Обикновеният потребител в Германия дори не е чувал за тези вина, не ги е пил, нито иска да ги пие някога, той дава средно по 2,50 евро за бутилка вино и за тях пие съответното качество.

Вината бяха като звезди, паднали в чашите ни, които заслепяваха сетивата ни. Трудно е да коментираш дълго време след като си пил ризлинг от 1974 година, демонстриращ без всякакви затруднения такава лекота, свежест и нито грам петрол!! Тук нямам фаворит, всички бяха .... Фреди Меркюри. Отдала съм се на издирването и транспортирането им до България.

И накрая снимка на една от залите, в която се провеждаха винените вечери в двореца: