Тери Пратчет

Струва ми се, че "вечно недоволни" са двете думи, с които най-добре може да се опише състоянието на хората през по-голяма част от живота им. Миналото винаги ни се струва по-хубаво. Хората около нас винаги ни пречат. Политиците винаги ни газят. Това, което имаме ни се струва недостатъчно...Може би това е нашия кръст. Да сме вечно недоволни. За това от време на време...за разнообразие може да поспрем за мъничко, да се огледаме и да благодарим...за това, което имаме. Благодаря.

"Ключ". Този надпис виси над вратата на кафенето на Джът Лоу във филмът "My blueberry nights". В буркан той събира ключове и истории за затворени врати и краят на...любовта. Колко надежда може да остави човек в един нищо и никакъв ключ? Зад колко хора се затварят врати и колко копнеещи погледи са вкопчени в същите тези врати? По същото това време, преди две години, зад мен бе затръшната с пълна сила врата. По същото това време, преди две години, сърцето ми бе разбито и единственото нещо, което му оставаше бе да бъде лекувано. При Нора Джоунс в "Моите боровинкови нощи" това стана с боровинков пай, много работа и разговори. Аз нямах боровинков пай, но сега вече не гледам с копнеж към затръшнатата врата. Защото там някъде по време на лекуването се променяш и разбираш, че зад тази врата вече го няма човекът, когото познаваш. И единственото нещо, което ти идва да направиш е да се усмихнеш. На новата, този път широко отворена за теб врата. На нещата, които предстоят да ти се случат и които някак си знаеш, че ще бъдат от хубави, по-хубави.

"My blueberry nights" е филмчето, което чаках от доста време и което не можех да гледам в по-подходящ момент. Зад боровинковите нощи застава хонг-конгският режисьор Kar Wai Wong. Ако не сте чували за "In the mood for love" и продължението му "2046" - губите. Невероятни филми. Страхотна музика. Попрочетох малко мнения за "Моите боровинкови нощи". Негативни са. Според критиците "сменяйки езика, Уонг Кар-Уай се изгубва в превода". Филмът бил муден, банален и в него нищо не се случва. Пълен със звезди, но нищо ново под слънцето.

Е, на мен ми хареса. Хареса ми нежността. Хареса ми музиката. Хареса ми начинът, по който камерата през цялото време следеше актьорите през стъклата, сякаш за да не се меси в живота им и да не попречи на интимността им. Харесаха ми диалозите и писмата. Възможно е да ми е харесал, защото съм преживяла нещо подобно, но кой ли не е? Кой не стоял със сълзи в очите пред затворената врата?

"Скъпи Джереми,

през последните няколко дни учих, как да не се доверявам на хората и се радвам, че се провалих. Понякога ние раэчитаме на другите хора, като на огледало. За да ни определят и кажат кои сме. И всяко отражение ме прави самата мен, малко по малко.

Елизабет."

О...и да не забравя:

"It's nothing wrong with Blueberry Pie. People make choose and they just don't want him.
But some day you can met a person who love Blueberry Pie."

 

Тази сутрин, докато си пиех кафето / с мляко и канела/ попаднах просто случайно на тази великолепна мисъл:

"Индианците казват, че в душата на всеки човек живеят два вълка: единият вълк е любовта, а другият-омразата. Те водят вечна борба за надмощие и накрая оцелява този вълк, на който даваме повече храна. Факт."

Допадна ми много, за това я споделям и тук. Крадната е от Лейди Вера.

Песничката е от "Без резервации". Филмче, което гледах наскоро и на което не ви препоръчвам да отидете гладни. Ако решите да го гледате, си намислете някой хубав ресторант с италианска кухня, който да посетите след това. :-)

Усмихнат и красив ден ви желая!

Вчера се навършиха 6 години без писателят, подарил ми много смях и прекрасни мигове с "Пътеводител на галактическия стопаджия" и историите за ексцентричния Дърк Джентли. 

Няма думи, които да опишат този фантастичен автор. Мога само да  цитирам и да си спомням всички отговори, които ми е дал, въпросите, които предполагам вече е намерил и смехът, който остави след себе си.  

Любимата ми история от Пътеводителя:
"- Ще ти разкажа една история – каза Артър.
- Добре.
- Тя е показателна за нещата, които се случват с мен. Абсолютно истинска е. Знаеш ли, понякога хората разказват неща, които се предполага, че са се случили на най-добрия приятел на братовчедката на жена им, но всъщност са измислени някъде по веригата. Е, това е нещо такова, само че наистина се е случило, и съм сигурен, че се е случило, защото човекът на когото се случи, бях аз. Трябваше да хващам влак. Пристигнах на гарата десет минути по-рано. Бях объркала времето за тръгване на влака. Предполагам – каза той след моментен размисъл – че не по-малко  възможно е и Британските железници да са объркали времето на влака. Сега ми хрумна.
- Продължавай – засмя се Фенчърч.
- Така че купих вестник, за да реша кръстословицата, и отидох до бюфета, за да си взема кафе.
- Решаваш кръстословици?
- Да
- Кои?
- Най-често от “Гардиан”
- Според мен те се правят на много хитри. Предпочитам тези от “Таймс”. Успя ли да я решиш?
- Какво?
- Кръстословицата от “Гардиан”.
- Още не съм я погледнал – каза Аргър – още се опитвам да си купя кафе.
- Добре тогава, купувай кафето.
- Купувам го. И също така пакет бисквити.
- Какви?
- Чаени.
- Добър избор.
- Обичам ги. Натоварен с всички тези неща, отивам и сядам на една маса. Не ме питай каква е била масата, защото беше доста отдавна и не помня. Май беше кръгла.
- Добре.
- Нека ти опиша ситуацията. Седя на масата. Вляво пред мен е вестникът. Вдясно – чашата кафе. В средата на масата е пакетът бисквити.
- Сякаш го виждам.
- Това, което не виждаш, защото още не съм го споменал, е човека, който е седнал там преди мен. Точно насреща.
- Как изглежда?
- Съвсем обикновен. Черно куфарче. Костюм. Нямаше вид – каза Артър – че ще скочи и ще направи нещо странно.
- А, познавам този тип. И какво направи?
- Ето това. Наведе се напред, взе пакета бисквитки, отвори го, взе си една и....
- Какво?
- Изяде я.
- Какво?
- Изяде я.
Фенчърч го погледна изумено.
- А ти какво направи?
- Е, при тези обстоятелства, постъпих така, както би постъпил всеки англичанин с червена кръв. Бях принуден – каза Артър – да се направя, че не забелязвам.
- Какво? Защо?
- Е, това не е нещо, на което те учат, нали? Претърсих душата си и открих, че никъде в моето възпитание, дори и в първичните ви инстинкти, няма нищо, което да ми каже как да реагирам на човек, който най-спокойно, както си седи пред мен, просто ми открадва една бисквитка.
- Но би могъл... – Френч се замисли. – Не съм сигурна, че и аз съм наясно какво бих направила. И какво стана?
- Ядосах се и зачетох кръстословицата – каза Артър – Не можех да реша нито ред. Отпих от кафето. Беше много горещо и нямаше какво да правя. Овладях се. Взех си бисквитка и много усърдно се опитах да не забележа, че пакета вече по тайнствен начин е отворен...
- Но се защитаваш, заемаш безкомпромисна позиция.
- По свой начин, да.Изядох бисквитката. Изядох я много очебийно и преднамерено, така че у него да не остане никакво съмнение какво правя. Когато изям една бисквитка – добави Артър – тя си е изядена.
- А какво направи той?
- Взе си още една. Честно! – подчерта Артър. – Точно това направи. Взе си още една бисквитка и я изяде. Ясно като бял ден. Просто както ходим по земята. И проблемът беше, че след като не казах нищо първия път, някак още по-трудно можеше да повдигна въпросът втория път. Какво да кажа? “Извинете...ъ-ъ-ъ...нямаше как да не забележа, че...” не върви. Не, пак не му обърнах внимание, дори по-енергично и от първия път.
- Мой човек...
- Пак зяпах кръстословицата, пак не можах да пазноя и дума, така че въоръжен с дух, подобен на показания от Хенри V в Деня на Свети Криспин...
- Какво?
- Отново атакувах. Взех си още една бисквитка. И за миг очите ни се срещнаха.
- Така?
- Да...Е, не точно така. Но се срещнаха. Само за миг. После и двамата погледнахме встрани. Но, повярвай ми, във въздуха се събираше електричество. Над масата напрежението започна да нараства. Горе-долу по това време.
- Представям си.
- Така изядохме целия пакет. Той, аз, той, аз...
- Целия пакет?
- Е, той съдържаше само осем бисквитки, но в онзи момент ни се струваше, че ги ядем цял живот. Гладиаторите едва ли са преживявали по-тежки времена.
- Гладиаторите – каза Фенчърч – щяха да са принудени да го правят на слънце. Физически по-изтощително.
- Има такова нещо. Така. Когато най-накрая празния пакет остана като труп помежду ни, човекът стана и свършил най-лошото нещо в живота си, си отиде. Естествено, въздъхнах с облекчение. Моят влак щеше да замине след минута-две, така че си допих кафето, станах, взех си вестника и под него...
- Да?
- Бяха моите бисквитки!
- Какво? – каза Фенчърч – какво?
- Наистина. "

 Въпросите:

"Историята на всяка велика галактическа цивилизация преминава през три различни и ясно очертани периода: ОЦЕЛЯВАНЕ, ЛЮБОЗНАТЕЛНОСТ и ИЗТЪНЧЕНОСТ, известни също като периодите КАК, ЗАЩО и КЪДЕ.Например първият период би могъл да се характеризира с въпроса "КАК ДА СЕ НАХРАНИМ?", вторият с въпроса "ЗАЩО СЕ ХРАНИМ?", а третият с въпроса "КЪДЕ ЩЕ ОБЯДВАМЕ?"."

...предстои допълване

Робърт де Ниро