Бялото е цвят без спомени. Защото останалите цветове бягат от него тъй като са обречени някой ден да побелеят. И да изчезнат. Покрити с дебел сняг. Край.По това време на денонощието времето тече много трудно. Някак мудно. Все едно часовниците съскат по-тихо, от страх да не събудят спящите. Но за разлика от времето, мисълта сякаш препуска, вероятно защото има да си навакса заради рутинното изключване през деня. И лети, и се опитва да бъде свободна.

Ако имах повече време, щях да я оставям да се рее по-дълго и по-високо. Ако имах повече смелост, щях да я пускам надалеч - там, където не мога да я видя, без да ме е страх, че ще се изгуби. Ако имах повече сила, щях да я нося - ако трябва на ръце - за да й помогна да прескочи високата бариера на отегчението. Ако имах повече думи, щях да й кажа неща, които никога не съм умеел да казвам. Или които не съм забравил, но съм оставил настрана и не искам да се сещам за тях. И щях да й позволявам да прави снежни човеци, без страх, че ще се простуди.

Стаята ми е пълна с неща. А повечето от тях дори не съм използвал. Имам прозорец, който никога не отварям (за сметка на другия, по-малък); химикалка и молив, с които никога не пиша; книги, които никога не съм чел; мисли на други хора, които никога няма да разбера; музика, която никога няма да слушам. Защото са бели - не оставят спомени. А нали спомените са важни... Като зимата.

Обикновено спомените не се обаждат. Струвало им се, казват, че вече съм свикнал да живея добре без тях и затова не искали да ме притесняват. Всъщност те не искат да се обаждат и това за тях е доста удобно оправдание.

Спомените идват през нощта. Когато бялото не се вижда. Защото когато е тъмно, бялото е цветът на смъртта. И непрекъснато живее в едно особено раздвоение - без него не може да има светлина, тоест цветове. А в същото време цветовете, като хора, след като се родят от бялото започват да стареят и след време умират бледи, с побелели коси. Изпепелени от слънцето (вчера го открих, най-сетне, и радост пъпли из цялата ми душа) и накрая потънали в земята. Черна.

P.S. Преди известно време го направих като PDF. Всички цветове могат да се открият тук.

Снимка - Фото Форум (за съжаление не помня кой беше авторът)

Цветовете биват три основни вида: топли, студени и зелено.

Зеленото е преход. Междинна станция, където окото спира, за да си почине от изнурителната гледка на останалата палитра от тонове. Гора, трева, листа, но не и през есента. Защото есента е сезонът, в който зеленото спи своя зимен сън. А зимата... през зимата зеленото облича бял кожух, защото и на него му е студено. Но не спи, а само чака малко слънце, за да излезе на разходка, под формата ту на бор, ту на ела... до следващия сняг.

Изобщо, представата му за сезони е малко, хм, сбъркана. И тази за алкохол, защото през цялото време се налива с мента. Не, че ментата е лоша, напротив. Но се пие при определени обстоятелства. А при него спирка няма. Освен за да се разнообрази с някоя неузряла ябълка.

Обича хълмисти места, където ветровете се срещат и от силното триене о тревата им растат бради. А след това заминават някъде, като оставят след себе си една силно притисната към земята зелена картина, която като че се страхува да се изправи. И само някаква странна четка като че ли оставя петна от глухарчета и доволни крави, бодро махащи с опашка, за да пъдят мухите.

Като цяло зеленото е един спокоен, уравновесен цвят. И това е напълно нормално - тъй като играе ролята на посредник, а посредниците са именно спокойни и безпристрастни, нали? И като малко дете се опитва да помири родителите си, които са от двете страни на барикадата - сиьото и жълтото - дори и в дъгата. Тежка участ, наистина. Защото е тъжно, когато не можеш да заемеш крайна позиция, а като Протагор от Абдера (или беше Горгий от Леонтина?) се опитваш да търсиш мярата на всички неща - за съществуващите, че съществуват, а за несъществуващите, че не съществуват. Въпреки че понякога се убеждаваш, че за определени неща мяра не може да има.

Оранжевото е особен цвят, не само защото показва, че червеното
Виолетовото е доста високомерен и благороден цвят, който може
е пожълтяло под кожата си, но и защото ни гледа с един особен,
лесно да ви вдъхне увереност и сила, защото това е неговото хоби.
цитрусов поглед. Гледа ни и от едното му око капе портокалов сок,
Виолетовото защитава, затова може би е любимият цвят на царете, те
а от другото - сок от мандарина. И с тези сълзи изпраща залязващото
винаги се чувстват застрашени... и в същото време се отличават.
слънце, което се топи в хоризонта. С малко тъга...
Виолетовото ухае на теменужки, това всеки го знае и няма смисъл
Но не си мислете, че оранжевото е предимно тъжен цвят, напротив -
да се спори по въпроса. То е обгърнато в тайнственост, подсилена
то е изтъкано от веселие, обича да погажда номера и скача бързо като
от неговото пренебрежително отношение спрямо останалите цветове.
слънчево зайче, или пък като просто игриво каца в панделката
А отношението му е такова, защото то е цветът, който е на границата
на малко момиче, играещо на дама или на ластик. А когато детето се
на невидимото за човешките очи. И с пълно основание се гордее с това.
умори, оранжевото само започва да палува под формата на пеперуда и
Има вкус на тъмно грозде и звучи много нахакано. Няма да го видите да
се заиграва с цветята, които са му приятели. Особено пролетните.
се реди на опашка с други цветове, защото това е под достойнството му.
Освен това, оранжевото е и вкусен цвят. Има вкус на печена тиква,
Затова и стои на края на дъгата и понякога общува само с индигото, но
поръсена със захар. Остава ни само да вземем лъжица и да оберем
внимава да не го копира.
всичко до кора.
Защото е особено чувствително на тази тема.
Ако ви е студено - мислете в оранжево. То гони студа със скоростта на
Не можете да срещнете виолетовото на много места в природата, но
смигване - като по този начин се забавлява заедно с вас.
за сметка на това на него (по точно на негов близък роднина) е посветен
И заедно с вас може да изпее оранжевата песничка, която всички знаем.
цял филм - "Пурпурен дъжд". И песента към него също е виолетова...
И да изгледа заедно с вас филм. "Последният император" например.

Двамата с теб сме от различни светове.

И може би затова привличането е толкова силно. И надеждата толкова ярка. И мечтите толкова близо. И погледите толкова крехки – все едно очите ще се разпаднат, когато зениците се срещнат. И движенията са по-изящни, а стъпките – по-леки.

Една разходка в парка, през есента. И тишина. Но не обикновена тишина, а отсъствие на какъвто и да било шум. Освен нечутия ритъм на сърцето, което сякаш всеки момент ще спре – но това е само, защото бие толкова бързо, че все едно е застинало. Бие със скоростта на Любовта.

И едно танго. Всичко танцува – очите, ръцете, краката. Косата. Гласовете – най-вече те. Можете да го усетите по стакатото при всяка среща, уж случайна, на думите. Когато все едно се похлупват една с друга, оплитат се и падат, но на тези, които умеят да чуват отвъд нещата, им става съвсем ясно, че те всъщност танцуват танго.

Искаш ли да изтанцуваме едно танго с думи?

Или предпочиташ просто да си помълчим заедно? Като онзи китаец, който търсел хора, забравили за думите – за да си поговори с тях.

Всичко това някак си витае наоколо, присъства дори в прахта, защото тя прониква навсякъде, облича се в думи или форми, нарича се другояче, нарича се смях или любов, и страст или ликуване, а също и цирк или живот, ако трябва да му се дадат някакви по-външни и съдбовни имена, и няма от него спасение, а само от време на време го забравяме, за да се сетим за него почти веднага след това, което е може би най-важното...

Играем на дама с Любовта. Използваме я вместо камъче. “Отгоре е Небето, отдолу – Земята”. Много е трудно да стигнеш до края с камъчето, почти никога не си правиш добре сметка и то излиза извън очертанията. Все пак полека-лека придобиваш необходимото умение да преминаваш през различните квадратчета и един ден се научаваш, че е необходимо много търпение, за да стигнеш с камъчето до края и след това да се върнеш. Търпение и упражнения. Защото Любовта е нещо, което се научава и упражнява. И нещо, “което трябва да се открадне. Защото ако не крадеш от себе си всеки ден малко време за любов, каква любов е това”? Лошото е, че тъкмо тогава, когато почти никой друг не се е научил да стига с камъчето до края, детството внезапно свършва и попадаш в романите...в размишленията за друга Любов, до която пак трябва да се научиш да стигаш... И не ти остава нищо друго, освен да изпишеш един куп хитанхафори и да благодариш на хора като Кортасар или Павич, на Дамянов или на Пушкин, дори и на скитника, който топлеше малкото кученце миналата година, когато зимата беше по-сурова; за това, че всеки от тях те е научил поне на една малка стъпка към следващото квадратче в играта на дама. Нещо, на което училището не успя да те научи.

И тангото продължава с други ноти. И танцуващите, дори и без да го съзнават, също са други.
“И вървим ние с теб – два обречени двойника”...

И световете се срещат. Рядко. Но срещнат ли се, всички научават за това. И се усмихват. Както правиш и ти, докато четеш това.

Това е филмът. Това е музиката. Друго няма.

(В текста са използвани откъси от "Стъкленият охлюв" и "Игра на дама", както и цитат от Валери Петров)