Хулио-Кортасар « WordPress.com Tag Feed

"Лигите на дявола" - Хулио Кортасар

yoguruto — Fri, 22 Feb 2008 19:36:40 +0000

Един много увлекателен и интересен разказ на аржентинския писател Хулио Кортасар. Препоръчвам го не само на тези които се интересуват от фотография (главния герой е фотограф) , ами и на тези които обичат нестандартни и абстрактни разкази.
"Лигите на дявола" - Хулио Кортасар

Страница на руски с много от неговите произведения ,които може да си свалите. http://julio-cortazar.narod.ru/

Искам да колекционирам...

razmisli — Thu, 31 Jan 2008 04:22:24 +0000

В разказа "Завзета къща" от Хулио Кортасар се разказва за застаряващи брат и сестра от видно потекло, живеещи сами в старата семейна къща, която стая по стая бива превзета от невидими същества. Къщата настрана, но едно от заниманията на брата докато убиват времето и чакат да видят докъде ще стигне нахалството на съществата е да преглежда бащината си сбирка от марки. Този малък детайл ми се струва просто поразителен в точността си. Двамата са се вкопчили в семейното наследство, име, традиции, опитват се да задържат изплъзващия се статус и какво по-знаменателно от това да разглеждат марките. Те са ценност събирана от предишни поколения, която може да се предава на следващо, но не е продуктивна, не се използва наистина, а само служи за съзерцаване, възхищение и запазване, както и за престиж. Също като целта в живота на тези двамата, тоест да се държат здраво за семейното име, без да създават нещо ново те самите. Дава им една лъжлива представа за връзка с широкия свят (все пак са марки и може да се се слагат върху пътуващи писма), без наистина да представляват такава връзка, защото са "препарирани" и неизползвани за комуникация. Направо можем да разберем много за човека по това какво колекционира. Един мой приятел колекционира часовници и може би съвсем закономерно е обсебен от миналото; каквото и да каже събеседникът му, той винаги е готов с някаква случка отпреди години.

Колекцията по принцип е сбирка от (повече или по-малко) ценни предмети. Но помните ли популярните колекции от едно време? Те бяха колекции на дефицита. Бяха колекции на неща, които уж са достъпни за масово купуване, уж са предмети за ежедневна употреба, но на практика бяха точно обратното. На практика с колекционирането им се изваждаха от тази потенциална ежедневна употреба и им се даваше статус на уникални, неупотребени и "само за гледане". Говоря за следните колекции:

Салфетки. Ако сте били момичета по онова време сте имали колекция от салфетки или сте имали приятелка с такава. Един съвсем утилитарен, дори еднократен предмет става вечно нов, вечно консервиран и на него му се възхищаваме. Не знам откъде се придобиваха салфетките, може би отнякъде се носеха (от чужбина), но не беше ли толкова интересно, че чуждите еднократни салфетки ставаха наши съкровища. В опита си да "усвоим" едно ежедневие, което ни беше недостъпно, ние го превръщахме в не-ежедневие, в превъплъщаване в една мечта.

Картинки на коли. Тези бяха в домейна на момчетата и най-популярните бяха от опаковки на сръбски дъвки. Не знам какво е минавало през ума на този, измислил идеята за картинките в дъвките. Може би си е помислил, "А защо децата да не съзерцават и си мечтаят за дадена кола докато дъвчат дъвката?" В края на краищата преживяването с дъвката може да се оприличи на мечтаното преживяване с колата. В края на краищата, дъвката не носи никаква реална полза, а и колата не се мечтае от децата за транспортиране от А до Б, а за да се насладим на момента и на усещането за скорост и свобода. В този смисъл нещо утилитарно ставаше духовно.

Ваденки и лепенки. И момичета, и момчета. Добре, за тях трудно можеше да се каже, че са утилитарни, защото не са ежедневен предмет. Но ежедневните предмети по някакъв начин се одухотворяваха, когато върху тях се залепваше някоя лепенка. Аз имах лепенка на японската телевизия върху училищната чанта и така тя ставаше моя, непогрешима между всички останали чанти. Но въпросът е за колекциите. Макар че лепенките сами по себе си не са утилитарен предмет, те се използваха да одухотворят такива предмети, които по принцип бяха много масови и еднакви за всички потребители. Слагаха се по плочки в кухни, по тетрадки и други ежедневни пространства.

Други колекции служеха да приобщават. Колекциите от монети създаваха/създават усещането за принадлежност към един по-голям свят, неограничен от граница и притежание на паспорт. От значки, даваха късчета другаква идентичност на хората, които ги събираха (ако приемем, че значката обозначава идентичност). От картички, много подобно на марките, свързваха с широкия свят, но с по-голяма възможност да се влезе в него мислено, защото и картинките на тях бяха по-големи и реалистични.

Аз имам колекция от кръстове. Не лични кръстчета, които се носят като бижу, а за стена. Струват ми се достатъчно интимни, за да въплъщават някакъв личен мироглед, открит само за хората обитаващи същото домашно пространство, но и достатъчно общи, за да изразяват нещо споделено от други (семейството). Освен това предлагат и по-голямо пространство за изява, бидейки по-големи. Но не са прекалено големи, че да се губи в тях човешката перспектива. А защо кръстове? Интересно ми е по какви начини един предмет може да изразява визуално нещо духовно и толкова важно за човека, който го е "опитомил". Разбира се, има много други предмети и изкуства, които изразяват същото, например тази скулптура, но кръстовете са предмети на личното изразяване. Не са предмет на изкуството одобрен от някакъв авторитет, а са лична изява между масовия вкус и уникалната майсторска творба. Dори и да не са изработени индивидуално, възможността да бъдат избрани индивидуално заради ниската си цена и популярността си е достатъчна за мен. Чрез тях вярата се става предмет, с който може да се установи осезателна връзка: може да се скрие, да се постави на видно място, да се погали, да се съзерцава и да предизвиква асоциации. Обичам да гадая символите им, това, което може би изразяват за отделния им притежател, културата, от която идват. Сбирката ми е още малка, но с перспективи, и надявам се досегашните ми находки ви харесват :)

А колекцията, която много бих искала да започна, е колекция от българско народно изкуство. Не, не вездесъщите фалшиви пафти-тъкани+покривки-бродирани+ризи-пирографирани+кукли... такива официализирани "изкуствени" предмети не ме интересуват толкова. Искам истински народното, неформално и спонтанно изразяване на вкус, поглед, философия, а това може да бъде направено от жанр предмети ненатоварени от официалната задача да представят "българското", а оставени свободно да съществуват и изразяват едно лично разбиране за красота. Например домашно направени играчки, ковьорчета като едно време бродираните от баба ми, рисувани табли от месингови легла. Такива екземпляри са наистина достойните да влязат в този забележителен музей. Само че къде могат да се намерят в България?

Хулио Кортасар

elichka — Wed, 14 Nov 2007 15:23:14 +0000

Милонга*

Няма го Южният кръст,
когато жаден повдигам глава
да изпия черното ти вино, полунощ.
Няма ги също ъглите с малките сънливи магазини,
където ароматът на трева трепти върху кожата на въздуха.

Но разбирам, че всичко е винаги на място
като в джоб, където всеки миг
ръката търси монета, ножче или гребен –
неуморимата ръка на тъмната памет,
воято преброява своите мъртви.
Южният кръст, горчивото мате.
И гласовете на приятели
в разговор с други гласове.

* Когато пишех това стихотворение, все още имах приятели, останали в моята земя, след това ги убиха или се изгубиха в бюрократично или пенсионно мълчание, отидоха мълчаливо да живеят в Канада или Швеция или изчезваха и техните имане се превръщаха само в част от един несвършващ списък. Последните два стиха не се отнасят към сегашния момент: не мога вече дори да си представя гласовете на тези мои приятели. Или ако говорят с други хора. Де да беше така! Но за какво ще говорят, ако говорят?

Доброто дете

Няма да се случи да развържа обувки и градът да ми гризе
ходилата,
няма да се напия под някой мост, нито ще допусна грешка
в поведението.
Приемам тази съдба на изгладени ризи,
пристигам точен пред киното, отстъпвам място на госпожите.
Продължителното объркване на сетивата не е за мен, обречения
на пастата за зъби и меките хавлии. Ваксинирам се.

Но гледай що за нещастен любовник съм, неспособен да скоча
дори във фонтан
и да ти донеса червена рибка сред яростта на бавачки и полицаи.

превод: Илинда Маркова

Сп. Съвременник бр. 4, 1990г.

Хулио Кортасар

elichka — Mon, 18 Sep 2006 18:18:00 +0000

РекатаИ наистина, изглежда, че е така, че си си отишла и си казала не знам какво, че си щяла да се хвърлиш в Сена, нещо такова, една от тия посреднощни фрази, размесени с чаршафи и лепкава уста, почти винаги в тъмнината, или с нещо като ръка или ходило, което докосва тялото на оня, който едва слуша, защото толкова отдавна едва те слушам, когато казваш такива работи, това идва от другата страна на моите затворени очи, на съня, който пак ме захвърля надолу. Тогава добре, какво ме засяга дали си си отишла, дали си се удавила, или все още крачиш по кейовете, загледана във водата, пък и не е вярно, защото си тука, заспала, и дишаш прекъслечно, но тогава не си си отишла, когато си отиде по някое време на нощта, преди аз да се изгубя в съня, защото си бе отишла, казвайки нещо, че си щяла да се удавиш в Сена, тоест, че те е дострашало, че си се отказала, и изведнъж ето те тука, и почти ме докосваш, и се размърдваш вълнообразно, сякаш нещо нежно работи в твоя сън, сякаш наистина сънуваш, че си излязла и че въпреки всичко си стигнала до кейовете и си се хвърлила във водата. Така още веднъж, за да заспиш после с лице, измокрено от глупав плач, до единайсет сутринта, часът, когато донасят вестника с новините за истински удавилите се.
Досмешаваш ме, нещастнице. Твоите трагични решителности, тоя начин да крачиш и затръшваш вратите като някоя актриса, обикаляща провинцията, човек се пита дали наистина вярваш в твоите заплахи, в твоите отвратителни изнудвания, твоите неизчерпаеми патетични сцени, омазани в сълзи и прилагателни, и възпоминания. Би заслужавала някой по-надарен от мене, че да ти възрази както трябва, тогава ще се види, че се въздига съвършената двойка, с изисканата смръдня на мъжа и на жената, които се късат на парчета, гледайки се в очите, за да си осигурят най-несигурното отлагане, за да оцелеят все още и отново да започнат неизчерпаемо да преследват своята истина с пустеещо място и дъно на тенджера. Ама нали виждаш, избирам мълчанието, запалвам цигара и те слушам да говориш, слушам те да се вайкаш (с право, но какво мога да сторя) или което е още по-добре, заспивам бавно, почти унасян от твоите предвидими ругатни, полузатворил очи, все още смесвам за момент първите повеи на сънищата с твоите жестове в смешна нощница под светлината на полилея, подарен ни, когато се оженихме, и мисля, че накрая заспивам и отнасям почти любовно, признавам ти го, най-използваемата част от твоите движения и твоите разобличения, плющящия звук, който обезобразява устните ти, смъртно бледи от ярост. За да обогатя моите собствени сънища, в които никога на никого не му хрумва да се дави, можеш да ми вярваш.
Но щом е така, питам се какво правиш сега в това легло, което бе решила да напуснеш заради другото, по-широко и по-бягащо. Сега излиза, че ти спиш, че току помръдваш крак, който бавно променя рисунката на чаршафа, изглеждаш ядосана заради нещо, не прекалено ядосана, то е като някаква горчива умора, устните ти очертават презрителна гримаса, пропускат въздуха да излиза прекъслечно, събират го на кратки вълма и мисля, че ако не бях толкова влуден от твоите лъжливи заплахи, бих признал, че пак си красива, сякаш сънят те връща малко отсам, при мене, където желанието е възможно, и дори ново помирение или нов срок, нещо по-малко мътно от това разсъмване, където започват да се изтъркулват първите коли и петлите отвратително оголват своето ужасно раболепие. Не знам, вече даже няма и смисъл да питам отново дали по някое време ти си бе отишла, дали ти бе захлопнала вратата на излизане тъкмо в мига, в който аз се плъзвах към забравата, и може би именно затова предпочитам да те докосна, не че се съмнявам дали си тук, вероятно в никой момент не си напускала стаята, може би някой удар на вятъра е затворил вратата, сънувах, че си си отишла, докато ти, мислейки, че съм буден, ми викаше своята заплаха от леглото. Не заради това те докосвам, в зеления полуздрач на разсъмването е почти сладко да прекарам длан по това рамо, което се тресе и ме отблъсва. Чаршафът те покрива наполовина, пръстите ми почват да слизат по гладката рисунка на твоето гърло, накланям се и дишам твоя дъх, ухаещ на нощ и на сироп, не знам как моите ръце са те обгърнали, чувам едно изохкване, докато извиваш кръст в отказ, но двамата познаваме прекалено тази игра, за да вярваме нея, трябва да ми отдадеш устата, която се задъхва от отделни думи, безполезно е твоето омаяно от съня и победено тяло да се бори, та да се изплъзне, до такава степен сме едно и също нещо в тая кълбообразна оплетеност, в която бялата вълна и черната вълна се борят като паяци в кана. От едва покрилия те чаршаф смогвам да съзра мигновения повей, който раздира въздуха, за да се изгуби в мрачината, и сега сме голи, разсъмването ни обвива и помирява в една и съща трепереща материя, но ти се запъваш да се бориш, свиваш се, стрелваш ръце над главата ми, отваряш като в светкавица бедра, за да сключиш отново твоите чудовищни клещи, които биха искали да ме разделят от самия мене. Трябва да те обладая бавно (а това, ти го знаеш, винаги съм го правил с церемониална изящност), без да ти причинявам болка, бавно превивам тръстиките на твоите ръце, притискам се към удоволствието със сгърчени длани, с огромно отворени очи, сега твоят ритъм накрая се задълбочава в бавни движения на моаре, на дълбоки водни мехури, изкачващи се до моето лице, смътно милвам твоята коса, ширнала се по възглавницата, в зеления полузрак, гледам с изненада моята длан, която струи, и преди да се плъзна до тебе, знам, че току-що са те извадили от водата, прекалено късно, естествено, и че лежиш върху камъните на кея, заобиколена от обувки и гласове, гола, възнак с твоята измокрена коса и твоите отворени очи.