а) предполага се, че все някой инакоговорящ ще се появи и тогава ще е необходимо да разбере темата без да пита участниците;

б) да покажат колко добре владеят чуждите езици;

в) невъзможност за разграничаване на средата с нужда да ползваш чуждия език от тази, за която няма такава;

г) всички изброени;

д) друго...

]]> http://tsvetana.wordpress.com/?p=97 Wed, 25 Jun 2008 14:53:03 +0000 Цветана http://tsvetana.wordpress.com/?p=97 Изглежда навлезе ли човек в някакъв филм, както се изразява една приятелка, си остава за известно време в него. Само сюжетът се изменя, иначе крайният замисъл - не.

Наскоро писах за измамата, на която станах жертва.

Този път не бях аз и не беше съвсем измама, по-скоро шега, но пак попада в общата категория. Звъннали на майка ми от непознат номер и отсреща някакъв глас започнал плачливо "Охх, коремът ме боли, направо умирам, боли ме, боли ме!!!". Първото нещо, което й хрумнало, е да се притесни много и да започне да звъни на мен, на леля ми, на баба ми.. След като й обясних, че става въпрос или за познатите случаи на изнудване на хора по телефона, или за детска шега, тя се успокои и аз предприех действия.

Още от факта, че обадилият/ата се не си беше сложил CLIR и майка ми успя да ми даде номера, от който са звъннали, ми стана ясно, че това е работа най-вероятно на някой скучаещ тийнейджър. Обадих се и попитах най-учтиво какви здравословни проблеми имат и защо не са се обадили на Бърза помощ, а на случаен номер. Не е учудващо, че отсреща момчето/момичето започна да се оправдава, че не е той/тя и не знае за какво става въпрос. Не знам дали беше правилно като факт, но накрая добавих: "Внимавайте, че това е подсъдно!" и на думата "подсъдно" отсреща затвориха.

Ясно е, че са скучали и затова са решили вместо на шах да си играят на телефонни терористи (може би не е най-точната дума, но за това се сетих). Проблемът не е в това, че са решили да се забавляват. Проблемът е, че досега никъде не съм чула публично да се предупреждават децата да не си правят такива шеги. Не знаеш кой може да е отсреща и как може да реагира. Не всеки веднага би разбрал шегата.

Другото нещо - това, което свързва този случай с другия, в който самата аз станах участних, е по-лошата форма на подобни телефонни обаждания: истинските измами. Вече имам поне няколко близки, в чийто семеен кръг някой е получил обаждане, че скъп роднина е катастрофирал или е арестуван. За жалост никой още не е предприел нещо, за да бъде открит съответният измамник и да бъде съден както си му е редът.

И понеже няма нищо случайно, моят опит с таксиметровия шофьор ми показа, че е по-добре да сигнализираш и (може би) нищо да не стане, отколкото да си мълчиш и така да толерираш престъпниците. Да, дребни са в сравнение с големите "риби", но удрят най-директно по нас, съвестните граждани.

Затова, моля Ви, сигнализирайте! Никога не знаете как могат да се обърнат нещата! По-добре безуспешно, отколкото да се измъчвате, че не сте направили нищо!

Е, този път беше таксиметров шофьор от най-фалшивите. Спрях го в Слатина на улицата, като разчитах да ме закара бързо и безпроблемно до работа...е, поне бързо беше. 15 минути по-късно се озовах на спирката до офиса със сметка за 18 лв..при нормална 7-8, максимум 9 лв.

Иначе си следя внимателно къде се качвам, този път също погледнах първо обявената цена на таблото - всичко точно. Четях си книжка, слушах си музика най-спокойно и си поглеждах към брояча, както винаги правя. 5лв и нещо до Лъвов мост - добре, това също е в общи линии нормално. Стигаме обаче до моята дестинация е вече пише 18.52 лв крайна сума!

Аз нали съм честна и му дадох (тъпата аз) 20 лв (нямах по-дребни, за да му ги хвърля и да си изляза) и очаквах един скандал да ми даде повече от 2 лв ресто - поне 10 лв. Но не - този беше нагъл до безкрайност. Изглежда една от стратегиите на такива като него е да всяват паника у нещастния пътник - опита се да внуши у мен вина - че съм се инатяла и заради мен се получило задръстване на улицата. Не успя. Първото, което се сетих, беше да заплаша с полицията - ех, щяла съм да запиша регистрационния номер на колата и да се оплача. Той обаче твърд блъф - каза - добре, отиваме в полицията и подкара колата. В този момент моите нерви не издържаха и се предадох - все пак не знаех дали щеше изобщо да ме закара до полицията или до друго, доста по-неприятно място. А и все пак трябваше да ходя на работа, няма как..

И така, излязох си, фучаща и подскачаща от ярост. Все пак обаче този не знаеше с кого си има работа. Дори и да ми се повтаря всекидневно, че "нищо не можеш да направиш, зарежи го" или "това е България все пак, няма нищо да се промени" аз съм си упорита до безкрайност и реших да предприема нещо. Въпросният господин все пак самичък ми даде касова бележка. По-късно през деня я сканирах и изпратих прикрепена към жалбата ми до Комисията за защита на потребителите. Оказа се, че сумата в повече се дължи на такса "повикване" - 10 лв. А аз изобщо не съм го и повикала. Ако помахването с ръка вече е повикване и се начислява накрая на маршрута, а не още в началото, явно нещо сериозно съм пропуснала от новините..

Както и да е, надявам се данните на бележката да са истински, което, естествено, още от самото начало подлагам под съмнение.

Случката беше миналата седмица, така че ще чакам поне още 3 седмици за отговор от Комисията - казаха ми, че приетият срок за отговор по случая е до 1 месец. Каквото и да стане - дори и да не ми върнат парите (за което най-малко ме е грижа в случая), по-важното е да кажа, че са ме измамили и това да достигне освен до органите, които се занимават с тези нарушения, също и до максимален брой хора. Излишно е да споменавам на всеослушание колко важно е да внимаваме в какви таксиметрови коли се качваме (всъщност, както се оказа, дори и това няма да помогне винаги). По-важното е да се знае, че човек трябва да си търси правата.

Може и да съм краен идеалист, но нали отнякъде трябва да тръгне промяната? Ако всеки си казва, че нищо няма да се промени, то естествено, че нищо няма да се промени. Ако същите хора обаче се вдигнат и подхождат по стандартния ред, може пък нещо в тази частичка от системата да се задвижи..?

Дори направихме и етикети на бутилките и изглеждат почти като заводско производство. Приятели и колеги много ги харесаха не само на външен вид .............

Започнахме ...баща ми имаше една стара книга с чертежи на различни плавателни съдове. От склада разглобявах дъски от различни палети, някой неща баща ми ги купуваше, и след оразмеряване и обработка в работилницата на един негов приятел от ученическите години започна да се оформя една малка двуместна лодка.

Размерите и са 240/90/60, дървен скелет за шпангоутите, 3 мм шперплат за външна и вътрешна облицовка и с общо тегло около 60 кг. Тя е смесен тип, езерно - речен но в спокойни води може и на морето да се използва. След различни премеждия сме на финалната права ,но остана да се облицова, така да се каже с стъклопласт или епоксидна смола, но зимата дойде и замразихме проекта, дойде ли лятото ще я пуснем на вода, пък да видим...................

1) A CONFLICT IS ALWAYS PERSONAL...

Because everything we do is personal. Operational conflicts on the work-field ARE PERSONAL, b2b conflicts are personal. Everything is one big messy clash of personalities. And it's fun. It leads to chaos, sometimes even hidden such. But chaos is creative.

2) Lately we have been given a choice that can make us ENTIRELY FREE. The choice to be interested in something. This something is ANYTHING. There is nothing more freedom guaranteeing than the inner drive.

3) Does anybody have the wierd feeling the whole world is BEST FRIENDS WITH GOOGLE? We don't learn how to know anymore, we learn how to ask. It's ok. But knowing how to ask, one day we can ask:

"I wonder who allows all the answers and to what extend are they allowed?"

Try to google that ;)

Платих два пъти по 80 ст. За цената на билетчето и за любезността, която не получих.

Не е кой знае каква случка. Нито се чувствам виновна, нито обидена. По-скоро тъжна от поредната констатация на един прост факт: че поне в 90% от случаите хората реагират на дадени чужди действия без да отчетат това, че човекът отсреща може би е имал нещо предвид, за да постъпи по този начин. (Естествено, изключвам всички случаи, когато човекът отсреща сам не знае защо реагира по даден начин). Ако тази част от общуването беше по-развита, със сигурност щяхме да се чувстваме малко по-щастливи и да бъдем малко по-усмихнати. Дори и в градския транспорт.

Не говоря от горчивия опит на човекът, който се отнася добре с всички. Никога не съм бил такъв и едва ли някога ще бъда, защото съм доста импулсивна личност и първо говоря, а чак след това мисля. Просто наблюдавам две приятелки и им се чудя. Мазохисти !

Та тези две приятелки, да ги наречем Пенка и Тотка,  харесват 2 момчета - всяка по 1 ;) . И смея да твърдя, че чувствата им са доста силни. Момчетата от своя страна не харесват въпросните Пенка и Тотка. И тези въпросни приятелки, знаят че не са харесвани от въпросните момчета. Но... Не ходят, просто се натискат на купони. На момчетата предполагам им е приятно, защото... не знам... флиртаджий си падат. Но момичетата не мога да ги разбера. Защо при положение, че имат чувства към тези момчета и знаят, че нищо няма да се получи между тях продължават да се самоизмъчват и да таят някакви надежди. Защо се натискат с тях на всеки купон, след като знаят, че утре всичко ще е по старому... А най-странно ми стана когато Пенка се разсърди на нейният човек, че бил отделял прекалено голямо внимание на друго момиче...

Тези две момичета бяха просто конкретния пример, но те отразяват една доста голяма част от хора които обичат болката макар да не го признават. Хора, които са прекалено объркани и несигурни. Хора, които приемат чуждите проблеми като свои и се занимават повече с тях от колкото със своите.

Мазохисти ли сме хората или просто така ми се струва ?

Такива ми ти терзания са обхванали 17 годишната ми главичка :D

С цената на няколко изпуснати тролея си поговорих с нея. Има образование при това висше. Тъжна, но някак си оптимистична, тя ми разказа за мъжа си, за това как е починал, как е изгубила жилището си и как с дневната си надница от събирането на картони и др. често прекарва нощите си в Хепи, ядейки бавно пица, която може да си позволи...

Заговорих я близо до спирката на тролеите при НДК.

Всеки път, при подобни странни срещи се чудя дали го правя заради себе си или заради човека отсреща. Отговорът е 50-50.

Страшна е силата на медийната манипулация. След края на кадрите се започна едно обсъждане кога и при какви обстоятелства е било постигната мечтата на журналиста - да отрази сензационна новина. 5-10 минутна самореклама на телевизията за голямото постижение.

Добре, а в крайна сметка този разговор наистина ли беше толкова скандален?

На фона на седенките и експертите съвсем избледня началото на разговора: първо да мислим за числа, съкращения и после... и т.н. И по увереността, и по съдържанието на казаното аз видях единствено твърдост, която трябва да е присъща за министър на финансите. Няма пари без обосновка. Тези думи се оказаха и потвърждение на тезата ми за решаването на проблема, макар и погледната от друг аспект - в количествени, а не в качествени измерения. Сега вече имам успокоението, че си има хора, които са на мястото си. Въпросът е, че позицията им беше изкривена на 180 градуса и рационалните решения ще бъдат още по-смело отхвърлени заради отрицателната нагласа, предизвикана от една медиа.

И добре, при положение, че имаме един министър на финансите, който твърдо настоява числа преди каквото и да е друго и група хора, които явно не ги интересува или не искат да ги интересува какво той казва, значи стигаме до извода, че теорията за "седенката" е вярна. Не е ли тогава това събиране наистина само една седенка?

Сега накратко и по някои други горещи въпроси, свързани със събитието:

- пътуването на министъра на финансите при положение, че има важни преговори. Не само проблемът с образованието е това, с което един министър на финансите се занимава. Не е единственото важно нещо. Ако погледнем само за малко в перспектива, ще ни стане ясно, че един отложен ангажимент днес може да ни струва точно толкова утре, колкото и ползата от днешното съсредоточаване върху образованието, а ако не и повече.

- Защо министърът на образованието продължава да не настоява не само за количествени, но и качествени промени в състава на преподаващите? Това за мен все още е мистерия и дежурно засега го причислявам към слабата политическа воля заради потенциално негативните реакции на обществеността, която се интересува от добруването на учителите.

- Разговорът като цяло. Явно хората, които в момента критикуват двамата министри, си мислят наивно, че каквото се казва пред всички, се говори и насаме и то едно към едно?

- Доверието в медиите като непредубедени е плашещо голямо. А все пак нали зад пулта, зад камерите, пред микрофоните също стоят човешки същества - всеки със своето субективно мнение?

- Кога разумната преценка на един или друг проблем ще започне да надделява над първичната емоционална реакция?????

От колкото по-далече се наблюдават кутийките и хората в тях, толкова повече тези хора изглеждат като малки машинки.

Една лампа светва и човек преминава през стаята. Над него прозорец се отваря и друг събира прането. На долния етаж по диагонал телевизорът излъчва ярка картина, която, невидимо за мен, облъчва едно или повече съсредоточени лица. Чува се шум от удари. Мъж бие жена си? Крадец разбива входната врата на някой от апартаментите? Някой е усилил звука на неделния екшън сериал?

Тези машинки се движат в кутийката и, макар и да знаят, не се замислят какво става в долната кутийка. Всеки е самоизолиран в своя собствен малък свят и не се интересува от това колко на брой други съдби са свързани с голямата кутия, в която се намира по-малката негова кутийка.

Лампата угасва. Затварям шумоизолиращия прозорец и се връщам обратно в една от кутийките.

P.S. Мислено в неделя около 22:30, писано в понеделник, около 13:30 

И тази малка групичка хора е доста подценявана от останалите. Стандартното мнение е, че и те са като останалите, но се прикриват. Или че живеят в някакъв техен странен свят на измислени ценности, който трябва да рухне, за да станат и те "хора".

Някои наистина не устояват.

Защо става така? Нима се променяме и по-малко мислим за себе си и за това как да надхитрим системата, а повече мислим за ближния? Не мисля. По-скоро моменти, в които ние всички по някаква причина сме засегнатата страна, моменти, в които нито един от нас няма възможности за лични облаги. Точно като случая с медицинските сестри... Без да искам да звучи грубо и неуместно в случая...

Дори и да е така, това също е повод за надежда. Колкото по-често има поводи за сплотяване на общественото мнение около една кауза - а д се надяваме в бъдеще това ще бъдат не само тъжни поводи - толкова по-често и хората ще свикват с този начин на живот. Не може да не окаже положително влияние върху младите хора, които едва сега изграждат ценностната си система. Дали това може да се пребори с "българските гени"? В известна степен със сигурност. Аз съм оптимист.