Human grandeur - what is it exactly and does it actually exist? I could hardly express an adequately universal opinion on the topic, as this is a notion far beyond explicitness. However, drawing on the “Man is a measure for everything” maxim, I can state my understanding that I do believe in human grandeur and I can clearly recognize it throughout the pages of history and even in my own everyday experience.

Passion is essential and inevitably everywhere in our world. It may be light and benevolent, or dark and malevolent. Quite often we give way to egotism and anger and do things hurtful to others. Nevertheless, is it not the most beautiful happening when one acknowledges their mistake and repents for it? And even more marvelous when one is requited with forgiveness and accepted back, and loved? As for me, it is. The ability to rue or pardon the harms once vigorously and mindlessly induced is a bliss, which should be most valued. It is the very thing that proves human soul superiority over low passions and differs good-hearted, capable of real relations individuals from the ones weak in true love.

Another victory over innate passions is endurance in situations of severe distress. A lot of people in world history expressed such respectable and excessive strength of will. Starting with Socrates, who stood for his adherence for truth and refused to avoid his death sentence through bribed escape and ending with the beggar from my neighbourhood, who refused to overstep his principles not to steal in order to avoid starvation, a person can easily fill their list of spiritual guides and strive for being better. I am far from the idea that everyone can achieve similar volitive results, but it is something obviously and definitely peculiar to men – to keep their virtues even in great sufferings.

Yes, human grandeur does exist. I find it every time I see an individual sustaining victory over our imperfect human nature and doing the right thing. As Alfred Lord Tennyson once remarked: “The happiness of man in this life does not consist in the absence of, but in the mastery of his passions.”

ПОСВЕЩЕНИЕ

Веселин Ханчев

За да останеш, за да си потребен,
за да те има и след теб дори,
ти всяка вещ и образ покрай тебе
открий отново и пресътвори.
Пресътвори ги ти като лозата,
затворила пространствата в зърна,
като дървото в плод, като пчелата,
създала мед от пръст и светлина;
като жената стенеща, в която
по-траен образ дири любовта,
като земята връщаща богато
и облаци, и птици, и листа.
О, трябва всяка вещ да се изстрада,
повторно всяка вещ да се роди
и всеки образ, който в теб попада,
да свети с блясък непознат преди,
и мислите да правят в тебе рани,
мъчително и дълго да тежат
и всяка мисъл в тебе да остане
като зарастнал белег в твойта плът.
Как иначе това, което вземаш,
стократно оплодено ще дадеш
в горещи багри, в щик или поема,
в космичен полет и в чугунна пещ?
Как то ще стане дирене сурово
и кратък залез, и другарска реч,
и падане, и ставане отново,
и тръгване отново надалеч,
и ласка по косата и засада,
и хоризонти с мамещи звезди?
О, трябва този свят да се изстрада,
повторно трябва в теб да се роди
и всяка вещ и образ покрай тебе
сърцето твое да пресътвори,
за да останеш, за да си потребен,
за да те има и след теб дори.

Ах, бъдещето... Представях си се на средна възраст, с жена и две деца и
доходен частен бизнес. Какви картини рисуваше въображението ми! Щях да бъда достатъчно богат, за да мога да купя на децата породисто куче и всяка година да ги водя на море в чужбина; на жена си щях да подарявам прекрасни бижута, да я водя на романтични вечери в скъпи ресторанти, да си устройваме незабравими екскурзии на всяка годишнина от сватбата ни... О, да, щях да се наслаждавам на
израстването на децата ми, да ги приуча да мислят; щях да се оттегля с авторитет от бизнес средите и да прекарам спокойни старини...
Какво се обърка? Аз ли омотах конците на живота си или съдбата ми подложи крак? Не, не се провалиха плановете ми. Просто... не се развиха, както очаквах.

Вместо на 35 да имах семейство, аз не можех да си позволя да създам дом с жената на сърцето ми, защото развивах фирмата си и пестях всяка стотинка. Ожених се на 40, на 41 се роди синът ми. Вече бях улегнал, но не можех да отделям достатъчно внимание вкъщи, защото бизнесът не се управлява сам... И така трупах сътояние и обезпечавах хорaта, които обичах, а те се променяха с времето... Синът ми така и не позна що е пълното бащинско внимание, а съпругата ми забрави каква е топлотата на пълното отдаване.

Намерих си приятели, но и с тях не можех да прекарвам много време. Поне аз да бях доволен! Поне аз да изпитвах удолволствие от всички онези делови срещи и напрежение, с които бе изпълнен животът ми! Радвах се на парите и на успехите... но всъщност бях празен. И никъде в издигането си не намерих лек за тази празнота.

За това ли пропилях живота си? За тези лъскави залъгалки ли убих
детето в мен и преждевременно дадох път на възрастния??! Нима в това се превърнаха бляновете ми, нима в това се случи да бъде „успеха” ми?! И сега аз стоя пред студеното лъскаво огледало, вече оттеглил се от бизнеса. Поглеждам тези очи, видели много безсънни нощи и предизвикателства. Те ме гледат разочаровано. „Защо?”, питат ме те. „Защо”, питам и аз Бог. Защо не мога да изживея живота си отново? Нямаше да допускам грешките, породени от наивните
мечти, нямаше бавно да се самоубивам. Нямаше да се докарам до състояние, в което бих проклинал амбицията и бих дал път на инфантилността.

Право е казал поетът:„Всички искат да стигнат върха, без да си дават сметка, че истинското щастие се състои в начина, по който изкачваш стръмния склон”. Уви, аз не го послушах! Дано обаче поне някой амбициозен младеж го чуе и се спре, преди окончателно да изкове оковите, които безмислостно ще го завлекат в мъртвите дълбини на „щастието”. Моето щастие…

---------------

Мое есе по литература от миналата пролет... Както винаги за оценка и без зададена тема. Дали няма да свърша като героя от есето?? :S

Най-добрият ученик
/от Веселин Ханчев/

Той беше добър ученик.
Най-добрият в класа.

Седеше на първия чин;
до прозореца, вляво,
беше нисък на ръст,
с коса като пламък,
червена и права,
с цяло съзвездие лунички
върху двете страни.

Беше много добър ученик.
Знаеше всеки урок,
отговаряше точно и ясно,
не мълеше,
когато учителят,
питаше:
прав зад катедрата.
- Кои са царете от Второто българско царство?
- Къде се намират Азорските острови?
- Какво получаваме, когато прибавим
към натрия три молекули сребро?

Той беше добър ученик.
Най-добрият в класа.

Веднъж,
съвсем неочаквано,
влезе един офицер.
Прав зад катедрата,
офицерът посочи
първия чин до прозореца вляво,
и каза:
- Излез на дъската.
Ела.
Говори.
Отговаряй на всички въпроси
подробно и ясно.

Беше в час по мъчение.

От стената
като от черни килии
гледаха Ботев и Левски.
Върху празните чинове
седеше страхът
и подсказваше:
- Кои са ония,
с които си ходил на сбирка?
- Къде се намира
квартирата, дето се срещаше с тях?
- Какво си получил?
- Кому си го дал?

Беше в час по безстрашие.

Тои беше добър ученик.
Най-добрият в класа.
Излезе навън
пред дъската.
Косата му рижа изгря
върху нейното черно небе
с тебеширени облаци.
Лицето му
беше спокойно и ясно
под златните лунички.

Беше много добър ученик.
Най-добрият в класа.

Но нищо не каза.
На всички въпроси
отвърна с мълчание.

Мълчеше,
когато го питаха в класната стая.
Мълчеше,
когато навън го поведоха.
Мълчеше,
когато го туриха прав
до стената на задния двор.
Мълчеше,
когато последен звънец
удариха пушките.

Беше много добър ученик.
Мълча
и получи отличен

в час по безсмъртие.

Парадоксът на нашето време е, че имаме високи сгради, но ниска търпимост, широки магистрали, но тесни възгледи. Харчим повече, но имаме по-малко, купуваме повече, но се радваме на по-малко. Имаме по-големи къщи и по-малки семейства, повече удобства, но по-малко време. Имаме повече образование, но по-малко разум, повече знания, но по-лоша преценка, имаме повече експерти, но и повече проблеми, повече медицина, но по-малко здраве.

Пием твърде много, пушим твърде много, харчим твърде безотговорно, смеем се твърде малко, шофираме твърде бързо, ядосваме се твърде лесно, лягаме си твърде късно, събуждаме се твърде уморени, четем твърде малко, гледаме твърде много телевизия и се молим твърде рядко. Увеличихме притежанията си, но намалихме ценностите си. Говорим твърде много, обичаме твърде рядко и мразим твърде често.
Знаем как да преживяваме, но не знаем как да живеем. Добавихме години към човешкия живот, но не добавихме живот към годините. Отидохме на луната и се върнахме, но ни е трудно да прекосим улицата и да се запознаем с новия съсед. Покорихме космическите ширини, но не и душевните. Правим по-големи неща. но не и по-добри неща.

Пречистихме въздуха, но замърсихме душата. Подчинихме атома, но не и предразсъдъците си. Пишем по¬вече, но научаваме по-малко. Планираме по¬вече, но постигаме по-малко. Научихме се да бързаме, но не и да чакаме. Правим нови компютри, които складират повече информация и бълват повече копия от когато и да било, но общуваме все по-малко.

Това е времето на бързото хранене и лошото храносмилане, големите мъже и дребните души, лесните печалби и трудните връзки. Времето на по-големи семейни доходи и повече разводи, по-красиви къщи и разбити домове. Времето на кратките пътувания, еднократните памперси и еднократния морал, връзките за една нощ и наднорменото тегло и на хапчетата, които правят всичко - възбуждат ни, успокояват ни, убиват ни. Време, в което има много на витрината, но малко в склада. Време, когато технологията позволява това писмо да стигне до вас, но също ви позволява да го споделите или просто да натиснете „изтриване".

Запомнете, отделете повече време на тези, които обичате, защото те не са с вас завинаги. Запомнете, кажете блага дума на този, който ви гледа отдолу нагоре с възхищение, защото това малко същество скоро ще порасне и няма да е вече до вас. Запомнете и горещо прегърнете човека до себе си, защото това е единственото съкровище, което можете да дадете от сърцето си и не струва нито стотинка.

Запомнете и казвайте „обичам те" на любимите си, но най-вече наистина го мислете. Целувка и прегръдка могат да поправят всяка злина, когато идват от сърцето. Запомнете и се дръжте за ръце, и ценете моментите, когато сте заедно, защото един ден този човек няма да е до вас. Отделете време да се обичате, намерете време да си говорите, и намерете време да споделяте всичко, което имате да си кажете.

Защото животът не се мери с броя вдишвания, които правим, а с моментите, които спират дъха ни.

Роботизмът на хората

Welcome, my son, welcome to the machine.
Pink Floyd

Гледали ли сте „Матрицата”? Въпреки че съм гледал филма няколко пъти, всеки път откривам все по-мъдри послания в него. Този път особено впечатление ми направи една фраза: „Всяка програма се гради върху друга програма.” Уникално прост математически закон, нали! И все пак той е нещото, вдъхновило ме да напиша това есе.

Преди по-малко от 70 години човешкият род записа в историята си нещо уникално; нещо твърде ярко дори за нейните многоцветни страници; нещо, чиито следи още се личат в трудовете на всеки неонацист. Преди по-малко от 70 години 4 милиона души, основно от еврейския етнос, понесоха унижения, изтезания и смърт - всичко това напоено с отровата на жлъчната омраза. И всичко това, заради разбиранията на един луд.

Но не е ли този случай парадоксален?! Макар и изказани с умело ораторство и изкусни манипулативни техники, това си остават идеите на един луд. Хм. Откога човекът, да, този човек, венецът на Божиите творения, най-висшето същество, населяващо разнообразния ни свят, започна да се води по ума на психари? Ха, уви, винаги е било така.

През втората половина на 21 в. американският психолог Стенли Милграм започва да изучава човешката природа на подчинение, вдъхновен именно от зверствата по време на Холокоста и комунистическата диктатура на Сталин. Той става автор на един уникален експримент, но уникален не със своята сложност, а с резултатите, които дава. Експеримент, според който повечето хора са готови да се отвърнат от природата си и да извършат невероятни зверства, стига някой да поеме тяхната отговорност - т.нар. Авторитет.
Приблизително по същото време, тази материя разглежда друг психолог, Соломон Аш, който пък доказва, че явлението конформизъм (т.е. съгласуване с мнозинството) е присъщо отново на един голям процент от обществото.

Какво излиза? Този тъй нравствен човек, смятан дори за най-възвишен източник на разум в Ренесанса, се оказва, че по своето начало е една потенциална марионетка; марионетка дори на каузи, прекрачващи определението за човечност. Да, това сме ние – кукли на конци, които само чакат своя кукловод, който ще свали отговорността от плещите им и ще ги поведе към правилните идеи. Да, ние сме роботи.
И докато не спрем да бъдем такива винаги ще има Холокост, в една или друга форма и измерение. Дотогава винаги ще има хора, следващи извратени идеологии, просто защото нямат навика да отстояват своите собствени. „Всяка програма се гради на друга програма.”

Но как по дяволите да спрем да бъдем такива? Как, когато ни налагат чужд разум още от деца? Когато толкова много хора избират удобния и уютен път на конформизма пред очуканата самотна пътека на аутсайдерството? Уви, само силните духом се справят с бремето на различността. И именно тези силни духом често в последствие стават авторитетите, задвижващи механизма на нуждаещите се от водач на стадото роботи.

Ами другите? Една птичка пролет не прави...
Възможно ли е изобщо всички да започнат да мислят правилно, всички да бъдат достатъчно зрели духом – или ако не всички, то повечето? Един оптимист би казал: „Да, разбира се, все някога ще достигнем това ниво на нравствено съвършенство!” Друг, например аз, би казал: ”Не, не сме устроени да сме разумни в мнозинство.” А какво би казал ти? Какъв си ти изобщо? Сътрудник на властта или политически имигрант? Лъскава марионетка или захвърлена на боклука кукла със скъсани конци? Нормален ли си или си аутсайдер?

AKO

Ако владееш се, когато всички
треперят, а наричат теб страхлив;
Ако на своето сърце едничко
се довериш, но бъдеш предпазлив;
Ако изчакваш, без да се отчайваш;
наклеветен – не сееш клевети;
или намразен – злоба не спотайваш;
но… ни премъдър, ни пресвят си ти;

Ако мечтаеш, без да си мечтател;
ако си умен, без да си умник;
Ако посрещаш Краха – зъл предател –
еднакво със Триумфа – стар циник;
Ако злодеи клетвата ти свята
превърнат в клопка – и го понесеш,
или пък видиш сринати нещата,
градени с кръв – и почнеш нов градеж;

Ако на куп пред себе си заложиш
спечеленото, смело хвърлиш зар,
изгубиш, и започнеш пак, и можеш
да премълчиш за неуспеха стар;
Ако заставиш мозък, нерви, длани –
и изхабени – да ти служат пак,
и крачиш, само с Волята останал,
която им повтаря: “Влезте в крак!”

Ако в тълпата Лорда в теб опазиш,
в двореца – своя прост човешки смях;
Ако зачиташ всеки, но не лазиш;
ако от враг и свой не те е страх;
Ако запълниш хищната Минута
с шейсет секунди спринт, поне веднъж;
Светът е твой! Молбата ми е чута!
И главно, сине мой – ще бъдеш Мъж!

Ето и един алтернативен неримуван превод на Български:

AKO

Ако можеш да запазиш разума си,
когато всички около теб са го загубили
и те обвиняват затова.
Ако можеш да повярваш в себе си,
когато всички се съмняват в теб
и да приемеш тяхното съмнение.
Ако можеш да чакаш, без това да те изморява,
и лъган да не се занимаваш с лъжи,
и мразен да не се поддаваш на омраза
като в същото време,
нито да изглеждаш много добър,
нито да говориш твърде мъдро.

Ако можеш да мечтаеш и мечтите да не ти стават господар;
Ако можеш да мислиш, без мислите да са единствената ти цел.
Ако можеш да посрещнеш Успеха и Бедата
и да се отнасяш към тези две измами безразлично.
Ако можеш да понесеш да чуеш истината, която си изрекъл
изопачена от мошеници, направили от нея капан за глупци.
Или да видиш нещата, на които си отдал живота си сринати
и да се наведеш, и да ги изградиш отново с износени инструменти.

Ако можеш да направиш един куп от всички твои победи
и да ги рискуваш в игра на “ези или тура”,
и губейки да започнеш отново, от самото начало
и никога да не прошепнеш и дума за твоята загуба;
Ако можеш да заставиш твоето сърце, нерви и мускули
да ти служат добре още дълго след тяхното изхабяване
и така да се държиш, когато нищо не е останало в теб,
освен Волята, която им заповядва: "Дръжте се !"

Ако можеш да говориш с тълпата и да запазиш достойнството си,
или да живееш с царе, но да не губиш връзката си с обикновените хора.
Ако нито врагове, нито скъпи приятели могат да те наранят
Ако всеки разчита на теб, но не и твърде много.
Ако можеш да запълниш непримиримата минута
със 60 струващи си секунди сдържаност -
твоя е Земята и всичко по нея
и, което е повече - ти ще бъдеш Мъж, сине мой!

И оригиналът на английски :)

If

If you can keep your head when all about you
Are losing theirs and blaming it on you;
If you can trust yourself when all men doubt you,
But make allowance for their doubting too;
If you can wait and not be tired by waiting,
Or, being lied about, don't deal in lies,
Or, being hated, don't give way to hating,
And yet don't look too good, nor talk too wise;

If you can dream - and not make dreams your master;
If you can think - and not make thoughts your aim;
If you can meet with triumph and disaster
And treat those two imposters just the same;
If you can bear to hear the truth you've spoken
Twisted by knaves to make a trap for fools,
Or watch the things you gave your life to broken,
And stoop and build 'em up with wornout tools;

If you can make one heap of all your winnings
And risk it on one turn of pitch-and-toss,
And lose, and start again at your beginnings
And never breath a word about your loss;
If you can force your heart and nerve and sinew
To serve your turn long after they are gone,
And so hold on when there is nothing in you
Except the Will which says to them: "Hold on";

If you can talk with crowds and keep your virtue,
Or walk with kings - nor lose the common touch;
If neither foes nor loving friends can hurt you;
If all men count with you, but none too much;
If you can fill the unforgiving minute
With sixty seconds' worth of distance run -
Yours is the Earth and everything that's in it,
And - which is more - you'll be a Man, my son!

Rudyard Kipling

--------------------------------------

Габриел Гарсия Маркес се е оттеглил от публичния живот по здравословни причини - рак на лимфните възли. Състоянието му се влошава с всеки изминал ден. Прощалното писмо, което следва, бе изпратено от писателя на неговите приятели.

Ако Бог забравеше за момент, че съм една парцалена кукла и ми подареше късче живот, може би нямаше да казвам всичко, което мисля, но със сигурност щях да мисля всичко това, което казвам тук.

Бих придавал стойност на нещата не спрямо това колко струват, а спрямо това, което означават.

Щях да спя малко, да мечтая повече, защото за всяка минута, когато затваряме очите си, губим 60 секунди светлина. Бих продължил, когато другите спираха, бих се събуждал, когато другите спяха. Бих слушал, когато другите говореха и колко бих се наслаждавал на един хубав шоколадов сладолед!

Ако Бог ми подареше късче живот, бих се обличал просто, бих лежал по очи пред слънцето, оставайки непокрито не само тялото си, но и душата си.

Боже, ако можех, бих изписал омразата си върху леда и бих чакал да изгрее слънцето. Бих изрисувал върху звездите с вдъхновението на Ван Гог едно стихотворение на Бенедит, а песен на Шерат би била серенадата, която бих подарил на Луната. Бих поливал със сълзите си розите, за да почувствам болката от прегръдката им...

Боже, ако имах едно късче живот... Нямаше да оставя да премине дори един ден, без да кажа на хората, че обичам, че ги обичам. Бих накарал всеки мъж и жена да повярват, че са мои любими и бих живял влюбен в любовта.

На хората бих посочвал колко грешки правят, като мислят, че спират да се влюбват, когато остареят, без да разбират, че остаряват, когато спират да се влюбват! На малкото дете бих дал крила, но бих го оставил само да се научи да лети. На възрастните бих показал, че смъртта не настъпва в резултат на преклонната възраст, а в резултат на забравата. Научих толкова неща от вас, хората... Научих, че всички искат да живеят на върха на планината, без да знаят, че истинското щастие се намира в начина, по който изкачваш стръмния склон. Научих, че когато новороденото за първи път стисне в малката си длан пръста на баща си, го пленява завинаги.

Научих, че човек бива оправдан за това да гледа другия отвисоко само, когато трябва да му помогне да стане.

Винаги трябва да казваш това, което чувстваш и винаги да правиш това, което мислиш. Ако знаех, че днес би бил последният път, когато щях да те гледам как спиш, бих те прегърнал и бих се помолил на Господ да мога да стана пазител на душата ти. Ако знаех, че това ще бъде последният път, когато те гледам как излизаш през вратата, бих те прегърнал и бих ти подарил целувка. Ако знаех, че това е последният път, когато ще чуя гласа ти, бих записвал всяка твоя дума, за да мога да ги слушам отново и отново. Ако знаех, че тези са последните моменти, когато те виждам, щях да ти казвам “обичам те” и нямаше глупаво да мисля, че ти вече го знаеш.

Винаги има едно утре и животът ни дава и други удобни възможности, за да направим нещата така, както трябва, но в случай, че направя грешка и ни остава само днес, бих искал да ти кажа колко те обичам и че никога няма да те забравя.

Утре-то не е гарантирано за никого – нито млад, нито стар. Днес може да е последният път, когато виждаш хората, които обичаш. Затова не чакай повече, направи го днес, защото ако утре-то никога не дойде, със сигурност ще се разкайваш за деня, когато не намери време за една усмивка, една прегръдка, и беше много зает, за да направиш действителност последното им желание. Дръж тези, които обичаш, близо до себе си, кажи им шепнешком колко много имаш нужда от тях, обичай ги и се отнасяй с тях добре, намери време да им кажеш “извинявай”, “прости ми”, “моля те”, “благодаря” и всички думи, изразяващи любов, които знаеш.

Никой няма да се сети за скритите ти мисли. Поискай от Господ силата и мъдростта, за да ги изразиш. Покажи на приятелите си какво означават за теб.

Винаги съм ненавиждал обществените норми - тези окови, които са толкова ограничаващи, а тъй мъчно се отхвърлят! В последствие си дадох сметка, че човек не може да живее съвсем свободен на тоя свят - това би било равносилно на абсолютна изолираност от цивилизацията и в резултат - много по-трудно оцеляване.
Затова стигнах до решението моето възпитание и държание в обществото да бъде достатъчно съобразено с околните, за да не им пречи, но в никакъв случай да и не възпрепятства моето лично удобство, освен ако вредата за другите би била уважително по-голяма. Пример: всеки път като вляза в магазин аз съм много любезен с човека отсреща, защото това ще му повлияе положително във всеки един аспект, а за мен не предсталява никаква жертва, дори напротив. Но когато съм, да кажем, на театър не бих се лишил от удоволствието и навика да си кръстосам нозете, макар това да би подразнило доста народ, защото една малка част от косматия ми крак остава непокрита от дънките.

Основните причини да държиш на възпитанието и маниерите са две, поне по мое виждане - контрол над хората и/или страх от тях. Страхът сам по себе си е вреден и несправянето с него оставя индивидът по-слаб в проблемна ситуация. Манипулирането на масите пък е нещо колкото необходимо, поради простотата на болшинството, толкова и етически нередно. При всички случаи аз не желая да бъда контролиран и да се страхувам в неразумни количества, затова и най-естественото решение, за да го постигна е да не приемам и спазвам обществените разбирания изцяло.
И за това стана дума в спора с моя приятел. Споменах, че в ежедневието често ми се случва да стана обект на неприкрит присмех - дали за странен въпрос към учител, дали за склонноста ми да споря с преподавателите, дали за смешния ми "мляскащ" акцент в английския и пр. Отбелязах, че, разбира се, не обръщам никакво внимание на тези ситуации, а събеседникът ми отново бе много учуден. Логично е, каза ми, когато околните ти се подиграват да имат някакво основание да го правят, съответно най-вероятно правиш нещо грешно. Грешно?! Откъде-накъде болшинството ще определя кое е правилно и кое - не! Множеството, бидейки едно цяло, е най-лесно за манипулация - защо тогава трябва да се доверявам на неговите разбирания? Нещо повече: историята сочи как времената се менят, а с тях и нравите. Днес кебапчетата от котешко са противни, утре ще бъдат деликатес.

Аз имам едно специфично мнение за манталитета на западните общества. Хората там получават едно зубрашко, концентрирано в една област образование, което им вади хляба по-късно, тоест сторят ли каквото се иска от тях благоденствието им в бъдеще в подсигурено. От друга страна масовия потребител има ОГРОМЕН избор на всякакви стоки, при това обработени, нарязани и пакетирани, трябват им само 15 мин. в тигана, за да станат пълноценна вечеря. До какво води тази презадоволеност? До загуба на способности!
Значи предлага ти се следната матрица: вземеш ли една определена диплома - ще имаш работа, имаш ли работата - ще имаш пари и съответно достъп до всички тези удобни за употреба стоки. Резултатът от тази система? Губиш свободната воля и способностите си. Затъпяваш.
В не така далечното бъдеще тази порочна система ще работи само докато има централизиран орган да ръководи образованието, свободните работни места и наличието на стоки. А какво ще стане, ако това управление реши да наложи един определен ред? Нима свикналото да бъде водено и поставяно в норми население няма да му се подчини? А какво, ако този ред има за цел дороботизирането на хората за собствените му цели и ползи? Обществото би станало фабрика за работници.

Прекаленият ред механизира хората - проблемите са по-малко, респективно мисленето по тях започва да намалява, а когато си задоволен и нямаш за какво да се бориш, губиш смисъл от живота и се деморализираш. Честно казано, щастлив съм, че съм роден в държава, която е достатъчно развита, че да не живея в колиба, но и ежедневието създава достатъчно проблеми, че да не отвиквам да мисля. Искрено се надявам да вървим нагоре, но не и да стигаме скоро уредеността на западняците, защото ще добием и механизацията им; да не говорим, че ще заменим злободневните кавги на улицата с празното, но възпитано "How are you?".

Обществото е създадено с цел не само оцеляване, но и контрол, и възпитанието е един от способите му. Аз не искам да бъда контролиран.