Древний по происхождению род магнолий обособился в те времена, когда пчёл ещё не было, цветы этих растений приспособлены к опылению при помощи жуков: плодолистики достаточно жёсткие, чтобы избежать повреждения или поедания жуками. Ещё одним примитивным признаком у магнолий является отсутствие чётко выделяющихся чашелистиков и лепестков.

Найденным фоссилизированным экземплярам Magnolia acuminata около 20 млн лет, а другим обнаруженным растениям, несомненно принадлежащим к семейству магнолиевых - около 95 млн лет.

Магнолии - большие деревья. Ради своей красивой листвы и превосходных цветков некоторые виды разводятся как декоративные.

Листья по большей части многолетние, а потому магнолии относятся к вечнозелёным растениям. Околоцветник состоит из трёхлистной чашечки и 6-12 черепитчато налегающих друг на друга лепестков. Тычинок и пестиков множество; пестики расположены на веретенообразном удлинённом цветоложе. Плод состоит из множества не опадающих листовок, раскрывающихся со спинок. В каждой листовке по одному или по два семени с мясистой кожурой, висящих на длинном семеносце.

А вот и фото с места событий:

1.

2.

3.

4.

Качила съм текста на дипломната работа на тема "Европейският парламент в утвърждаване на демократичното начало в Европейския съюз" в секцията "Курсови работи" ето тук най-долу под номер 19:  http://petkantchin.wordpress.com/friends/vera/.

(c) Svoboda

Администрацията трябва да подобри специалност "Международни отношения" по следния начин:

1. Да намали бройката на приеманите всяка година студенти. Стотина "международници", излизащи годишно от прашните, затъмнени и безрадостни аудитории на северното крило на ректората, са твърде много за капацитета на трудовия пазар в нашата малка държава. Тези хора трябва да се пласират по международни отдели и отдели по евроинтеграция на министерства; във Външно и неговите структури, при много късмет (а вероятно и връзки) - по посолствата; евентуално, ако са по-амбициозни и след сериозни конкурси - в институциите на ЕС; в НПО-та от сектора; като технически персонал в посолства на други държави в България. Това е, ако държат да работят "по специалността". А там имат конкуренция от специалности МО и МИО в УНСС, от Европеистика в СУ, сигурно и в НБУ има подобни специалности, не съм проверявала, както и от един куп други не толкова пряко свързани специалности, чието завършване дава на човек възможност да търси работа в същата посока. Така че - аз предлагам СУ да се ориентира не към количеството, а към качеството.

2. Да се създадат най-сетне на практика бленуваните от поколения студенти МО потоци и групи. Това ще улесни неимоверно учебния процес. В момента той е силно затруднен особено по общотеоретичните дисциплини в първи курс, когато на лекциите присъства почти целият курс (а знаем, че аудитория 218, която обикновено се предоставя на долните курсове за по-масовите лекции, далеч не е с капацитет 100 души). Освен че трябва да се направят упражнения по доста базови дисциплини, за да има полза от тях, студентите трябва да са разделени на по-малки групи, поне 3, за да има по 30 души във всяка (макар и това да е много). Така ще се даде по-голяма възможност и на повече асистенти да започват своя път в университетското преподаване.

3. Да се направи по-адекватно разпределение на аудиториите за лекциите. Не е възможно курс от 100 души да изкара 2/3 от следването си в аудитория 291, която побира не повече от 50 души?!! Не мисля, че са направени искрени усилия за решаване на този проблем и съм сигурна, че може да се намери начин поне някои от лекциите да се провеждат в по-големи аудитории, каквито в Северното крило все пак има.

4. Достигам до нещо изключително важно - да се намали броят на задължителните дисциплини за сметка на броя на свободно избираемите! Ситуацията в момента е абсурдна - от около 13-14 варианта на изборни дисциплини за петте години ние сме длъжни да "изберем" 10 - какъв избор е това?! Освен това някои от изборните дисциплини, предвидени в учебния план, мистериозно отпадат в последния момент и кръгът на избора се стеснява до минимум, т.е. стига се до ситуация, в която щеш, не щеш трябва да си "избрал" всички изборни, за да можеш да ги докараш до 10. Ако ЮФ се притеснява, че няма преподавателски капацитет, за да поддържа толкова много изборни, решението е много просто - споразумение с другите факултети студентите от специалност МО да посещават релевантни техни лекции. Такива могат да се намерят и в Стопанския, и във Философския, и в Историческия факултет, и във ФЖМК, и във ФКНФ - същността на специалността е такава, че позволява доста свободно съчетаване на различни предмети в зависимост от интересите на студента. Студентите трябва да получат свобода да определят сами насоката на своето следване! Не зная как административно може да се уреди този въпрос, но едва ли е толкова сложно да се говори с администрациите на съответните факултети дали биха имали нещо против да институционализират такова сътрудничество и с преподавателите по съответните предмети дали биха имали нещо против да изпитват по 7-8 студенти повече на семестър. Така ще се разнообрази специалността и всеки студент ще бъде много по-мотивиран, след като знае, че може сам да си даде посока и нещата до голяма степен зависят от него. Разбира се, има основни дисциплини, които трябва да останат задължителни. Но голяма част от задължителните трябва да станат изборни.

Много ми беше драго да гледам напредъка на ремонта. Освен че е боядисана цялата сграда, оправен е покривът и е сменена дограмата навсякъде, са засадени много цветя, сложени са пейки и рампа за заключване на колела и в момента се правят няколко алеи. Само не ми хареса, че по съществуващите асфалтови алеи има паркирани коли. Също така и отзад не са забравили да посадят цветя - вижда се на последната снимка, въпреки че там рядко минават хора.

Влизах и отвътре да разгледам. Засега поне на първия и втория етаж аудиториите отвътре не са ремонтирани, но брат ми ми каза, че са ремонтирали по-малките учебни стаи в мазето и на тавана, освен това имат компютърни зали, където си казваш факултетния номер и можеш да ползваш компютрите. Вярно, че в днешно време доста хора имат компютри и Интернет вкъщи, но е абсолютно задължително и университетът да предоставя тази възможност.

Беше ми неудобно да питам разхождащите се по коридорите хора кой дава парите за ремонта. От проф. Станилов, който преди преподаваше в катедрата по геометрия, а сега е пенсиониран, разбрах, че парите ги било дало Американското посолство. Колегите в посолството обаче казаха, че това не било вярно. Нямам представа и за колко пари става въпрос, но сигурно за доста, защото сградата е бая голяма. Който и да е дал парите, мога да кажа само едно - браво! Въобще хората си имат и прекрасен сайт, който постоянно се ъпдейтва и върши истинска работа на студентите. Като го сравня със сайта на ЮФ, гордо рекламиран на таблото до канцеларията на ЮФ в Ректората и направо ми става смешно.

Кои са най-добрите в науката (от Ясен Пекунов, http://www.capital.bg/show.php?storyid=374198)

Световна класация разкрива най-престижните университети

В кои университети се прави голямата наука? Къде финансирането и квалификацията на персонала са достатъчно високи, за да получа Нобелова награда?

Тези въпроси занимават всеки млад изследовател, търсещ своето място. Същите проблеми би трябвало да занимават и европейските политици, които искат да създадат "общество, основано на знанието".

През изминалите няколко години Институтът за висше образование към Шанхайския университет Jiao Tong, Китай, разработва методология за подреждане на световните университети според тяхната научноизследователска дейност (http://ed.sjtu.edu.cn/ranking.htm). Класацията отчита само научния принос и не е показателна за образователното ниво, макар двата аспекта да са взаимозависими. Скоро бяха оповестени резултатите за 2007 г.

Критериите за оценка са основани на отдавна признати в науката показатели. При все това класацията е напълно коректна само за изследванията в естествените науки и е само донякъде обективна за икономическите и социалните дисциплини.

Резултатите

са въодушевяващи за САЩ и обезсърчителни за Европа. Очевидно Старият континент все така изостава научно, докато САЩ доминират в науката във всички отделни полета - медицина, материалознание, физика и математика, социални науки, инженерни науки. Американски университети заемат между 15 и 19 от първите 20 места в отделните дисциплини и 17 от 20 в общото класиране. В Европа доминират английските и германските университети, като Англия е единствената държава освен САЩ, която има повече от един университет в първите 50 за целия свят. Япония има един университет сред челните 20.

Данните предполагат интересни анализи. Китайските изследователи например виждат връзка между това, че 54 от стоте водещи световни университета са в САЩ, и факта, че 4.6% от световното население (това на САЩ) произвежда 27.4% от световния БВП (по данни на Световната банка за 2006 г.). Донякъде тази спекулация е оправдана, защото американските университети създават повечето нови технологии. Икономически погледнато, новите технологии увеличават парите с реално покритие (стока или услуга) в обращение, което автоматично води до повишаване на покупателната способност и стандарта на живот. Вижда се, че държавите с най-производителни икономики в света - Англия, Германия, Япония и т.н., имат сериозно развита научна дейност. Страни като Ирландия и Португалия вече доказаха, че инвестициите в създаване на нови технологии, т.е. в научни изследвания, предшестват и са предпоставка за икономически растеж. Подобно разбиране предизвика Европа да увеличи инвестирането в научния сектор. А неразбирането на тази тенденция е причина да няма български университет сред 500-те водещи в света.

Интересно е 76-ото място на Московския държавен университет (МГУ). Заради недалновидната си държавна политика Русия от десетилетия не е голяма научна сила. Анализът показва, че МГУ е толкова напред поради високите стойности на критериите за броя присъдени научни награди на учени от университета и на изследователи, които са завършили в него. Според тези показатели университетът е водещ в целия свят. Лошата публикационна активност обаче сочи, че скорошните си Нобелови награди руските учени са взели като емигранти изследователи в други университети. Доста високият ранг на МГУ е пример за недостатъчната обективност или поне съвременност на изследването.

Лидерът САЩ

не изненадва никого в научните среди, където е прието да се смята, че ако си умен и амбициозен, отиваш в Америка. Все пак какво освен изтичането на мозъци поражда драстичната разлика между САЩ и останалия свят? На първо място това е традицията, обществената ангажираност и подкрепа. Да си учен в САЩ е престижно и добре платено за разлика от останалия свят. Държавните инвестиции в науката са огромни: САЩ отделят за нея повече пари от цяла Европа. За сравнение - научният бюджет на САЩ за 2007 г. е 137 млрд. долара, докато целият на ЕС за периода 2007 - 2013 г. (Седма рамкова програма) е 54 млрд. евро. Разбира се, европейските национални донори допълнително увеличават тази сума, но във всички случаи тя е много по-ниска от инвестираната отвъд океана.

Филантропската подкрепа, която е почти непозната в останалия свят, също има огромно значение в САЩ. Там е прието богатите да даряват огромни суми за наука. Традицията датира от времето на благотворители като Джон Хопкинс (с чиито пари е основан едноименният университет), Андрю Карнеги (Carnegie-Mellon University) или Хауърд Хюз (Howard Hughes Medical Institute, HHMI), които раздават огромните си богатства още приживе. Всяка година частни лица, като например кметът на Ню Йорк Майкъл Блумбърг, даряват стотици милиони долари на изследователите. Бюджетът на неправителствения HHMI за 2007 г. е над 16 млрд. долара. Учените допълнително са подкрепени от връзката между индустрията и университетите. Университетите непрестанно разработват технологии за корпорациите, които се превръщат в патенти. Не е чудно, че множество американски учени са милионери, а университетите - милиардери. В останалия свят като цяло изследователите са доста зле платени, макар също да са умни и квалифицирани.

Американската наука дължи успеха си и на образованието, което е много по-гъвкаво и практично от европейското. Както и на привличането на мозъци от целия свят. Подобно неравновесие в силите и липса на конкуренция обаче не е от полза за никого както икономически, така и културно. Време е Европа да се събуди и усилията за промяна на статуквото да не бъдат локализирани само в няколко държави.

--------------------------------------------------------------------

Ето тук е таблицата с Топ 20 университетите в света според китайското изследване:

http://www.capital.bg/showimg.php?filename=oo_374396.jpg. Има грешка в пай чарта с европейските университети в Топ 100 на света, ама нищо.

--------------------------------------------------------------------

Ето и втората статия:

В очакване на ренесанс (от Ирина Новакова, http://www.capital.bg/show.php?storyid=374197)

Висшето образование в Европа никога не е било на толкова ниско ниво и вече изостава не само от Америка, но и от Индия и Китай

Всеки страничен наблюдател би завидял на студентите в Лайденския университет в Холандия. Университетът, един от първите в Европа, притежава прекрасни старинни сгради, обрасли с бръшлян и пропити с история.

По сводестите им коридори са се разхождали Айнщайн и Мария Кюри, а на изумрудените поляни под готическите им сенки са седели с учебник не един или двама европейски крале. Но идилията е измамна - поглед в класните стаи показва, че отвътре старинните сгради съвсем не изглеждат толкова впечатляващи. Компютрите са стари, библиотеките - бедни, а най-добрите преподаватели обикновено преподават на няколко места и затова част от курсовете се водят от студенти докторанти.

Тези проблеми съществуват в повечето европейски университети и са още по-крещящи в тези от тях, които нямат късмета да се помещават в старинни дворци. Някога люлка на новите идеи и просвещението, днес академичните институции в Европа са в

Безспорна криза

Няколко актуални класации на най-добрите световни университети поставят в челната двайсетица само два европейски университета - "Оксфорд" и "Кембридж". Почти всички останали места са заети от американски училища. Качеството на изследванията в Европа също запада - до средата на миналия век 73% от получателите на Нобелова награда са работили в европейски университети. В последното десетилетие едва 19% идват от европейската академична общност.

Според изследване на Центъра за европейска реформа университетите в Европа са неспособни да предложат интелектуалната и креативна енергия, от която се нуждае бавно развиващата се европейска икономика. Те не могат да привлекат академичен талант и губят най-добрите си преподаватели, които предпочитат по-високите заплати и добрите условия за научна работа в американските университети.

Отдавна не е новина, че академичните институции в САЩ задминават европейските във всяко едно отношение, но тенденцията е, че без реформа Европа скоро ще изостане и от Азия. Неотдавна европейският комисар по образованието Ян Фигел предупреди, че само след десет години Китай и Индия ще предлагат по-качествено висше образование от най-добрите училища в Европа. "Университетите ни ще загубят най-добрите си студенти, а Европа ще загуби инвестиции и работни места", предупреди Фигел.

Според изследване на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР) в областта на висшето образование Европа вече се състезава именно с новите глобални фактори като Индия, Китай и Южна Корея, които предлагат високо качество на обучението на ниски цени. "Това променя изцяло правилата на играта", твърди изследването.

За разлика от Европа, където

Липсата на средства

и за чуждестранните студенти, които са важен източник на приходи. Два пъти повече европейци учат в САЩ, отколкото американци - в Европа.

Особено в областта на точните науки и технологиите Европа не може да предложи високото ниво на американските институти, към което се стремят и Индия и Китай. Двете азиатски страни отчитат годишно увеличение на чуждестранните си студенти с 10% и масово въвеждат програми на английски език, за да привлекат още повече. Те произвеждат около 2 млн. висшисти на година, много от които с дипломи по технологии и иновации, които впоследствие запълват липсващите кадри в ЕС. Ако тази тенденция продължи, бизнесът просто ще отиде там, където са специалистите, вместо да ги привлича в Европа, предупреждава Фигел.

Изходът за европейските институции е да излязат от летаргията и академичната разсеяност и да предложат пазарни продукти, за които има реално търсене. Въпреки че специалистите спорят за конкретния начин, по който да стане това, докладът на ОИСР изразява общото мнение, че управлението трябва да се повери на мениджъри, а не на академици. В момента американските държавни университети годишно инвестират двойно повече средства във всеки студент от европейските, въпреки че цените им са съпоставими. Освен това институциите трябва да се откажат и от неефективната система да предлагат дипломи по всичко - от селскостопански машини до право, а да се специализират в определена област. Трябва да се инвестира повече в качествени и достатъчно на брой преподаватели. Повечето академици се занимават и с научен труд на фона на преподаването си. Това трябва да се стимулира, за да бъде наваксано изоставането в областта на откритията и иновациите.

Но най-трудно преодолимият проблем са парите. Трудно е да се убеди едно правителство да отдели двойно повече средства за дългосрочна инвестиция, която няма да се възвърне навреме за следващите избори. Почти толкова трудно е да се убедят студентите, че ако искат качествено образование, трябва да са готови да плащат за него, както правят колегите им в Бостън, Мумбай и Пекин.

-----------------------------------------------------------------

Нямам време сега да се впускам в разсъждения по статиите. Само едно нещо искам да отбележа - независимо от противоречивата политика на държавата САЩ и злорадството от всички краища на света за интелектуалната нищета на американския народ, неоспорим факт е всичко казано в тези две статии за предимствата на американското висше образование. В САЩ има изключително високообразован елит, да не говорим, че водещи фигури във всички сфери на живота от най-различни краища на света получават образованието си в американски университети, просто защото те са най-добрите в света. Недоволните от американската пропаганда и индоктриниране, правено възможно от факта, че всички топ личности на чужди държави се образоват в САЩ, да се научат да правят образование и наука като САЩ в собствените си държави, да вземат ноу-хауто и след като толкова не им харесва американската външнополитическа идеология, да се опитат да изместят САЩ от върха, реализирайки на практика слогана "Икономика, основана на знанието".

Образование и наука се правят с далновидност, желание и (няма начин) с пари. Тъй като съм учила и в САЩ, и в Европа, мога да потвърдя наличието на пропаст в качеството на образованието в Стария и Новия свят. А тук става въпрос за изоставане на най-развитите европейски образователни системи - тези на Великобритания, Германия, Франция. Което само може да ни доведе за пореден път до извода колко плачевно е състоянието на висшето образование в България. 

Проблемът на висшето образование не е в липсата на пари (в-к Капитал, брой 22, 4 юни 2005)

Георги Мечкаров, студент в Duke university, САЩ

Пиша ви по темата на броя за висшето образование в България, публикувана в бр. 21 на „Капитал". Радвам се, че сте повдигнали въпроса, и смятам, че когато се дискутира реформата в българското образование, е добре да бъде чут гласът и на студентите в западни университети.

Мога да заявя, че разликите в образованието в България и в Америка са огромни. Може би най-голямата и основна разлика е в количеството работа, която всеки студент има. Например в Дюк (Duke University, Северна Каролина), където аз следвам, тя е с пъти повече от количеството материал за учене, което има българският студент, дори и в най-престижните специалности на най-престижните университети в България.

Дори и самите думи, които използват студентите в България и САЩ, показват разликата. В България по време на сесия всички учат, зубкат, четат и т.н. Докато при нас в Дюк се казва просто, че имаме много работа за вършене. Студентите в САЩ приемат образованието като работа, която трябва да се свърши, и я вършат по същия начин, по който ще вършат работата си, след като завършат - изпълнително и много отговорно. Докато поне според моите лични наблюдения в българските университети доминира мнението, че образованието е просто надлъгване с професора или асистента.

Като казвам, че студентите не се отнасят отговорно към работата си, далеч нямам предвид, че те са виновни за ситуацията. Аз лично съм бил свидетел как студенти от много елитна специалност (тоест с много висок приемен бал) се разбират с инструктора си да не посещават лекции, но въпреки това да получат шестиците. В резултат на това никой не „работи", асистентът си получава хонорара, студентите - отличните бележки и всички са доволни. А това е нещо, което гарантирам, че никога не може да се случи в който и да било от американските университети. Или поне тези от top 50.

Но дори и когато няма такова негласно споразумение, системата в България е все още много архаична. Например т.нар. устен изпит е най-голямата пародия на образование. В Америка такова нещо в днешно време не съществува никъде - понеже се е доказал като изключително неефективен и субективен метод за оценяване. А в България може би поне 60-70% от изпитите в университета са на този принцип.

Друга разлика е форматът на оценяване. Ще дам пример. Този семестър вземах „Статистика" в Дюк. Формата на оценяване беше следната:

Финален изпит 20%
Първи междинен изпит 20%
Втори междинен изпит 20%
Работа в клас* 20%
Лабораторна работа 10%
Проект 5%
Web задачи** 5%

За да бъда сигурен, че имам шанс да не ме скъсат, трябваше да отделям средно по 10-12 часа на ден, за да се подготвя. Подготовката за трите изпита, които са накъсани на равни разстояния през семестъра, е съвсем отделна. Всеки студент взема по още минимум три такива курса със същото натоварване. В България в специалност „Стопанско управление" и „Икономика" в Софийския университет, както и в почти всички специалности в УНСС, вземат същия предмет „Статистика" през втората година. Там системата е следната:

Финален изпит
пред професор
или асистент - 100%

В резултат на това дори и някой да е бил последователен, колкото всеки студент в Дюк е длъжен да бъде, това няма никакво значение, защото всичко зависи от финалния изпит и всички съпътстващи го субективни фактори (особено ако е устен).

Когато преди година говорих с един български професор, той ми каза, че тези разлики се дължат на това, че в Дюк образованието струвало 160 000 долара общо, а в Софийския университет студентите плащали общо към 900 лева. Според мен обаче това не може да е никакво оправдание, защото освен чиста проба мързел от страна на професорите не може да има друга причина, поради която да не спират с абсурдните устни изпити и да не дават много повече работа през семестъра.

Излиза така, че и студентите са доволни (за това, че нямат много работа), и преподавателите са щастливи (за това, че не трябва да проверяват нищо). В крайна сметка студентите вземат дипломите и се оказва, че никой работодател няма вяра на фалшивите шестици в тях. Излиза, че в краткосрочен план всички печелят малко, а в дългосрочен план всички губят много.

За да се промени тази система, не са нужни пари, защото има много елитни държавни университети, където образованието пак е почти безплатно, но стандартите са далеч по-високи от тези в България.

*In-class problems - кратки тестчета в началото на всеки учебен час
**Web problems - отговори на въпроси, които трябва да бъдат пратени в електронен формат на професора не по-късно от 10 минути преди започването на всеки час

Статията твърди, че основен проблем на висшето образование в България е не липсата на пари, а професорският мързел, изразяващ се в нежелание да се промени архаичната и субективна устна форма на изпитване, която преобладава в българските университети. Такъв е възгледът на автора. Абсолютно съгласна съм с едно - погрешно е крайната оценка по даден предмет да се формира чрез една-единствена форма на оценяване - била тя писмена, или устна. Не мога да застана категорично срещу устната форма на изпитване, защото не смятам, че писмената чрез тестове е безотказно по-добрият вариант. Не смятам и, че писмена форма на изпитване чрез отговор на наизустен от учебника въпрос по конспекта, формулиран точно така, както е в конспекта, насърчава интелектуалното развитие на студентите и развива способностите им за индивидуално мислене. Така както стоят нещата в момента в СУ, нито устната, нито писмената форма на изпитване е ефективна. И двете в сегашния си вид дават шанс за преписване и стимулират несериозно отношение. Твърди се наистина, че устното изпитване е не само субективно, но и често дава грешни впечатления за знанията на студентите, защото има хора, които се притесняват да говорят в обстановка, в която от казаното за 5 минути зависи оценката им за работата през цял един семестър и често не успяват да разкрият истинските си способности. И наистина само като си представя обстановката, в която протичаха устните ни изпити - малък професорски кабинет, вътре натъпкани десетина души, през лятната сесия жегата е невъобразима, някои професори пушат, преди това си чакал около 3 часа отвън, за да влезеш да те изпитат, говориш пред другите, не можеш да се съсредоточиш - това не е най-благоприятната обстановка, за да покажеш колко много си научил. Много съм се чудила как издържат и професорите - цял ден, а понякога и два-три, да слушат едни и същи отговори на едни и същи въпроси, как не им омръзва не знам, на мен ми изглежда по-голямо мъчение отколкото проверяването на писмени работи. От друга страна обаче пълното премахване на устните изпити, поне за нашата специалност, а мисля и за хуманитарните специалности като цяло, не би било правилно. За нас е важно да можем да се изразяваме правилно, свързано и логически обосновано под напрежение, да сме в състояние да обясним нещата, защото така доказваме, че ги разбираме. Дори в точните науки това ми се струва важно - един математик трябва да може да докаже дадена теорема не само писмено, но и устно - ако този човек някой ден стане преподавател, нали ще трябва да прави именно това ежедневно пред десетки студенти.

Решението на проблема е не в премахването на едната или другата форма, а в усъвършенстването им, така че да се отлепим от дъното, на което се намираме в момента. На писмените изпити може да се съчетават тестови въпроси от затворен тип с такива от отворен тип, в които се изисква писмен отговор в няколко параграфа. Въпросите да не бъдат директно повторение на тези от конспекта (които пък толкова често са директно повторение на съдържанията на книгите на професорите - Орлин Борисов да ме прощава), а нещо по-сложно - комбинация от няколко въпроса, да провокират мисленето на студента, да се види, че може да мисли извън рамките на строго теоретичния материал, да комбинира отделните компоненти на наученото, да анализира и т.н. Така формулирани въпросите ще снижат възможността за преписване (и то по най-елементарни начини, направо от учебника или чрез царски пищови - Орлин Борисов отново да ме прощава). Ето примерни въпроси, задавани на междинни и финални тестове по предмета "Теория на международните отношения" в МИТ:

Midterm Exam
Please answer 2 of the 3 questions below. Do not write more than 7 pages on each. In your answers, please identify and draw on the key references as needed:

1. What is 'international relations theory'? What 'uses' does IR theory have, if any? Please respond and illustrate with reference to specific examples of (a) theory and (b) reality.

2. Please review and assess the key features of evolutionary theories and please identify the criteria you use for review and for assessment. To what extent is this a useful 'addition' to IR theory? Please answer with reference to specific literatures and examples.

3. What are the major gaps in international relations theory? What criteria would you use to make that determination? Please discuss with reference to three specific examples of 'theory' and 'applications' in international relations.

Final Exam

Please answer 2 of the 3 questions below. Do not write more than 7 pages on each. In your answers, please identify and draw on the key references as needed:

1. Compare and contrast key perspectives or theories on international conflict. How relevant are these to the dynamics of the 21st century? What criteria would you use to make that determination? Why? Please answer with reference to specific literatures and examples.

2. Please review and assess the key features of evolutionary theories. What contributions, if any, do they make to IR theory? Please identify the criteria you use for review and for assessment. In your essay, please refer to specific studies (theory and applications) and highlight their individual 'position' in the relevant literature.

3. What does 'globalization' bring to the study of international relations? Does this concept provide insightful additions or an added confusions? Please answer with reference to specific literatures and examples.

Източник: http://ocw.mit.edu/OcwWeb/Political-Science/17-420Spring2003/Exams/index.htm

Никога, абсолютно никога, и това дебело го подчертавам, не са ни задавани такива въпроси на нито един изпит от следването ни по Международни отношения. Дълбоко се съмнявам, че повече от 5 души от курса ни, състоящ се от над 100 души, ще могат да отговорят задоволително на тези въпроси, въпреки че сме изучавали същата дисциплина, и то в пети курс - определено не бих се причислила към тези 5 души.

Устните изпити също могат да бъдат усъвършенствани чрез разнообразяване на задаваните въпроси, както и увеличаване на броя на задаваните въпроси, за да се елиминира изпитването единствено върху един или два въпроса от целия материал. Студентите трябва да свикнат, че не е необходимо да научат наизуст и да си изчуруликат всичко, което пише в учебника или лекциите по даден въпрос, а да са готови да отговарят на неочаквани въпроси, от най-различни области. Устните изпити, разбира се, би следвало да са само част от начина на формиране на оценката. Далеч по-важно за подобряването на способностите на студентите да изразяват мислите си и да говорят добре е участието в дискусии по време на лекция, когато всъщност наистина имат шанс да се научат да бъдат добри оратори, които не се свенят да вземат думата пред своите връстници. Дори и с риск да се оплетат, да не кажат нищо, да изкажат твърде крайни мнения, да се покажат като бездарници, преподавателите са длъжни да окуражават студентите да говорят и това, че не го правят, е по моему един от най-големите им грехове.

Защо не се получава така желаната в българските университети промяна? Толкова ли е трудно и ние като на запад да достигнем до по-балансиран метод на оценяване, който включва различни компоненти и разнообразни задачи за изпитване на уменията и знанията на студентите? Толкова ли е трудно професорът на първата лекция да каже: "Драги студенти, тъй като сме се събрали тук за един семестър да научим нещо, смятам да направя оценяването на вашите знания по-разнообразно и да направя учебния процес малко по-вълнуващ за всички нас. Оценката ви по предмета ще се формира по следния начин: участие в дискусии по време на лекция - 15 %, кратки тестове в началото на всяка втора лекция - 10 %, междинен тест - 20 %, курсови работи от 5 страници - 20 %, финален тест (писмен или устен по избор на студента) - 35 % (други форми на оценяване могат да бъдат групови проекти, презентации)."??? Не, не е толкова трудно. Съжалявам, че трябва да достигна до същия извод като автора на статията на в-к Капитал. Не бих употребила думи като "чиста проба мързел", но бих казала, че се получава болестна комбинация от апатия, умора от живота, нагаждане към лесното и удобното, липса на инициативност, нежелание да дадеш преди да си получил (т.е. преди да са ти направили заплатата поне толкова, колкото на професорите в Дюк). Мисля, че е достатъчно един човек да повлече крак и нещата ще потръгнат. Ще се види, че лекциите при този преподавател ще станат по-посещавани от тези на всички други, а студентите ще го уважават. Не знам какво по-ценно би могло да има за един преподавател от това да бъде почитан и обичан от своите студенти, мисля, че и нашите професори винаги това са желали, но вълчите времена, липсата на желание, беднотията, омагьосаният кръг притъпиха и техните усещания през последните години, също както усещанията на цялото ни общество.

За завършек по-долу копирам мнението на един от участниците във форума на СУ по същата тема, която споменах в началото. Радвам се, че има български студенти, които са наясно какво е необходимо да се промени, за да заработи по-добре системата. И това не са грандиозни макрореформи, а неща, които би следвало да се спазват независимо дали университетът е държавен или частен, независимо дали сам определя броя на приетите студенти и таксите за обучение или не. То всъщност ако преподавателите и студентите не се научат на тези мънички неща, не започнат да възприемат насериозно ролите си в образованието, никога нищо няма да се промени, колкото и реформи да правим, моделирайки висшето образование по пазарен модел.

Вече изказах възгледите си как би следвало да бъдат формулирани въпросите на писмените изпити, не смятам, че развиването на всички въпроси от конспекта е правилен подход, по-скоро въпросите трябва да са така зададени, че за да им отговори студентът да трябва да покаже знания по цялата материя, вникване и разбиране, което ще му позволи да отговори добре на въпросите и без да притежава феноменална фотографска памет за запомняне на всяка страница от учебника. По точки 1 и 2 по-долу съм писала и преди, по 5 и 6 подкрепям.

Ето го и мнението:

КАК ДА НАПИШЕМ ДОБРА КУРСОВА РАБОТА

Можете да я намерите и в частта "Полезни документи". Надявам се, че ще бъде интересна и полезна на всеки, който се интересува как да подобри процеса на писане в университета, както и качеството на крайната продукция. Съдържа практически съвети, които може и да са очевидни за някои, но са систематизирани на едно място и мисля, че почти всеки би могъл да научи нещо ново. Смятам, че подобни съвети трябва да са в основата на висшето образование и задължително да се предоставят на студентите в отделна въвеждаща дисциплина в първи курс (заедно с други неща като академична почтеност, запознаване с плагиатството и начините за избягването му, както и правилно цитиране на източниците) или като елемент от други дисциплини по лична инициатива на преподавателите, за да може студентите да започнат да придобиват култура на писане още с влизането в университета.

1. American Foreign Policy - from British-American War to World War II - това е пейпър от 2003 от Университета във Вермонт по предмета "Външна политика на САЩ", покриващ в общи линии периода от създаването на САЩ до пускането на бомбата над Хирошима и Нагасаки.

2. American Foreign Policy - Twentieth Century - това е финален пейпър по същия предмет, покриващ XX и началото на XXI век - от края на Първата световна война до войната в Ирак.

3. The Church-State Relationship in Bulgaria: Historic Overview and Current Developments - пейпър по предмета "Религията и либералната демокрация".

4. What is the proper behavior of religious believers in a liberal society? - кратък отговор на въпроса "Кое е подходящото поведение на изповядващите дадена религия в либерално-демократичното общество?", който анализира възгледите на двама американци.

5. The Nation as a Fusion of Individual Will and Collective Consciousness - кратък пейпър по предмета "История на Източна Европа" - курсовите по този предмет най-много си ги харесвам, макар и да са кратки, най-много съм мислила по тях.

6. The (Im)possibility of Liberation With(out) Humor - за ролята на хумора като механизъм за справяне със сивата сериозност на комунистическите режими.

7. Jan Gross’ Challenge on Comfortable Polish Self-definitions - гледна точка към книгата "Съседи" на Ян Грос, описваща изтребването на евреи в полското градче Йедвабне по време на Втората световна война.

8. The Sources of Democratization - това е част от една по-обширна курсова работа за процеса на демократизация в Бразилия, която разглежда корените на демократизацията от теоретична гледна точка.

9. Brazil’s Transition to Democracy - цялостна курсова работа, проследяваща прехода към демокрация в Бразилия.

10. Problems of Authentication in Reference to “The Handmaid’s Tale” and “Wide Sargasso Sea” - тъй като литературата ми е хоби, ето една курсова работа от класа по "Постколониална англоезична литература". Този клас ме накара да погледна на литературните анализи по друг начин и да започна да ги харесвам въпреки обичайната им помпозност:) В тази курсова работа са разгледани книгите "The Handmaid'a Tale" на Маргарет Атууд и "Wide Sargasso Sea" на Джийн Рис (втората е продължение - или по-скоро пролог - на прочутата "Джейн Еър") от гледна точка на проблема за истинността и автентичността на личния разказ на говорещия.

11. A Mouth with Which to Begin - the Language of Power and the Power of Language in Postcolonial Literature - тази курсова работа разглежда още три екземпляра на следколониалната литература - "The Book of Secrets" на М.Г. Васанджи, "Under the Tongue" на Ивон Вера и "In the Skin of a Lion" на Майкъл Ондаджи (автор и на романа "Английският пациент", по който бе направен световноизвестният филм) - пиша заглавията на английски, защото не съм сигурна дали книгите са издавани на български. В работата разглеждам призмата, през която всеки роман пречупва връзката между словото и властта.

12. Филипинският конфликт след 1965 и правителствената политика по него - това е от предмета от трети курс "История на Азия", воден от проф. Христина Мирчева.

13. Мултинационална Чехословакия и нейните етнически проблеми по време на Първата република (1918 - 1938) - това е по "История на Централна Европа" при доц. Искра Баева.

14. Политиката на Германия по признаването на независимостта на Словения и Хърватска - по "История на балканските народи" при проф. Иван Илчев. Разбира се, курсовите ги чете асистентът му, но поне ги прочете!

15. Романтичното начало на европейската интеграция: Европейската отбранителна общност и Европейската политическа общност - по "Европейско политическо сътрудничество и интеграция" с Юлия Захариева.

16. Adding Flesh to the Skeletal Framework: Historical Institutionalism’s Challenge on Intergovernmentalist Accounts of European Integration - тази работа я писах докато бях във Франкфурт (Одер) и си я смятам за най-приближаваща се до истинска научна разработка. Направо си е готова за гръбнак на дипломна работа:) Мисля, че около месец се бъхтах над нея, а другите българи във Франкфурт ми се чудеха с кой акъл се мъкна през ден до библиотеките в Берлин да си търся материали. Само жалко, че така и не си получих рецензията от проф. Найер, а даже май и сертификата за целия курс "Теории и мета-теории за европейската интеграция" (който беше безкрайно интересен) така и не си го получих, по вина или на Български пощи или на отговарящите за програма Сократ в СУ...

17. Руският революционен тероризъм и великите реформи на Александър II - това е последната ми по-обемиста "продукция" от тази пролет по "История на Русия". Темата ми беше много вълнуваща, но със самото писане май не се справих много добре.

18. Аналитична оценка на идеите на Збигнев Бжежински за световната сигурност - това го качвам най-вече, за да си погъделичкам самочувствието, понеже Георги Стефанов каза, че била една от най-хубавите "аналитични справки" по Международна сигурност за цялата година...

Хм, като гледам доста се оказаха курсовите работи. Няма да е зле някой ден да седна да си припомня какво пише в тях:) Нови попълнения не се очакват скоро, защото студентската ми кариера е към края си - най-много дипломната да се появи тук след време.

19. Ето и последното попълнение - дипломната работа! Европейският парламент в утвърждаване на демократичното начало в Европейския съюз - за който има нерви да я чете, може да намерите нещо полезно вътре, а и бях обещала да я кача.

Упражненията по История на международните отношения бяха забутани в една стая някъде в Биологическия факултет, до която се стигаше през невероятни катакомби. В крайна сметка тези упражнения, макар и твърде негъвкаво структурирани, имаха някаква полза. Подходът на докторантката не се различаваше много от подхода на учител към ученик в средното училище, което в определени случаи ме дразнеше, но като се замисля е по-добре от липсата на всякакъв педагогически подход при провеждането им. Спомням си, че бяхме разделени на групи (което беше смислено при толкова голям курс) и четяхме разни договори, примерно конвенцията от Монтрьо за режима на Босфора и Дарданелите, и после ги обсъждахме. Всъщност обсъждане не е точната дума, защото истинска дискусия никога не се получаваше. Ние в нашата учебна система рядко проявяваме желание и намираме смисъл в това да мислим на глас пред своите съученици/състуденти и да създаваме върволица от допълващи се, тласкащи напред мисленето на цялата група и предизвикващи нови и нови отговори мнения. Мисля, че е по-скоро чиста апатия, отколкото страх от това да не се изложим пред останалите. Спомням си, тази година присъствах на една лекция по История на черноморския район, това е избирателна дисциплина, която не бях взела предните години и сега си я догонвах заедно с второкурсниците. Преподавателката и друг път ми е правило впечатление разказва увлекателно и има доста познания. Имаше едно момиче от Украйна и понеже в лекцията ставаше въпрос отчасти за Украйна, момичето постоянно се намесваше и разказваше интересни неща, явно беше чела по тези въпроси. Преподавателката за някои неща не беше съгласна с нея, но беше много доволна, че момичето взимаше участие и оживи лекцията. Нейната активност обаче не подтикна никой от колегите й да вземе участие.

Импровизираните упражнения, които имахме по История на балканските народи, всъщност си бяха лекции, само че представени от докторанта. Помня, че веднъж беше поканил свой приятел и колега, вече издал доста публикации и доста компетентен поне според нашия докторант, който да ни изнесе лекция. Не си спомням как се казваше, нито какво ни е говорил, което е индикация или за лошата ми памет или за факта, че не е казал нищо съществено.

По Международна сигурност бяха най-добрите упражнения, които сме имали. Както се оказа, те бяха всъщност по-скоро по Международно публично право, не покриваха учебния материал по Международна сигурност и нямаха никакво влияние върху оценките, въпреки усилията, които положи докторантът (не знам дали беше докторант де, ама не знам как да го наричам - абе Динко се казваше). На първото упражнение имаше около 15-20 души от курса. Когато се разбра, че упражненията всъщност не влияят на предмета Международна сигурност, колегите спряха да ги посещават, идваха по 4-5 души. А упражненията наистина от всичко, което сме имали и като упражнения, и като лекции, най-много се приближаваха до представата за обучение със силно изявен дискусионен елемент. Динко ни изпращаше предварително по мейл по 1-2 статии, които да прочетем като подготовка за следващото упражнение. Винаги идваше с предварително съставен (печатно, не ръкописно) и отпечатан на около три страници план, много добре знаеше какво иска да обсъди с нас и какво иска да ни накара да разберем, задаваше въпроси и ни караше да говорим. Обаче наслоеното с години мълчание и незаинтересованост си казваха думата. А дори и ако искахме да говорим, усещахме (т.е. аз за себе си, за другите не знам), че ни липсва подготовка и ненаученото в продължение на четири години ни пречи да бъдем на ниво и да извлечем максимална полза от дискусията. Като прибавим към това и липсата на посещаемост след като се установи, че упражненията не служат за нищо, ефектът от тях бе нищожен в края на следването ни и си останаха предвестник на едно по-хубаво, недостижимо за сега бъдеще. Такива упражнения трябваше да имаме още в първи курс по Обща теория на правото, а не в пети.

И накрая, „упражненията" по Теория на международните преговори си бяха наистина упражнения в кавички. Не искам да обиждам персонално докторантката, обаче: първо, всякаква липса на общ план и структурираност, на цел и виждане в каква посока иска да поведе студентите, които са й поверени да обучава, какви знания иска да им предаде; второ, поредното безсмислено раздаване на презентации, които остават в полза единствено за изготвящите ги (да се надяваме), но не и за другите (защото те не си правят труда да ги слушат); трето, липса на насоченост на дискусиите, бяха по-скоро по задължение, отколкото с истинско желание да се получи полезен разговор. Всеки път на дневен ред се поставяше въпросът „какво ще дискутираме сега" и ние като казвахме на доктрорантката „кажете вие", тя неизменно отговаряше „не, вие си изберете" и накрая все го докарвахме до случая с медиците в Либия - разглеждан от различни аспекти на преговорната теория. Тези дискусии по никакъв начин не допринесоха за по-доброто ми запознаване и разбиране на случая, не ми дадоха теоретични инструменти за анализиране на практическата ситуация, не ми помогнаха да я разбера по-добре от неспециалиста, от „обикновения" човек. В това се изразява трагичната липса на подготвеност, с която излизаме от тази специалност.

Както казах, персонално не обвинявам момичето, което ни водеше упражненията. Тя не е виновна за това, че вероятно никой не е счел за нужно бъдещите преподавателски кадри да получават педагогическа подготовка и теоретична и практическа такава относно прилагане на по-съвременни методи на водене на упражнения. Това че другият докторант, Динко, се справяше по-добре, е плод на самообучение, обучение някъде другаде, но не и на целенасочена университетска политика. А такава задължително трябва да има, защото скоро във факултета няма да остане добре подготовен човек, който да може да преподава така, както се прави в престижните университети в света, а напротив - ще изоставаме все повече. Друг е въпросът, че утвърдените вече преподаватели, които разполагат с много познания, също не проявяват никакво желание да надникнат в новата вселена, която предлагат непознатите у нас дискусионни методи на обучение и по този начин всъщност не съумяват ефективно да предадат тези познания на студентите. Силата на навика и нормалното почти за всеки човек свикване с по-лесното и рутинното едва ли ще могат да бъдат променени на този късен етап.

Цялата идея за упражнения, така както съществува в нашата специалност, за мен е един образователен абсурд. Не в нарочни упражнения, а във всяка изучавана дисциплина в специалност МО трябва да залегне практичното, доближаване на обучението до реалността във възможно най-голяма степен, симулиране на реалността. Трябва да се окуражава говоренето, споделянето на собствени възгледи, защитата на собствената позиция, защото дори и в началото да нямаш възглед по конкретен въпрос, ако други подемат и повдигнат дискусията на едно добро ниво, човек се чувства подтикнат и интелектуално стимулиран да изгради позиция и да се включи. Не искам да издигам на пиедестал възможността на групата чрез формиране на групови норми да влияе върху индивида, но аз съм изпитвала подобно въздействие на груповото поведение по време на дискусия върху себе си и го намирам за освежаващо и стимулиращо. Доста работа е нужна, за да се изкорени навикът на българския студент да мълчи, който се гради у него още от ученическите години. На мен СУ ми подейства силно негативно в това отношение, всъщност в училище ситуацията беше много по-добре, може би донякъде обусловена от това, че контактите с учителите са далеч по-близки, отколкото тези с преподавателите в университета. Усещах как пропастта между мен като студент и тях като преподаватели все повече се разширява, усещах се погълната от културата на мълчание. Трябва да се опитаме някак да си подадем ръка и да скъсим дистанцията - и студенти, и преподаватели. Вярно, имали сме предмети, където се е получавала някаква дискусия, хората са задавали въпроси (тя интерактивността не се изчерпва само с това, но това е друга тема), но доминиращият метод на инструкция беше говорене, говорене и пак говорене (преподавателско), а доста често и диктуване. Къде беше разработването на външнополитически сценарии по изключително важния предмет Теория на външната политика, къде беше упражняването на различни методи за външнополитическо прогнозиране и куп други неща, които можеха да бъдат въведени без много усилия, само с желание? Общо взето, не е преувеличено да се каже, че бяхме оставени на произвола на съдбата.

Не е зле СУ, ако все още има сили и останали активни хора, да се замисли за кандидатстване с проекти по направленията за висше образование от оперативна програма „Развитие на човешките ресурси" на Европейския социален фонд, които ще отпускат финансиране за развитието на докторанти, постдокторанти и млади учени. Огледах сайта на дирекция „Структурни фондове и международни образователни програми" на Министерството на образованието (актуализиран от някой усърден и отговорен служител, за което поздравления) - има подробни обяснения какви са приоритетните програми, как се кандидатства с проекти по тях, кои проектни дейности са допустими. Повече информация за направлението „Развитие на докторанти..." Крайният срок за кандидатстване с проект е 8 октомври. Запознах се набързо с насоките за разработване на проектно предложение. СУ може да кандидатства като институция сам или в партньорство с друго висше училище, или научен институт, или организация. Не виждам пречка университетът да кандидатства например с проект за целева група 7-8 докторанти, които да бъдат свързани с европейски образователни институции, предлагащи педагогическа подготовка за бъдещи преподаватели, да бъдат изпратени на някой и друг семинар (макар и генерално да съм скептично настроена към семинарите), да им се съдейства за публикуване на статии в чуждестранни журнали, което ще стартира научната им кариера и въобще тези хора да получат подготовка за бъдещата си академична кариера. Защото в България скоро добрите преподаватели ще са на изчезване.

Устойчивост на периодични решения при диференциални уравнения

Петиция: Образованието и науката - основен приоритет в развитието на страната

11 май - заедно за по-добро образование - това е "програмният" сайт на петицията и инициативата в подкрепа на образованието и науката в България

Гражданско движение за защита на науката и образованието в България

Ще сложа и постоянни линкове в секцията "Връзки".

За илюстрация на казаното предлагам няколко сканирани страници от курсовите ми работи в САЩ, които нагледно показват какво значи да си вършиш работата от професорска гледна точка:

Курсова работа за нацията - предмет: Източна Европа в Модерността

Курсова работа за хумора в комунистическите режими - предмет: Източна Европа в Модерността

Кратка домашна работа - предмет: Религия и либерална демокрация

Курсова работа върху Маргарет Атууд и Джийн Рис - предмет: Постколониална англоезична литература

Курсова работа върху демократизацията в Бразилия - предмет: Сравнителна демократизация

Бих искала да обърна особено внимание върху първите две курсови работи - корекциите са толкова задълбочени, че винаги, когато професорът ми върнеше пейпър, прекарвах дълго време в размисъл над тях и дори си представях какво бих му отговорила. Просто личи, че човекът наистина взема присърце това, което върши. А като се сетя, че на всяка обявена за предаване на пейпър дата получаваше по около 60 писания, които прочиташе за две седмици, и до ден днешен ме изпълва дълбоко уважение към него. А дори не беше много високо в професорската йерархия, защото преподаваше предмети само от първи и втори курс, а и беше сравнително млад. Кога ли мастит български професор ще седне да чете, да мисли върху написаното от студентите му и да си води бележки??

Накрая, като продължение на една предишна тема за учебните планове, които преподавателите би било добре да предоставят в началото на семестъра (нещо повече от конспект на хвърчащ лист) - попаднах на страницата на преподавател от Юридическия факултет на Пловдивския университет:

Диман Димов - ето това имах предвид, когато говорех как преподавателите могат да подобрят учебния процес. Предоставено е описание на учебната дисциплина, подробен конспект, литература, необходима за подготовка по дисциплината, както и график на упражненията и текстовете, които трябва да се прочетат за всяко от тях. Освен това са публикувани оценките от изпитите - перфектна употреба на възможностите на Интернет - все пак живеем в епохата на информационните технологии. Разбира се, има какво още да се желае в посока публикуване на програма на занятията по седмици и на това, което ще се дискутира. Но като цяло - много добре и е радващо да се види такова нещо!

През първите две години от престоя си в СУ не подозирах значението на това да бъдеш информиран за най-различни гледни точки, от най-различен ъгъл. Купувах и четях това, което бивах инструктирана от преподавателите. Отвреме навреме ходех в Народната библиотека за допълнителни материали, но те не бяха кой знае колко по-различни от предписаното по време на лекция. Простата истина е, че само с българска научна литература човек не може да придобие достатъчно знания. Налага се да ползва чуждоезична. И тук идва въпросът за сдобиването с нея. Минимален брой книги по международни отношения, политология, социология и др. хуманитарни науки се превеждат на български. За статии и публикации в периодични издания да не говори�