Това-вече-сериозно « WordPress.com Tag Feed

За жените, мъжете и всичко останало...

Ивката — Fri, 28 Mar 2008 07:36:31 +0000

Писала съм няколко постинга по повод разликите между половете. Лично за мен има такива и то съществени. Знам, че звучи остаряло такова противопоставяне, но пък ето моето мнение, а и къде другаде да си го споделя, ако не тук.
Та значи... Като представител на жените (при това блондинките) не мога да не изтъкна някои предимства на моя пол. Тук ще се спра на устойчивостта. Ние, жените (Боже, Боже, звуча като Марта Вачкова!!!) имаме невероятната способност да посрещаме шоковите ситуации с много повече „мъжество”, колкото и неадекватно да звучи. Естествено всичко е строго индивидуално... разни хора – разни реакции, но след първоначалния шок ние имаме по-точни и премерени реакции. Може би някак при мъжете шокът действа със закъснение. Жените в първите минути може и да губят присъствие на духа, да ритат, хвърлят, трещят... но неминуемо си идва моментът на овладяване и без да искат, просто се случва в главата им се подрежда план за действие. Обикновено се оказва, че първоначалния е най-правилен, дори!
А какво се получава на практика с мъжката реакция? Докато случката стигне до съзнанието им и се започва: преплитане на възможните противодействия; претегляне на различните „за” и „против”; аргументи; основания... отхвърляне. Ако някой нямащ пряко отношение стои отстрани и наблюдава, сигурно ще може да чуе как работи мъжкия мозък в такъв момент – едно специфично цъгъркане като от компютър със 128 МВ RAM, на който са пуснали Виста ;)
Вероятно различните реакции в кризисни моменти си имат и историческо и физиологично обяснение. Има значение и самата случка: може ли да се постави под контрол? Елементарна повреда на уред или бъг в софта, който да има разумно обяснение в обозримо бъдеще, но все пак стоя зад теорията си, че жената реагира (поне след първите минути) по-адекватно.
Майк Рам ми припомни нещо, на което вече умея да гледам от дистанцията на времето.
Преди 9 години почина татко. Съобщиха ми по телефона. Колкото и внимателно да ти поднесат такава вест, никога не е достатъчно. Бях на вилата с... хм... гаджето, така да се каже. Честно, дори и след толкова години не си спомням какво съм правила в първите минути. Някъде съм запокитила слушалката... намерих се на леглото – възглавницата мокра, а аз се опитвах да овладея дишането си...
След което: Обясних какво са ми съобщили; Набрах телефона на зет ми и горе-долу внимателно му съобщих; Помолих го да каже на сестра ми – нали все пак е най-близкият й човек; Облякох се. Събрах най-необходимото за около седмица престой; Изчаках обаждането на сестра си и О, Боже – не й е казал! Събщих й ВНИМАТЕЛНО. Казах „закарай ме”! И всичко това в рамките на 10 минути след освестянето. Бързах за да стигна по-бързо при майка.
Пристигайки вече пред нас, с възможно най-умолителната физиономия и през сълзи го помолих поне да влезе с мен: Ядец – целуна ме нежно, обясни калко е обичал татко, пожела ми да бъда силна и предположи, че сигурно той също ще умре ако влезе!
Та къде остана адекватната мъжка реакция!?
Може би съдя твърде строго... или пък ако беше започнал с „писенце, котенце” пак не бих го приела... Но вярната реакция е ясна, нали!?
PS: Напоследък пиша рядко. И аз си търся причината. Често са ме обвинявали в несподеляне – едва ли не осмият смъртен грях – опровергавам с този постинг. И ако това не е ексхибиционизъм – здраве му кажи! Ще се науча аз...

Божията мъдрост е ТЪРПЕНИЕ

Ивката — Thu, 20 Dec 2007 07:07:29 +0000

Господи, дай ми малко от твоята мъдрост!
Живея живота си на пресекулки, задъхано... Докато търся необикновеното не осъзнавам, че то е по пътя на обикновените радости като усмивката :) подадената ръка... ако щеш и в даването на път на пешеходеца...
Ивелинке, спри да искаш за себе си! Искай за другите, а се задоволявай с това, което те ти отстъпят! Това овчедушие ли е? Или благородство?
Господи, дай ми малко от твоята мъдрост!

...
Вървя по прашен земен път,
И гълтам мрак и някаква посока.
Тупти сърце във мойта гръд,
Крещи от непоследна болка.

Тъй търся брод към себе и и теб на този свят,
Невидим праг усещам в тъмнината.
Аз търся бряг,
Не сламка във водата.

Луната ми подава своята бледа ръка
И води ме от град на град,
Дорде намеря себе си и теб –
Мой враг, мой брат.

Тъй дните в нощи се превръщат,
А нощите във дни.
Ръцете грехове и радост ще творят
Борбата болки – болката борби.

Ивайло Кожухаров

Какъв е предела на силите? Къде? Кога си на ръба? Когато ревнеш от безсилие, че не ти достига времето, или когато все пак го пребориш, прибираш се и повръщаш от умора.
Незнам... Само моля Господ за още от Неговата мъдрост!
В детството си наричах „онази сила” Дядо Боже. Сега стана „Господ” Кога порастнах?..

Разочарования разни

Ивката — Tue, 19 Jun 2007 06:54:38 +0000

Това пък снощи беше върхът! Преди време бях писала доста хубави думички за едно кръчме в Русе, долу под хижа Приста...
Не мога да разбера как за толкова малко време може толкова да се промени. Ама какво ли се чудя!? Явно и очеизвадно беше, че персоналът е сменен. Имам си и едни подозрения, че собствениците явно също са се сменили. Ако са същите, поне се надявам да не са тук, за да видят на какво е заприличало кръчмето! Става въпрос за комплекс Релакс... второто заведение без басейните на брега на Дунав. Преди си беше спокойно място за разпускане след работа и хапване на невероятно вкусни речни рибоци. Е да, ама сега ще разкажа в какво всъщност се е превърнало!
Та значиииии... пристигаме снощи – обстановката не се е променила – все още си ги има всичките отенъци на зеленото, а Дунав тече бавно и спокойно, огряван от последните лъчи на залеза. Едно чапълче беше излязло също на вечеря и подтичкваше по оформилите се речни коси между брега и остров Люляка.. Дотук добре...
Хубаво е да се наслаждаваш на гледката, но поне да дойде някой да попита какво ще папкаме и пийваме... Е, дойде след половин час... Тръсна менюто и се врътна, излагайки на показ най-добре изглеждащите си части, намиращи се между гърба и краката! Мина още половин час и притичка за поръчката.
Е, ако чакането до този момент ми се стори продължително – да видим за колко време ще може да ми донесе бирата... Ама за каква бира говоря – глупости!!! Сервитьорчето (по-нататък за краткост ще го наричам Петърчо) сервира напитките на съседните маси, и седна при някакви приятелчета да си приказват – вероятно за световния глад! След половин час не издържах и се провикнах като на селска сватба: Петърчо – хайде яденето как да е – ще го чакам, ама поне бирата донеси, миличък! Явно обиден от нетърпящия ми възражение тон се довлече след поне десетина минути само за да ме информира, че бира не било имало в поръчката!!! Ха!!!
По едно време Петърчо носи две чинии и ги тръшва на съседната маса... Обаче оттам наскачаха и викнаха, че нищо никакво такова не са си поръчвали. Чиниите бяха взети и тръшнати на нашата маса, с обяснението, че са две порции бяла риба! Горката бяла риба – така и не се намери нейния поръчител.
И понеже думата чакане се повтори достатъчно в този пост ще уточня, че порциите риба дойдоха два часа и половина след пристигането ни. Моят амур беше надскочил дарвиновата еволюция и странно беше заел формата на мазен гаден толостолоб. Екстрите за хапването като хляб, сосчета разни и т.н. потънаха в забвение, само за да изплуват на повърхността на тотала на сметката, без да са се явявали на сцената, наречена покривка.
То пак добре, че имаше и покривка на масата, защото пепелникът беше кауза пердута. Ама за какъв пепелник говорим – я как хубаво си тече до нас величествения Дунав – що пък да не го понапълним с малко фасове!
Естествено бакшишът беше ограничен до минимум, не по зависещи от нас причини – беше сведен до 20 ст. Тъй като Петърчо нямаше стотинки да връща... Не бих му оставила и толкова. Честно!!!
В заключение... жалко за хубавото място и невероятната гледка! Отсега нататък с топ не можеш да ме завлечеш дотам!

За разводите и празните опаковки от приспивателни

Ивката — Mon, 23 Apr 2007 16:27:06 +0000

И това ми се случи миналата седмица, но изчаквах случката да се слегне в съзнанието ми, за да мога все пак трезво и от дистанция да понапиша нещичко.
Защо едно хубаво, умно 16-годишно момиче ще изгълта една опаковка приспивателни?!? Останах втрещена, когато ми казаха! Точно преди 3 седмици се видях с въпросното момиче и поговорихме доста за нещата, които й се случват напоследък. Смятах, че съумях да й предам малко от моя оптимизъм и вяра в живота. Подарих й пясъчен часовник като символ на отлитащото време и това, че дори най-лошите неща не могат да траят вечно. Мъдрата ми стара баба казваше някога: „След доброто идва и злото, но след него винаги идва пак доброто!”
А тя е умно, подчертавам го, но и наистина красиво дете, за което досега най-големия проблем е бил какво да облече за училище или за поредния урок по английски! Живееше в прекрасно семейство, което се разруши изнвиделица. Не по независещи от членовете му причини! Просто някой реши след много години, че егото му е по-важно от опаковката приспивателни върнати обратно при промивката от стомаха на най-ранимия в момента... и както се оказа най-наранения!
Ех, дете... само ако можех, щях да ти дам цялата си вяра в доброто и кръговрата на живота. И преди ти го казах – ти заслужаваш светът да се върти около теб! Но вярата се оказа по-сложна дори от атомната структура на клетъчното ядро, която толкова се стараяше да ми обясниш или пък цикъла на Крепс – ами ако той е бил мъж – какъв цикъл ще има по дяволите! (знаеш, че мразя химия и биология).
С нея не сме толкова близки. Обстоятелставта ни запознаха случайно, но веднага ме грабна нейната чистота и ангелски образ!Ужасно искам да мога да й насадя по някакъв начин в главата нужното самочувствие, самоуважение и ведър поглед към бъдещето! При последната среща се разделихме с нейните думи: „Ивка, ти си най-непоправимия оптимист, когото познавам!”
Само ако можех веднага щях да й го дам без остатък и да си хвана моята пътечка към кочинката (това е малко сложен израз, който аз си го разбирам).
Дерзай, миличка! Имаш приятелската ми подкрепа и изхвърли чувството си за вина; и комплексите си; и разбери – тя не избяга от теб! И въпреки това много те обича!