Знам само, че тези хора имат нужда от по-нормално отношение в съда. Искам едно честно и уважително отношение към тях. И истината естествено!

Не сте сами !

Защо ли ще попитате вие? Защото е така колкото и да не ни харесва.

От известно време следя истерията заляла цялото интернет пространство наречена "Да спасим Шакти". То не бяха упреци, постери, банери и куп приказки по темата. В същото време се пуснаха и куп клипове: как да помогнем на бедомните кученца и котенца и ако не им помогнем колко сме жестоки.

Да бе да. И като им помогнем пак ще си останем жестоки. Защо ли? Защото повече се интересуваме от горките животинки. Защото повече усилия влагаме в кампании да спасим това или онова животно. А всички болни, гладни, изоставени и мизерстващи деца? Нашите деца! Децата на българия?

Кой седна да направи безплатно един клип за тях?

Кой си сложи банер призоваващ към дарение или към мъничко любов за децата?

От къде трябва всъщност да тръгнем? Дали от животните към децата или по обратния път?

В цялата истерия само един човек се сети за тези деца и ги спомена.

Колко от нас писаха за Българската коледа? Само един човек.

Колко от нас направиха нещо безплатно за тази българска коледа?

И не! Не държавата е отговорна за болните деца и тяхното спасение! Защото няма държава без народ. Защото държавата е нищо без хората си!

Ние сме тези, които да се погрижат за децата на България, защото ние сме България!

Дали сте за или против каквито и да е животински истории няма значение за мен.

Приканвам ви от тук, нека всички сме за Българската коледа!

Това е посланието тази година:

Скъпи дядо Коледа,

Вечер мама и татко много плачат.
Сигурно ги е страх да не ги забравиш.
Затова те моля и те получат подарък за Коледа.
А аз искам само да имам сърце, за да мога да ги обичам още повече.

А можем да дарим усмивка на дете на мобилен номер 1117. Нащето левче е тяхната усмивка!

Един безкрайно тих, добър, толерантен човек. Изключително интелигентен и с огромна жажда за знание и за книги.

Почивай в мир!

Изгря луната. Освети небето. Огледа се в морето.

И на лунната пътека се появи ти.

Приближи се. Погали ме нежно и попита:

- Защо не дойде да се сбогуваме?

Замълчах виновно. Не можех да ти отговоря. Нямаше как.

Забързана и вглъбена в днешния ден бях забравила вчерашния. Бях забравила всички минали дни.

Бързах напред без да се огледам.

Днес ти ме накара да спра. Да се огледам. Да осъзная какво пропускам.

Извини мен младата и неразумната. Прости ми за всички пропуснати мигове и сбогувания.

Ти даде на детето в мен повече от всеки друг. Научи ме на всичко което съм сега. Научи ме на най-важните неща. Тях не ги преподават в училище. Не ги пишат в книгите.

Ти ми даде щедро цялата мъдрост, която бе събрал с годините. А аз приех подаръка като твое задължение.

Изчакай ме у дома.

Ще се върна.

И тогава първо ще се сбогуваме.

А после ще си кажем здравей.

Как иначе да се срещнем, преди да сме се разделили.

Тел Авив 25.05.2006

Тогава ти ме изчака, а сега не знам...