За катастофата на Максим Стависки знаят всички – един загинал, момиче в кома, а сега възстановяваща се бавно и скъпо. Повече за присъдата тук.

Катастрофата на Стивън Кинг беше новина за мен, макар и да се е случила през 1999г. В нея Стивън Кинг е жертвата, а виновния шофьор обикновен жител на щата Мейн.

Ето какво пише самият Кинг в „On Writing” за обстоятелствата около катасрофата и присъдата на човека, който го е ударил (превод С. Атипова):

„Когато сме в къщата в западен Мейн – къща, която много прилича на онази, в която Майк Нуунан се връща в книгата’ Торба Кости’ – ходя четири мили пеша всеки ден, освен ако не вали ужасно. Три мили от тази разходка са по черни пътища, виещи се през горите наоколо; една миля е покрай Шосе 5, двулентов път между Бетел и Фрибърг.

Третата седмица на Юни 1999 беше невероятно щастлива за мен и жена ми; децата ни, пораснали и разпиляни из страната , си бяха в къщи. Това беше първият път от близо шест месеца, в който всички бяхме под един покрив. И като допълнение първото ни внуче беше също с нас, тримесечно бебе, щастливо гукащо към балона с хелий вързан за крачето му.

На 19ти Юни закарах най-малкия ни син до летище Портланд , за да хване полет обратно до Ню Йорк Сити. Върнах се в къщи, поспах малко и после се отправих към обичайната си разходка. Същата вечер планирахме цялото семейство да гледаме „Дъщерята на генерала” в близкото кино в Ню Хампшир и аз си помислих, че имах точно време да си направя разходката преди всички да се натоварим в колата за малкото ни пътешествие.

Тръгнах да се разхождам към 4 часа следобяд, доколкото си спомням. Точно преди да стигна главния път (в Мейн всеки път с разделителна линия по средата е главен) спрях в гората да се изпикая. Щяха да минат два месеца педи да съм в състояние да пикая прав отново.

Когато стигнах главния път се отправих на север, вървейки край пътя обратно на трафика. Една кола ме задмина, пътувайки също на север. След около ¾ мили по-нагоре, жената шофираща колата забелязала син Додж микробус пътуващ на юг. Микробусът се движел хаотично по пътя, от едината до другата страна, почти неконтролируем. Жената в колата се обърнала към спътника си, след като безопасно преминали маикробуса и му казала:

- Човекът, който подминахме преди малко беше Стивън Кинг. Искрено се надявам, че този с микробуса няма да го удари.

Повечето от канавките, по които вървя около Шосе 5 имат добра видимост, но има една отсечка – стръмен хълм, където пешеходец движещ се на запад вижда много малко от онова, което идва насреща му. Бях почти изкачил хълма, когато Браян Смит, притежателя и шофьор на микробуса Додж изкачи билото. Той не се движеше по пътя, а в канавката. Моята канавка. Аз имах около секунда да го видя. Достатъчно време, за да си помисля: „Боже, ще ме удари училищен автобус.” Опитах да се обърна на ляво. И тук има пропуск в паметта ми. Когато се опомних лежах на земята и гледах задницата на микробуса, който беше извън пътя и наклонен на една страна. Този спомен е много ясен и силен, по-скоро като снимка, отколкото спомен. Има прах около стоповете на микробуса. Номера и задния прозорец са мръсни. Виждам тези неща без да осъзнавам, че съм бил ударен от кола или каквото и да било друго. Снимка и това е всичко. Не мисля, главата ми е напълно изчистена.

Следва още едно пркъсване в паметта ми тук и после много внимателно забърсвам кръв от очите си с лявата ръка. Когато очите ми са сравнително чисти се оглеждам наоколо и виждам мъж, който седи на скала наблизо. Има бастун поставен върху коленете му. Това е Браян Смит, четиредесет и две годишен, човекът, който ме удари с микробуса си. Смит има впечатляващо досие от катастрофи – почти дванайсет по-малки или по-големи нарушения.

Смит не е гледал към пътя, в следобеда когато съдбите ни се преплетоха, защото ротвайлера му скочил от задната част на микробуса на седалките, където имало хладилна чанта с месо вътре. Името на ротвайлера е Куршум (Смит има още един ротвайлер в къщи; неговото име е Пистолет). Куршум започнал да души около капака на охладителната чанта. Смит се обърнал и се опитал да го избута настрани. Той все още е гледал към Куршум и се е опитвал да му избута муцуната настрани, когато е превалил върха на хълма; все още е гледал назад и бутал, когато ме удари. Смит казал на приятели по-късно, че си е помислил, че е ударил малка сърна, докато не вудял очилата ми да лежат на предната седалкана микробуса му. Те са излетяли от лицето ми, когато се опитах да избягам настрани. Рамките бяха изкривени, но стъклата – непокътнати. Това са стъклата, които нося сега, докато пиша това.

2

Смит вижда, че съм буден и ми казва, че идва помощ. Говори спокойно, дори жизнерадостно. Погледът му, докато си седи на скалата, с бастуна на коленете, е на кротко съчувствие: „Не сме ли ние двама нещастници със страшно шибан късмет?”, сякаш казва. Той и Куршум напуснали фургона, където живеели, казал той на следователите по-късно, защото той искал „няколко от онези Марси-шоколадчета, които имали в магазина”. Когато разбирам тези малки детайли няколко седмици по късно ми хрумва, че почти бях прегазен от един от героите на книгите ми. Направо ми става смешно.

Помощ идва, мисля си и това е добре, защото катастрофата е направо страшна. Лежа в канавката и имам кръв по цялото лице и десният ми крак боли. Поглеждам надолу и виждам нещо, което никак не ми харесва: таза ми изглежда като изкривен настрани, като че ли цялата ми долна половина е изкривена една степен по-надясно. Поглеждам отново към човека с бастуна и казвам:

- Моля те, кажи ми че е само изкълчен.

- Нее. - Казва той. Гласът му, лицето му са веселяшки, само леко заинтересовани. Сякаш гледа всичко по-телевизията докато си похапва едно от онези Марси-шоколадчета. – Счупен е поне на пет, даже бих казал на шест места.

- Съжалявам, казвам му – кой знае защо? – и после се отнасям отново. Не е като припадъци; по-скоро е като истински спомени залепени един за друг.

Когато отново се опомням бяло-оранжев микробус отбива от пътя с пуснати буркани. Санитар от Спешна помощ коленичи до мен – името му е Пол Файлбраун. Прави нещо. Реже ми дънките, мисля си, въпреки че това може и да е било по-късно.

Питам го дали мога да си запаля една цигара. Той се засмива и казва, че едвали бих могъл. Питам го дали ще умра. Той казва не, няма да умра, но трябва да ме закарат до болница възможно най-бързо. Коя предпочитам – тази в Северо-Южен Париж или тази в Бриджтън? Казвам му, че искам да отида в Северна Къмбърленд болница в Бриджтън, защото най-малкият ни син – този, който току-що закарах до летището – се роди там преди двадесет и две години. Пак питам Файлбраун дали ще умра, и той пак ми казва че няма. Тогава той ме пита дали мога да си мърдам пръстите на десния крак. Аз ги мърдам, като си мисля за една песничка, която майка ми ми пееше някога: „Това малко прасенце отиде на пазар, това малко прасенце си остана в къщи.” Трябваше да си остана в къщи, мисля си; да се разхождам днес беше наистина лоша идея. После си спомням, че понякога, когато хората са парализирани, си мислят , че си мърдат пръстите, но всъшност те не мърдат.

- Мръднаха ли пръстите ми? – Питам Пол Файлбраун. Той потвърждава. Добро, здраво помръдване, казва. – Заклеваш ли се в Господ? – питам го и мисля, че той го прави. Припадам отново. Файлбраун ме пита много бавно и ясно, наведен почти до лицето ми, дали жена ми е в голямата къща до езерото. Не мога да си спомня. Не мога да си спомня къде е който и да е от семейството, но му давам телефония номер на къщата до езерото и на къщичката, по надолу, в която понякога дъщеря ми отсяда. Можех да му продиктувам и номера на социалната осигуровка, ако ме беше попитал. Всичките номера знаех. Просто всичко друго бях забравил.

И други хора пристигат. Някъде полицейска уредба предава съобщения. Слагат ме на носилка. Боли и аз крещя. Слагат ме в линейката, полицейските гласове звучат по наблизо. Затварят вратите и някой казва: „Трябва наистина да караш бясно.” После се движим.

Пол Файлбраун седи до мен. Вади ножици и ми казва, че трябва да отреже пръстена на средния пръст на дясната ми ръка – свадбения пръстен, който Таби ми даде през 1983, дванайсет години след като се оженихме. Опитвам се да кажа на Файлбраун, че го нося на дясната си ръка, защото истинският пръстен е на средният ми пръст на лявата ръка – първите два пръстена, моя и нейния, струваха $15,95 в Дей Джуълс в Бангор. Първата ми халка струваше само осем долара, но изглежда работеше.

Някакво бръщолевене излиза от всичко това, вероятно Пол Файлбраун нищо не разбира, но въпреки това кима и се усмихва докато реже втората, по-скъпа халка от подутата ми дясна ръка. Около два месеца по-късно се обадих на Файлбраун да му благодаря; до тогава вече ми беше ясно, че най-вероятно ми е спасил живота, оказвайки ми най-правилната възможна първа помощ и после ме е закарал до болницата със средна скорост сто и десет мили в час, през закърпени и черни пътища.

Файлбраун ме уверява, че съм добре дошъл, после добавя, че този ден някой ме е пазел там горе. „Върша тази работа повече от двайсет години” ми казва по-телефона, „и когато видях как лежеше в канавката, и размера на нараняванията, не вярвах, че ще оцелееш до болницата. Късметлия си, че все още си сред нас.”

Размераът на нараняванията е толкова голям, че докторите в Северна Къмбърленд болница решават, че не могат да ме лекуват там; някой вика хеликоптер, за да ме закарат до Централен Мейн Медицински Институт в Люистън. Жена ми, по-големия ми син и дъщеря ми също пристигат. На децата се позволява кратко свиждане; жена ми остава по-дълго. Докторите я уверяват, че съм лошо ударен, но ще оцелея. Долната част на тялото ми е покрита. Не й позволяват да види невероятният начин, по който скута ми се е изместил в дясно, но и позволяват да почисти кръвта от лицето ми и да извали стъкълцата от косата ми.

Имам сериозно порязване на главата – резултат от срещата на черепа ми с предното стъкло на Браян Смит. Ударил съм главата си в стъклото на по-малко от два инча от гредат откъм шофьорската страна. Ако се бях ударил в нея, най-вероятно щях да съм мъртъв или в кома – зеленчук с крака. Ако се бях ударил в скалата, стърчаща в канавката на Шосе 5, също щях да съм мъртъв или парализиран. Не се ударих в тях; изхвърчах над микробуса, четиринайсет стъпки във въздуха и съм се призимил почти до скалата.

- Сигурно си се дръпнал наляво съвсем мъничко в последната секунда. – Доктор Дейвид Браун ми казва по-късно. – Ако не беше, сега нямаше да си говорим.

Хеликоптерът се приземява на паркинга на Северна Къмбърленд болница и ме закарват до него. Небето е много ясно и много синьо. Грохота от витлата на самолета е оглушителен. Някой крещи в ухото ми: „Бил ли си в хеликоптер преди, Стивън?” Говорещият звучи радостно, много ентусиазиран заради мен. Опитвам се да отговоря да, бил съм в хеликоптер преди – два пъти, всъшност, но не мога. Изведнъж ми е много трудно да дишам.

Товарят ме в хеликоптера. Виждам късче синьо небе докато излитаме; без нито едно облаче. Красота. Чувам още гласове по уредби. Изглежда този следобед ми се е паднало да слушам уредбени гласове. Междувремено ми става все по-трудно да дишам. Давам знак към някого, или поне се опитвам и едно лице навлиза в полезрението ми.

- Чувствам се, все едно се давя. – шептя.

Някой проверява нещо и казва на някой друг: „Единият му дроб е колабирал.”

Шум от хартия докато нещо е разопаковано и някой-другият казва в ухото ми, високо, за да надвика моторите: „Ще ти сложим тръбичка за дишане, Стивън. Ще усетиш болка, после щипане. Дръж се.”

От опит знам (насъбран по времето когато бях едва дете с ушна инфекция), че ако доктор ти каже, че ще усетиш щипане това означава, че ще те боли яко. Този път не е толкова зле, колкото очаквах, вероятно защото съм натъпкан с болкоуспокояващи, вероятно защото отново припадам. Това е по-скоро като да те удрят високо от дясната страна с къс остър предмет. После дробовете ми издават стряскащо свирене, като че нещо изтича от тях. Всъшност предполагам точно това се случва. Секунда по-късно нормалните звуци от вдишване и издишване, които съм слушал цял живот (през по-голямата част от времето напълно несъзнателно, слава богу) е заменено от неприятен шшшшуп-шшшуп-шшшуп звук. Въздухът който вдишвам е много студен, но поне е въздух и аз продължавам да го вдишвам. Не искам да умра. Обичам жена си, децата си, следобедните ми разходки покрай езерото. Обичам също да пиша; има книга за писането, която седи на бюрото ми, недовършена. Не искам да умра и докато лежа в хеликоптера и гледам прекрасното лятно небе, осъзнавам че всъшност лежа на прага на смъртта. Някой ще ме дръпне вътре или навън съвсем скоро; аз нищо не мога да направя. Всичко, което мога е да лежа тук, да гледам небето и да слушам тенекиеното си дишане: шшуп-шшшуп-шшшуп.

Десет минути по-късно кацаме на бетонната хеликоптерна площадка на ЦММЦ. На мен ми се струва дъното на бетонен кладенец. Синьото небе е затъмнено и хеликоптерното уап-уап-уап е многократно преувеличено и ечащо, като щракането на гигантски пръсти.

Все още дишам на големи, течни вдишвания, изваждат ме от хеликоптера. Някой удря носилката случаино и аз изкрещявам. „Съжалявам, Стивън, всичко е наред сега”, казва някой – когато си лошо наранен всеки се обръща към теб на малко име, всеки ти е приятел.

- Кажете на Таби, че много я обичам – казвам, първо съм повдигнат, после закаран много бързо, надолу по някакакъв виещ се бетонен коридор. Изведнъж много ми се плаче.

- Можеш сам да й го кажеш – казва някой. Минаваме през врата; има климатик и лампи преминават високо над главата ми. Хрумва ми, по някакъв объркан начин, че преди около час се разхождах и възнамерявах да набера боровинки от едно поле около езеро Кезар. Нямаше да бера дълго; трябваше да се прибера преди 5:30, защото щяхме да ходим на кино. „Дъщерята на генерала” с Джон Траволта. Траволта игра и във филма „Кери”, моята първа книга. Той игра лошия. Това беше преди много време.

- Кога? – питам – Кога ще мога да й кажа?

- Скоро. – Казва глсът и пак припадам. Този път не е отрязък, а огромен откъс откъснат от спомените ми; има няколко проблясъка, объркани сцени от лица, операциони и светещи скенери; има кошмари и халюцинации подхранвани от морфин и „Дилодид”, който капят в мен; има ечащи гласове и ръце, който напояват сухите ми устни с наквасени във вода гъби с вкус на мента. През по-голямата част обаче е мрак.

3

Сметките на Браян Смит относно раните ми се оказаха криви. Долната част на крака ми беше счупен на поне девет места – хирурга, който ме сглоби отново, забележителният Дейвид Браун каза, че частта под дясното ми коляно е била като „стъклени топчета в торбичка”. Размерът на нараняванията отне две големи операции, за да намали натиска на експлоадиралата ми табия и да позволи на кръвта да циркулира отново в долната част на крака ми. Без тези операции (или ако тези операции се бяха забавили) вероятно щеше да се наложи да ампутират крака ми. Самото дясното коляно беше разцепено почти идеално на две. Имах също пукнатина в таза от дясната страна – сериозно изкривен – също и отворена рана и пукнатина на дясното бедро. Гръбнакът ми беше наранен на осем места. Четири от ребрата ми бяха счупени. Дясната ми ключица беше издържала, но кожата над нея беше обелена до кокал. Разрезът на скалпа ми отне двайсет или дрийсет шева.

Да, като цяло бих казал, че Браян Смит доста беше сгрешил.

4

Поведението на г-н Смит зад волана беше евентуално разгледано от жури, които го обвиниха в две неща: опасно шофиране(доста сериозно) и непредумишлен опит за убийство ( много сериозно обвинение, от типа „време за затвор”). След известен размисъл, прокурорът отговорен за случаи от този тип в моето малкото ъгълче на света позволи на Смит да обжалва обвиненията и да ги намали до опасно шофиране. Той получи присъда от шест месеца затвор (задочна) и отнемане на шофьорските му права за една година. Беше му наложен и изпитателен срок и ограничения за други моторни превозни средства като скутери и снегорини. Ясно е, че Браян Смит може да се завърне легално на пътя през есента или зимата на 2001 година.”

Повечето от "нормалните" хора в България водят безмислен живот. На много тийнейджъри им е скучно. Това може да доведе до пробване на нещо ново като... наркотици. Дори и да не им е скучно голяма част от тях има интереси, които се ограничават до телефони, дрехи, коли, секс, порнография. Те не са открили колко интересен може да бъде животът и това е жалко. В една тийнейджърска компания, седнала на някое шумно кафе, разговорите (ако има такива) се въртят околко това кой какъв телефон има и всякакви такива особено важни въпроси. След час-два като им писне се местят в друго кафене и за щастие това действие отваря тема за нова дискусия по пътя - дали има места. Родителите носят отговорност за тези неща, но доста от тях или също са ограничени или са нямали време, което да отделят за децата си и така всичко се върти в омагьосан кръг. Като пораснат тези деца се превръщат в селски тарикати, работещи скучна професия, получаващи ниска заплата, вълнуващи се от поредната простотия на Парис Хилтън, а за всичко са им виновни правителството, циганите и турците.
Не казвам че някои от изброените в началото интереси на "нормалните" ги няма при "различните" или така наречените загубеняци. Не, в никакъв случай не казвам, че някои от тези интереси ги няма и при мен, но не се ограничавам само с тях и това ме прави различен. Не си спомням някога да ми е било скучно. Винаги има какво да правя било то вкъщи или навън. Занимавам се с интересни неща като четене на книги, свирене на китара, рисуване (1 път в годината понеже съм мързелив), астрономия, php и още доста неща, които няма да изреждам, защото ще стане много дълго, а и не това е целта ми. Тези неща развиват мисленето. От там се раждат свежи идеи за каквито и да са неща. Освен това докато съм в напрежение със Стивън Кинг или се заливам от смях с Джералд Даръл и Дъглас Адамс си обогатявам речника и правописа. Дори да не отваряш учебник по граматика придобиваш що годе добра грамотност. Естествено има си неща които трябва да се погледнат, но докато си четеш интересна книга несъзнателно научаваш много неща и след това ти е по-лесно.
Надявам се, че тези неща, ще ми помогнат да се развия (с по-малко мързел обаче :( ), да имам професия, която да ми бъде интересна и да не се вълнувам от *поскъпването на олиото.

*Неотдавна слушах реч за катастрофалното поскъпване на олиото.

Ако все още искате да продължа пълзеньето си, гласувайте за мен, чрез клик върху буквичката “B” горе вдясно или просто натиснете
тук

Снощи пък след като реших вечерта да не седя пред компютъра, а да се занимавам с нещо друго, гледах много интересен филм носещ името "Наводнение"(Flood) в който се разказва за това как Лондон бива наводнен от природна стихия. От към специални ефекти доста ми хареса, от към сценарии също. Играта на артистите не я разбирам и за това не мога да я оценя, пък и честно казано не ме касае. Рядко се случва някой филм да ми хареса, но този определено доста ми хареса и успя да ме закове на едно място за времето което траеше. Не зная само защо в разните торент тракери има такива кофти коментари за него, явно "децата" не разбират от кино или пък са свикнали да гледат филми тип One man army избива всичко живо с цел отмъщение/в повечето филми от този тип/. То не, че има нещо лошо, и аз се кефя от време на време на такива филми.

Днес пък след като бях събуден няколко пъти реших, че няма да спя и хванах да чета на Стивън Кинг - "Четири след полунощ"/първа част/, определено от прочетеното до сега доста ми хареса. Само съжелявам, че когато си я купих четох малко от нея и почна да ме мъчи главоболие и я оставих за по-късен етап който пък се оказа днес.

И така не на последно място одеве по MMtv гледах много здрава песничка: DJ Krush - Kemuri която пък от своя страна много ми хареса.

Малей, баси нещото писах... както и да е.  Да има...

             

Дългата разходка. Има такава книга на Стивън Кинг. Едно състезание на ужасите, в което изплашени хора обикалят Америка, тичат от щат на щат, изостават, задминават се, а единственото условие е да не спират да тичат. В никакъв случай. Защото, който се умори и спре дори за минута получава куршум. Добре дошли в абсолютно реалната дълга разходка до северната част на Ирак. Област, в която има сравнително спокойни градове като Ербил и Сюлеймания, контролирани от кюрдите,  но има и места като Мосул, където ужасът оживява. Ако тръгнеш натам се моли... Моли се колата ти да не се развали и да не ти се налага да спираш.

Ербил е четвъртият по големина град в Ирак и административна столица на Кюрдския автономен регион. Въпреки ужасите на войната в страната този регион се развива изненадващо добре.

Сигурността тук, която е издигната в култ, се поддържа от специално обучените кюрдски части, наречени „Пешмерга”. Те са буквално на всеки ъгъл, на всяка улица, пред всеки магазин и във всяка сграда. „Тези, които вървят срещу смъртта”, както се превежда от кюрдски думата пешмерга са абсолютно безкомпромисни към всякакви съмнителни елементи, които застрашават сигурността на кюрдската общност. Доказателство затова е, че държат автоматите си „Калашников” винаги в бойна готовност. Дори и когато стрелците се хранят, те ядат сандвича си с лявата ръка, а показалеца на дясната е на спусъка на оръжието.

В град Мосул, който се намира само на 45 минути надолу по шосето, ситуацията е коренно различна. Точно ден преди да кацна в северен Ирак, улична банда екзекутира по особено жесток начин местната журналистка Хайдари.

„Тя загина, след като със собствените си очи видя името си в „черния списък” на терористичната организация „Ислямска държава в Ирак”, които беше закачен на входната й врата”, разказва неин колега.   

Въпросният списък съдържа имената на журналисти, представители на новата иракска администрация и полицаи. В края на май, „Ислямска държава в Ирак” отвлече и разстреля шестима офицери.

 „Стъпчете тяхното превъзходство! Смажете военните им бази! Изтръгнете крайниците им! Извадете сърцата от телата им! Днес е ден за сеч! Днес е ден за унищожение на неверниците!” , крещеше във видеото с тяхната екзекуция лидера на „Ислямска държава в Ирак” Абу  Хамза ал Муджахир.  

Тази безумна организация „Ислямска държава в Ирак” е най-жестоката терористична група, която в момента действа в северен Ирак, а и на територията на цялата държава. Тя възприема себе си като истинска „държава в държавата”, която дори има свой собствен „кабинет в сянка”. Именно на този кабинет Абу Хамза е министър на войната.

Град Мосул е една от крепостите на тези терористи, а мирното население и пазителите на реда са любимите мишени на фанатиците.  Все пак има хора, които отиват и се връщат от града, разказва моят гид, карайки със 150 километра японския си джип.

„Дали ще ти се случи нещо в Мосул е въпрос на шанс, на чист късмет. В нито един момент ти не можеш да знаеш кой ще поиска да те убие или да те отвлече. Там има освен араби и кюрди, шиити и сунити и терористи, фанатици, които се правят на терористи, похитители, полиция, има разузнавачи от Ирак, разузнавачи от чужбина. Там има всичко, но не и официална власт”, продължава водача ми, който някога е завършил университета в Мосул.   

 „Просто не можеш да планираш нищо, когато си там, защото никога не знаеш в ръцете на кого ще попаднеш. Така, че дали ще ти се случи нещо лошо е въпрос на чист късмет. В момента проблемът е, че ако някой те отвлече, много трудно твоят похитител може да бъде идентифициран. Най-страшната групировка е „Ал Кайда”. Всеки обаче може да претендира, че е част от тази организация, без това въобще да е вярно”, категоричен е той.  

Някога, спомнят си местни кюрди, Мосул е бил образец за религиозна и етническа толерантност в Ирак. Центърът на града е бил населяван предимно с араби, а предградията от кюрди, асирийци и тюркоменци, които се смесват с местното арабско население след 1958 година. Тогава, президентът Абдул Керим в началото насърчава политика на етническа толерантност. Години по-късно обаче, след като цяло поколение е отраснало в мир и хармония, Саддам Хюсейн изселва кюрдите, принуждавайки ги да се върнат обратно на местата, от които са дошли. 

По ирония на съдбата, именно в Мосул през 2003 година, американската армия ликвидира синовете на Саддам – Удай и Кусай. По това време, в града има над 20 хиляди американски войници, които подпомагани от кюрдите, поддържат реда и стабилността.

„По това време, американците сключиха нещо като мирен договор с местните сунитски лидери”, спомня си кюрд, избягал от Мосул преди година.

Мирът между местните и американците приключва на 21 декември 2004 година, когато 14 американски войници и четирима служители на американския петролен гигант „Halliburton” (свързан с вицепрезидента Дик Чейни, който е бивш изпълнителен-директор на компанията) загиват при самоубийствен атентат.

Оттогава, отвличанията и атентатите са ежедневие за Мосул. Тук трябва да отбележим, че за жалост, покрайнините на града са изцапани и с българска кръв, защото преди три години българските шофьори Ивайло Кепов и Георги Лазов, бяха отвлечени и екзекутирани от терористичната група „Таухид уа Джихад” именно в този район.  

„След смъртта на Заркауи, тази групировка, изчезна от сцената, насочвайки дейността си към Сирия”, разказват местни специалисти по тероризъм.   

Така Мосул, вторият или третият(вече не е ясно) по големина град в Ирак, от една страна е непосредствено до Кюрдската автономна област, но от друга, не влиза в нейната юрисдикция. Там все още има кюрди, но има и араби. Кюрдите искат да са част от Кюрдистан, а арабите не искат да бъдат управлявани от кюрдите. Този дяволски кръг седи в основата на разрухата и страха, които са завладели улиците на Мосул днес.

— Мистър Реншо?
Гласът на портиера спря Реншо по средата на пътя към асансьора. Той се обърна и премести чантата си от едната ръка в другата. Във вътрешния джоб на сакото му шумолеше тежък плик, натъпкан с двадесет и двадесет и пет доларови банкноти. Поработи здравата и Организацията добре му заплати, въпреки че както винаги си удържа двайсет процента комисионна. Сега на Реншо му се искаше да вземе душ и да си легне.
— Какво има?
— Пратка. Разпишете се, моля.
Реншо въздъхна и погледна замислено кутията. Върху нея беше залепено листче, на което с наклонен наляво почерк бяха написани името и адресът му. Почеркът му се стори познат. Той разтърси кутийката, вътре нещо едва чуто звънна.
— Не искате ли да ви я донесат по-късно, мистър Реншо?
— Не, ще я отнеса сам.
Кутията беше дълга около един метър и неудобна да се носи под мишница. Той я постави на покрития с великолепен килим под на асансьора и завъртя ключа в специалния отвор над редицата обикновени бутони. Реншо живееше в разкошен апартамент на покрива на сградата. Асансьорът плавно и тихо тръгна нагоре. Той затвори очи и възпроизведе върху екрана на паметта си последната «работа».
Най-напред както винаги позвъни Кел Бейтс:
— Джони, свободен ли си?
Реншо е много добър и надежден специалист, той е свободен само два пъти в годината, минималната такса е 10 000 долара, клиентите плащат за безпогрешния му инстинкт на хищник. Защото Джон Реншо е ХИЩНИК, великолепно програмиран от генетиката и обкръжаващата среда да убива, да остава жив и отново да убива.
След позвъняването на Бейтс Реншо намери в пощенската си кутия светложълт плик с фамилно име, адрес и снимка. Той запомни всичко, изгори плика заедно със съдържанието и изхвърли пепелта в шахтата за боклук.
Този път на снимката беше бледото лице на някой си Хинс Морис, собственик и основател на «Компания Морис за производство на играчки» от Маями. Този тип пречеше на някого; човекът, на когото той пречеше, се беше обърнал към Организацията и тя в лицето на Кел Бейтс поприказва с Джон Реншо…
Вратите на асансьора се отвориха, той вдигна пратката, излезе и отключи апартамента. Минаваше три часа, просторният хол беше залят от априлското слънце. Реншо с удоволствие постоя няколко секунди под лъчите му, сложи кутията на масичката до вратата, хвърли върху нея плика с парите, разхлаби вратовръзката си и излезе на терасата.
Там беше хладно и силният вятър го прониза през тънкото палто. Но Реншо все пак остана за минута, оглеждайки града, както пълководец оглежда завладяната страна. На изток, зад разкошните жилищни небостъргачи, едва се виждаха натъпканите с хорица мръсни бордеи, над които се извисяваше гора от ламаринени телевизионни антени. Не, тук на върха се живееше по-добре, отколкото там.
Той се върна в апартамента, затвори след себе си вратата на терасата и тръгна към банята, за да се отпусне под топлия душ.
След четирсет минути Джон Реншо излезе от банята и без да бърза, започна да разглежда кутията.
В ПРАТКАТА ИМА БОМБА.
Разбира се, че няма, но той трябва да се държи така, сякаш в пратката има бомба. Той винаги прави така и именно затова се чувства прекрасно, докато мнозина други вече отдавна се възнесоха на небето.
Ако е бомба, тя е без часовников механизъм — не се чуваше тиктакане. Сега най-често използват пластични експлозиви, много по-чиста работа.
Реншо погледна пощенския печат: Маями, 15 април. Изпратен е преди пет дена. Бомба с часовников механизъм досега би се взривила.
Значи пратката е от Маями.
Той се съсредоточи напълно и сплел ръце, без да мърда, разглеждаше кутията. Излишни въпроси като откъде близките на Морис са узнали адреса му, не го вълнуваха. Той щеше да ги зададе по-късно на Бейтс. Сега това е без значение.
Някак разсеяно извади от портфейла се пластмасово календарче, подпъхна го под връвчицата и лепенката се отдели. Почака малко, наведе се и помириса. Нищо освен картон, хартия и канап. Той се разходи около масичката и приклекна пред кутията: тук-там хартията беше скъсана — показваше се зелено метално сандъче с панти. Реншо извади сгъваемия си нож, разряза канапа и хартиената опаковка се смъкна.
Зелено метално сандъче с черни печати. На него с бели шаблонни букви беше написано: «Виетнамско сандъче на американския ветеран Джо». Малко по-долу: «Двайсет пехотинци, десет вертолета, двама картечари, двама лекари, две базуки, четири джипа». Долу в ъгъла: «Компания Морис за изработване на играчки».
Реншо протегна ръка и веднага я отдръпна — в сандъчето нещо се размърда.
Стана, прекоси стаята и запали лампата — беше се стъмнило.
Виетнамското сандъче се разлюляваше, кафявата амбалажна хартия припукваше под него. Неочаквано то се преобърна и с глух удар падна на килима. Капакът с панти се отвори около пет сантиметра.
Миниатюрни пехотинци — високи по четири сантиметра — започнаха да изпълзяват през пролуката. Реншо ги наблюдаваше, без да мигне. Разумът му не се опитваше да обясни невъзможността на това, което ставаше, а само съобразяваше какво опасност го заплашва и какво трябва да направи, за да остане жив.
Пехотинците бяха в полева униформа, с каски, с раници, с миниатюрни карабини на рамо. Двама погледнаха през стаята към Реншо. Очите им не бяха по-големи от точки, направени с молив.
Пет, десет, дванайсет, ето ги всичките двайсет. Един от тях жестикулираше, давайки заповеди на останалите. Те се строиха по дължината на отвора и започнаха да бутат капака — отворът се увеличаваше.
Реншо все от дивана голяма възглавница и тръгна към сандъчето. Командирът се обърна и махна с ръка. Пехотинците приготвиха карабините за бой, раздадоха се тихи пукания и Реншо внезапно почувства нещо като ужилвания от пчели
Тогава хвърли възглавницата, пехотинците паднаха, а капакът на сандъчето се разтвори. Оттам, жужейки като водни кончета, излетяха миниатюрни вертолети, боядисани в зелено.
Тихи «пах! пах! пах!» долетяха до Реншо и в същия миг той видя пред вратите на вертолетите мъничките пламъчета на картечни откоси и усети сякаш някой започна да го боде с иглички по корема, дясната ръка, шията. Той бързо протегна ръка, сграбчи един от вертолетите и рязка болка прониза ръката му — въртящи се витла бяха разкъсали пръстите до костта. Останалите отлетяха надалеч и започнаха да кръжат около него като стършели. Вертолетът, който го рани, падна на килима неподвижно.
Реншо закрещя от неочаквана болка в крака. Един пехотинец стоеше на обувката му и го ръгаше с щита си в глезена. Мъничко зло лице гледаше Джо.
Реншо отхвърли пехотинеца с крак.
Раздаде се тих кашлящ взрив, болка прониза бедрото му. От сандъчето беше излязъл пехотинец с базука — от дулото й лениво се издигаше дим. Реншо погледна крака си и видя на панталона черна димяща дупка, колкото двадесет и пет центова монета. На тялото му имаше рана от изгорено.
Той се обърна и изтича през хола към спалнята. Покрай бузата му избръмча вертолет, пусна кратък картечен откос и отлетя нататък.
Под възглавницата си Реншо държеше пистолет. Грабна го с две ръце, обърна се и разбра, че ще трябва да стреля по летяща мишена колкото електрическа крушка.
Към него се насочиха два вертолета. Седнал в леглото, Реншо стреля и единият от вертолетите се разхвърча на парчета. «Един по-малко» — помисли си той, и се прицели във втория… Натисна спусъка…
Вертолетът неочаквано се насочи към него по дъга, лопатите на витлата се въртяха с огромна скорост. Реншо успя да види картечаря, който стреляше с точни къси откоси и се хвърли на пода.
ТОЙ СЕ ЦЕЛЕШЕ В ОЧИТЕ МИ!
Притиснал гръб към по-далечната стена, Реншо вдигна револвера, но вертолетът вече се отдалечаваше. Той като че ли застина за миг във въздуха, гмурна се надолу, сякаш признаваше предимствата на огневата мощ на Реншо и отлетя към хола.
Реншо се надигна, стъпи на ранения си крак и се намръщи от болка. «Много ли са хората по света — мрачно помисли той, — които са улучени от базука, а са останали живи?»
Свали калъфката от възглавницата и превърза крака си. Взе огледалце за бръснене, отиде до вратата, застана на колене, постави го на килима и видя…
Те бяха устроили свой лагер край сандъчето. Мъничките войничета сновяха напред-назад, опъваха палатки, делово обикаляха с джиповете. Над войника, когото Реншо ритна, се беше навел лекар. Останалите осем вертолета охраняваха лагера, кръжейки на височината на масичката за кафе.
Неочаквано те забелязаха огледалцето. Трима от пехотинците се надигнаха и откриха огън от коляно. След няколко секунди то се разхвърча.
Е ДОБРЕ, ЩЕ ВИДИТЕ ВИЕ!
Реншо взе от тоалетната масичка тежка кутия от червено дърво, която му бяха подарили за Коледа. Претегли я на ръка, приближи се до вратата, отвори я рязко и хвърли с размах кутията, както бейсболист хвърля топката. Кутията помести пехотинците като кегли. Един джип се преобърна два пъти. Изправен до вратата, Реншо стреля и улучи войника.
Но няколко пехотинци вече се бяха окопитили и стреляха от коляно; другите бързо се укриха.
Реншо стреля още един път — не улучи. Прекалено дребнички са! Но със следващия изстрел унищожи още един.
Бръмчейки яростно, към него летяха вертолети, мънички куршумчета попадаха в лицето му над и под очите. Реншо изби два вертолета. От режещата болка му тъмнееше пред очите.
Останали шест вертолета се разделиха на две звена и отстъпиха. Той изтри с ръкав кръвта от лицето си и се приготви да стреля, но се спря. Пехотинците които се бяха скрили в сандъчето, избутваха нещо оттам. Приличаше на …
Последва ослепително избухване на жълт пламък и вляво от Реншо се разхвърча мазилка.
РАКЕТНА УСТАНОВКА!
Той стреля, не улучи, обърна се, изтича до банята в края на коридора и се заключи там. Когато се погледна в огледалото, той видя обезумял от паника индианец с диви изплашени очи. По лицето му се стичаха вадички червена боя, която извираше от ситните като пиперен прах дупчици. Кожата на бузата му беше съдрана, а на шията му сякаш бяха изорали бразда.
ГУБЯ СРАЖЕНИЕТО!
С трепереща ръка той приглади косата си. Входната врата беше отрязана. До телефона не може да се добере. Едно пряко попадение на ракетната установка ще му откъсне главата.
ЗА НЕЯ ДАЖЕ НЕ БЕШЕ НАПИСАНО НА КУТИЙКАТА!
От вратата излетя къс дърво колкото юмрук. Малки огнени езичета лижеха разкъсаните краища на дупката; видя ярко припламване — бяха изстреляли още една ракета. В банята полетяха отломки, горящи трески падаха на килимчето, а през дупката влетяха два вертолета, изпращайки в гърдите му картечни откоси.
С провлачен гневен стон той свали един с ръка. Отчаянието му подсказа изход — върху втория вертолет Реншо хвърли тежка хавлиена кърпа и когато той падна на пода го стъпка.
ЕТО ТАКА! ЕТО ТАКА! СЕГА МАЛКО ЩЕ СИ ПОМИСЛЯТ!
Изглежда те наистина се замислиха. В продължение на петнадесет минути всичко беше спокойно. Реншо седна на края на ваната и започна трескаво да размишлява: трябва да има изход от тази задънена улица. Непременно. Ако може да ги обходи във фланг…
Той се обърна рязко и погледна малкото прозорче над ваната. От този капан нямаше изход.
Погледът му попадна на бутилката със сгъстен газ за запалки. Тъкмо протегна ръка към нея, отзад се чу шумолене. Обърна се бързо, вдигна револвера, но под врата подмушнаха само листче хартия. Цепнатината е толкова тясна, помисли си Реншо, че през нея даже ТЕ не могат да се промъкнат.
С мънички букви на листчето беше написано: «ПРЕДАЙ СЕ!»
Реншо се усмихна мрачно, сложи бутилката с течността в горния си джоб, взе от аптечката огризка от молив, написа на листчето: «ПО ДЯВОЛИТЕ!» и го промуши обратно.
Мигновенно му отвърнаха с ослепителен ракетен обстрел — Реншо отскочи от вратата. Ракетите влизаха през дупката и се взривяваха в облицованата със светлосини плочки стена, превръщайки я в лунен пейзаж. Реншо закри очите си с ръка — мазилката полетя като горещ дъжд от шрапнели, изгаряйки ризата на гърба му.
Когато свърши обстрела, Реншо се качи на ваната и отвори прозорчето. Отгоре го гледаха студените звезди. Зад малкото прозорче корнизът беше тесен, но сега нямаше време да мисли за това.
Той се подаде от прозорчето и хладният въздух го удари в лицето. Реншо погледна надолу: четиридесет етажа. От тази височина улицата изглеждаше не по-широка от коловоза на детска железница.
С лекотата на трениран акробат, Реншо изхвърли тялото си нагоре и застана на колене на долната рамка. Ако сега поне един от тези стършели вертолети влети в банята през дупката на вратата и започне да стреля, той най-вероятно ще полети с вик надолу.
Но нищо не се случи.
Той се извърна, провря крак през прозорчето и се хвана за свода над него. Миг по-късно Реншо стоеше на корниза.
Като се стараеше да не мисли за ужасяващата бездна под краката си и за това какво ще стане, ако вертолетите полетят след него, Реншо бавно се придвижи към ъгъла на сградата.
Оставаха четири метра… три… ЕТО ЧЕ СТИГНА. Той се спря, притискайки гърди към стената и разперил върху нея ръце.
Сега трябва да заобиколи ъгъла.
На девет метра е терасата пред неговия хол.
Най-после се хвана с ръце за железните перила, украсени с орнаменти.
Реншо се прехвърли безшумно на терасата и през подвижната стъклена врата внимателно погледна в гостната. Не го забелязаха.
Четирима пехотинци и един вертолет охраняваха сандъчето. Останалите вероятно се бяха разположили с ракетната установка пред вратата на банята.
Така. Ще се втурне внезапно в гостната, ще унищожи тези, дето са до сандъчето, ще изскочи от апартамента, ще вземе такси и право на аерогарата.
Той свали ризата си, откъсна дълго парче от ръкава, намокри единия край с течността, а другия напъха в бутилката, извади запалка, подпали парцала, разтвори с трясък стъклената врата и се втурна вътре.
Вертолетът веднага го атакува като камикадзе. Реншо го свали с ръка.
Пехотинците се хвърлиха в сандъка.
Другото се случи мигновенно.
Реншо запрати пламналата и превърналата се в огнено кълбо бутилка, мигновено се обърна и се хвърли към вратата.
Така и не успя да разбере какво последва.
Раздаде се грохот, като че ли хвърлиха стоманен сейф от голяма височина. Цялата сграда се разтресе.

* * *

Мъж и жена вървяха по улицата. Те изплашено погледнаха нагоре и видяха огромен бял пламък — като че ли сто фотосветкавици щракнаха едновременно.
— Какво е това? — попита жената.
— Някой е изгорил бушоните — каза мъжът.
Едно парцалче бавно и лениво падаше към тях. Мъжът протегна ръка и го хвана:
— Господи, мъжка риза цялата в кръв и дупки.
— Това не ми харесва — каза нервно жената. — Извикай такси, Раф.
Мъжът се огледа и повика такси. Колата спря, те изтичаха към нея и вече не видяха как зад гърба им се приземи и листче хартия, на което беше написано:

ЕЙ, ХЛАПЕТА! САМО В НЯКОЛКО ВИЕТНАМСКИ САНДЪЧЕТА!
1 ракетна установка
20 ракети «Туистър» клас «Земя-въздух»
1 термоядрен заряд.