Пламен АСЕНОВ

 януари 2006, публикувано в "Сега" 

В момента българската десница прилича на онзи ученик на Буда, който заминавал на дълъг път. На раздяла Учителят му казал: “Ще бъда винаги до теб и ще ти помагам да преодолееш опасностите”. Ученикът тръгнал с вяра, а когато най-после се върнал, бил целият натрошен и едва излекуван от тежки травми. Обвинил директно Учителя, че го е излъгал и не го е спасил от стадо слонове, които препускали по пътеката на джунглата. “А пред стадото имаше ли човек, който тичаше и викаше нещо?” – попитал Буда. “Имаше” – отвърнал ученикът. “И какво викаше човекът?” – попитал Буда. “Викаше – пазете се в името на Буда” – отговорил ученикът. “А ти защо не го послуша?” 

Така, шестнадесет години след началото на прехода, в България десницата се намира – цялата потрошена сякаш от стадо слонове – в ситуация доста идентична на ситуацията, в която се намираше новосъздаденият СДС през 1989 година  поне що се отнася до основния въпрос – какво да се прави. И фактът, че преди време Ленин по ленински експлоатира този класически въпрос, не го прави по-малко актуален.

През 89-та, поради редица стечения на обстоятелствата, отговорът изглеждаше ако не по-ясен, то поне по-лесен – каквото можем. Сега обаче, с развитието на онези и натрупването на други обстоятелства, отговорът се трансформира в нов въпрос – какво искаме да се прави.

Става дума не за волунтаризъм, а за ценности, разбира се, и опитът този разговор да се отлага през годините е като опита да избягаш от сянката си. Всъщност една комунистическа или социалистическа партия може да си позволи да играе тактически през цялото време. Такава и е природата. Но това е очевидно недопустимо за една истинска дясна партия, която е призвана да превърне комплекса индивид-общество не в нещо, домъкнато от котката, а в нещо, което съществува и се развива балансирано.

Искат или не, няколкото партии, които се броят за десни в България, трябва да започнат разговора за ценностите най-малко поради две причини. Едната е чисто вътрешна и тя е свързана със собственото им оцеляване. Иначе казано – без това говорене обществото се атомизира и стават възможни всякакви псевдополитически изненади като цар-премиер, начело на либерална партия в съюз с комунисти. Или появата на партия с крайно леви послания, която в европейския парламент се записва в крайната десница.

Втората причина е влизането на България в Европейския съюз и асоциирането на десните партии в Европейската народна партия. Всъщност говоренето за ценностите е една от оснсовните характеристики на европейската десница, която българската сякаш не притежава. В точка 165 от програмата на Европейската народна партия е записано: “ЕНП е християндемократическа, неконфесионална партия, преди всичко политическа партия на ценностите”. А в следващата точка 166 четем: “Ако тя изневери на ценностите си, занемари ги, опошли ги или ги забрави, тя скоро би се превърнала в нищо повече от една организация с цел участие в управлението. Ще изчезне вътрешната и подбуда, а с това и бъдещето и”.

Да ви звучи, сякаш вече се е случило?

Да, само че в случая има и известен повод за оптимизъм, макар и горчив. Защото българската десница не е “занемарила, опошлила или забравила” своите ценности, а все още не ги е формулирала и не е започнала да говори пред обществото за тях.Разбира се, в България това е труден разговор. Той е опошлен изначално от четиридесет и петгодишното дрънкане на светли комунистически лозунги, разминаващи се драстично с тъмната комунистическа практика. Затруднен е значително от създаването на поколения несвободни хора и откъсването на обществото и интелектуалците от естественото развитие на духовните и политически процеси в Европа. Допълнителни усложнения върху разговора за ценностите наложиха и особеностите на българския преход, който мина и продължава да минава през бясна съпротива срещу такива естествени първоначални стъпки като реституция и приватизация на собствеността, разграждане на системата на бившата Държавна сигурност и комунистическия репресивен апарат, възстановяване правата на малцинствата, членството в Европейския съюз и НАТО.

Други два фактора, които пречат на десницата тук за реализация на ценностното говорене са неумението на политиците от десницата да го правят и слабият интерес на медиите. Всъщност първото до голяма степен определя второто. Например когато преди години Иван Костов като премиер отиде в Турция и се извини на изселниците там за тъй наречения “възродителен процес”, това стана повод за малко шум и нищо повече. Нито той, нито партията СДС, успяха тогава да захванат разговор по темата “истината за възродителния процес” и да го превърнат в обществена дискусия за правата на малцинствата, която е свързана и с още по-същностните въпроси за свободата и отговорностите на индивида и на държавата, за балансите мужду обществени и лични интереси.

Проблемите в Българската православна църква също не станаха повод за разговор как, защо и доколко църквата по времето на комунизма сътрудничеше с режима и дали в новите условия тя е способна да изпълни мисията си за ценностна ориентация на хората, която е необходима наред с правната регламентация от страна на държавата.

Подобни примери могат да се дадат още много, но всички те биха били доказателство за едно основно нещо – че десницата в България не успя през последните шестнадесет години да оформи ясна система от ценности, които да предложи на обществото и върху които да гради своята политика. Обратно – и когато беше на власт и когато беше в опозиция, тя градеше своята политика така, сякаш ценностите са нещо, което обществото разбира от самосебе си. И което приема от самосебе си. В това се състои част и от отговора на въпроса защо самата десница е в такова състояние, в което я виждаме през последните години – нещо, което рядко се изтъква от политическите коментатори.

Точно обратна е ситуацията при европейските християндемократи. Още при създаването си в средата на деветнадесети век първите такива партии са поставени пред необходимостта да се разграничат както от атеистичния марксизъм, така и от либералните и консервативни течения, като се опират на истински морални устои при правенето на политика. Както пише през 1996 година Кристоф Бергнер, заместник-председател на Християндемократическия съюз в Германия – “Идеята за създаването на нашата партия бе съотнасяне на политическото действие към ценностите.....”

Доста по-утешително спрямо ситуацията с българската десница обаче изглежда един абзац от доклада на Рихард фон Вайцзекер на тема “Основните ценности според християндемократическия съюз”, изнесен през 1979 година. В него се казва: “Съвсем скоро след края на Втората световна война ние бяхме в състояние, в което първата необходимост съвсем не гласеше – нека сега да формулираме нашата духовна основа. Ние по-скоро бяхме изправени пред развалини в духовен и материален смисъл и задачата, която стоеше тогава пред нас, бе да подреждаме буквално камък върху камък”. Вайцзекер добавя, че това е продължило през първите двадесетина години след войната и едва появата на новите поколения, които търсят отговори на основните въпроси за смисъла и целта на живота, са довели до промяна.

Новите поколения и почти двадесет години изминало време са налице вече и в България. Означава ли това, че може да се очаква в съвсем скоро време десницата тук да заговори за ценности и принципи, вместо да си играе на “дай ми куклите, на ти парцалите”?

Категорична прогноза едва ли може да се направи, но подходящият повод съществува – предстоящите през тази година президентски избори и обявената готовност за сътрудничество при издигане на единна кандидатура. Съществуват и подходящите условия. От една страна – с асоциирането на ДСБ в Европейската народна партия основните части от десницата, независимо от противоречията помежду им, са поставени вече в сравнително равностойно положение. От друга – обществото трябва най-после да чуе защо и с какво основните ценности на дясната християндемократическа политика – свобода, солидарност, справедливост - се различават от същите думи, употребени от левицата. И от трета страна – съшествува яснота по въпроса, че ако не чуе предупрежденията на онзи човек, българската десница пак ще бъде прегазена от стадо слонове насред политическата джунгла.                                                                                

Пламен Асенов

  октомври, 2006 

публикувано в "Дневник" 

Ø      Обществената умора и апатия в България са не само видими, но и опасни за здравето на самото общество

Ø      Главна причина за това е принципа за приоритет на държавата, който се  възпроизвежда, независимо от политическия цвят на управлението

Ø      Липсват българския Рейгън или Тачър, които да кажат, че по-малко държава не означава по-слаба или по-лоша държава, а обратно. И да го направят  

В Пловдив казват, че българинът е вече твърде изморен от усилия. От безплодни усилия.

Общественото поведение на българина в момента е като в оня стар и всъщност тъжен виц от съветско време, в който двама политически затворници, след дълги години престой в лагерите, се връщат у дома. Пътуват дни наред с влака и през цялото време мълчат. Накрая единият не издържа и сутринта, като дръпва пердето на прозореца, казва: - Е, днес поне имаме хубаво време. А другият му отвръща: - Абе остави ги да правят каквото си искат.

Само един поглед към последните месеци на значими обществени събития може да даде достатъчно емблематични примери, че ситуацията е точно такава.

Например – сведетели сме на най-вялата и дори с лупа незабележима президентска кампания от шестнадесет години насам. Тя очевидно дотолкова не предизвиква хората, че и плакатите на кандидат-президентите си стоят цели по дуварите.Обявеното на практика членство на България в Европейския съюз от първи януари 2007 година не провокира дори един единствен човек да излезе по площадите и спонтанно да хвърли капата си до небето. Иначе вестниците щяха да го снимат и да го показват като мечка. Тази новина, която всъщност е наистина най-сладкия плод от споменатите шестнадесетгодишни усилия, видимо генерира по-малко обществена енергия дори от един единствен, на практика без значение за резултата, гол, вкаран от “Левски” на “Челси”.

Да не говорим за начина, по който се развиха поредицата скандали, свързани със Савойската афера, досиетата и идентификацията на действащия български президент с агента “Гоце”. И начина, по който отшумаха – като разклатиха само вейките, но не и клоните на обществената съвест.

Да не говорим за ситуацията, в която е опозицията. На фона на правителство, което управлява лошо поне колкото Любенберовото, тя изглежда да се намира във фазата, когато все още даже не е дръпнала пердето, за да види през прозореца какво е времето. Това обаче се дължи не само на нейната вътрешна слабост, а и на липсата на подтик за действие отвън, подтик, който може да бъде единствено някакъв глас на обществено недоволство.

Разбира се, когато се търсят причините за настъпилата обществена умора и свързаната с нея апатия, те не бива да се разглеждат толкова обобщено, защото очевидно са различни за всяка специфична обществена група. Например един млад човек има свои особени причини да бяга от обществената активност, в сравнение с майка си и баща си. Или пък с дядо си и баба си. Както и преките основания за разочарованието  на привържениците на левицата и привържениците на десницата очевидно не са едни и същи. Чичо от село, който си е заложил нивата, за да си купи магаре и банкерът, пред когото е заложена нивата, предпочитащ мерцедеса пред магарето, също не биха се разбрали, ако седна да си говорят по темата. И така нататък.

Има обаче и общи основания за умората на българското общество, които действат реално, макар да са по-трудно забележими. Главното от тях е непокътнатия от комунистическо време принцип за приоритет на държавата спрямо индивида. Това е сърцевината на натрупаното в българското общество усещане, че в тази страна нищо не се променя. Че който и да дойде на власт, просто гледа да се възползва от нея в своя изгода. Че всички политици са маскари или че трябва да дойде някой друг, отвън, за да ни оправи. Че просто никакво усилие, дори и обикновената разходка до урната за гласуване, вече не си струва да бъде направено.

Това втренчване в държавата - какво тя ще каже, какво тя ще направи, как тя ще реши моите лични проблеми, си има своите исторически корени в живота на нацията, но те бяха до крайност изкривени и яко вдълбани дори в личното съзнание на хората по времето на комунизма.

След промените през 89-та година този принцип продължи да съществува и продължава вече 16 години. Независимо от това коя партия е на власт и колко гръмко прокламира демократичните принципи, законите винаги се правят в полза на интереса на държавата и нейния апарат, като това се представя за защитаване на обществения интерес срещу алчните индивиди или ненаситните частни лица. Правят се така законите, независимо от това какво е съотношението между държавната и частната собственост в страната. Независимо от това кой кого издържа и кой на кого плаща всъщност. И независимо от често повтаряните като заклинание думи, че държавата е неефективна и трябва да има свобода на личната и гражданската инициатива както в икономическата, така и в обществената сфера, като се изградят обаче ясни правила.

И ако за политиците от левицата е разбираемо, макар и непростимо, че се придържат към този принцип, защото той просто е част от тяхната философия, то странното е, че нито едно дясно правителство не се зае със задачата да промени статуквото, като обясни на тези, които не се сещат, че не хората са създадени, за да служат на държавата, а държавата е създадена, за да служи на хората. И не само да обясни, а да обърне реално пирамидата.

Как на практика от гледната точка на гражданина се реализирира формулата за приоритетност на държавния интерес? Механизмите са стотици, вероятно и хиляди, но само един пример със случайно избран човек е достатъчен.

Ако някой си човек дължи пет лева на държавата, той трябва да се издължи в точно определения срок. Тук не помагат никакви обяснения от негова страна, че децата му гладуват, защото и двамата с жената са безработни и нямат въпросните пет лева, но може и да ги имат след три месеца, когато някой от тях си намери работа. Ако държавата или някой от нейните органи дължи пари на въпросния човек обаче и той отиде да си ги поиска, тя му обяснява как трябва да почака и как тя в момента няма пари, защото има други, по-важни неща да се вършат, като например да се нахранят вдовиците и сираците.

След това човекът се заглежда в намерения на пейката вчерашен вестник и прочита как една вдовица се оплаква, че сирачето и е гладно. И че през последните шест години броят на чиновниците в държавната администрация е нараснал близо три пъти. И че депутатските мерцедеси от предишния мандат са вече безвъзвратно остарели и трябва да се купуват нови. Ама не по собствена приумица на депутатите, ами по категоричното изискване на НСО.

После на улицата нашият човек е завъртян като пумпал от пилотката на самото НСО, което разкарва някой си президент по частната му президентска кампания. Когато отива в близката болница, за да го излекуват от получените уплах и драскотини, човекът е принуден да си плати за бинт и реванол, въпреки че има здравна застраховка. И когато след това той вика – ега ти държавата, отговарят му, че за липсите на лекарства и консумативи в болниците се грижи вече Здравната каса, а не държавата. “Ами защо тогава точно държавата чрез нейната данъчна система ми искаше ония пет лева, недоплатени от доскорошния ми държавен работодател за здравната ми вноска”- чуди се човекът. Но отговор няма.

Подобни истории, които съвсем не са хипотетични, в България се причиняват на всички и по всяко време. Да не говорим хората на бизнеса през какво трябва да преминат докато оцеляват и се развиват, за да има например онези шест процента ръст на икономиката, с които сегашното правителство се хвали, като че ги е постигнало със собствения си ръчен труд, а не е пречело най-усилено за тяхното постигане.

Разбира се, казаното дотук само щрихира проблема. Към това могат да се добавят множество чисто риторични въпроси като например защо толкова години се бави изграждането на единната информационна система в България, защо е твърде  трудно да заработят съответните органи, през които ще минават парите от европейските фондове, защо отмяната на буземните разрешителни режими за различни дейности върви с темповете на заека, който гледа случайно да не надбяга кастенурката, как става така, че на мястото на един съкратен чиновник обикновено се назначават двама или трима нови. Дори още по-дълбоко – защо години наред не се извършват необходимите промени в системата на образованието, сигурността и правосъдието.

“Ама какво ме интересуват мене разни системи, органи и режими?” – ще каже в този момент оня чичо с нивата и магарето. Той няма как да си даде сметка, че колкото по-малко го интересуват, толкова повече му се стоварват на главата.

“Ама защо тия хора не искат да участват в изборите, такива промени в системите, органите и режимите им обещаваме?” – чудят се от своя страна политиците. А всъщност не обещават нищо, което да накара чичото реално да промени интереса си към съдържанието на обществения живот, като види, че нещата зависят от него самия.

Всъщност очакванията в Пловдив са, че този омагьосан кръг ще продължи да се самовъзпроизвежда. Защото поне засега на хоризонта не се очертава политик или партия, които, както Рейгън и Тачър преди време, да кажат, че на този народ му е необходима по-малко държава. Което не значи по-слаба или по-лоша държава. А обратно. И да го направят.          

Пламен Асенов

 септември, 2006 

публикувано в "Дневник" 

Ø      Не е истина, че “човешката глупост прави живота поносим”, защото тогава българската политика щеше да бъде твърде поносимо място

Ø      Проблемът е както че десницата не се държи като десница, така и че  левицата продължава да се държи като левица  

В Пловдив казват, че когато преди около пет века Дезидериус Еразмус, известен повече като Еразъм от Ротердам, е написал своята “Възхвала на глупостта”, той всъщност е имал предвид обратното – да принизи глупостта.

Не е вярно.

Това е все едно да се твърди, че когато Тери Пратчет пише за Света на Диска, той всъщност пише  п р о т и в  Света на Диска. Или пък че Макиавели не е Макиавелист.

Това обаче са аналогии, а не доказателства – казват в Пловдив. И са прави.Само че и доказателствата са налице. Кой днешен българин например с чисто сърце би се подписал под твърдението, че “човешката глупост прави живота поносим”.

Ами нали тогава България би била една твърде, твърде поносима страна за живеене. А вместо това половината българи в момента се надяват дупката на Капитан Андреево да се отвори още малко, така че другата половина българи да падне целокупно в нея.

Българският политически живот също би бил един твърде, твърде поносим политически живот. В него глупостта би заемала своето достойно място, което би било различно от мястото, заемано от мъдростта. Всеки би могъл да ги различи. Но не би.

В последно време, покрай активизирането на кандидат-президентската кампания, човек остава с впечатлението, че българските политици всъщност се придържат към твърдение, обратно на еразмовото, а именно – че мъдростта прави живота непоносим. И затова гледат да избягват мъдростта в думите и делата си.

Още през пролетта, когато започнаха разговорите за издигане на общ кандидат-президент, беше ясно, че ако се говори за тъй наречената десница в България, то непременно трябва да се добавят и думите “тъй наречена”. Напоследък обаче стана ясно също, че към тази тема не трябва да се посяга без помощта на предпазни ръкавици и дълга пинсета.

Първо се започна с Търсенето на Човека. По някакви, може би известни някому критерии, които обаче в никакъв случай не бяха политически. Иначе щеше да се разбере. След това дойде време на пазарлъци, тръшкания, вирене на носове, плач и скърцане със зъби. Междувременно във всичко това участие взеха и някакви формации, чиито единствен белег за принадлежност към десницата е фактът, че лидерите им сигурно са комшии на някого, като живеят от дясната му страна. В един определен момант “делта Б”, когато работата изглеждаше опечена и човекът посочен /или обратно/, Бойко Борисов също каза, че е десен. Сигурно защото той пък има комшия, който му живее отдясно.

И вакханалията започна да се вихри отново, като целокупно беше пренебрегната мъдростта еразмова – “ако си създаваш нови приятелства, не забравяй за старите”. Лично Петър Стоянов пък за известен период беше на път да пренебрегне и едно по-сериозно предупреждение, дошло отпреди пет века – “да имаш много приятели, означава, че нямаш нито един”.

Нищо чудно обаче, че брилянтната иначе памет на Стоянов изневерява на моменти, след като в близкото му обкръжение има хора, които гледат на разума пренебрежително. В интервю през август членът на ръководството на СДС Елеонора Николова на въпрос как, след като не харесва кандидатурата на Неделчо Беронов, все пак ще убеди хората да гласуват за него, отговори дословно: “На базата на дисциплина, но винаги съм казвала, че СДС е повече идея, повече емоция и повече чувства, отколкото всичко останало. Така че емоцията в момента отсъства. Има само един разум”.

Добре че почти по същото време заместник-председателят на ДСБ Веселин Методиев отвори дума за разума в кампанията като за нещо достойно и важно, та хората с по-слаби нерви можаха да си отдъхнат, че не съвсем всичко е загубено.Така или иначе, макар да остана сякаш незабелязана от наблюдателите, истинската изненада на десния политически сезон поднесе Иван Костов. След като вече Неделчо Беронов беше утвърден като общ кандидат за президент, в едно телевизионно интервю лидерът на ДСБ заяви, че именно сега е дошло време да се разбере какво кандидатът мисли по определени политически теми, каква е неговата политическа платформа, с която ще се яви на изборите и т.н.

Всъщност, ако се съди по поведението на Бойко Борисов, това е правилната теза. Изглежда той неслучайно се обяви за човек от десницата. Като вижда живите  примери пред себе си, вероятно има усещането, че в дясно може да си прави каквото си иска. Например – да е лидер на партия преди да има партия. Или след като няма партия.

Това усещане му дава и вътрешната сила да сваля и да качва президенти с половин дума. Да си подбира държавни постове, предпочитайки например премиерския пред президентския. Да говори две различни неща едновременно и пак да бъде прав. В очите на електората.

Само че Бойко Борисов очевидно греши. И то не толкова защото, според Еразъм, “безумието е източник на подвизите на всички герои”. А просто защото волунтаризмът е изконно завоевание на левите партии в световен мащаб. Друг е въпросът, че поради тази причина местата в ляво са толкова плътно заети от мераклии, та Бойко Борисов няма къде да седне.

Това, впрочем, през миналата година беше голям проблем и за Волен Сидеров. Човекът се скъса да издига леви лозунги, а в Парламента го набутаха най-вдясно, защото само там залата била празна. Мъка. До Костов.....

Но така или иначе ясно е, че ако част от проблемите в България произтичат от това, че десницата не се държи като истинска десница, то проблемите, свързани с левицата, са точно от обратното естество – че тя си се държи съвсем спокойно и без никакъв свян като самата себе си. Например  няма никакво намерение да се отказва от волунтаризма като политически инструмент и кампанията на президента Георги Първанов е поредното доказателство за това.

Най-първоначално изглеждаше, че кандидат-президентската кампания на Първанов ще стартира с успешен опит за спасяване на българските медици в Либия. Акцията започна още през пролетта на миналата година, като гвоздеят беше посещението на Георги Първанов в Либия в началото на юни. Както казва Еразъм – “дори в най-лошата орис има възможност за щастливи промени”. Да, ама не, защото Вселената е несговорчиво нещо. 

После, през юли-август, имаше друг момент, в който изглеждаше, че кампанията на Първанов ще започне с успешното създаване на спасителната за европейския проект на България тройна коалиция. Само че бързо стана ясно, че приоритет на роденото на тази база правителство е да си играе на три-пет-осем, разпространена игра на карти с популярното име “блато”. В което и потънаха президентските амбиции за достоен старт.

На 6 септември миналата година в Пловдив президентът намери друга тема, с която да се захване, за да развива доброто си име. Той започна да говори против национализма. Вероятно защото, също като Еразъм, смята, че “нищо не може да затрудни човек с воля”. Особено пък някаква си промяна в собствените, доскоро изповядвани, убеждения.

Първоначално говоренето против национализма ставаше с общи фрази, докато в интервю за германски вестник през февруари, на въпрос как ще коментира появата на феномена “Атака” в българския политически живот, президентът най-после в прав текст заяви: “Европа може да ни се довери, ще се справим с този феномен”. Затова на 5 септември тази година социолози отчетоха, че Волен Сидеров е най-вероятният опонент на Георги Първанов за втория тур на президентските избори.Междувременно на главата на сега действащия президент се струпаха събития като коалиционни и партийни дрязги, заплахи от Европа, савойски афери и някакви си досиета, които кой знае откъде се появиха. Добре поне дето за Гоцето се разбра ясно от обществеността, че е от добрите. Дори и вътрешният министър Румен Петков си го призна публично.

Така или иначе, президентът тръгна да се спасява от всичко това чрез обиколки из провинцията. Но да се пътува из страната, било то и на държавни разноски, за да се утешават лично вдовици и сираци, всъщност не е нещо грандиозно. Така се оказа,  че човекът няма добро, достойно начало за своята кандидат-президентска кампания. И затова при откриването на предизборния си щаб, стартира с показване на карикатури. Скромно, но съдържателно. Както би казал по този повод Еразъм, ако се беше родил българин – “на лудостта е предоставена привилегията да говори истината, без да оскърбява никого”.

Само че изброеното дотук звучи доста оскърбително. За тези, които понасят да им се случва изброеното.

Вероятно колективният разум в случая намира някаква утеха в казаното от индивидуалния мислител – “поразителна е мъдростта на природата, която при такова безкрайно разнообразие, е успяла да балансира всичко”. И въпросът дали   колективният разум някога изобщо е чувал тези думи е доста по-маловажен от въпроса още колко време п р и р о д а т а  ще успява да балансира нещата в България.

Както и от въпроса дали Еразъм от Ротердам, ако наистина се беше родил  българин, изобщо би седнал да пише “Възхвала на глупостта”, вместо да си живее живота.    

февруари, 2006 г.

публикувано в "Дневник"

Ø      Предпоставките за развитие на крайния национализъм в България не са същите като тези в европейските страни

Ø      Политическата система, при която популизмът е господстващ стил, както и неразкритата истина за тъй наречения “възродителен процес”, са ключовите фактори поне за разбирането, ако не за справянето с национализма  

При неотдавнашното си посещение в Германия президентът Георги Първанов заяви пред вестник “Франкфуртер алгемайне цайтунг”, че България, както бе цитиран, може да се справи с проявите на крайния национализъм. “Европа може да ни се довери – ще се справим с този феномен”, каза в интервю българският президент, като добави, че “във всички европейски държави, включително страните от ЕС, в определено време са възникнали предпоставките, позволяващи на националистически формации да влязат в парламента”.

В първата си част това изказване звучи твърде оптимистично. То води до аналогии и предизвиква естествения въпрос дали на времето си едноименният светец, убил змея в Сирия, предварително горещо му се е заканил. Историческите извори не казват нищо по темата. Втората част на изказването също води до аналогии, но от друг вид. То е като детското оправдание, че си направил нещо лошо, защото някой  си е казал да го направиш. По такъв повод майките и бабите в Пловдив например и досега първо ехидно питат – ами ако някой си ти каже да се хвърлиш в Марица, ти ще се хвърлиш ли.

Освен различните аналогии, изказването на Георги Първанов предизвиква и недоверие в съдържателната си част, защото е вътрешно противоречиво. В него има опит декларативността на първото изречение да се тушира с реалистично обяснение във второто. То обаче съдържа презумпцията, че предпоставките за развитието на национализма в България и в Европа са едни и същи. А те не са. Или поне до голяма степен не са.

Европейският краен национализъм от втората половина на миналия и началото на този век има няколко основни препоставки, които до голяма степен определят и формите на неговите проявления. На първо място това са недовършените процеси на национално обособяване или държавно обединение. Те имат по-дълбоки исторически корени и на места като Северна Ирландия, Испания и Франция съществуват като сепаратистки течения, свързани и с терористична дейност. Другаде – в Белгия например – нещата се решават по-кротко.

Втората гореща точка се оформя около големия приток и трайното заселване на имигранти в страни като Франция, Австрия, Холандия. Там се създават крайни националистически формирования, които напоследък успяват да влязат и в съответните парламенти. Тяхната насоченост обаче не е еднозначна.  През 60-те и 70-те години, когато се зараждат и набират сили, освен с риторика и действия за ограничаване правата на чужденците, противопоставянето им се свързва и с теми като засилващата се американизация, главно в сферата на културата. Тази трета предпоставка напоследък се прелива с четвъртата - противопоставяне срещу разширяването на ЕС или изграждането на все по-централизирани институции на съюза, които водят до ограничаване на националния суверенитет.

На практика всичко това липсва в България. Ако има нещо общо между българския и европейския краен национализъм, то се свързва не с предпоставките, а главно с начините на изразяване и целевите групи от последователи, към които се насочва. Става дума, разбира се, за кресливото и агресивно поведение, ориентирано като цяло към маса, сплотявана от невежество, неинформираност и незаинтересованост, съчетани с лични и обществени разочарования. Свързаният с това трети общ пункт е, че колкото по-популистки настроена е обществената и политическата среда в една страна, толкова по-добре вирее национализма. Появата и възхода на партия “Атака” в България от миналата година досега е ярко доказателство за това, като в същото време се явява и една от спецификите на българския национализъм.

Националистически партии в България се появиха веднага след десети ноември. Някои от тях, като ВМРО, бяха възстановени като традиционни, други – например ОКЗНИ /Общонароден комитет за защита на националните интереси/, с който сегашният президент Георги Първанов има общо минало – бяха инспирирани от тогавашната Държавна сигурност като креатури на БКП. В края на краищата обаче нито една от тях през годините не успя да постигне и двадесет процента от това, което “Атака” успя за броени седмици. Факторите са много и различни, но един от основните е, че в годините от 89-та до 2001-ва популизмът някак си не беше популярен. Не беше на мода. Обществото имаше по-различна чувствителност и когато някой човек или партия заиграваше на тънката струна, това в по-голяма или по-малка степен срещаше съпротива.

Съществената промяна настъпи през 2001-ва година с връщането на Симеон Сакскобургготски в страната и се разви през годините на неговото управление до степен популизма да се превърне в основна характеристика на българския политически живот. Симеон дойде с две базисни обещания – да “оправи” живота на българина за 800 дни и да разбие двуполюсния политически модел. Той не изпълни първото, защото беше трудно. Изпълни обаче второто, защото беше лесно. И как не, след като реален двуполюсен модел в България никога не е съществувал. Той беше в зародиш, като двата му основни компонента на практика бяха осакатени по това време – БСП още куцаше с левия крак след управлението на Жан Виденов, а СДС вече куцаше с десния след редицата вътрешнопартийни колизии и външни удари при управлението на Иван Костов.

Така на появилата се изневиделица армия царедворци в България и беше лесно да воюва за собствените си интереси, а безкрайните обещания и празните брътвежи с претенции за нов политически морал и стил сведоха обществената чувствителност на българина до там, че той започна да приема например израза “Ще кажа, когато му дойде времето” съвсем насериозно. В интерес на истината, макар големи и малки мислители да твърдят, че народ не бива да се ругае, трябва все пак да се отбележи, че за приемането на популисткия стил в политиката самото общество имаше дълбоки нагласи. Всъщност от чалга общество до чалга политика крачката е твърде малка.

Така или иначе, в края на управлението на Симеон политическият популизъм беше господстващ стил, при това без алтернатива. Парадоксът е, че през 2005-та той можеше само да се развива, черпейки допълнителен човешки ресурс от натрупването и задълбочаването на проблемите, които сам е създал. И “Атака” побърза да заеме нишата.

Втората българска специфика при развитието на крайния национализъм пък има корените си в малко по-далечното минало – времето на тъй наречения “възродителен процес” преди двадесетина години - и факта, че по време на прехода тази страница от историята не просто не беше прочетена от обществото, а дори и отгърнатото ъгълче от нея съдържаше, вместо оригинален текст, сякаш само приписки в полето. Направени често от ръката на неизвестен извършител.

Възродителният процес е един от ключовите елементи в най-новата българска история, който концентрира в себе си информация и за политиката на тогава управляващата Българска комунистическа партия, разглеждана заедно с нейната гвардия – Държавна сигурност, и за нагласите в българското общество по това време, които бяха естествена база за по-късния неестествено труден преход в страната, и за развитието на някои геостратегически процеси в периода непосредствено преди рухването на тоталитарните режими в Източна Европа. Там се коренят отговори на множество въпроси, които в момента си задава, а често и не си задава, българското общество като например онези, свързани с мястото и ролята на ДПС в годините на прехода. Въпросите около липсата или наличието на гражданско общество в страната. Въпросите за високата степен на скрита нетолерантност у българина и как това се съчетава с неспособността да се изградят или поне да се възприемат реалистични механизми на съвместно етническо съжителство. И най-важният – защо в България национализмът е ляв, а не десен. Освен тези и други теми, които имат пряко отношение към развитието и проявленията на крайния национализъм тук, “възродителният процес” има донякъде отношение и към това кой кой е в българския политически и икономически живот през последните шестнадесет години, защо партиите нямат стратегическа политика по националния въпрос, как се запазват или трансформират руските имперски интереси в България и на Балканите. Все неща, които също имат, макар и по-завоалирано, отношение към темата за национализма.

Ще бъде грешка обаче, ако всичко казано досега се възприеме като недоверие към желанието на президента Георги Първанов да се справи с проявленията на крайния национализъм. Напротив – неговото желание е очевидно. Той е един от малкото политици, който от миналата година е последователен в изявленията си, че крайният национализъм е опасен за страната. Друг е въпроса, че в случая Първанов има и личен интерес, защото “Атака” е заплаха за разпиляването на леви гласове по време на президентските избори. Няма лошо, често политиците вършат най-добре работата си именно когато има съвпадение между личните им и обществените интереси.

Но ако президентът смята да атакува национализма, без да бръкне дълбоко и болезнено в миналото на собствената си партия, свързано с “възродителния процес”, ако смята да го атакува без да разясни на обществото що е политически популизъм, което също болезнено ще засегне собствената му партия и нейните съюзници в управлението, тогава Георги Първанов със сигурност няма да остане в българската история като героят, преборил змея на национализма.        

За втори път през последните шестдесет години британската външна политика изоставя България в ръцете на руската имперска политика 

Пламен Асенов 

23.10.2005 

Непубликувано 

Когато преди години Луис Карол описа усмивката, която остава единственото нещо от изчезващия котарак, той изгради една наистина абсурдна, но някак добродушно абсурдна сцена. Може би известният като гениален писател английски математик и любител на Алисите си е давал сметка, че в абсурдния свят – веднъж създаден – започват да важат същите правила, както в реалния т.е. появяват се антиподите. Така или иначе обаче той не е отворил и дума за това, че усмивките могат не само да остават след, но и да се  появяват преди котараците. А тогава сцената вече изглежда далеч не добродушна, а хищна.

Закриването на Българската редакция на ВВС в момента се явява всъщност като пресечна точка на такива вектори на абсурда.

Великобритания, която никога не е имала големи, но през последните близо сто и петдесет години е поддържала някакви свои интереси в България, които в същото време са означавали и своеобразна, доброволно поета отговорност пред демократичните принципи, чиято люлка е самият Остров, с този акт на практика се изтегля и от интересите, и от отговорностите си.

Не е ясно доколко хората от Световната служба на ВВС, които взеха решението за това закриване, а и хората от британското външно министерство, които би трябвало да имат последната дума по случая, си дават сметка, че бързо избледняващите контури на тяхната изчезваща прощална усмивка се заменят още по-бързо от отчетливо очертаващите се контури на доволни хищни устни. Собственикът им няма да закъснее да се появи изотзад, както не закъсняха навремето Сталин и неговите наследници. Близо  петдесет години те държаха България в лапите си заедно с онова листче, на което Чърчил беше написал някакви си проценти. Там нищо не пишеше за съдбите на поколения хора.

Разбира се, в случая има няколко възражения, които изглеждат съществени. Първото е по отношение на историческата справедливост и макар въпроса за това кой и как движи историята да е спорен, трябва да се признае, че българите до голяма степен “си заслужаваха” тоталитарната система – погледнато в онзи най-общ план, при който няма значение точно кое оловно войниче загива в битката, защото всички оловни войничета са еднакви. От геополитическа гледна точка наистина не проценти, написани на листчета, а волята на народите определя съдбите им. Само че не бива да се забравя също, че някои листчета имат силата да пречупват волята на народите.

Другото възражение е свързано с несъизмеримостта на двете събития. Ако Чърчил участваше тогава в преразпределението на цял един свят, то какво отношение към света има сега някаква малка редакция на ВВС, която при това говори на език, разбиран от все по-ограничен брой хора?

Във връзка с този въпрос задължително необходимо е да се припомни факта, че по времето на Ялта Българската редакция на ВВС вече съществуваше и впоследствие тя не беше закрита, въпреки илюзорността на усилията британската дипломация реално да получи разрешените от Сталин десет процента влияние в България. Нещо повече – именно Българската редакция на ВВС, а не Джеймс Бонд, през годините на комунизма реализираше поне осем, ако не и девет, от въпросните десет процента  влияние. Това беше влияние в полза на демокрацията. Дали ще стане по-ясно, ако се напише така – В ПОЛЗА НА ДЕМОКРАЦИЯТА.

Това беше линия, която по абсолютно естествен начин продължи да се развива в годините след промяната в България и продължава досега. Един от факторите, предпазили страната от етнически конфликт в края на осемдесетте и началото на деветдесетте години,  допринесли за зарастване на раните от тъй наречения “възродителен процес” и допринасящи за възприемане и развитие на принципите на етническата толерантност от българското общество, е ВВС на български. Един от факторите, оказали чувствително влияние за възприемане от българското общество на интеграцията в Европейския съюз и НАТО като “цивилизационен избор” и фактор, който продължава да бъде валиден в това отношение, е ВВС на български.Един от факторите, който поддържа българското медийно пространство – независимо от всички критики, които могат да бъдат отправени към него – все пак в рамките на стремежа към обективност, е съществуването на ВВС на български.

Дори само споменаването на тези три основни посоки на влияние са достатъчни, за да си даде човек сметка, че България може и да не забелязваше прекалено много  присъствието на ВВС, но най-вероятно ще забележи отсъствието на ВВС, защото ще изчезне един от онези жалони, които се грижат вълните в блатото да се разпространяват не хаотично, а в правилни концентрични кръгове. Този ефект на практика не подлежи на пряко социологическо измерване, защото той се реализира не по схемата “колкото процента слушатели, толкова процента влияние”. ВВС в България се възприема като институция, в известен смисъл дори повече, отколкото във Великобритания. Това е програмата, слушана от елита, при това елита на всички нива. Докато сутрин в 6.30 се бръснат, и министър-председателят Сергей Станишев, и журналистът в Кърджали, и ходжата в Златоград /примерите не са измислени, а лични свидетелства/ слушат “Лондон старт” на ВВС. 

Така че за българите закриването на ВВС вероятно ще донесе известно чувство за дезориентация – не само и дори не толкова заради липсата на информация, която в наши дни наспорил господ. По-скоро ще изчезнат критериите, които съпътствуват поднасянето на тази информация от ВВС – точност, обективност, задълбочен анализ с отчитане на различните гледни точки, при това поднесен със завладяваща ненатрапчивост. Критерии, които възпитават поведение.

В този смисъл България ще осиротее.

Но това е само едната страна от отговора на възражението, което разглежда като несъизмерими събития чърчиловите проценти и закриването на Българската редакция на ВВС. 

Другата страна е свързана с факта, че политиката, като всяка друга вселена, празно място не търпи. Със съжаление трябва да се констатира, че, както преди десетилетия, след отдръпването на британския поглед от България, в момента единствената сила, която има интерес, а и капацитет да запълни опразващото се място, е Русия. Путинова Русия, чиито имперски амбиции отново излизат на преден план, след като през последните двадесетина години бяха сдържани по различни причини. Онази Русия, която никога не се е отказвала от своето влияние на Балканите и винаги е намирала добри проводници на това влияние в България. Онази Русия, от която България и в момента е напълно енергийно зависима и с която управляващите в момента политици от левицата казват, че трябва да се съобразяваме толкова, колкото и с нашите партньори от НАТО и Европейския съюз – справка: речта на министър-председателя Сергей Станишев при встъпването му на премиерския пост. Онази Русия, за чието КГБ зловещата българска Държавна сигурност беше само младши партньор. В крайна сметка, онази Русия, чиито емисари под формата на бизнесмени и сега вдигат тостове за панславизма насред София.

Това е хищната усмивка на котарака, която се появява преди иззад нея да се появи самият котарак.

Разбира се, дежурният отговор на тези опасения е, че времената са променени, самата Русия е променена, едва ли не демократизирана страна, партньор на Запада в борбата с тероризма, че с реалното си членство в НАТО и предстоящото в ЕС България също е с други позиции.....

На приказките за наивници, естествено, се улавят най-много наивници. Заедно с правителствата на демократични държави, които се чувстват длъжни да хвърлят твърде големи усилия с ниска ефективност, за да балансират глобални конфликти, за сметка на което пренебрегват малките усилия с висока ефективност, които биха им спестили сериозни домашни / в ЕС и НАТО/ конфликти утре. Това може да изглежда разбираемо от тактическите съображения на един временен кабинет, но не е оправдано от стратегическото виждане за развитието на демократичния процес в света.

Някой ще каже – ами ето, американците закриха “Свободна Европа” и какво, пострада ли американското влияние в България? – Не, дори се засилва!

Първо – тази констатация не е вярна. Американското влияние може и да се засилва по чисто политическа линия, като влияние над правителствата в България, но американците до голяма степен губят онази битка “за сърцата на хората”, по същия начин, по който – улисани да гледат гората, а да не виждат дърветата -  я губят и в много други страни в света.

Второ – между “Свободна Европа” и ВВС на български има няколко съществени разлики. Едната радиостанция беше създадена изключително за целите на Студената война, имаше сравнително ограничена насоченост и обхват, които водеха и до специфики в технологията на работата. Другата, ВВС, съществува от доста по-рано, основното нейно правило е стриктното придържане към базисните ценности на професионалната журналистика. Това може да доведе до ненатрапчиво приобщаване към демократичните ценности, може и да не доведе, но в дългосрочен план обикновено довежда, както стана в българския случай.

Трето – след закриването на “Свободна Европа” /и при положение, че “Дойче веле” никога не е имала толкова силно влияние в България/ ВВС остана на практика единствения независим външен поглед, на който човек отвътре може да се довери. Защото “Ройтерс” например може и да информира за всичко, но тази информация е опосредствана от българските медии, които решават какво им е изгодно да пуснат и какво не. А съмнения по отношение както на тяхната независимост, така и на тяхната обективност, имат голяма част от българските граждани. И това е разбираемо, когато се знае, че държавните медии в България “винаги вървят след победителите”, а частните, зад които често стоят неясни или твърде ясни собственици, някои от които обвързани с бившите служби или пък точно с руски интереси, не са просто собственици, които прибират печалбата от своя бизнес, а собственици, които диктуват медийната политика и то в детайли.

Така че закриването на Българската редакция на ВВС, което означава своеобразна декларация за изтегляне на Великобритания от нейните ангажименти за подкрепа на демокрацията в България, вероятно ще се посрещне до голяма степен с неразбиране и недоволство от представителите на демократичната общност в страната и с доволно потриване на ръце от страна на силите на реванша, на политически контролирания и мафиотски обвързан бизнес, както и на представителите на мимикриращата политическа трансформация.

А потриването на ръце вероятно ще бъде съпроводено и с някаква си усмивка – по-скоро по Джордж Оруел, отколкото по Луис Карол.     

25.10.2006, непубликувано 

Да погалиш таралеж не е никак лесна работа. Който е пробвал – знае.

А българският избирател, разглеждан целокупно като електорат, колчем се зададат избори, влиза в ролята именно на такава уж симпатична, но в същото време плашлива и своенравна животинка. Той се скупчва на кълбо, завира предното си входно отверстие в задното си изходно такова и наостря бодли срещу целия свят.Вероятно това се случва заради един не толкова вроден, колкото придобит през вековете страх – страхът изобщо да се прави избор.

Екзистенциалните ситуации никога не са били по вкуса на българина и то не само защото по времето на комунизма “екзистенциализъм” беше малко мръсна дума. Като се започне от съмненията дали като народ сме избрали правилната религия през девети век, та до съмненията дали сме избирали правилно разните си съюзници и покровители през двадесети, това са все натрупвания, които водят до генетични промени. Да не говорим, че в Пловдив и досега има съмнения дали изобщо е трябвало да се пристъпва към акта на Съединението. Или пък - че могат да се чуят понякога и гласове на крайни скептици, които казват: щяхме да сбъркаме и с избора на поробители, ако можехме сами да си ги избираме.

Някои психолози твърдят, че нежеланието да се прави избор е една особеност, свойствена повече на женския характер и то по естествен начин се съчетава със следващата стъпка -  когато все пак си принуден да избираш, обикновено гласуваш за статуквото. Така жените са запазили човечеството живо, а мъжете са се опитвали да го развиват – казват, със съзнанието за цялата условност на подобна концепция, разбира се.

И все пак - да се прави разлика между инстинкта и разума е една от важните характеристики на човека като “политическо животно”. Защото иначе не можеш да разбереш дали ръката, която сега те храни, и която по инстинкт възприемаш като мила и приятелска, в следващата секунда, съвсем разумно и целенасочено, няма да те удари с топорчето по главичката, ако трябва да използваме образа, създаден от един велик руски писател-хуманист.

Така или иначе, на последните президентски избори в България седмина кандидати се опитаха да погалят таралежа и поне шестима от тях разбраха доколко това не е лесна работа.   

Обажда ми се след първия тур на изборите един приятел и вика – аз спечелих. Какво спечели – питам го, като знам, че не е такъв човек, дето ще спечели нещо, гласувайки за победителя Първанов. Освен да не е гласувал изобщо и да вижда това като печалба, както направиха мнозина – мисля си.

Ами спечелих – казва – защото никой от седмината не ми хвана окото и първо бях решил да не гласувам. После обаче ВМРО излезе с призив да не се гласува и като помислих, разбрах, че това не е правилно. Затова реших да подкрепя кандидата, който така или иначе има най-малки шансове да стане президент и гласувах за Любен Петров. И спечелих – той наистина получи най-малко гласове.

От една страна – горко на народ, чието самочувствие след изборите се дължи на подобни печалби. Защото те са резултат не на избор, а на залагане от вида, който се практикува в затворническите килии – къде ще кацне мухата. Ако, разбира се, цялата тази история, която иначе си е съвсем истинска, се възприеме и съвсем насериозно. Както, подозирам, би я възприел нелишеният от възможности да се държи саркастично, но сякаш с оперирано чувство за автоирония, президентски кандидат Волен Сидеров.

Впрочем на Волен, както и на останалите ляво-национално-ченгеджийски креатури сред тазгодишните кандидати това им е най-малкият проблем. Странно или не, обаче обратен сякаш се оказа проблемът на кандидата и лидерите на десницата, които напоследък сякаш преливат от автоирония. Помежду си. В нощта след изборната  загуба например те започнаха толкова усилено да си благодарят един на друг, както и на хората, които са ги подкрепили, та някакъв невинен външен наблюдател би могъл да остане с чувството, че са погъделичкали най-спокойно електоралния таралеж по коремчето и той ги е близнал благодарствено. А не че ръцете им са целите изранени от бодлите му. И изпохапани на всичкото отгоре поне до лактите.

Съдейки по изборните резултати, най-адекватно се справи с погалването на таралежа настоящият президент Георги Първанов. Поучен вероятно от народната мъдрост, че на определени места се ходи с ламарина в гащите, той подходи творчески и си сложи мека, но здрава ръкавица на ръката. Като преди това, в името на пълната сигурност, таралежът биде обръснат до голо.     

12.02.2007Публикувано в kafene.net                   

Ø      България и Полша имат очевидни общи интереси, за които биха могли да работят заедно в рамките на Европейския съюз

Ø      Противопоставяне на руските имперски амбиции, задълбочаване на евроатлантическата солидарност и развитие на процесите на единомислие и единодействие в самия евросъюз са главните направления на това сътрудничество, което обаче засега не изглежда на дневен ред 

Вероятно никой българин не иска страната му да бъде просто последната дупка от  европейския кавал, както изглежда в момента и както впрочем сякаш сама се възприема.  Ако това действително е така, ако България иска да бъде достойна европейска държава, което означава – да има позиция по най-съществените за общността въпроси и да я устоява, тя може и трябва да следва полския пример.

Известни са възраженията от една страна, че България е малка и бедна държава, че първо трябва да реши многобройните свои вътрешни проблеми, преди да започне да се превръща в някакъв фактор на европейската политическа сцена и още, и още. Известни, но и несъстоятелни. Защото първият европейски урок за всеки нов член е, че в съюза съществуват механизми на влияние, които дори малките и бедни страни могат да използват с успех, ако имат добри идеи, ако успяват да ги съгласуват с други страни и ако тези идеи са свързани с визията за развитие на общността, а не просто с напълване – само - на собствената икономическа паничка.

От друга страна известни са и възраженията, че Полша не е най-добрия пример за следване, защото, ето, само за няколко години тя си спечели славата на своенравното дете на Европа, което създава излишни проблеми, капризничи и тропа с крак на моменти, а такива деца, дори и да ги понасят, трудно ги харесват. Само че харесването в случая не е най-важното, защото общността не е нещо като харем, в който някакъв господар трябва да си избере някаква девойка за през нощта. И защото ако имаш сериозни основания за позицията си и я устояваш, това не е капризнечене, макар някои на моменти да го определят така. Справка – разправиите около  полската позиция за необходимостта Европейският съюз да се придържа към по-твърда политика спрямо Русия, включително по енергийните въпроси и начина, по който само броени седмици по-късно, след спрените доставки на нефт от Русия през Беларус, стара Европа се убеди в правотата на своето лошо дете.

Добре, но съществува и въпроса защо да се следва точно полския пример, а не, да речем, този на Ирландия. Освен че е друга европейска страна, в която гайдата е традиционен музикален инструмент, тя е съизмерима като територия и население с България, също влезе в Европейския съюз като най-бедната държава, а после постигна завидно икономическо, а и не само икономическо, развитие и вероятно може да предаде съвсем конкретен полезен опит.

Или пък Унгария. Тя също е изглежда по-съизмерима с България, при това не само по географски признаци, но и поради общото минало в рамките на съветския блок през втората половина на миналия век.

Ами да, всъщност няма лошо да се черпи колкото може повече от ирландския опит  например в образователната реформа или в развитието на високите технологии. Също от унгарския опит в аграрния сектор или в механизмите за приспособяване на страната към предизвикателствата на европейския пазар. Само че и на Ирландия и на Унгария им липсват, а ако не им липсват, са поставени по твърде различен начин, някои вътрешни и някои външни фактори, които от друга страна са общи за България и Полша. Както и някои твърде съществени общи интереси, които са налице в рамките на Европейския съюз и по отношение на външните му партньорства.

Общите фактори, които задължително трябва да се припомнят тук, са поне три. На първо място това е историческата съдба на двата народа, които през дълго време от своето съществуване са били подвластни на чужди сили – България за около 500 години е била в рамките на турската, докато голяма част от днешна Полша в продължение на повече от 120 години е владяна от Руската империя. В случая – нека да не забравяме – става дума за империи, чиито остатъци и досега съществуват като държави, но държави извън Европейския съюз. Натрупванията от това време, колкото и да не ни се иска, неизбежно оказват влияние в мисленето, отношенията между хората, както и върху политиката дори в новите времена.

Вторият фактор е свързан с дълбочината на кризата, в която комунистическата система остави и двете държави при своето разпадане в края на осемдесетте. Полша прекара последните си години в съветската империя като страна във военно положение, а България – като страна на ръба на гражданската война заради тъй наречения Възродителен процес, насилствената смяна на имената и последвалото  изгонването от страната на стотици хиляди хора от турското малцинство. Икономиката и на двете страни в края на този период и в началото на прехода беше напълно рухнала. Не просто общественият организъм, но самата душевност и на двата народа в една или друга степен бяха проядени от действията на комунистическите служби за сигурност, които обслужваха два интереса – престъпната върхушка на управляващите комунистически партии и съветските имперски амбиции.

Третият фактор е свързан с желанието, което руската имперска политика от векове до наши дни, от Екатерина до Путин, има към поддържане на съществено политическо и икономическо влияние и в Полша и в България. Както и в желанието и способността си да използва за тази цел свои вътрешни маши.

Точно с това е свързан най-важният от общите интереси между Полша и България в момента. Като пълноправни членове на Европейския съюз, за тях е необходимо да търсят и намират общи механизми за реално провеждане на единна европейска политика по отношение на руските амбиции, твърде лесно реализирани напоследък по схемата “разделяй и владей”.

Да се пресече възможността на руснаците за оказване на натиск върху отделни държави от евросъюза чрез използване на енергийните доставки или други икономически лостове е съществена стъпка в правилната посока, но тя е само първата. Това означава, че трябва да се отиде и по-надалеч – да се изградят европейски механизми, които да сведат до минимум възможността за прокарване на руското влияние чрез различни  лобита, тъй като това влияние е равносилно на вирус, способен да разгражда демократичните общества.

Особено място в тези лобита имат бившите служители на комунистическите служби за сигурност от повечето новоприети страни и затова,  макар че може да прозвучи еретично, не е лошо да се помисли за по-сериозни  ограничения в тяхната настояща и бъдеща дейност, ограничения, валидни за целия Европейски съюз. Както и да се търсят механизми за повишаване на обществената чувствителност към тяхната предишна и сегашна дейност. Впечатлението, че не само различни институции, но и гражданите от стара Европа се отнасят твърде либерално към темата било поради неинформираност, било поради незаинтересованост или от нежелание да се създават “излишни” проблеми, е съвсем реално. А това означава - твърде опасно. Така че политическите и гражданските елити