Но не затова ми беше думата, а за българския турист. Миналата седмица в четвъртък някъде в късния следобед в музея дойде посетител. На вид нормален. Преди да престъпи прага дори любезен. После обаче влезе в експозицията и първите му думи бяха "Бедничко е тук...". Сега... музеят, в който работя е общоисторически. Имаме си и природонаучен отдел, че и Крепост, а дори и пещера. Като изключим птичките и тревичките другата ни експозиция е почти изцяло етнографска. Пише го в упътването. Виждали сте етнографска експозиция предполагам. Една такава битова, обикновено помещаваща се в стара къща /нашата къща е на 197 години/. Много панички, лъжички, хурки и носии. Никога претенциозно богата и бляскава, но за сметка на това най-близката среща, която бихме могли да имаме с ежедневието на дедите ни. А онзи господин я нарече "бедничка", после добави "постничка". Това са точните му думи. Не използвам нарочно умалителни. На всичкото отгоре говореше за себе си в първо лице множествено число и ме прекъсваше непрекъснато докато говоря. Може би му имаше нещо, за да се държи така. За съжаление обаче не е само той. И въпреки, че малко хора говорят за себе си в множествено число по-голямата част от посетителите, които съм посрещала през последните две години и половина са също толкова нахални и непочтителни. И вечно искащи нещо повече. И вечно мрънкащи, че не им е достатъчно интересно и забавно. Все едно, че са тръгнали на панаир, а моето задължение е да им изнеса спектакъл. Миналата година една мила наглед дама прекъсна екскурзоводката на Крепостта, докато изнасяше беседа с думите "не ни занимавай с глупости, а ни разкажи някоя легенда!". Не, сериозно говоря. Точно така каза. А от мен се иска да съм мила и любезна, да отговарям на всички въпроси коректно, защото видите ли хората са тук, за да научат нещо. За да видят неща, които ако не бяха тук отдавна щяха да са забравени. За да съживят връзката си с миналото, да се докоснат до корените. Разбирам, че на хората им се иска да видят интересни неща. И на мен ми се иска да работя в нов, добре подреден и просторен музей. Защо не и в музей на открито. И да имам достатъчно средства да се погрижа обекта, който разкопавам да е своевременно консервиран и реставриран, за да имат хората възможност да видят какво е било тук преди 16-сет века. Но засега само ми се иска. И ми се налага да стискам зъби и да търпя не само липсата на  достатъчно средства, но и неуважението и намеците, че сме излишни, ако не откриваме и не показваме на преситените туристи златни дрънкулки.               

Това горното е важно. Поучително е. Понеже у нас се шири мнението, че видиш ли гърците не са добри хора. Гадни, подли, хитри ромеи са. Все гледат да те прецакат, за да седнат отгоре. За да вземат най-доброто парче от баницата. И безспорно последователите на идеята за "Велика Гърция" не са най-свестните представители на човечеството. Нито пък са най-добрите съседи. Нито сол ще ти дадат, ако им поискаш назаем, нито ще ти гледат кучето, ако се наложи. Но въпреки всичко гърците са съседи за пример. Защото отстояват себе си. Грижат се за своето. Протестират при нужда. Мълчат при нужда. Гледат се в очите и си тропат с крак. Милеят за държавата и тя им отговаря със същото, защото е наясно, че ако не го стори ще гори от четири страни.

Нашата държава от друга страна знае, че каквото и да стори реакция от страна на народа няма да има. Пожарите са жив пример. Хванаха част от онези, които предизвикваха пожарите в района от Монтана до Белоградчик и после ги пуснаха. Дори не ги набиха. Защото зад гърбовете им стоят прекупвачите на гора, които след пожарите подложиха района на гола сеч и разпродадоха дървесината на безценица. Голямо чудо, че имало забрана за износ на дървесина - разбичваш дървото на две - три големи трупи и това вече се води обработен материал, който спокойно минава граница. Но не е виновна само държавата. И ние сме си виновни. Протестираме в кръчмите. Готвим бунтове на чаша греяна ракия под лозата в задния двор. Оцеляваме поединично и на всяка цена. Животът ни е олицетворение на онази приказка - "Всички искат да отидат в Рая, но никой не иска да умре."

Няма да се оправим. Колкото и силна да е родовата памет, колкото и буйна да е кръвта. Колкото и неугасим да е живецът в душите ни. Няма да се оправим. Защото не ни пука истински.         

Толкова коментари чух по въпроса, толкова пъти го дадоха в централните и недотам централни новинарски емисии, толкова се изписа по този въпрос, че човек като мен, който и представа си няма от съвременното политическо състояние на света остава с впечатление, че сме паднали до там да се занимаваме с един часовник вместо с държавните дела. Ама това бил часовника на Буш и му го свили албанците, видиш ли. И остави настрана часовника и настрана албанците /горди мюсюлмани по между другото, при които за кражба наказанието не е никак леко/, но големият въпрос е - как са успели да "преборят" прословутата охрана на уж най-пазения човек в света? С викове и ръгане с лакти! То набеденото за враг № 1 целокупно мюсюлманско братство е способно на всичко, но чак пък такива свръхспособности...

   Както и да е! Всяко чудо за три дни, както казват старите хора. Утре вече никой няма да се сеща за прословутия часовник. Ако имаме късмет след някоя и друга година за нищо Бушово няма да се сещаме. А засега силно препоръчвам на охраната на американския президент да прибира всички негови лични ценни вещи на сигурно място преди всяко излизане на разходка.  

Неприятни мисли. Но те са първото нещо, което ми идва на ум докато слушам и чета всичките коментари около онова българо-немско изследване, посветено на Батак по време на Априлското въстание. Не, че искам да оправдавам хората, които се опитват да отричат случилото се там през онези три мъчителни денонощия, но след първия изблик на гняв и най-искрено желание да видя отново Райхстага, подпален от четири страни нещо много неприятно се загнезди в ума ми. Когато се каже "Батак" днес в представите на всеки се появява онази картина на изгорения до основи град и барикадиралите се в църквата "Св. Неделя" две хиляди души. Именно това. Никой не си спомня за "Батак - Хайдушкото гнездо", "Батак - градът на 283-те чарка", "Батак - градът на търговците, занаятчиите и просветителите". Всички си спомнят Въстанието и Клането. Нищо градивно няма в тези спомени. Те са по-скоро като жигосан знак в родовата ни памет. Знак, който крещи: "Не забравяй! Не прощавай!". "Мрази!" С цялата омраза, на която е способно едно човешко същество. Сякаш тази омраза би могла да излекува раните, да успокои духа, да помогне на мъртвите да намерят покой. Или, което е още по страшно - да помогне на живите да оцелеят.

Сигурно не съм права. Сигурно човек има нужда точно от тези най-мъчителни спомени, за да запази духа си жив и главата си гордо вдигната. Нужно е да се помни, че и в най-тежките моменти човек успява да остане здраво стъпил на земята, да гледа смъртта в очите и да пее. Като войниците на Самуил - слепи, но упорито вървящи напред и все напред, за да може последната им капка кръв да ороси родната земя. Като девойките, политащи към дълбините на морето с единствената мисъл да не се предадат на безмилостния враг. Като хайдутина, вървящ към бесилото с гордо вдигната глава сякаш не отива на смърт, а на сватба...

http://www.slovo.bg/Иван Вазов - Възпоминания от Батак