А какво са кофите?

По принцип кофите се считат за нещо много гадно и отвратително, а хората, които се препитават от тях и буквално си вадят хляба от там са неудачници, неуспели да се справят с живота си.  Да, най-общо е така.  Обаче аз обичам кофите! Е, не всичките, но има един тип кофи, които заслужават цялото ни уважение и внимание.

Кофите са два типа, според мен. "Прости и обикновени кофи" са тези, в които се намират битовите ни отпадъци, космите от канала и обелките от картофи. В тях се изхвърлят само такива гадости и боклуци, които не са нищо повече от онова, което бива отмивано от водата когато дръпнем казанчето. Даже мога да ви кажа къде са тези кофи. Това са кофите в панелните комплекси, ж-е к-атата, новите квартали-спални, които са пълни с хора, които се прибират след работа там само, за да се наспят и нямат време за много работи извън това им занимание. Намират се там, защото „новите" живеят там. Дали са „нови граждани" или новосформирани семейства, отделили се от старото жилище на мама и тати няма значение. Това са хората, които ги е довел от някъде вятъра и не се знае дали ще се задържат, за това правят и скучен боклук. Кофите в един такъв квартал изобщо не заслужават да си имат някой, който да "мре в тях". Обаче

кофите в центъра на града

са друго нещо! Каква мечта! На това аз му казвам - съвременния заместител на островите на съкровищата. И, ако ме питате, хич не ми трябва да съм пират и да получавам морска болест и да търся скелети, оказващи пътя към съкровището, ако мога да се нарека "Кофайлър". И то ще го кажа с гордост.

Знам, че височко до тук звучи като бълнуването на човек, хапнал нещо гнило от кофите и размътило мозъка му, но ви уверявам, че съм със всичкия си (поне не съм яла нищо от кофите). Това, което се опитвам да кажа е, че в кофите в центъра на град като София, например, могат да бъдат намерени много неща, различни от изрязани нокти и опаковки от кроасани.

София е стар град, или поне в последните сто-сто и нещо си години, тук се е тълпял народа от всички краища на страната. Тук съответно е живял "елита на нацията". Някога той не е намирал за престижно да живее в пущинака на Витоша, защото тогава там е имало вълци. И затова кажи речи през почти целия този период всичко живо е искало да живее в центъра.
Аз например съм израснала край едни такива кофи. Само че навремето народа всичко къташе по мазета и тавани. Това било от прабаба тантела, онова било кутия от чужбински бонбони...все съкровищни работи, сърце не ти дава да ги хвърлиш. А те се трупат ли, трупат на тавана. Тогава най-ценното в кофите бяха стериопорените фигурки, които бяха от разопаковани мебели, както и кофите, притежание на кожарския магазин на Витошка (всичките ми кукли имаха палтенца от лисица благодарение на тия кофи).

И както всяко нещо на този свят, и живота на собствениците на такива стари къщи, апартаменти и прилежащите им тавани, свършва. Споминават се хората и си отиват от този свят без да могат да вземат материалните си съкровища с тях.

Тъжното в случая е, че няма или кой да наследи тия малки ценности или пък няма кой да ги оцени.

Ако няма наследници...не знам какво става. Нещата на човека поемат към кофите, а старата хубава къща се събаря, за да се направи бизнес център. Наследниците пък толкова време са живяли някъде на тясно под наем, че бързат да изхвърлят де що спомен има от дядо-клошара. А сред тия „боклуци" витае духа на бедния човечец, светогледа и мечтите му затворени в овехтелите предмети, книги и мебели.

Не ви ли се е случвало да минавате покрай такива кофи? Наред със старите парцаляци се валя кафяв картонен куфар, кашон с пожълтели книги, тетрадка с рецепти, неготвени от тридесет години, пликче със стъклени и костни копчета, кутия с чернобели снимки, бутилки от лимонада с прикачена запушалка, стар виенски стол... Толкова стари и въодушевяващи въображението неща! Чак не ти се вярва , че може някой просто да ги остави в кофите!

Не съм изкофайлърствала много неща през живота си, но пък са били много ценни. За първи път се престраших на пресечката на Шишман и Гурко. Беше изхвърлена цяла колекция с плочи, а аз намерих най-страхотния подарък за приятел, който щеше да има рожден ден след някакви си четири месеца! Юбилейна плоча - 35 години ЦСКА, с откъси от най-големите победи на отбора. Рожденика наистина се зарадва...Надявам се, като му презапишат плочата на диск и я чуе, да се зарадва още повече, но това вече си е негова грижа :)

Последната ми придобивка беше също толкова радваща и неочаквана. Когато бях студент трябваше да прочетем "Педагогическа поема" на Макаренко. Книгата е просто страхотна, само че я прочетох само до средата, защото в библиотеката имаше един прокъсан екземпляр, а трябваше да я четат още петдесет колеги. Тогава така и не можах да разбера какво става с Макаренко и успява ли да възпита у поверените му малки разбойници идеалите, в които така силно е вярвал. Жалко.
Но преди седмица отивах да взема Емил от работа, а той идва насреща ми и се усмихва:

- Pippi, там до кофите има три кашона с книги. Виж какво си взех! - и ми показва с блеснали очи първи том на "Капиталът", издание от 1947 г. На мен ми беше намерил малка книжчица облечена с хартията, с която едно време опаковаха книгите в книжарниците - Взех ти я само заради хартията, ти нали обичаш такива работи.
- Обичам, обичам, ама толкова малко ли? Хайде да видим какво друго има.
- Еее, ама там са още двама клошари и ще ни изгонят от територията си.

Ама аз, пуста кофайлърка, се разпенявих от любопитство какви книги има. И отидохме. А там най-отгоре блестеше моята "Педагогическа поема", чисто нова, с още неразлепени листове! Няма как да ви обясня колко се зарадвах и разподскачах! Най-накрая ще прочета тази книга и ще мога с чиста съвест да натиря всеки, който се опита да ме убеждава, че Макаренко е проповядвал насилие спрямо децата, без дори да е разлистил книгата. И ще разбера как свършва историята (знам, че е тъжно, но все пак)

Та това са за мен кофите. Надявам се да съм ви спечелила за каузата, и ако искате да станете истински "кофайлър"-и ще се радвам да ви кажа:

Добре дошли в обществото на ловците на минало и събирачи на спомени!

Спомням си веднъж много мрънках за обръч. Колко много исках да имам. Дядо ми, с много връзки в гимнастическите среди, ми уреди истински хубав дървен обръч. Но не му се радвах дълго - всички други имаха пластмасови, шарени обръчи, а моят - дървен. "Искам пластмасов и аз, с този ще ми се смеят", а отсреща:"Разбери, че пластмасовите се чупят и няма да можеш да играеш дълго с него" - ни грам разбиране обаче.

 Затова всеки ден бях в ДетМаг, дебнех! И накрая докараха. Едвам дочаках мама да се върне от пазар, "Георги Кирков" тогава, хванах я и беж към ДетМаг. А там на щанда с играчките, които не са за пипане от всички, а се подават за разглеждане от продавачката, седи жена, която се оказа приятелка на майка ми.
- Имаме обръчи, обаче ни докараха тази седмица тези надуваеми къщички-палатки. Всички ги разпродадохме, но ето тази, мострата остана и аз мога да ви я дам.
Майка ми веднага реши, че ще ми я взима. А къщичката беше просто перфектна - малко повече от метър на метър широка, жълта, с червен покрив, изобщо мечта на всяко дете за негова си къща вкъщи. Обаче не, дори за мое учудване днес, аз се запънах като магаре на мост и заявих, че не ща никакви къщи, а обръч и това е!!! Май и до рев стигнах. Накрая излязох от ДетМаг със зелен обръч в ръка.
Виж, с тениската с бибипка никога не ми се отвори парашута! Имали ли сте такава? Едно кръгче отпред на гърдите, обикновено с патето Чопър, което при леко удряне бибипка. Ех, ако имаше сега тикива веднага щях да си взема.

Тези снимки ги направих в последните дни на зимата и застъпилата я пролет. Денят, на последния паднал сняг. Броени дни след това рекламите на ДетМаг изчезнаха. Предполагам са на бунището, макар че все някой може и да е искал да ги спаси от тази им участ. Същото се е случило сигурно и на красивите лилави витрини и щандове вътре, както и на дървените стълбища и перила, накичени с дървени топки. Спомняте ли си? Ах, спомняте ли си?!

ДетМаг вече няма, а и може би е нормално да няма, не знам.

За сметка на това, както пише из нета, ще има банка. И противно на схващането, че банките са богати тази явно е доста бедна - ДСК. Преди време в блога си WhAT Association имаха една такава статия: "Да боядисаш камък" относно боядисването на сградата на кт "Подкрепа" с блажна боя. Сградата на ДетМаг ей в този момент се окепазява по същия начин. Все едно да боядисам масивно дървено бюро с бяла боя, защото ме мързи просто да го байцна и разкрия прелестта му. Мърлявщина и поредна причина да не харесвам банката. Но това е вече друга тема, по която се вълнувам и явно доказва, че вече не съм в детството.

Детство мое, реално и вълшебно,
Детство мое, така си ми потребно.
Все се мъча света да обърна,
яхнал пръчка при теб да се върна.

Не ме разбирайте погрешно! Много от тези хора се интересуват живо от фотографията, но колко от тях щяха да посегнат към професионален фотоапарат, ако трябваше да купуват ленти, да нагласяват обектива и всичко около него ръчно, да плащат за проявяване или още повече - да имат фотолаборатория вкъщи?

И мислейки за отминалите времена се сетих за едно от онези места в София, които всеки човек знае за града си, без дори да знае от къде е научил за това.

Фото Папакочев -

чували ли сте за него? Петър Папакочев - фотографа-художник на стара София, на царската и комунистическата столица и нейните лица. Символ на фотографията от годините, когато тя е била нещо почти сакрално. И как да не е била такава:
хората са отивали при фотограф в най-важните мигове от живота си -
годеж, сватба, отроче, семейна снимка. Неизвестни и небезизвестни личности са ходили с празничните си дрехи при г-н Папакочев и там са запечатвали крайъгълните камъни от фамилната история.
Зарових се, за да намерия малко повече история за фотографа-художник. От една преинтересна статия научих любопитния факт, че най-известния портрет на Гунди е правен именно от Папакочев (продадена е била за 10 000 евро!).
Много съм малка, за да съм ходила да се снимам при него (а и моя баща беше любител и обичаше да минава през целия процес при създаването на една снимка), но винаги съм знаела къде се намира студиото на фотографа и винаги ми е звучало като място много важно. Би било прекрасно, ако наследниците му решат да възродят студиото на ул. "Бачо Киро" №2. Е предполагам, че е трудно, но не би ли било чудесно някой ден да имаме своя снимка като тази на моята прабаба, която отишла един ден "на фото". Не е правена във Фото Папакочев, а в някое селско фото (навярно пътуващо). На снимката е прабаба ми, заедно с двете й сестри - и трите облечени с най-хубавите си дрехи и шарени, везани престилки, всяка кокетно подпряна на "умбрела" - модна вещ в онези времена, всяка със своето излъчване и мисли. Толкова различни и толкова приличащи си, останали завинаги там някога, някъде, в един миг толкова тържествен и за трите.

Моля, погледнете в обектива! Вниманиееее!
Щрак!

П.П. Не знам кой почиства парка, но със сигурност може да кандидатства за почистване на софийските улици!

Дядо Мраз е жив!!!^®

:)

 
Пред дървото дядото беше сложил една дървена кутия с четки и бои за обувки. Подминах и стигнах до светофара, където ме загриза мисълта, че трябваше да го снимам този дядо.
Не знам дали е точно този дядо, но на това място винаги е имало лъскач на обувки, от както се помня. Е понякога не точно там, а отстрани на богословския факултет, а за малко се беше преместил и в ЦУМ.
Стана ми търсене как този дядо е от последните лъскачи на обувки. Днес всеки си има четка и боя за обувки в къщи. Ако не лъсне трандафорите преди да излезе, ще го направи на автоматичната машина, която се намира във всяка административна сграда. Но няма да отиде при лъскача на обувки.
А на времето е било престижно - да седнеш с вестник, да отпочинеш и да си поговориш неангажиращо с човека, който ще придаде щипка изисканост и блясък и на най-омачкания чифт обувки.
Не може така! Иде зима и кой знае кога пак ще имам възможност! Добре че светофара на Стамболийски свети доста дълго червено, за да помисля онова горното. Оставих го в червената му светлина, а аз се върнах малко назад.
- Добър ден!
- Добър да е!
- Аз,...мога ли да Ви снимам?
- Еее, как така? Обувките трябва да лъснем.
- Нямам време, на работа трябва да се връщам.
Поговорихме си малко. Тарикат беше леко, не щеше да се снима без комисионна или лъскане на обувките ми (леле с какво съжаление ги погледна, въпреки че гледам да ги поддържам редовно). Казах, че ще му изпратя снимката, но пък той нямаше компютър, та я оставихме настрана. Тържествено обещах другия път да отида да ми лъсне кондурите. Седна на столчето да го снимам. Някак така от неудобство, че не си лъснах чепиците го попитах няма ли кой да го замести в занаята. Сам бил в цяла София, друг няма и няма и кой след него да дойде на кутията с четките. В светли и не много студени дни все тук си бил, на Св. Неделя. Ще гледам да си спазя обещанието. Никога не съм ходила на лъскач, ще ми бъде интересно.
Пробвайте и вие.
Да направим на обувките си добро, и на човечеца, пък и да се откупя за снимката ;)

Вчера се почувствах почти като дребосъчето Незнайко, който трябваше да извърши три добри дела. Аз извърших само едно пък и весело ми стана от него.
Трябваше да придружа една много възрастна госпожа до изхода, от който я делеше един много дълъг и парзалящ се коридор, а след това и да слезем по едно голямо стълбище. Хванахме се под ръчичка и вървим. На мен ми беше малко трудно, защото никога не ми се е налагало да ходя толкова ужасно бавно.
Вървим ние и се разговаряме, ала Сократова беседа.
- Аз вече съм стара. Само едно от мен да знаеш - водете здравословен живот докато сте млади, храни се със здравословна храна, наспивай се...
- Е да. Обаче като остарея ще ми е забранено да си угаждам, няма да може да ми е солена манджата, нито да ям шоколааад. А как да си проспивам живота? Работа, купони, няма време за 8 часа сън!
- Аааа не дей така! Трябва да се пазите!
- Е за какво да се пазим? Цял живот, ако се пазя накрая няма да имам за какво да си спомням! А Вие имате за какво да си спомняте нали?
- Еее, не е така! Ето сега, млади момичета сте, с тия прашки дето ходите, колко е вредно, сметка не си давате.
- Еее, мода! По Ваше време, ако имаше прашки нямаше ли да носите?
Жената не каза нищо, само се усмихна, а в очите й се появи едно такова, младежко пламъче.

Много ги продаваха някога, а аз така и не се научих да играя на топчета и да имам гуда. А от баща си знам, че е било игра крайно интересна, и че веднъж през междучасието дори успял да спечели на всички топчетата.

Поради това слагам тази мъничка снимчица от една есенна разходка с надеждата да повлияе като съботна чаша черен чай, изпита на дивана, увита с родопско одеало и...оп, капна малко!

 Предполагам е един от последните, защото на мястото на прочутия някога завод "6ти септември" вече е планиран нов квартал на София.
Просто се присетих как някога с детски любопитни очи питах възрастните:"За какво са им на японците толкова много електрокари?!"
А то... :)

Дълго време се чудих как да подредя следните две снимки:

и

Докато после реших, че това няма абсолютно никакво значение по отношение на това, което искам да кажа с тях.
Едната снимка, някои от вас вече са виждали в блоговете на Мики и Michel , а другата направих миналия четвъртък, с леко треперещи ръце и без мисъл за композиции и такива работи (тук е момента да се извиня, че изобщо не разбирам от фотография, и за това снимките ми са си чисто аматьорски:).
Щеше ми се да ви задам една гатанка - какво е общото между двете снимки. Но мигар някой не знае какво има на снимките, те са СИМВОЛИ, независимо на какво, но са такива.
Много неща помня от детството си. Едно от тях е ранната утрин, в която мама ме беше хванала за ръка, аз носех бежовото си шлиферче и отивах на училище. Тогава чух веротлета и погледнах нагоре където Петолъчката сякаш се отчупи и политна в небесата. Спомням си, че горчиво плаках. А кое дете от класа не беше мечтало да си я има Петолъчката, да може да я докосва и да се фука, че има такава огромна рубинена петолъчка. Тогава дори Ани щеше да завижда, а пък тя казваше, че в къщи има дъвка голяма колкото телевизор и всеки ден си отрязва по малко от нея!!! В този ден се разделих с мечтата си някой ден да си "имам" Петолъчката.
Колко време мина от тогава и колко неща се промениха в града, в който живея! Но някои неща винаги съм приемала за даденост и непроменимост във времето. И точно такова нещо са били за мен Жълтите павета на София. Скоро на гости ми дойде един чуждостранец и с гордост му разказвах за софийските забележителности. А как можеш да пропуснеш да споменеш жълтите павета? Подаръкът на Фердинанд, доставени от Будапеща, и които били пренареждани на всеки 5-10 години, за да се нивелират. По тези павета са отеквали стъпките на строителите на съвременна България, на нашата интелигенция. На същите тези павета зимно време чакахме да стане киша, за да се пързаляме, на тях ме направиха пионерче, а после стоях до фадромите и гледах как булдозери оглозгваха останките на мавзолея, и пак по тях минах на път за първия си ден в университета.
Как да не се разтреперя при вида на това???

Мъчно ми е, че днешните патиланци не познават историята или просто тя не ги интересува. Особено тези, които са завършили история и чиито крака всеки ден стъпват по нея. Колко лесно те се разделят с нещата, които не им принадлежат, пък и не искат да разберат какво значат за другите. Странното е как символи на съвсем различни период в историята ни бяха и биват премахвани просто ей така, без да се оставя място за "но" и "обаче".

Болно ми е.

Някога си представях, че жълтите павета са същите онези, които отведоха Дороти до страната на магьосника от Оз. Ами ако това наистина е така, как сега ще стигнем до Оз?

И между другото, честит празник на патиланците от вас, които са израснали под и на кестените!

А тук много неща се случват и има за какво да си говорим. Патиланците много взеха да стават и такива патила измислят, че баба Цоцолана реши да се пенсионира и отиде на вилата си, за да си почива на спокойствие. Както разбираш сам, останали без надзор, Патилан и неговата славна дружина решиха да ми дойдат на гости и така си и останаха да лагеруват в двора пред Вила Вилекула. Доколкото разбрах от Патилан той отдавна не ти е писал, но се надявам да го разбереш. Много е зает тук - нови хоризонти и предизвикателства се откриват всеки ден пред дружината. Не му се сърди.

И ето, за това реших да седна и да ти пиша днес. Ще поема старата служба на Патиланчо и ще ти пиша какви ги вършат тез славни момци-хубавци.

Това е драги ми Смехурко! От утре почвам да ти разказвам.

Поздрав най-сърдечен!

Твой приятел вечен,

Пипилота