Имам си един замък в Словения.

Казва се Град Оточец и моите любезни поданици го рекламират като единствения в Словения замък, разположен на остров. Естествено, че ще е на остров. Това значи вода (река Крка, в случая), а аз обожавам водата. Големият Добър Вълк понякога ми се подиграва, че било чудно как оцелявам, като явно дишам с хриле, а пък се храня от фотосинтеза. Той не разбира много от марс, затова. Мисли си, че просто им хващам радиото с пломбите си.

За да фотосинтезирам, много ми трябва слънчева светлина, затова не посещавам замъка си. Там все вали. Но пък често минавам за малко. И то пак вали. Обаче този път не беше дъждовно. Имам предвид, че валя само около шест пъти за по 10-тина минути. Иначе си беше слънчево и топло. Затова ни хрумна да поспрем. Само за кафе, решихме. Не, че пия кафе следобед, но трябваше да тръгнем в прилично време, защото ни чакат 800 и кусур километра до вкъщи.

Но покрай Големия Добър Вълк, 800 километра днеска почваш за нищо да си ги нямаш. Има и песничка за това: 

„ … и си мисли: „Кумчо Вълчо дали си е у дома?”

Че гората му е къща, а пък той е все на път,

Дали няма да го срещне някъде на кръстопът…” 

Преди да влезем в замъка се помотахме покрай брега. Всичко е наситено-зелено. Дори самата вода на Крка има един забележителен зелен цвят, който повече прилича на цвета на море от картичка с палма, бял плаж и туземка по бели монокини, само че е по-млечен. Фауната се състои основно от патици, по-малко лебеди и неколцина рибари. Птиците се движат в клин из реката, като основното тяло образуват патиците, а лебедът е водач. Щом дойдат рибарите и понечат да се настанят на столчетата си, клина се втурва с доста прилична скорост към тях.

- Виж как рибарите хвърлят въдиците наблизо, а хляба надалеч. Хитро… – одобри Големият Добър Вълк. Станал е съзерцателен, защото наблизо има мъничък къмпинг. А на него от къмпинги му омекват и краката и главата. Толкова.

- Гледай, истински воден кестен! – добави, след като минахме по дървения мост към замъка.

- Как „воден”?

- Корените му са целите във водата.

Влязохме в двора на замъка и се разположихме на сянка под колонадата. Големият Добър Вълк се запъти към тоалетната, а аз използвах случая да си огледам собствеността. Моите спретнати и работливи поданици поддържат всичко в ред. Бели покривки, излъскани мрамори, дори реката е чиста. Малката дворна портичка беше открехната и през нисичката арка се виждаше част от градината и парче зелена вода.

Имах дежа-вю как си спя, тук в замъка, кротко подложила Червената шапка под главата си, а Големият Добър Вълк идва и ме събужда с целувка. Два часа сме се целували.

А после дойде Старата Приятелка и каза:

- Ти пък, как си го избра. Прилича на Дядо Коледа.

Много знае тя. Дядо Коледа е черен. Мургав, де. Живее в едно село до София, цяла година под прикритие – ром. Нашите Приятели От Шотландия, дето имат къща там, години наред лъгали децата, като се правели подред на Дядо Коледа в издържан костюм и с перфектен грим. Обаче, един ден техният приятел казал:

- Братче, децата вече са големи. Ще ни хванат. Неволята пак е в отпуска, давай да повикаме друг Дядо. Трябва да е сърцат, работлив, да обича семейството си и децата, да е добър човек, добър съсед, забавен и мил.

И така поканили истинския. А децата, и бели и черни и руси и тъмнооки, се тълпяли наоколо, зяпали го с ококорени очи и му прошепвали желанията си. И всичките се сбъднали. Но тази е съвсем друга приказка.

Зеленото ме мамеше.

Като видна Червена шапчица, често посещавах горите и пътечките. Нямам съвсем ясни спомени оттогава, защото … просто ми е толкова акъла. Мама твърди, че историята се разказва съвсем погрешно. Всъщност, тя не би ме пуснала сама през гората, каквато съм блейка. Точно пък тя – никога. Затова ме е придружавала Червената шапка. Нея я помня. Беше мъдра и отговорна, винаги ме съветваше правилно, и ако съвсем не слушах го избиваше на съвест. А аз съм съвестна. Тя сто пъти ме предупреди за Големия Лош Вълк, и само заради нейните напътствия съм отървала кожата тогава. После Мама ми преразказа цялата случка, както я е докладвала Червената Шапка. Шапката успяла с огромна изобретателност да предпази момиченцето от срещата с Големия Лош Вълк, което дори не вярвало в неговото съществуване. Докато двете вървели обратно към вкъщи, покрай тях профучал с огромна скорост някакъв неидентифицируем субект.

- Видя ли?! – натъртила нравоучително Червената Шапка. – Мина Големият Лош Вълк, подгонен от Ловеца.

-  Глупости, - отговорило момиченцето. – това беше Халеевата комета. 

Поръчах местно вино и местно ястие, за което услужливият млад прислужник се закле, че е вегетарианско, и прекрачих през арката. Там са моите градини. Освен през малката портичка мога да изляза и през самия замък и тогава попадам на уютна площадка, цялата обградена от зеленина. Днес, в края й се мъдреше кръгла дървена масичка. „Тук бих могла да посрещам близки гости. Разбира, се когато не вали.” – обмислих го трезво. По-нататък, през шпалир от клони, минава малка пътечка, по която мога да стигна направо до градините. Белите алеи и зелените поляни се простират чак до края на островчето. До огромната цветна леха, направо на тревата, беше опъната красива бяла тента върху изящна желязна ферма. „А тук, когато вали” – отбелязах си наум.

Върнах се на масата си и Големият Добър Вълк също се появи.

- Трябва да си видиш тоалетните! – каза оживено. – Има амбразура и можеш, докато пикаеш, да стреляш по враговете с лък. А стената е поне метър дебела.

Много ясно, че е метър. Това е замък, все пак. И ще стрелям, ако се наложи. Поне в това съм добра.

После си поприказвахме за сина ни, недвижима собственост и работа. Подържахме си ръцете, аз си изпих виното и си тръгнахме. Трябваше насила да ме извлачи. Не заради виното. Не е за вярване, но там дават по 100 гр. В голяма хубава чаша, все едно някой ти е изпил половината. Малки сладки недостатъци.

Преминахме обратно по моста, а водния клин на птиците все така си действаше по задачите.

- Абе, - каза замислено Големият Добър Вълк – тия патици нали си остават патици… а не се превръщат в лебеди после? 

Мислех си за това, че и тук в България имам много такива места. Дори по-хубави.

Но къде, по дяволите, са патиците?