Една изповед.

„Бях двадесет и една годишна, когато почина майка ми. Това ме накара да си задам въпроса какъв е смисълът на живота. Многобройни въпроси завладяха ума и душата ми: щом всички един ден умираме, какъв е смисълът да създаваме семейство, да живеем като харчим пари, за да направим живота си по-удобен, да имаме деца? Когато умираме, не отнасяме със себе си нищо... И какво е Бог? Дали Той е старец, с дълга брада, както ми бяха разказвали в детството? И ако Той е любов и прошка, защо толкова много хора страдат? Този свят от Бог ли се управлява?

И така започна моето ТЪРСЕНЕ…

През целия си живот съм била перфекционистка. През юношеските си години започнах да анализирам себе си, своите реакции и поведение. С интроспекция и искреност, по това време бях способна да виждам истинските проблеми вътре в себе си. Преживях едно духовно извисяване, защото имах желанието да се променя, но това беше по-скоро интуитивно, основано на инстинкта. Позволявах на моя “вътрешен глас” да ме води, без да мога да обясня какъв беше този мой вътрешен глас: дали той идваше от Бога, или бях обсебена? Не бях в състояние да обясня как този вътрешен глас се роди в мен, нито да обясня на околните как точно се чувствам, или да ги науча как самите те могат да се вслушват в техните собствени вътрешни гласове. Целият свят беше побран вътре в мен: птици, дървета, слънчевата светлина, радостта, мирът, красотата. Чувствах се като сестра на всичко, което ме заобикаля.

Много пъти приятелите ми ме питаха: “Защо правиш това?” Аз отвръщах "Защото чувствам, че тове е по-добрият начин”. Понякога те ме смятаха за наивна и не ме уважаваха, защото не реагирах по начина, по който те очакваха. Друг път ме смятаха за амбициозна и ме хвалеха, защото постигах онова, което желаех. Аз не бяха нито наивна, нито амбициозна. Аз бях търсач, и това беше процес на промяна и разбиране на самата себе си. Съзнавах, че съществува нещо друго отвъд видимото, отвъд формите и цветовете, нещо, за което не бяха ме учили нито в училище, нито моите родители… Това бе нещо, което докосва душата, не ума. То не можеше да бъде познато от аналитичния ум, а да бъде открито и преживяно единствено от една жадна душа.

Смъртта на майка ми ме постави в ситуация да си задам въпрос за смисъла на живота. Тя се бе омъжила, имаше две деца. На 35 години заболя, на 47 почина… 12 години страдание и безутешност. Каква е печалбата от това да бъдеш роден? По каква причина?

Какъв е смисълът на живота и крайната му цел?

Бог е крайната му цел. А целта на живота е да усъвършенстваме себе си – “духовната еволюция”, както я наричат. Животът е просто околна среда, в която ние се обучаваме и проявяваме.

Отне ми една година да намеря своя път. Посещавах различни движения, от църкви (православни и други, които вярват в Христос) до различни системи йога. Бяха ми казали, че всички сме грешни (което отряза крилете ми и надеждите ми за по-добър живот), че всеки си има съдба (тогава какво е “свободната воля”?), че трябва да се боим от Бога (аз никога не съм се страхувала от Бог; засрамена да, но никога уплашена), че около нас е пълно с енергии, някои от които благоприятни, други неблагоприятни и много още неща, които водеха до спорове, но не и до Промяна.

Никой не говореше за мъдрост и познание. Не се интересувах от придобиването на паранормални сили, от това да влияя на другите, или да завоювам света. Интересувах се от това да живея в съответствие с Божията воля. Не ме интересуваше живот, с който да впечатлявам останалите, а живот, който би ме изпълнил с радост и удовлетворение. Нима исках твърде много?

Започнах да практикувам Сахаджа Йога със същото отношение, което имах и към останалите практики: чисто желание и отворен ум. Това би могло да бъде Моят Път или просто още една опитност.

Защо останах в Сахаджа Йога? Защото в началото имах същите вътрешни преживявания, както в юношеството си. Нещо повече – аз започнах да разбирам своите предишни преживявания”.