Бих искал да започна с разяснението, че тук се опирам на разбирането на Фридрих Ницше за Аполоновото и Дионисиевото начало в гръцката култура като две опозиции, които се противопоставят и си взаимодействат – и така движат културата напред, подобно мъжкото и женското начало. Тази специфична двойственост може да бъде пренесена на полето на всяка една култура – и струва ми се, в този смисъл бихме могли да говорим за специфичното противостоене на Аристотел и Платон, на Гьоте и Ницше, на Вазов и Ботев, на Любомир Левчев и Константин Павлов. Но някак нашата представа за класик винаги се свързва с първите, успокоените и уравновесени представители на Аполоновото начало.  

Бих искал да се спра и на още един паралел, за който ми даде повод Миглена Николчина. На паралела между Петко и Пенчо Славейкови и между Любомир и Владимир Левчеви. И наистина, българската литературна история на ХХ в. стои заключена в биографиите на тези поети. Ако се изразим метафорично, Петко Славейков предаде в ръцете на своя син модерната българска литература, за да я направи той модернистка, така както Любомир Левчев предаде модернистката литература на Владимир Левчев, за да стане тя постмодерна. Разбира се, тази идея заслужава специално внимание и сериозно проучване. Но когато се запознах с поезията на Владимир Левчев, за мен той се разкри като най-постмодерния поет от поетите на 80-те години. Нещо повече, струва ми се, че той в най-пълна степен отговаря на представата за класика на 80-те години. И изборът за редактор на антологията не е случаен, защото Георги Господинов в най-голяма степен отговоря на представата за класика на 90-те. Но дали самата представа за класик е свързана с Аполоновото начало или постмодерната култура въобще, това е въпрос, който заслужава своя отговор.  

Според мен антологията „Кой сънува моя живот“ е значително свързана с Аполоновото начало. Какво имам предвид. Когато говори за Аполоновото начало, Ницше¹ въвежда понятието съновидение в противовес на опиянението на Дионис. Аполон е бог на всички изобразителни сили и същевременно е бог прорицател. Той е бог на светлината, за разлика от Дионис, който е свързан с мрака. Аполон владее и красивата илюзия на вътрешния свят на фантазията. Аполон дава на гърците висшата истина, съвършенството на съновиденията в противовес на не напълно разбираемото всекидневие, а още и дълбокото съзнание за свойството на природата да лекува и помага по време на сън. Сънищата са същевременно и символична аналогия на пророческата способност и изобщо на изкуствата, чрез които животът става възможен и за които си заслужава да се живее. Но в образа на Аполон не бива да липсва и онази тънка линия, която съновидението не трябва да прекрачи, за да не въздейства патологично, не бива да липсва сдържаната мяра, пълната свобода от по-буйни чувства, мъдрото спокойствие на бога ваятел.  

Сюжет № 2. Съновидението  

Така тук се откроява една фигура, която е решително свързана с поезията на Владимир Левчев и на която и Едвин Сугарев обръща внимание. Това е фигурата на съня. За разлика от опиянението или екстаза, сънят в значителна степен е по-близо до живота. И тук съм напълно съгласен, че Владимир Левчев не е поет на смъртта, защото е поет на живота. Има много живот и радост в неговите стихове, но това не е всекидневният живот. Това е животът, префинен и пречистен през крехкия филтър на съня. Има и много светлина в тези стихове, а както вече отбелязахме, Аполон е бог на светлината. За разлика от екстаза и опиянението, които са по близо до смъртта и които убиват човешкото тяло в своята екстатичност, сънят или съновидението (мисля, че това понятие е по-точно за тези стихове, доколкото е по-близо до самия живот) – напротив – имат способността да лекуват. Тук е интересен паралелът с Пенчо Славейков („Сън за щастие“).  

Сюжет № 3. Камъкът  

Владимир Левчев не е поет на смъртта, защото е поет на вечността. И символ на тази вечност е камъкът. Един друг образ, който е много характерен за него („Търпението на камъка“, „Зидар“, „Мост“, „Стената“, „Скалната черква край село Иваново“). Любопитен е сюжетът, как фигурата на камъка се обвързва с фигурата на класика. Само ще спомена, че такива образи срещаме у Вазов – скала, гранит, белег, у Пенчо Славейков чрез метафората „първостроител“, у Атанас Далчев („Камък“), у Любомир Левчев („Когато ненадейно токът спре“), Георги Господинов („Лапидариум“). Но самият бог Аполон е свързан с класическата гръцка скулптура. Оттук и фигурата на ваятел, на първостроител. Но за разлика от музиката, която може да бъде възприемана вечер и която носи асоциации за вода, т.е. свързана е по-скоро с хтоничното начало, то за скулптурата е необходима дневна светлина и в този смисъл тя е решително свързана с класическата епоха или със зрелия период на една култура. Точно такъв период е постмодернизмът. За мен фигурата на камъка е свързана с фигурата на ерудита. Така както зидарят гради късче по късче своята сграда, така писателят ерудит гради късче по късче своята книга.  

„Кой сънува моя живот“ е изключително монолитна, преминала веднъж през взискателността на своя автор и втори път през тази на редакторите Ани Илков и Георги Господинов. Противовес на камъка в поезията на Владимир Левчев е сънят, съновидението. И това обвързване е съвсем естествено, защото в сравнение с вечността на камъка човешкият живот е само сън и той изтича мигновено. Но думите на предците, на онези, които са живели преди нас, също могат да бъдат камък, да бъдат градеж, върху който ние градим. Сънят, поради своята природа да споява нещата и да омекотява границите между тях, се явява свързващата материя между думите и времената. Поради своята природа сънят е близък до музиката. Музиката присъства изключително интересно в тази книга. От една страна експлицитно – чрез стихотворението „Реквиемът на Моцарт (DIES IRAE)“ (отново класика) и фигурата на Ангел Ангелов Джендема. В края на стихотворението „Реквиемът на Моцарт“ лирическият говорител възкликва:  

В такава къща искам да живея!  

По-здрава ще е тя от мавзолея  

на стария карийски цар...  

Тоест, отново имаме асоциация за градеж, за къща. Но аз бих искал да обърна внимание на имплицитното присъствие на музиката в тази поезия. Тук става въпрос за един особен вътрешен ритъм, за набор от алитерации и асонанси, които са отново ерудитски по своята същност. Освен от поезията на Т. С. Елиът, тази вътрешна музикалност Владимир Левчев е наследил от своя баща. Тази музикалност е близка с природата на митологията и на съня – и тя дава възможност на поета ерудит по принципа на мозайката (най-фината част от един градеж) да смесва различни редове на различни култури в едно общо митологично време, времето на съществуването на Аз-а тук и сега.  

Сюжет № 4. Градът  

Онова, което е характерно за тази поезия, е духът на космополитизъм. Но духът на космополитизъм е невъзможен без осезаемото присъствие на големия космополитен град. И тук можем да очертаем следната лирическа география – Атина, София, Петербург, Вашингтон. Това е културната география на тази книга. Единствено в пространството на големия съвременен град поетът може да усети и да осмисли, и да изрази онова вавилонско стълпотворение от раси, култури и езици, но и от времена. Защото в тази книга става въпрос не за един град, а за градове, не за един език, а за езици, не за една култура, а за култури, и не за една епоха, а за епохи. И вероятно това е съдбата на постмодерния човек. И може би това е духът на глобалността. Но градовете също са свързани с камъка, защото те са съставени от камък и са обитавани от граждани – едно понятие, на което Владимир Левчев също държи.  

Сюжет № 5. Аз-ът  

Удивително е, че след като е избродил толкова градове, култури, езици, епохи в една изключително сложна биография Владимир Левчев е запазил своя Аз, своята същност. Струва ми се, че отговор на този въпрос може да ни даде една друга често срещана фигура в неговата поезия – фигурата на Детето. Това е фигурата на човешкото съзнание, което винаги може да се отстрани и да погледне на света по един нов и неочакван начин. Вероятно тази фигура е накарала Владимир Левчев да се върне отново в България. Да му пожелаем щастливо завръщане, защото неговата поезия е един ценен камък в българския културен градеж!  

1 Ницше, Фридрих; „Раждането на трагедията“, Наука и изкуство, София, 1990 г., стр. 72  

           

Сборник в чест на 70-годишнината на Йордан Василев

съставител Пенка Ватова

Издателски център „Боян Пенев” – Институт за литература

Издателство РК ТИХ-ИВЕЛ

205 стр.; 5 лв.

ISBN 954-9310-09-4

         Това е една книга, която има за цел да изгражда свързващи нишки. Вероятно точно така трябва да изглежда един сборник посветен на човек, който никога не е възприемал себе си като учен в чисто академичния смисъл на думата. Това е сборник в чест на един черноработник, в чест на един човек, който винаги поставя себе си „на втори план”. Но не е ли точно този „втори план” необходим на литературния критик за проницателно вглеждане в литературната творба, необходим на литературния историк, за да наблюдава и да пренареди стойностите. Вероятно това е онзи отстранен ъгъл, до който не достигат шумовете и крясъците на епохата. Вероятно точно там е построил своя мост Йордан Василев и този сборник е доказателство за това. На пръв поглед сборникът изглежда прекалено еклектичен. Той съдържа статии, чиито предмет на изследване се простира от епохата на Възраждането до наши дни, от литературата за деца и юноши до литературата за възрастни, от жанра есе през научната студия до библиографския справочник. Но само в този мащаб можем действително да уловим фигурата на Йордан Василев. Да проумеем огромния труд, който той извършва преди да ни завладее с импровизационната стихия на живото слово. Да разберем многостранността на неговите изследователски интереси. Сборникът би могъл да бъде обвинен в еклектизъм, ако не беше толкова пределно личен, съкровен и някак „на втори план”. Сякаш всичко онова, което Йордан Василев е съхранил и пренесъл през времето по някакъв начин е оживяло в неговите ученици. Една от основните линии спояващи тази книга е идеята за приемствеността. Има и още едно доказателство, че този сборник не е еклектичен – неговото заглавие – „Мостове”.     

„Японска хроника”

издателство „Рива” 2005

206 страници; 7,50 лв.

ISBN 954-320-030-0

          Как един западноевропеец преживява страна от Далечния изток. Как Япония изглежда през очите на един швейцарец. Пътя на дзен будизма, чайна церемонията и театър Но. Всичко това и още много други неща ще научите ако отворите книгата на Никола Бувие „Японска хроника”. Пътеписът представлява причудлива смесица от швейцарски финес и японска деликатност. Зад редовете ненадейно изникват завладяващи картини на островите, разположени сякаш на края на света и неочаквано кирилицата се превръща в най-красивите букви, изобретени от човешка ръка – японските йероглифи, чрез които единствено е възможно да се улови духа на мястото. Под формата на кратки есета Бувие се опитва да сподели опита на един пътешественик, омагьосан от тази страна. Ето защо, на места прозата преминава в изящни стихотворения. Нищо в сегашността на Япония не се случва, без да е обвързано с хилядолетната традиция. Бувие започва още от времето на император Кубилай, внукът на Чингиз хан, който решил да завладее островите. На няколко пъти мощните тайфуни, които обгръщат страната успяват да я спасят от вражеските кораби. Ето защо на японски ками кадзе, всъщност, означава - божествен вятър. Христофор Колумб тръгнал със своите кораби към Япония, а не към Индия. Португалците са първите европейци, които стъпват на японска земя и били изключително добре посрещнати. Японците били до толкова гостоприемни, че без много усилия част от тях решили да приемат християнството. Но най-силно въздействие оказало онова средство с помощта, на което можеш да убиеш врага си бързо, без много усилия и от разстояние, а именно – пушката. По това време японците едва ли предполагали, че ще трябва да преминат през един от деветте кръга на 20 век – атомната бомба. Хрониката продължава с епохата Мейджи, нещо като българското Възраждане. Следва покъртителна изповед на очевидец за ужасите на войната. Бувие разказва увлекателно за възстановяването на страната, за „японското чудо”. Подробно описва атмосферата на съвременно Токио, Киото, остров Хокайдо, места, които ако нямате време да посетите, може да срещнете чрез „Японска хроника”.       

„Поли”

Издание на българското републиканско самоуправление Будапеща

160 страници

ISBN 978-963-87503-0-3

Книгата на Кристина Хаджипеткова „Поли” е един опит да се запазят фините контури на българската идентичност. Учудващо е как когато си роден в Будапеща искаш да си спомняш за едно малко селце в северна България. Но вероятно всеки от нас носи по едно малко селце в себе си, доколкото то е метафора на детството, на онова време и място, където отношенията между хората са интимни и автентични, а нещата от света умопостигаеми. Още в началото на книгата Кристина Хаджипеткова ни дава няколко ключа, през които можем да четем разказите. Поли (по аналогия с Поликраище) е „затънтено кътче”, „отдалечено от модерните времена, от телевизията или от откритието, че човек е стъпил даже на Луната”, но това не го прави по-малко значително, защото повествователката е израсла тук, „изолирана от света, в доброволно пленничество”. Това е място, „където можеш да наблюдаваш изгрева, излегнат на тревата, без да ти се изпречват сгради пред погледа”. И накрая, това е място, където можеш да бъдеш опиянен от природата, „която е навсякъде – недокосната, с цялото си изящно несъвършенство”. Струва ми се, че това е най-важният ключ. Поли е място, в което времето е спряло, място до което цивилизацията не е успяла да достигне и затова можеш да се докоснеш до самата природа на нещата, въпреки че тя е несъвършена.  Този сборник с разкази, озаглавен Поли е един опит да се реставрират и отново да се изживеят спомените за родината. Но тук въобще не лъха на патриотизъм, дори напротив. Героите са представени във възможно най-некрасивите си и банални роли от ежедневието. Това са маргинали, попаднали в маргинално място. Тираджията Борис се напива до козирката и катастрофира. За да избяга от катастрофата на собствения си живот, жена му го е напуснала, той се скрива в първата срещната къща, в първото срещнато село, но за щастие попада в Поли. Тук го приютява вдовицата баба Мари и те двамата самотници заживяват заедно като майка и син. Тъкмо когато изглежда, че в живота на провинциалните аутсайдери няма никакъв шанс внезапно пламналата обич между двамата успява да победи самотата. Какво по човешко от това. Или пък историята озаглавена „Голо хоро”. Любопитните баби от селото изпращат едно малко момче да разузнае какво се случва в крайпътната кръчма със съмнителна слава. В селото се говори, че вечер край тази кръчма развратни мъже и жени играят „голо хоро”. Вместо обаче да попадне на преувеличеното събитие, момчето среща едно малко момиче, в което се влюбва. Така, тръгвайки от клюката, от мълвата разказът стига до общочовешкото, до идеята че любовта е способна да победи греховността в човешката природа. Кристина Хаджипеткова въобще не пести слабостите на своите герои. Много често те са порочни, пристрастени, към алкохола или пък към клюката, но онова което ги спасява е тяхната безгранична любов към живота. Героите живеят в това затънтено село, потънали в своето дребно ежедневие, но единственото, което може да ги накара да избягат от там е пак любовта (разказът „Тъжна неделя”). Понякога, външният човек, човекът от града, който попадне в този свят не може да оцелее. Интерес в това отношение представлява разказът „Историята на Тунка”. Тунка се завръща в родното си селце Поли, след като дълго време е живял в САЩ и е бил шофьор на знаменития престъпник Ал Капоне. Неговите съселяни го посрещат като герой, защото очакват той да е натрупал богатство, но Тунка се връща без пукнат грош. Но освен без пари, Тунка се завръща и без устои в живота. Така бавно тръгва по пътя към собственото си самоунищожение. Въпреки неговите пороци селяните му прощанат и след смъртта му го смятат за най-великия човек в селото, защото познавал Ал Капоне, а в благодарност запомнили неговите чудновати истории.

Една интересна авантюра е пътуването в Поли. Пътуване на градския човек из дебрите на дълбоката провинция. В книгата причудливо са смесени високия и ниския пласт в описанието на българското село, зададени още от Йовков и Ивайло Петров. Като че ли всичко, за което се говори в тази книга е преминало през филтъра на отдалечеността на времето и пространството. Погледът е от високо, едновременно чужд и роден. Това е погледът на средноевропеецът, който гледа не със снисхождение на примитивния балкански човек, а изпълнен с всеопрощаваща обич. В този смисъл книгата не може да се мисли и без своята двуезичност. И без ефектните ежедневни фотографии в нея. Повествователката описва своите герои в тяхното несъвършенство, но единствено такъв може да бъде човекът там където времето е спряло и дори бихме могли да кажем, че въпреки „вълчите” закони, които властват в това село, все пак човекът е успял да съхрани своята същност, защото тази книга в крайна сметка е едно пътуване към човечността.

„кого живея?”

прев. Яна Букова

ИК „Стигмати”

250 стр.; цена не е указана

ISBN 954-336-004-9

             Издателство „Стигмати” вече е гаранция за книжната продукция, която предлага. Ние само ще прибавим няколко думи в подкрепа на това. Книгата на Костас Монтис – „кого живея?” е едно щастливо случване на българския книжен пазар. Не е случайно, че още в заглавието си този сборник със стихове започва с малка буква. За читателя ще стане ясно, че всеки въпрос за Монтис, не е обикновено питане, а дълбоко екзистенциално търсене, едно въпросително изречение се превръща в цяло стихотворение. Светът на поета е пределно умален, той е сведен до равнището на детския поглед. Но това не е престорен наивизъм, от който живеенето в света става по-малко отговорно, а едно постоянно очудняване на битието, детският поглед като възможност за ново начало. Монтис съумява да съчетае по един необикновен начин неочакваността, изненадата, обновлението в действителността и монотонността, скуката, еднообразието на ежедневието. Едно от най-характерните му открития в поетическата техника е повторението, което потвърждава постигнатото от предците и внася ново питане по отношение извечността на ценностите. Това придава дълбоки контексти на неговата поезия още от времето на Алкей и Сафо. Неговите стихове са кратки до формата на сентенции, но те сякаш синтезират в себе си изначалния човешки опит. Светът на Костас Монтис е обграден отвсякъде от вода, така както неговия остров Кипър и това му помага да отграничи своята позиция от общоприетата история, която, особено тук на Балканите, се превръща в бреме за отделния човек. Поетът утвърждава възможността да се живее частно, извън доминирането на историческите истини и преувеличените митове. „кого живея?” е книга за основния въпрос на прокълнатия 20 век – до колко е възможно да бъдем себе си, когато сме част от другите. И накрая, не бива да забравяме блестящия превод на Яна Букова, редакторството на Димитрис Аллос и превъзходното оформление на Яна Левиева.

„Родина”

Издателско ателие Аб

93 страници

ISBN 954-737-485-0

               На пръв поглед стихосбирката на Едвин Сугарев прилича на атлас, в който са поместени някакви карти на тема „Родина”, онова което възниква в съзнанието ни щом си помислим за Балкана или за „тих бял Дунав”, но на корицата има изобразени две полукълба, цялата ни планета – следователно, става въпрос за Родината като преживяване. Преживяване е слабо казано, разбира се, тъй като стихосбирката спокойно може да бъде наречена „Присъда” или „Разпадане”. И тук съвсем не става въпрос за подигравка с маниера на онези, които били „големи патриоти и бизнесмени”, нито за сълзливите оплаквания на онези, които сричат читанки заедно с децата си на развален английски, нито пък за онези, които не знаят кои са. Тук става въпрос за разбирането на Родината като дълбока рана, като кошмар, предизвикан от късните ни европейски бълнувания, като взаимно вричане. Стихосбирката прави един опит да говори за „родното” като пренебрегва географските му измерения и се насочва към траекториите на духа и разяждащата съвест. Условно можем да разграничим два враждуващи лагера: НИЕ и РОДИНАТА. Едва ли някога  Родината е била толкова отдалечена от нас. Сякаш тя се е превърнала в едно бледо петно на картата на Европа, неспособно да удържи собствените си нишки, собствените си граници. Сякаш тя се е превърнала в непрестанен лош сън, от който всички ние сме част, но трудно можем да разпознаем собствените си лица, трудно можем да споделим някакво чувство за принадлежност, мъчно можем да открием някаква ценност. Родината се е превърнала в джунгла на пошлостта и разврата, в която ние се лутаме и предаваме сами себе си. Или тя вече се е отказала от нас и ни е изоставила в това  сиропиталище, наречено Балканите, за да се мразим един друг и да си дотягаме. Не случайно книгата засяга темата за Левски, чиито образ превърнахме в емблема на собствената си кич култура. С две думи – това не е книга за отличници. Тук няма да ви питат за границите на България, нито за броя на населението, нито за нейните велики царе. Това е книга за онзи, който е изстивал пред лика на робското безразличие, на апатията, за онзи който е настръхвал пред лика на безличието и недоверието, за онзи който е пил отровата на предателството.

Няколко определения за Родина: „място на отхвърленост”, „място на забрава”, „пространство, изоставено от времето”,  „забравено от птиците гнездо”, „бръсначът на настоящето”, „суха змийска кожа”, „скит за бесове прокудени”, „онази кал, в която Господ е забравил да вдъхне божи дух”, „вдовицата на всички, които ги няма”. Няколко определения за нас: „как ни радва теглото и свободата гнети”, „как се стапяме в другите някъде другаде”, „самонизвергнати и сомопрокудени”, „не искаме да чуем ни себе си, ни другите”, „без себе си живеем, без очакване и без надежда”, „никой не се обрича тук, не се отдава”.

               Но някъде зад тези мрачни перспективи има нещо, което все пак закрепя личността на ръба на забравата, нещо което свързва разглобените парченца на несбъднатия свят, нещо което връща достойнството и свободата на родения роб. Това вероятно е друга Родина, едно друго пространство, което бива скрепено назад в миналото като гаранция за някакво бъдеще, което бива споено от наличието на Словото. Стихосбирката гъмжи от междутекстови препратки към други поети и търси в тях опора за наличието на някаква общност, някаква ценностна система. Като че ли възможността да общуваме с настоящето е все по ограничена и тази книга обръща поглед назад към класиците Ботев, Яворов, Вапцаров. Те са напуснали българската ни родина и са населили един друг свят, който стои на светлинни години от нас, техните наследници. Остава да кръжи въпросът, дали прекаленото отдалечаване няма да доведе до разпад. Дали най-сетне, няма да заглъхнем в робска немота. С проблема за немотата, за отсъствието на гласа, стихосбирката се присъединява към една тема, станала напоследък актуална за българската поезия. За разлика от предишната книга на Едвин Сугарев – „Гибелни думи”, която се държи по-успокоено и антологично, тази оставя впечатление за хаотичност. Но това не е концептуална неумелост, а хаотичността на среднощното бълнуване, завършило със сепване и вик.

За пръв път чух за иранското кино преди около две години, когато открих Samira Makhmalbaf или по точно нейният първи филм Sib (The apple), който е направила едва на 21-годишна възраст. Общо взето така разбрах за чара на иранското кино - от тази жена, която се надявам един ден да успея да взема интервю (ех, неутолимите стремежи на една бъдеща журналистка).

С какво ме впечатли иранското кино, ли? Ами с каквото ме впечатли и Иран - с усещането на един различен Ориент, с простотата, зад която се крие един невероятно различен свят. Такова е и киното - разказва простички ежедневни истории и ги превръща в емоционални приказки. Поне аз така ги чувствам. Няма нищо нереално в един ирански филм - като го гледаш, имаш чувството, че си откъснал парченце от пъзела на ежедневието, сякаш си разлистил в книгата на нечии живот, толкова реални са историите, които шепти Иран.

Филмът, които ми направи и силно впечатление беше вторият ирански филм, който бях гледала след този на Самира -Where is the friend's home?, който представяше вълнуващата история на малко момче на име Ахмед (в този ред на мисли искам да споделя, че за пръв път в ирански филм останах толкова впечатлена от актьорската игра на деца), което по погрешка взима училищната тетрадка на свои съученик. Цялата мини-трагедия се гради около това, че момчето, чиято тетрадка е взел Ахмед е на една крачка от изключване от училище и не може да си позволи да навлече гнева на своя учител още веднъж. Малкият Ахмед се опитва да обясни сложната си ситуция на родителите му, които не правят нищо друго освен да го хокат и да го подканват да напише домашните си. Измъчван от угризения, Ахмед предприема една сериозна крачка за малко моче като него - да отиде до отсрещния град и да намери домът на приятеля си за да му върне тетрадката.

Тази сладка история за една детска и наивна борба в света на зрелите хора няма как да не ви докосне. И, разбира се, филмът не се крепи само върху простичката житейска историйка, а и върху чисто емоционалното въздействие на кратките диалози, атмосферата и прекрасното изпълнение на тези малки деца. Ето с това ме грабна иранското кино - с простотата си, силната емоция, която поражда и с различността си.

В ролях Джейми Белл, Гленн Клоуз, Ральф Файннс, Уильям Фихтнер

Культовое подростковое кино, куда же ты, дорогое, зашло в своей свирепой ненависти к американским окраинам? Взять хотя бы твою последнюю инкарнацию, «Чамскраббер», в которой так многому бы можно было порадоваться, если бы не пришлось разочароваться в ещё большем. Твои тинейджеры снова прекрасны в сознательном одиночестве и удивительной способности «жить по законам другим». Твоя экспрессия гнева и желания быть услышанным вновь задевает струны где-то в самых недрах души. Твои актеры становятся всё именитей, и порой нам кажется, что ты нас откровенно балуешь пополневшей, но всё еще чертовски сексапильной Кэрри-Энн Мосс и слегка отмороженным Ральфом Файнсом – почти таким же, каким мы его запомнили в «Пауке». Так почему ты каждый раз настаиваешь на том, чтобы бесстыдно драть из «Донни Дарко», прежде чем, нагрузив зрителя чужими и уже отработанными не раз полуфабрикатами, превратиться в откровенную карикатуру там, где нужно брать чем-то оригинальным? Давай придумаем что-то новое, наконец, а, культовое подростковое кино?