-Разказвала ли съм ти за сокоизтисквачката от WS Teleshop?

-Не.

-Точно се бяхме върнали от Англия и свекърва ми поръчва сокоизтисквачка за нас и тях от някаква оферта на WS Teleshop – купуваш една, получаваш другата на ½ цена или нещо такова.

-Мхм.

-Носи тя сокоизтисквачката и решаваме да направим сок от цервено цвекло. На сцената присъстват К., свекърва ми, чинка и аз. Включваме сокоизтисквачката и тя започва да издава звуци, като че с канго пробиват кухненския плот и да подскача. Чинка хваща сокоизтисквачката, за да стои на едно място; свекърва ми държи капака, а аз се опитвам да набутам парчетата цвекло в отвора. К. гледа. Изведнъж свекърва ми изпуска капака, той се развърта и кухнята ни става цикламена. Цялата.

-Хихихи.

-Точно я бяхме боядисали бяла. К. побесня и се разкрещя на майка си, как може да си дава парите за такива боклуци! Аз поемам ангажимента да върна сокоизтисквачките, понеже свекърва ми е много притеснителна и няма да се оправи.

На следващият ден нося сокоизтисквачките в магазина на WS Teleshop във Варна и обяснявам най-учитиво на продавачката, че продукта изобщо не отговаря на описанието в рекламата; пантите са развалени и на всичкото отгоре са нужни 3-ма човека, за да се направи сок. Продавачката най-учитиво ми казва, че тя не приема рекламации, трябва да се обадя на еди-кой-си номер, но до сега не се е случвало никога, ама никога да връщат пари.

Аз се прибирам в къщи и се обаждам на телефонния номер. Обяснявам случая отново и там ми казват, да занеса стоката в магазина. Така ли...

ДЕН 1

5 минути след първия телефонен разговор се обаждам повторно:

-Hello, my name is Sally Right. I would like to return some goods I ordered four days ago because...

Отсреща се чува:

-Тук една ми говори на английски и нищо не й разбирам! На английски, бе! И к’во да й кажа? Аха. Ю МЪСТ КОЛ ЗИРО ЗИРО...”

Аз старателно записвам и се обаждам. Това се оказва телефона на офиса им. Говоря с жена, която горе долу разбира какво й казвам. Дава ми телефона на офиса във Варна. Обаждам се и повтарям английското си въведение. Отсреща:

-Mи, НО инглиш! Ми, но инглиш!

Обаждам се отново на онази, която горе-долу разбираше и тя обещава за утре да извика преводачка.

ДЕН 2

На следващият ден разговарям с преводачката и обяснявам, че не съм доволна, обадила съм се само 4 дни след като съм закупила стоката и че си знам правата и ще ги съдя. Тя разбра всичко, но преведе само: „Иска да ви съди”. Каза ми, че те пари не връщали. Аз поисках телефона им в Германия, за да говоря с централния им офис. Тогава клекнаха и казаха да ида да се срещна със шефа им на еди коя си дата в магазина във Варна.

ДЕН 5

Шефа не се яви. Беше само онази продавачка, която не спря да повтаря:

-Mи, НО инглиш! Ми, но инглиш!

В магазина имаше клиенти и те се заслушаха в разправията между Сали Райт и продавачката. Аз плямпам на английски и се пуля, като тя се опитва да ми обясни нещо на български, като говори бавно и високо:

-НИ ТЪ РАЗБИРАМ. ОБАДИ СЪ В ОФИСА.

А на зяпачите казва:

-Глей го милото, как съ пули и ни мъ разбира. Кат извънземно и.

Аз едва се удържам да не прихна. Трябваше да се щипя по мекото на ръката. Казвам и да ми даде мобилния на шефа и, като избирам думи, които знам, че и на български се ползват:

-Телефон, юр (соча я), бос?

Тя зацепва и ми го дава. Говоря с шефа и си определяме среща, отново, като му казвам, че ще доведа адвоката си.

ДЕН 7

С брат ми, в костюм и сокоизтисквачките под мишница се явяваме на срещата. Той беше едно лято в щатите и говори малко английски. Освен това учеше 3-ти курс право. Идеален!

Изтъпанчваме се и той се представя:

-Казвам се Йордан Димитров и представлявам моята клиентка Сали Райт. Бла, бла, бла..Искам да ви кажа, че тази жена си знае правата, има възможност и ще ви осъди!

Шефа се опъва, задава въпроси, брат ми превежда и така 20мин. Накрая на шефа му писна и каза на продавачката: „Дай и парите.”. Продавачката се опули, прекръсти се и извади 120лв.

Баща ми щеше да се пукне от гордост, че е родител на Сали Райт и адвоката й. А свекърва ми, нали си е ревлива дори си поплака малко..

МЕСЕЦ ПО–КЪСНО

Минавам случайно покрай магазина и виждам същата продавачка и шефа й вътре. Влизам. Те се постреснаха като ме видяха, а аз на чист български казвам:

-Добър ден. Знаете ли кое е най-тъжното в цялата история, че признахте правата ми като чужденка, но като българка ме игнорирахте. Искам да знаете, че и като българка си снам правата!

Фръцнах се и си излязох.

В началото беше Уакан Танка, който ме създаде, като ме докосна с благоволението си. Стоях в тъмното, макар още да не знаех, че може да има светлина, мрак, сянка и събирах волята си за да се опра на нея. Появи се Ритъма и ми даваше разтуха. След време се появи и втори Ритъм.  След това Мелодията на сътворението в цялата Вселена.

- Как е докторе? Как е бебчето ми?

- Чувства се чудесно... ето на този монитор виждате синусоидата на пулса му... тази, по-бързата, другата е вашият пулс. На този монитор пък виждате картина от видеозона... За седмия месец вече е нормално и да ни чува. Ще дойдете след седмица за да поставим PNI-то*.

В Нищото стоях и то беше материално за мен. Уютно и приятно защото в него се носеха Ритмите и Мелодията. Слушах унесен и събирах волята си за да се опра на нея, както се беше опрял Уакан Танка на своята за да създаде света в Нищото.  Усещах кръвта ми как шурти във вените и артериите, напрягах мускули. опънати върху крехките ми кости и усещах как се изпъват сухожилията. Танцувах в отговор на Ритмите и Мелодията. Хипнотичен танц, даващ сила и енергия. В танца овладявах собствената мощ и воля.

- Сестра, компилирах инструкциите към хирургическия робот за имплантиране на PNI в очния нерв. Вече активирах модула за слуха, който поставихме миналия път. Инжектирайте милиграм и половина атропин в плода и след десет минути стартирайте процедурата. Ако се появят усложнения, автоматично ще се стартират протоколите за сигурност... Излезли са ъпдейтите на анестезиологичния софтуер. Отивам до Криото..  ще размразяваме от жертвите на самолетната катастрофа миналата година...

Тогава се появи Словото. Тих Глас нашепваше в главата ми за чудни светове. Рисуваше прелестни картини за Бъдещето. Слушах Словото в сладък унес и не смеех да помръдна за да не изчезне магията му. С трепет задавах въпроси, танцувах от радост и Моят Ритъм се засилваше от вълнение, но понякога въпросите ми оставаха без отговор. Немощен в неумението си се опитвах да оформя Въпроса, но Гласът мълчеше или даваше незадоволителни отговори... Чувствах се неуверен и раздразнен. Не можех да задам Правилния Въпрос.

- Докторе, бебчето ми е неспоконо последните дни. Дали няма някакъв проблем?

- Не се притеснявайте, абсолютно нормална реакция на PNI-то. Днес ще ъплоуднем първа част от обучителната програма - малко прородни науки и езици. Можете да разберете повече в информационния сайт на Министерството на Здравеопазването и Образованието... Сестра изберете програма за поставяне на стандартна капсула със серотонин и ендорфин и синхронизирайте с обучителния курс. Госпожо, детето ви ще бъде много щастливо да започне образованието си.

Знам История. Еуфория!!! Гладен за знания захващам Математиката. Така се вълнувах когато за първи път чух Ритъма и Мелодията. От Биологията научих, че това са просто жлези с вътрешна секреция, но това не може да хвърли сянка върху магията. Жалко, че нямам близнак за да споделя радостта от общуването. Имам само Гласа - PNI всъщност, но широко отворен прозорец към света, който ме очаква... света, който аз очаквам.

Успешно се справих с материала, който предците ми са учили доста след като достигнат полова зрялост. Сега очаквам с нетърпение най-важното събитие в живота ми - моето раждане и отново се върти в главата ми спомена за Правилния Въпрос, който ме тормозеше преди време...

 - Сестра, заредете програмата за израждане заедно със секюрити протоколите... Госпожо, напъвайте моля... Не се притеснявайте, раждането във вода е най-леко...

"- Кой съм аз?" Подробни но незначещи нищо за мен статистически данни за здравословното ми състояние, генния анализ на родителите ми и някои препратки относно съвременната култура и обичаи.

- Напъвайте госпожо, напъвайте...

"- Защо ме има?" Последваха незадоволителни препратки към секция Биология.

- Малко остана, вече виждаме главата...

"- Аз ли съм Уакан Танка?"

- Честито! Прелестно момченце!

Родих се и израстнах в бедно работническо семейство. Татко беше полковник, а мама учителка. Когато децата ме биеха, ги плашех, че ще викна татко да ги застреля с автомата, но само казвах на мама да им пише двойки. Татко караше войниците да събират лешници и бадеми, а аз обичах да целя с тях децата пред блока. Децата обичаха да ги целя с бадеми, защото после ги събираха и ядяха.

Имахме голяма кола - Волга. С нея ходехме на село. Там татко правеше бахур и водеше войници да си играят с мене и да копаят в градината. Ако татко го нямаше, играехме с карти с голи какички и по някога ми даваха да пия бира. Когато войниците не си играеха с мене казвах на татко, че наричат кака или мама с лоши думички и той ги наказваше. После ми ставаше тъпо защото ме гледаха обвинително и ме отбягваха…

В гимназията се влюбих в Калина. Опитах се да й бръкна в гащичките, но брат й ми разби носа. След като татко викна баща им запас, тя повече не ми проговори. “Бой и ебане, за да те уважават” беше коментара на татко.

Когато и кака стана учителка в гимназията вече беше станало тясно за мен. Горе-долу по това време Лафазанов направи “за културата… и бахура”, а татко застреля някакъв и трябваше да напусне. Бяхме се притеснили, че ще  отиде в затвора, но вместо това стана доцент в университета. Неговите студентки ме харесваха и имам доста приятни мигове с тях. Започнах да ходатайствам за изпити и оценки и те ме “харесваха” повече. Когато и аз станах студент, вече се бях комерсиализирал.

Завърших университета (както и гимназията) с пълно отличие. Чичо ми предложи работа в ДС, но вече бях активен партиен и културен деец, когато станах асистент в катедрата по Приложна Математика. На тази длъжност бях най-полезен за обществото в целия ми живот. С младежки плам организирах мазни софри за професори, ченгета и видни партийни лидери. Както винаги съм казвал “Всичко е въпрос на организация… дори не и на пари”. Вечерта запазвам заведението за другия ден и уреждам менюто (важно е да има паржоли… и бахур). Сутринта паля гумите до Мелник за хубаво вино. Марков алкохол винаги има в изобилие от фонд “студентски подаръци”. На обяд пия кафенце с колежки - тъкмо са станали след снощната дискотека и/или ръгня и са си домъкнали кльощавите задничета в университета. Обяснявам списъка с гостите, добре са дошли - коя, където има изпит да се сеща овреме. Съдбата ви е във вашите ръце момичета… или по-точно между вашите крака. 

В този ред на мисли за софрите по партийна линия залагаме единствено на “професионализма”!

На 26 години вече сам си правех бахура и бях съветник и полова шпага в общинската администрация. “Бой и ебане за да те уважават” нали ме учеше татко, а в боя много не ме бива…  Но сложих ръка (е не само) на комисиите по екология и археология към общината и няма проект или строително начинание, което да мине без мойта благословия. Пък благословията ми току така не я давам… освен на един Човек, ама на него и без туй дължа много…

На 30 години съм вече кмет на 70 хиляден град и за първи път се чувствам зле. Кампанията потръгна нормално, но се извадиха някои кирливи ризи и се наложи Човека да инвестира в последния момент… а сега трябва да връщам.

…

Ноември месец - кокетна вила в Огняново. Басейн с топла минерална вода. Човека ме гледа проницателно през парата от водата и тютюневия дим:

- Обикновено не даваме втори шанс… лятото ще станеш министър на извънредните ситуации и когато тези ситуации се случат ще изискват… да кажем извънредни мерки?!

- Да чичо - отвръщам със сведен поглед, а буца бахур се настанява за винаги в гърлото ми.

Забележка: горещо препоръчвам да прочетете Мишо първо.

Поредното лято се излюпва в клоните на черешата под прозореца. Превръща се от цвят в зародиш, после в миниатюрна черешка с блед цвят и накрая, една сутрин откривам, че цялото дърво се е накичило с ярки плодове.

Започваме да спим на отворени прозорци, което прави социализацията със съседи неизбежна. Както и със строителите от огромния динозавър на ъгъла, през две преки от нашата улица, чийто чукове работят задължително сутрин между 7 и 8. Непрекъснато. После, през деня, се включват епизодично – няма вече кой да будят...

И Мишо се завърна. По-скоро търсенето на Мишо продължи.

Една сутрин, било е много ранно лято, защото черешата беше настойчиво зелена, през открехнатата балконска врата се чу:

- Мишооооо.

Аз вдигнах поглед и усмихната казах:

- Мишо и баба му са добре. За разлика от нашия будилник, който току-що остана без работа.

Мъжът ми се усмихна разсеяно. После каза, че може би, в такъв сличай е време за море и забравихме.

Това лято ни се налагаше да ставаме рано, затова Мишо не беше интензивна част от живота ни, както преди. Чувахме за него естествено, в края на седмицата и между честите ни пътувания.

После един ден се случи!

Следобедния пек ме беше натикал в мишата дупка на най-усойната възможна стая. През отворения прозорец отекваха градски шумове – непрестания тътен от далечно движение на хиляди коли; откъслечни разговори, смях; строежи. И Мишо.

Този ден го търсеха от много ранна сутрин. Задълбочена в яростно тракане по клавишите, не обръщах внимание. Две жени започнаха да си говорят току под прозореца ми и неволно се заслушах:

- И вашия ли го няма?

- Тръгна нагоре по улицата и още не се е върнал. Цяла сутрин го търся.

- Да не е разгонен?

- Разгонен е! Догодина мисля да го скопя!

- Хайде успех в търсенето!

- И на теб. Хубав ден – и в един и същи дъх, същият глас се извисява – Мишооооо!

Аз застивам: Мишо е котка! Цели две лета – е лято и половина, сме живели в заблуда! Мишо е котка, а аз нямам с кого да споделя това фундаментално разкритие. Едва успявам да издържа до края на деня, когато мъжът ми се прибира. Без здравей, без целувка трескаво изстрелвам:

– Мишо е котка!

Гледаме се потресено няколко секунди, после много се смеем, докато вечепяме на свещи – ние, Мишо и стопанката му.

Животът никога повече няма да е същия. Животът продължава.

]]> http://atipova.wordpress.com/?p=219 Wed, 25 Jun 2008 20:40:04 +0000 a-tipova http://atipova.wordpress.com/?p=219 Сблъсък на два свята

Едно от любимите ми летни хапвания е пюре от грах със свежа мента и пилешки жулиени. Днес реших да го сготвя набързо, но, естествено нямах мента. Шанса да имат в кварталния магазин на кривото площадче < 0. Решена обаче да не се предам лесно навличам проветрива рокличка и се пробвам:

– Добър ден! Мента нямате, нали?

-Добър ден. Как да нямаме! Ето там - на Пещера, на Карнобат..

Пристрастия

Аз съм пристрастена към напитката Алое Вера с бяло грозде. Една такава изключително прозрачна течност с белени и обезсеменени гроздови зърна. Има го в Шел и Била. Ммммм...

А марсианеца без муза в хумуса на пекарна "Слънце и луна".

Лятото определено ходи по хората.

Един позабравен опит за разказ. История, която бе написана сякаш за Надето. Някога с нея бяхме близки приятелки. Вече не сме, но думите остават. И понякога ни се иска да си ги припомним отново. Добавям и страхотната песен на Lamb (разделих се с тях след като завърших Английската и нямаше как да пренеса всичките си дискове в общежитието в София). Мисля че тази песен чудесно описва текста, затова мястото й днес е тук.

sms: "4akai me na leti6teto vyv vtornik, 11 4asa. Vry6tam se v Bg za sedmica. Obi4am te."

Последните капки кока-кола се стичат по гъвкавата извивка на тялото й, като спускане по планински склон, непознато, предизвикващо, близко, и далечно, недостижимо. Приличат на ледени снежинки с цвят на прегоряла захар. Заобикалят нежно единствената бенка, точно там, където се събира разтопената снежна маса, за да се превърне в глетчър от кофеиново-сладко и страстно желание. Устните му проследяват тънките струйки, галят матовата кожа, рисуват свой собствен маршрут от събиращи и разделящи се посоки.

Смехът й е неканен гост в полумрака на стаята. Прозвучава и отлита като сапунено балонче, подгонено от вятъра. Не е ли тя едно мехурче от кикот, по детски волно и жестоко, в началото преливащо от цветове, които постепенно избледняват? Като спомените - за първата им среща, за часовете, прекарани заедно, за избледнелите мечти, за променените планове... Няколко секунди и мехурчето изчезва, оставило след себе си аромат на сапун, невинност и детски смях.

Яна оставя празната бутилка от кока-кола на пода до леглото.

- "Американската мечта" вече не е между нас. - казва толкова тихо, че думите се стопяват между шума на зимно-белите чаршафи.

***

Отново стои на терминала, докато часовникът му отчита оставащите минути. Пътуването е изкачване. Иска му се по-скоро да стигне върха,  да не падне, да успее да се задържи, както винаги, когато е сам, горе, в планината.

Откъде се взеха тези роднини? Ето ги най-близките- мама, татко, Яна, но каква е тази групичка досадни лешояди - чичовци, стринки, братовчеди?

- Да се пазиш там, в Америка-та! - загрижено подвиква една от лелите, загърната в собственоръчно изплетен розов шал. Братовчедка на баща му? А-а, да, леля Гинче, която му носеше плетени чорапи и шалове - заемаха цял кашон в килера.

Усети глождеща мъка, която се прояви под формата на силна болка в корема. Преряза го изведнъж, докато гледаше как майка му тайно избърсва очите си с малка бяла кърпичка, а после го заговаря - варианти от чувства се блъскват в разпокъсаните й думи. Иска му се да я прегърне, но вместо това мълчаливо поема от ръцете на баща си големия сак. Пълен е с багаж - сякаш заминава за цял живот. Предателска мисъл. Ще се върне, нали ще се върне - стресна го силната прегръдка на Яна. Неговият ангел. Дали ще бъде винаги до него?

- Ще ми липсваш! Пиши ми! И аз ще ти отговоря, ще те чакам, колкото и дълго да бъде изкачването ти, аз ще те чакам, ще те чакам, тук - сълзите в очите й ги правят толкова сини, по-сини от лятното небе. Уханието на косите й, нещо като праскова или кайсия. Мила, наивна Яна, та нима спускането в планината трае цели две години? Сноубордът винаги те връща в града, обратно при калните улици и претъпканите спирки. Сноубордът е добър приятел, всъщност най-добрият. Самолетният билет за САЩ е коварно парче хартия - еднопосочен, подкупващ те, бегъл познат.

***

И потъна, потъна в "Америка-та". Потопи се в неоновите светлини, винаги живи и ярки, огледа се във витрините и в прозрачната пустота на небостъргачите, вдиша ритъма, усети движението и промяната на големия град, промяна в него самия. The Big Apple. Ябълката на раздялата. Новата Троя, потънала в електричество, в богатство и бедност, сладка и отровна, примамлива и така подкупващо свободна.

Волен се занимава с фотография. Все още се учи - да разпознава лица, да търси идеи, да открива илюзии, мечти, "американски прелести". Погледнат през фотообектива, светът изглежда някак странно лесен. Отпечатан е в кадрите и всяка вечер, докато ги проявява, Волен знае, че няма да се върне назад. Там е споменът за уханието на праскова (или може би кайсия?), там е Яна, но тя вече не е част от неговия негативо-снимков свят.

***

Докато тя живееше в своя...

Две момичета танцуват върху сепаретата в "столичен клуб". Едната е нисичка блондинка с яркосини очи, а другата - тъмнокоса красавица с изкуствен бюст и тен от солариум. Излъчва увереност, която се смесва с тежкия й парфюм и полепналия по потната кожа цигарен дим. Казва се Далия, но това е само "артистичен псевдоним". Плътните й устни, обилно намазани с течно червило, се разтягат в подигравателна усмивка.

- Все още ли го чакаш?

Яна се смее вместо отговор, оглежда се и събира възхитени погледи в букет от изсъхнали спомени. Непривично. Собственият й смях я плаши. Сякаш се присмива над самата себе си.

Чуждите, пищни устни леко докосват хладните устни на Яна, езиците им са малки разгневени дракони, които се сплитат в ожесточена битка. Нечии ръце опипват телата им, а музиката се разлива като скъпо уиски в чаша с леденостудена кола-кола.

Само парещо усещане от погнуса. Яна и друг в изкуствена пантонима върху чаршафи от сатен. Лежат, докато непознатият по навик пали цигара. Неизречени думи. Замлъкнал телефон. Нито едно писмо, нито една картичка от Волен. На пресекулки се опитва да си поеме въздух за истината:

- Приятелят ми е в САЩ.

- К'во каза? - издишва дима, докато се взира с празно любопитство в лицето й - Хубавичка си.

Думите идват неочаквано и я замерят с безразличие.

- А, то и аз си имам приятелка. Ама на кой му пука?

- От седем месеца е там - дни, нощи, векове... - продължава тихо Яна.

- Всички сме пътници - обръща се към нея мъжът. - Малки точки върху картата на света. Сещаш се, а? - притиска тялото й толкова силно, като че ли иска да я задуши, да изпие всяка капка от нея. Бръснатата му глава прилича на купол, от който можеш да се спуснеш и да помахаш на света.

***

И отново, отново вижда слънцето. Яна все още не е отворила очите си. Тя навярно сънува, защото изглежда спокойна и чиста. Телата им са слети, но Волен е буден. Мисли за нея, докато гали косата й - светлоруса, ухаеща на праскови. Този път е сигурен. Че е тя. Яна, която все пак дойде на летището, развълнувана, закъсняла, негова, усмихната, топла, нова, прекрасна... Оттогава мина една седмица. И ето - изчаква, за да й съобщи, че утре заминава. Яна обаче знае, тя винаги се досеща за подробностите.

- Ела с мен в Ню Йорк - шепне в ухото й. - Ще живеем заедно в уютна къща с градина отпред. Ще имаме деца. Можем да посадим домати в задния двор. Знаеш ли, мила, там зеленчуците имат отвратителен, празен вкус. (Както и животът ми между снимките и апартаментът на последния етаж). Липсваш ми.

Не е ли липсата необратимост?

Волен усеща как Яна бавно изплува от съня си, опитвайки се да задържи последните думи върху тънката повърхност на реалността. Гласът й е капсулирана пауза, отсъствие, запазено в последната доза липса:

- Бременна съм...От друг.

Капките кола са оставили кафеникаво-ръждиви петна по белите чаршафи.

П.С. Текстът ми е публикуван за пръв път в bpm.cult.bg, но тук съм направила някои "леки промени". Мисля че в този си вид е по-добре, затова го препечатах и в блога си.

Вчера (17.05.08 ) Alboran Trio имаха концерт в Зала България. Там разбрахме, че имат вече и втори албум, издаден Април 2008.

Отидохме, очаквайки кротка джаз вечер, без особено интелектуално натоварване. За наша голяма изненада Alboran Trio се оказаха много по-различни на сцената в сравнение със студийните им изпълнения. Пианистът, композитор на повечето пиеси е чаровник, с мила усмивка и през цялото време забравяше имената на парчетата, който свиреха. Както той каза: "Когато свиря - забравям."

Барабанистът беше изключително експресивен и импровизираше през цялото време. Басистът беше най-кроткия от тримата, но също много добър музикант. Концерта беше жив, развлекателен и неочакван.

Препоръчвам проектът Alboran Trio ентусиазирано.

Все пак, концерта бледнееше пред този на Ян Гарбарек, който вдигна летвата много, много високо. Те бяха определено No2. Да се готви Роберто Фонсека тази вечер...

Нощта беше ясна, безлунна. В цветната градина мъж и жена стояха един до друг, излегнати на тревата. Преплетени пръсти се докосваха нежно, срамежливо.
Учестеното дишане на двамата се сливаше с тъжната песен на щурчето, разказващо истории за изгряващото слънце и възраждането на живота.
Заобиколени от спящи растения и четири дебели стени, Артур и Денийз се гледаха, затаяваха дъх, мълчаха.
Съсредоточавайки се върху почиващите розови пъпки, Артър затвори очи. Почувства въздушния полък и звука на изправящите се кървави цветове.
- Усетих какво направи с цветята току-що – отчетливо произнесе Денийз.
Със скоростно движение Артур скочи на крака слисан и начумерено изрече:
- Не знам за какво говориш.
- Знаеш – натърти на думата Денийз.

Като че го бяха поляли със студена вода. Запознството, разговорите, а после градината.
Сега това.
Артър стоеше изправен. Лицето му беше като изсечено от изстинала лава. “Това не може да се случва.”
- Чакай – изплющя като камшик гласът му. – Няма причина да... Аз наистина нищо не съм...
Мисълта му беше прекъсната от звънкия й глас, когато тя се разсмя.
- Повярвай ми, мога да ти помогна. И аз реагирах като теб, въпреки че тогава бях изпепелила цяла борова горичка.

“Ако се вслушаше поне за малко!” Твърдоглавият Артър беше показал, че притежава силата. Нейно задължение от сега беше да го напътства, докато не подобри способностите си.
Денийз си спомни с умиление миналото – непосилните задачи, уроците по самоконтрол, връзката учител-ученик, които толкова й липсваше.
А дали наистина беше така? Нима само това й липсваше? Не, Гарет беше звеното, което някога я правеше щастлива.
Твърд блясък се появи в очите й. Зеленото в ирисите й се претопи, трансформира се в бяла мъгла, която бързо започна да се сгъстява.

Денийз се изправи с вик. Белокосата глава изчезна и беше изместена от голямо легло с балдахин. Слънчеви лъчи се промъкваха срамежливо през затворените прозорци и я заслепяваха. Денийз изстена, разтърка очи и се стрелна към банята, като преди това се погрижи прислугата да чуе звънтененето, което означаваше, че очаква водата във ваната й да е топла.
Половин час по-късно, облечена и измита тя скочи на коня си – Звезда, и се отправи към мястото на срещата.

Артър точно закопчаваше сребристите копчета на жилетката си, когато усети промяната. Нещо щеше да се случи днес.
Природата му нашепваше. Трябваше да бъде готов.
Вдигайки отривисто лъка и колчана си, той изхвърча от стаята и се втурна към дървото.

Листа. Короната беше отрупана със златистокафяви цветове, блестящи като елмази на сутрешното слънце, а дънерът стърчеше почти на три метра над земята и гордо се възправяше като великан. Поляната беше украсена с лилави цветя, които допълваха пейзажа и заедно с дървото създаваха живописна рисунка от ярки багри и блещукащи нюанси.
От тревата се изправи фигура. Светът избледняваше пред този млад мъж – висок, с царствена осанка и дълга черна коса.
От далечината изплува конник, скоростно порещ вятъра. Черната козина на коня беше прошарена с бели петънца, като прорязващи небесата звезди.
- Е, пристигнах. – С елегантен скок Денийз скочи от гърба на животното. Погледна засмяно Артър и разтръска рижавата си грива. – Хайде, да се захващаме за работа!

- Ето, видя ли... – Артър се усмихна широко. Дузини листа се въртяха около него в перфектен синхрон. – Вече се усъвършенствам!
- Да, но имаш още време да учиш – отвърна му червенокосата дама. – Все пак си по-добър от преди...
Разговорът беше прекъснат от свиреп вятър, който се появи отникъде. Листата се разпръснаха и продължиха хаотично да се въртят.
Въпреки ръмжащия вихър, прошумоляващи стъпки известиха за приближаващия се непознат.
- Какво виждат очите ми... – Мършавата фигура стоеше като висока стена пред учителката и ученика й. – Издирвах те, момиче, но така и не ми дойде на ум, че може да се скриеш тук.
- Не се крия, Гарет! И не ме наричай повече “момиче”! – Гласът й изневери и тя издиша тежко. – Също бих те посъветвала да си държиш езика зад зъбите!
Погледът й се устреми към Артър, когото не понасяше да се държат лошо с нея. Видя го, очите му блестяха като големи сапфири, с онова непокорно изражение, което познаваше толкова добре.

- А кое е това пале, което обучаваш? Много добре знаеш, че от него няма да излезе нищо добро. Прекалено е късно... Тази като него създават само неприятности. – Закачуленият изсъска, докато скришом оглеждаше другия мъж.
Денийз вдигна ръка, когато усети как Артър се напряга. Вятърът отслаби силата си, но бързо се завърна още по-жесток, по-неумолим. Три чифта бели очи се взряха едни в други. Мъглата се върна по-лепкава от преди, впери пръсти в цветовете и премаза всичко.
Враждебност изпълни въздуха, докато черни облаци покриваха небосклона и убиваха светлината.

Просветваха светкавици. Небето беше изписано с пречупващи се символи, а стоманени остриета падаха, разбиваха се като вълни в морска буря.
Осветен от мълниите, Гарет стоеше под дъжда. Капките го мокреха, но сякаш огнени стълбове пронизваха кожата му. Обикновено морскосините му очи пламтяха в бяло. Истеричният му смях беше заглушен от тътнежа на светкавиците. А вътре в него завързана на възел се задушаваше любовта.
Вдигайки ръцете си, той прошепна няколко слова. Бурята беше в зенита си.

- Бягай, Артър! – Гласът на Денийз надви свистящия вятър и шибащите пръски. – Губим, Артър, бягай!
Мъжът до нея уви ръката си около нейната и я стисна. Живителна сила изпълни жената, докато белотата в погледа на Артър напусна завинаги. Черните му очи се навлажниха, експлодираха с цветен блясък... Напълниха се с кръв...
Все още държеше ръката й... Истеричният смях на бившия й учител се носеше по струите на лудостта и дъжда.

Дървото стоеше голо, овъглено, изгубило предишната си пъстроцветно великолепие. Стръкове трева оформяха няколко концентрични кръга около дънера, а земята се чернееше от окапали листа. Някога гладката кора сега беше разкъсана и кървеше с тъмни сокове.
Платно от разбити надежди и скършено съвършенство.
Сякаш вихър беше отнесъл приказността на това място. Сякаш стихии бяха вилнели с диви танци...

Една фигура се изправи бавно на крака, с титанични усилия повдигна опръсканата си с кал глава...
Изсвири. Не се чу конско пръхтене. Изсвири пак.
Рижавата коса беше побеляла, а дълбоки бръчки прорязваха лицето на някогашната Денийз, докато тя се носеше безсъзнателно към мъжете, които преди я обичаха.
Единият се жертва, за да я спаси. Другият се самоуби от страх, че ще я погуби.
Две просната тела лежаха на мократа земя. Посипани с черни листа и безжизнени.
Убити от стихиите.
Стихиите, които някога владееха.

Край

Пет пръстчета – Аз, ти, той, тя, то…
Аз, жената, приятеля, майката и То!

Аз – какво съм аз? Къде съм? Защо съм тук? Заради жената, приятеля, майката и променливото То?

“Той” е най – големият пръст – средният. Защо? Дали защото е най - довереният човек, вечният спътник в живота ти? А защо е средният? За да знаеш, че винаги може да ти го покаже, да ти забие нож в гърба или просто изпъквайки да знаеш, че ТОЙ е човекът! А дали не е цялата ти ръка? По – развитата, по – можещата… Какво е “дясната” ти ръка?
Човек, с който да се веселиш, споделяш терзанията си … човек, който идва да е види в болницата, който върши “мръсните” ти работи вместо теб? Ти дясната ръка на някой ли си или това е привилегия? А може би обратното…

“Ти” – жената… половинката, липсващата… Намери ли я? Съществува ли? Как се определя…
Добра, мила, красива… противоположна на теб или същата като теб?
Противоположната – не си омръзвате, спорите, карате се, споделяте опит, забавлявате се с нови неща, учите се един друг… По – добрият вариант?!
Същата – “това ти ли го каза или аз?” Монолози… предимно монолози, защото и двамата мислите по един и същи начин. Бързо си писвате, защото няма тръпка. Не случайно е казано “Противополоностите се привличат”.

Майката – душата ти… Издигната в култ. Бдяща като орел… за тези, които искат да те нарянат. Като Дамоклиев меч над главите на душманите. Тя винаги е там – в родното гнездо, чакаща да ти помогне. Тръпнеща да чуе отново красивите за сърцето й думи “майчице, тук съм отново…”

То – странно… променливо. Дефиниция няма точна. С годините много неща, хора минават през “То”. В детските ни години “То” е куче, котка или просто някаква играчка. Скърбим много за “То”, за загубата му. А може би “То” ни подготвя за бъдещите, по – големи мъки?
Порастваме, намираме “показалеца”, “средният” пръст е с нас както винаги е бил… Откъсваме се от “безименния” и създаваме свое гнездо.
“То” вече е нашето дете - “малкото” пръстче. Не можем без него, колкото и малко да е. Времето лети… “То” пораства. Историята се повтаря, кръговратът на живота се завърта. “То” вече има свое собствено “малко” пръстче.
И така се въртим безкрайно…

Дясната ми ръка… Има ли още? А дали това не е най – важното – животът ти – “дясната ръка”… Има ли по – важно?
Обаждаш се в 3.00 часа през нощта на “дясната ръка” и казваш:
- “Убих човек…” – а “дясната ръка” съвсем простичко те пита:
- “Добре, къде ще го копаем?”

dirty

   Пясъкът докосваше нежно тялото й и го масажираше. Нежните песъчинки танцуваха по него и се радваха, че има някой друг освен тях на плажа. Лежеше отпусната и гледаше с празен поглед към осеяното със звезди небе. Не чувстваше нищо, освен красотата и спокойствието...  и по – добре, точно това беше искала да постигне.

Бленуван релакс...

Опияняваше я звука от борещите се вълни с брега. И все пак се чудеше как е възможно съчетанието между напълно празен поглед като на кататоник и безброй стрелкащите се мисли в главата й. Странно нещо... още по – странно й беше как може животът да е толкова красив, а все някой да се намира да го разваля.

Беше се освободила, слава Богу, от присъствието на човешки същества за нощта. Бленуван релакс...

Луната осветяваше тялото й така, сякаш имаше няколко лампи, с приглушена светлина,  насочени към нея. Дългата й черна коса сега изглеждаше дори по – красива, отколкото през деня, когато слънцето се закачаше с всеки косъм и нежно го целуваше. Беше сигурна, че иска да остане завинаги тук и завинаги да усеща невероятното спокойствие на залива и нощта. Стана. Дори не понечи да изчисти тялото си от пясъка. Тръгна с лежерни стъпки към водата. Бялата и тънка рокля с която беше облечена се носеше с нея като песен. Лекият бриз невинно се плъзваше по тялото й сякаш не искаше да я нарани или смути. Докосна с десния си крак една вълна, която току що се беше разляла на брега. Настръхна. Изравни левия с десния крак и застина така за няколко минути загледана в необятната вода, върху която луната сякаш танцуваше валс. Вдигна ръцете си и свали презрамките на роклята, а тя се изхлузи и падна в краката й. Наведе се, вдигна я и с изящен жест я остави на пясъка зад себе си. Навлизаше бавно във водата, докато тя не стигна до пъпа й. Затвори очи, отпусна се и пое въздух за да може цялото й тяло да остане на повърхността.

Бленуван релакс...

Вълните я носеха в непонятна посока, но това не я интересуваше. Чувстваше, че целият свят е нейн и сякаш бе достигнала душевният покой, към който толкова дълго време се беше стремила. Така отпусната върху водата, беше като красива водна лилия.

Морето продължаваше да владее посоката и въпреки че искаше тя да остане завинаги с него, все пак я отправи към брега. Заповяда течението да я ескортира до брега и тя съвсем скоро усети мокрият пясък под себе си.

Отвори очите си и то разбра, че е време да се сбогува с нея. Никак не му се искаше, но и изпрати няколко по – бурни вълни за сбогуване. Изправи се и почувства невероятно равнодушие към всичко останало, с изключение на това място и приятелите й в него – морето, луната и звездите. Усмихна се, разбрала за сбогуването, обърна се и вдигна бялата рокля от пясъка. Дори не я изтръска от него. Облече я и тръгна нагоре към бялата къща. Нейната бяла къща... на която частта гледаща към морето нямаше стени, а само прозорци и плъзгащи се стъклени врати.

Изкачи няколкото стъпала и стъпи върху меката трева пред зеещата плъзгаща се врата.

Прекрачи вътре и се запъти към спалнята. Вървейки, оставяше следи от малки песъчинки, които сякаш крещяха неистово „НЕДЕЙ!!!”

Вратата на тъмно червената спалня беше отворена и тя влезе. Не си направи труда да я затваря след себе си. Отпусна се на огромното легло покрито с черен сатен. Пресегна ръка към нощното шкафче и взе стъклено шишенце с хапчета, до което имаше малка лампа и оставена кристална чаша с дванадесет годишно уиски. Съвсем бавно отброи четири хапчета... разгледа ги замислено и тръсна шишенцето, така че паднаха още две таблетки в шепата й. Усмихна се... сега вече беше сигурна, че няма да има издънка. Затвори шишенцето с хладнокръвна педантичност и го постави обратно на нощното шкафче. Докосна кристалната чаша и я врътна няколко пъти върху махагоновия  плот с крайчеца на пръстите си. Взе я, напъха едно по едно хапчетата в устата си, като след всяко отпиваше глътка уиски...

Приключи с ритуала и остави празната чаша. Загаси малката лампа и в стаята нахлу светлината на луната, която беше някак тъжна. Настани се удобно върху скъпия черен сатен и затвори очи. Пред нея беше безкрайната вода, с която луната се забавляваше. Вълните галеха краката й, а звездите и се радваха отгоре. С бавни стъпки навлезе в тъмната вода, докато тя не стигна пъпа й. Пое въздух и цялото й тяло изплува на повърхността. Течението я носеше и тя вече имаше своя абсолютен душевен покой...

Времето спря и душата й премина във вечността. Остана завинаги носена върху повърхността на морето, сред красотата и спокойствието.

Бленуван покой...

dirty

Нямаше вълни – а водата беше приятно топла – което не й попречи да му вземе дъха когато се гмурна.
Сърцето му се разтуптя лудо от разликата в температурата на водата. Отвори очи и за миг спря за да погледне кораловия риф пред него. Убийствено красива гледка.

Тя седеше все още на плиткото и поемаше топлата вода в шепите си след което я разпръскваше във въздуха над нея – а тя я даряваше с приятната разхлада на дъждовните капки.

Палмите зад нея бяха застинали, като в картичка от Карибите. Слънчевите лъчи се отрязяваха в повърноста на водата, а пръстите на краката й се заравяха в мокрия пясък.

Той изплува на повърхноста – пое дълбоко въздух и загреба навътре в залива.
Беше приятно да усеща как мускулите му се напрягат и отпускат в топлата вода. Как слънцето жулеше кожата му, а водата масажираше тялото му.
Обърна се по гръб и се отпусна във водата.
Затвори очи, а тялото му се превърна сал без възприятия.
Усещаше топлината на слънчевите лъчи – и беше потънал в тишината на океана.

Тя седна на брега и започна да събира мидички с които украсяваше пясъчния замък, който току що беше построила.
Явно трябваше да изкопае по голям ров защото вълните започнаха да захапват предната стена на замъка – помисли си тя.
От друга страна й беше приятно да усеща вълните с крака заровени в пясъка.

Тя все още държеше телефона си на ухото макар че бяха минали няколко минути от както звънеше. Знаеше че е във водата.

Той бързо изтича до шезлонга и вдигна телефона си от масичката.

-         Занеш че те обичам нали? сподели му тя с радостна нотка в гласа си.

-         Знаеш че го правя и аз! – каза той усмихнат.

-         Пусни си 3G-то искам да те видя.

-         Твоята молба е заповед за мен. (каза той и пусна видео конферентната си връзка)

В следващите минути просто седяха и зяпаха телефоните си ... без да се налага да казват каквото и да е ...

-         Аз ще тръгвам – време е да приготвя нещо за обяд. (каза тя и усмихвайки му се)

-         Обяда е добра идея – ще си тръгвам и аз.

Тя му се усмихна и захлопна капака на телефона си.

Той подържа телефона си в ръка още няколко минути – отпуснат върху шезлонга си – наслаждавайки се на слънцето, след което се изправи, вдигна тениската си от пясъка и се запъти с бавни крачки към вилата.

Стълбите се виеха през храстите и палмовите дървета и не след дълго той стигна до заветната полянка на която беше кацнала малката вила.

Затвори вратата след себе си и затвори очи. Трябваше да свикне със сумрака – всички щори бяха спуснати.
Когато отвори очи я видя пред себе си. Обвита в скромната си хавлия тя се затича и скочи върху него.

-         Уоуууу уоууу намали темпото мадам – ще паднем!

-         Обичам те мечо – каза тя докато обсипваше лицето му с целувки.

-         Изглежда и аз те обичам – падайки на леглото се предаде той.

-         Нали няма да се сърдим вече? – помоли му се тя.

-         Знаеш че не мога да ти се сърдя повече от 30 минути нали?

Ръката му се зарови в косите й, а устните му целуваха нейните. Беше пълната идилия докато тя не захапа долната му устна.

-         Ауу ...това пък за какво беше?

-         Защото се наложи да съм сама на плажа днес, а знаеш колко мразя северния плаж!

-         Добре де – имаше избора – ти излезна първа – защо не отиде на южния?

-         Сърдита ти бях! – с игрива усмивка сподели тя.

-         Е вече не си ... всъшност какво има за обяд?

-         Ми нищо все още – минах през душа първо. (бузите й се зачервиха)

-         Окей – пак аз ще готвя явно – ще хапнеш ли един омлет?

-         Бих хапнала всичко, което ми направиш. – каза тя и мързеливо се отпусна на леглото.

На острова на спокойствието слънцето продължаваше да пече, а небето бе ве така “небесно синьо”. Задуха лек бриз и аромата на океана примесен с аромата на омлет се разнесе из вилата.

Щастие!

Четвъртък по никое време ...

Джими си бършеше поредната чаша, когато вратата на бара се отвори. Нямаше нужда да вдига поглед дори, знаеше че е тя.
Винаги в четвъртък и винаги по никое време.

Тя се запромъкна през гората от маси по посока барплота. Седна на последния стол, както винаги. Пльосна дамската си чанта на плота и запали цигара.

-         Здрасти Джими.

-         Здравей Али, как си?

-         Както винаги ... (омърлушено каза тя)

Той седеше в другия край на бара , както всеки четвъртък от край време насам. Пиеше някакъв безалкохолен, коктейл и гледаше в нейната посока.

Вдигна ръка за да повика Джими и да си поръча.

-         Господина на края на бара ви черпи госпожице. (тогава още не се познаваха)

-         Много благодаря. (свенливо отвърна тя)

-         Едно мохито тогава ...

Джими много им се радваше – бяха веселяги и двамата. Добри клиенти и най вече – редовни такива.
Разменяха си съобщения през него написани на салфетки – големи романтици.
Веселюги ...

Али вдигна поглед към Джими.

-         Както винаги нали? (попита Джим)

-         Да ... (вяло потвърди тя)

-         От заведението! (за да спази традицията ...)

-         Няма нужда Джими ... няма нужда ...