Нещо нередно? Все по-често срещам думата "листи" вместо "ЛИСТОВЕ". И за това държа да го напиша и кажа, за да съм сигурна за себе си, че си го знам (а и се надявам мнозинството от вас също да са на мнението ми)
1. лист - листОВЕ - хартия оформена в правоъгълник, на която да се пише.
2. лист - лисТА - зеленки неща, които поникват на пролет по клоните на дърветата и опадат по време на листопада (не лиситипада"). Понякога се наричат листи - в поезията за благозвучие.
3. листа - лисТИ - списък с имена на хора, цени и подобни - кандидатски листи, ценовите листи на услугите в различни фирми.
Поне така седяха нещата последния път когато разтворих правописния речник, издаден през 2003 г. Предстои издаването на нов. Искрено се надявам невежествто да не е довело до замяната на листОВЕ с неграмотната форма листи, брррррр!
Иначе в конкретния случай потърсих колегата, който беше написал думата така и се оказа, че всички освен мен са убедени в правилността на "хартиен лист" -> "хартиени листи", майка плаче!
Хайде стига съм хабила листовете! ;)

Трудовия ми стаж е малък и като гледам сигурно ще трябва да работя до гроб в буквалния смисъл на думата и никога да не доживея до пенцеата. Но и никога не бих седяла на някое работно място без да получавам някакво удовлетворение от работата си - материално или морално. Първата си работа напуснах заради възнаграждението и всичко в онзи случай беше по каналния ред. Второто напускане обаче беше много интересно и обусловено от много фактори.
Но един фактор беше по слиен от всички:
Да работиш в змиярник е съсипващо!
Не знаете какво е змиярник?! Това е когато колегите ти, прякото ти шефче и неговия пряк шеф са жени.
Защо не кокошарник ли? Ами кокошките само се кълват от време на време и все има поне един петел да разведрява атмосферата и да спада напрежението покрай него. Обаче в змиярника има само пепелянки и усойници, а в най-лошия случай "пепуси" - хем пепелянки, хем усойници. Мдам. Пълно е с лицемерие, змиите се увиват в приятелски прегръдки и нарицателни като "слънчице", "мило", "съкровище", а зад гърба си изплезват разцепения език и гледат да не си пилеят отровата, че то не се знае кога ще им притрябва да я боднат в някоя жертва.
Няма по-нездрава и съсипваща здравето среда. Всеки ден си виках:"Ох леле ще дойде лятото, а аз вместо на море ще трябва да замина на Наречен, да си лекувам нервите и стреса!".
Та за мое добро реших да напускам. Набелязах си нова работа, явих си се на интервю и новия работодател - пекан - вика когато си уредите нещата на старото място Ви чакаме тук.
А междувременно нещата в змиярника се заразвиваха бързо. Явно е трудно дори за змии да живеят дълго заедно, защото накуп напуснаха няколко от тях. Отивам при моята пряка бос-ка.
- Моля, когато имаш малко време искам да поговорим.
За мое голямо учудване тя се нахили и каза:
- Какво и ти ли ще напускаш?
- Еми да.
Нахили се тя и излезе от стаята, а аз си мисля:"Егати кефа! Колко лесно мина!". Тук е момента и да споделя, че на това място бях най-новия кадър и с най-малко стаж, но за сметка на това със старанието си бях поела досадната работата на старите кучета (опитните змии - ж.р.).
Развитието на нещата после беше смешно и ще попрескоча малко. Стигаме до момента, в който изведнъж се оказвам в една стая с моята бос-ка, нейната колега бос-ка и баш шефката - сами четирите. И си викам:
"Опаааа, тия са решили да ми спретнат другарски съд!"
Аз не съм конфликтна личност и не обичам сцените, за това казвам на шефката:
- Съжалявам, че така се е получило, исках да говоря първо с Вас, но виждам, че вече са Ви казали, че искам да напусна.
От там се започва едно съскане! Гледам ги тия напъни срещу мен и ми е жал. Усмихвам се и казвам само "съжалявам". Повтарям си го това "съжалявам" като някаква мантра, защото вляза ли им в тона, значи да се отпочне едно обяснение, а не мисля, че го заслужават. По едно време получавам единствения смислен въпрос:
- Ти молбата за напускане до кой си я адресира?
- Съгласно закона орган по назначаване и мой работодател е "професора"*. Молба още не съм подала, защото от уважение към Вас реших първо да Ви уведомя и след това да си подам молбата си на "професор" Петрова.
Пряката ми боска беше със самочувствието на езиков експерт - приложен лингвист и от нямане какво да каже по въпроса на прескачането на светлата й личност възкликна възмутено:
- "Професора" е жена, ако не знаеш! Женски род!(съссссссс...)
- Знам, но "професор" идва от латински език, където женски род за тази дума няма и съответно такова нещо като "професорка" не съществува.(и аз на мой ред:изсъссссссс)
Тук тя подскочи от нахлуването в "професионалната" й територия и за малко не изахка възмутено.
Понеже много се натискаха, след този злополучен разговор се стигна до среща чак с "професор" Петрова. Аз обясних, че като всяко човешко същество изпитвам постоянния стремеж да се развивам и момента е настъпил да направя крачка в полза на реализацията си. Тя пък, професора, им се изхили на боските:
- Искате да ми кажете, че службата Ви зависи изцяло от този млад човек тук, който е с най-малък стаж и от най-скоро?! И защо по този начин му го показвате?!
Безценна съм ей!
Изводите ми от случката бяха няколко:
Повечето работодатели са такива, като боските ми. Мислят постфактум как със сила да задържат кадрите, а не овреме да ги стимулират.
На лошото, ако отговориш с добро, то само по-лошаво става.
Езика вярно си е сексистко нещо. Мдам...
След седмица напуснах змиярника и отидох на море :)

*Имена не съм споменавала, а длъжностите не са баш такива, за да не се сетят за мен змиите (не че те четат такива четива, ама нейсе - от коректност ;))

Към края на 2005-та бях доста изгладняла. Пролетта бях напуснала работата в една фондация, където уж щях да съм координатор на проекти, а всъщност за шест месеца ми взеха душата като секретарка и хамалка. След кратката творческа почивка се захванах да търся препитание, но тук работа, там работа, навсякъде се оказваше, че си имат човек, въпреки обявите.
Междувременно се записах и на френски - да си повишавам квалификацията един вид. И се запознах там с една жена много симпатична. Тя, бидейки наясно с търсенията ми, един ден, октомври 2005-та беше, ми каза, за някакъв конкурс. Имена няма да споменавам, но конкурса беше в една голяма, планетарна организация. Търсели си човек за връзки с обществеността, за един от проектите си. А проекта - бонбон, в социалната сфера и всичко, като за мен!

Изпратих им аз автобиографията и искрено мотивираното си писмо. Поканата за интервю не закъсня. Госпожата с демонична фамилия, с която общувах по мейл ме осведоми, че по телефон ще получа задачите си за подготовка. Така и стана. Едната от тях беше много интересна: предстоеше голям юбилей на организацията и аз, за да демонстрирам творчество - да дам няколко идеи за честване. Написах си домашните и зачаках деня на интервюто.

В уречения ден се явих в сградата на евентуалните ми бъдещи работодатели. Бяха извикали няколко човека и зачакахме. Когато дойде ред ме повикаха в стая с голяма маса и комисия - съставена от хората на организацията и представители на партньорите по проекта. Интервюто си беше като по книжка: каква съм, що съм, какво съм учила и работила, какво знам за организацията и работата връзки с обществеността.
Дойде ред да си кажа и домашното. По юбилейната задача аз имах две решения:

1. Филм с кадри от вчера и днес за дейността на организацията. Бях разкритикувана, че идеята е много скъпа. Е скъпа, ама и юбилея Ви е голям, казах.

2. Втората идея беше такава, че ми се струваше плоска и се чудех как не са я осъществили преди: Вие сте планетарна организация, имате си посланици, все известни личности. Боно или Пеле не могат да дойдат тук, но защо не направите някои българи посланици за страната? Дайте пимер - дадох първия пример, който изникна в съзнанието ми - млад и известен, преуспяващ в чужд отбор, български футболист. И тази ми идея беше посрещната със скептицизъм.
Интервюто свърши. Не ми се обадиха и не ме избраха за ПР на проекта.

Мина време и не се интересувах как е преминало честването на годишнината на организацията в България. Не си спомням какво точно стана, май обявиха по телевизията въвеждането на длъжността посланик за България...

Факта е, че след това се появи и рекламата и вече нямаше съмнение - организацията си беше направила първия посланик за България.

Същият футболист, който назовах там, между четирите стени в офиса им.

Няма как да опиша потреса си, последвалия го гняв и размахване на юмруци във въздуха, несрещащи нещо, което да бъде ударено.
Нямах и нямам нищо с което да докажа, че това е МОЯТА идея - Малко след интервюто изхвърлих бележките с нахвърляните си идеи. А и да не беше така, дори да си бях заверила при нотариус идеите и щуротии от този род, как да докажа, че идеята ми не е била замислена в организацията точно преди аз да се явя на интервюто и да им предложа нещо, което те вече са замислили?!

Въпреки че е вероятно идеите ни да са съвпаднали и въпреки невъзможността да докажа авторството на идеята си, у мен си остана гадното усещане, че са ме ограбили.

И наистина е гадно. Защото нямаше да имам нищо против да вземат идеята ми, стига да ми бяха казали. Все пак са уважавана организация, с прекрасни цели и идеали. Вместо това аз си мисля, как това интервю е имало две задачи: да си намерят ПР за проекта и съвсем не между другото са си събирали идеики за развитието си... Колко по нашенски...

А сега, всеки път като видя посланика и си викам:"Ей те това е благодарение на мен!" Току виж някой ден и нечий ПР съм станала.

За това тук слагам един лиценз: за да не подскачам като петле друг път; да знам какво съм споделила и как; и другите да могат да го споделят, което пък би билио чудесно, споделянето демек :)

Е поради факта, че си държа ключовете от работата отделно,  предполагам и никога няма да се омашам и с групичките и лагерите там, но какво пък?! - Свят голям :)

Хора мешайте се, не си смесвайте ключовете.