На 1 май 2008 г., около 13.20 часа в Русе на бул. “Христо Ботев” е станала катастрофа в участък от пътя, който е в ремонт и с временна организация на движението. Товарен автомобил КРАЗ блъска преминаващ през участъка от платното, където се полага асфалт. (Последното изречение е смислово неправилно - бел. ред.) Жената е пострадала с фрактура и контузни рани по краката, без опасност за живота.

Предишната вечер, на 30 април, около 17.10 часа в същия район на бул. “Христо Ботев” е тежко ранен мъж, участвал в ремонта на пътя. Той е бил блъснат от “Ситроен Ксантия”. В резултат на удара 64-годишният е пострадал с фрактура на черепа и лява подбедрица. Настанен е в ИХО на МБАЛ, с опасност за живота. Предполага се, че най-вероятно става въпрос за движение с несъобразена скорост от страна на водача на автомобила и липса на временна организация на движението при участък от пътя в ремонт.

Източник: Пресцентър на МВР

Много е лошо, че преди още да е завършило ремонтирането на булеварда, вече стават инциденти, дори тежки, където пострадал е с опасност за живота. Нелепо е и поведението на пишман-водачът, който е карал с несъобразена скорост в участък, който ясно се вижда че е в ремонт и дори на места в момента не позволява висока скорост. Но какво ли ще стане, когато този булевард бъде преасфалтиран в двете платна? Контролът трябва да е зверски, защото случаи като тези двата ще са ежедневие, а инцидентите сигурно ще са по-тежки. Добре е полицаите да си свършат работата и да не се крият в храстите, а с пуснати сигнални лампи да карат шофьорите да съобразяват скоростта си. Но това едва ли ще се случи. Просто отидете на бул. "Липник" през нощта например и ще видите магистрални скорости и нагоре. Българска работа.

Вече сме на финалната права... Всичко е готово за бебо! Вчера се захванах да пера дрешките. Остана една купчинка още за пране и разни други малки нещица. Сега чакам да исъхнат вече из праните неща и да ги изгладя...

Нещо ми е притеснено, че още не се чувствам готова за бебо... Все имама чувството, че забравям нещо. А и наистина имам още неща да подготвя... Не съм избрала още и педиатър...

Чувствам се глупаво така вманиачена... Понякога си мисля, че все още не съм готова, чисто психически... Но се присещам за разговора с Кеклето и за това, че няма значение на колко си, първото дете е все същото изпитание... Не знам дали сега му е времето... Не знам... Ще знам след 50 години (дай боже да ги доживеем)... Странни мисли ми се въртят в главата, нали?!

Искам да правя нещо навън... Искам да не се чувствам скучна... Искам да правя нещо по-смислено... Но нямам желание... А може иб имам желание (и възможност), но не знам точно какво...

Нямам време... Седмица-две най-много... Временце само за мен! А после... обвързване за цял живот! Смешна работа!

Всъщност... Объркана съм! Сигурно това изнервящо чакане ме съсипва вече...

Тик-так! Тик-так! Тик-так...

С всеки изминал миг все по-близо към това отиваме...  А аз глупачката искам да забравя... да съсипя единственото, което остава накрая... Смешна съм... Всички сме някак по своему смешни и дори жалки...

Страх ме е... винаги ще ме е страх! Плаках много...

Преди доста време подарих на скъп за мен човек книга. Книгата си остана непрочетена. Аз също се почувствах като непрочетена книга, като несподелена история, като безсмислена измислица. Тогава разбрах колко страшно е да не четеш, защото някъде там има някой, който знае, че ти не го четеш – него и неговите мисли, него и неговите чувства, него и неговия талант, изцяло посветени на теб. А това, което се иска от теб, е само да четеш. Никой не те кара да разбираш, да се съгласяваш, да плачеш или да смееш... Никой нищо не иска от теб, освен да прочетеш. Страшно е да си книга – написана, напечатана, с лъскава корица, подредена на рафтчето с други книги и никой никога да не те е разтварял, никой никога да не е разлиствал страниците ти, никой никога да не се е зачитал...

Затова, когато подарената от мен книга не бе прочетена, на мен ми стана тъжно – за книгата, но и за мен самата. Тогава, ако и на мен ми бяха подарили книга, нямаше изобщо да се оправдавам с липсата време, а направо щях да си призная липсата на желание с болезненото откровение: „Аз не чета”... И тук идва времето, когато се появява онова НО...

Но тогава ми стана жал за подарената непрочетена книга и казах на нечетящата рожденичка да ми я даде поне аз да я прочета."

Откраднах си го от сладурката от "Аз чета... за вас и с вас".

Замисли ме за нещо, което понякога ме гложди, но не съм го осъзнавала...

Несподелените мисли!

Престанах да подарявам книги! Когато вляза в книжарницата попадам на много книги, за които си казвам, че ще харесат на този или онзи мой познат или приятел... но че така и ще си останат непрочетени!

Усещането е странно. Понякога дори болезнено... все едно аз съм непрочетената книга! Това е като да съществуваш на тоя свят и никой да не забелязва присъствието ти, да си прозрачен и ням... и така преставаш да съществуваш... Напечатаните знаци постепенно избледняват... един по един... и книгата остава празна... няма книга... няма меми... Сигурно съм ви разказвала за мемите и колко силно вярвам в тях...

Сигурно за това не се осмелявам да напиша моите истории... Защото ще останат непрочетени... Ще остана несподелена! Тия истории съм Аз, част от мен... И ако изчезнат... ще изчезна и аз... Мисълта е някак страшна!

Не мога да опиша какво точно ми дава четенето, то е особено състояние на душата... неуписуемо... може би може да се сравни с душевен оргазъм... но интензитета и скоростта са по-различни... посоката - също... Грях ми е на душата, че напоследък не чета много... Трябва да поправя това...

***

Понякога му разказвам истории... прочетени или измислени... Понякога страшно много се въудошевявам, говоря разпалено (нещо, което е много неприсъщо за мен)... и тогава виждам недоверие в погледа... не винаги, не винаги осъзнато недоверие, но аз го виждам... Или пък ми казва: "Не си мисли, че ще я прочета [книгата]!"... Заболява ме по странен начин... Все едно отрича част от мен! А знам, че обича да чете... и сигурно за това заболява още повече... Никога не съм му го казвала... най-вероятно защото не съм го осъзнаевала... Не знам защо, но и няма да имам смелост да му го кажа и ще трябва тук да го прочете... някой ден...

Което ме отвежда в друга посока... винаги ще има някаква преграда между нас, каквото и да правим за да я премахнем... Сигурно така е правилно... Но това е съвсем друга тема!

Само че... сега наистина искам...

...искам да се сгуша в топлите завивки, миришещи на пролет и любов и да се сгуша до теб... Да чувам тихото трополене на дъжда навън (който вече спря да вали) да усещам тази дъждовна миризма... Искам да се отпусна, да се успокоя, да забравя всичко... и да заспя! Дълбоко и спокойно, без никакви сънища... Нищо да не ме смущава... Да си почина, да престана да се чувствам самотна и безмислена...

Липсва ми нещо... Ще ми се да знаех какво...

Обичам те! Много... ама много... [тук вече и сълзички пуснах... ще ме прощавате...]

******

Липсват ми онези могове... Онези, дето не мога да ги дефинирам... обаче такива бурни чувства предизвикват в мен, че чак се плаша понякога... Къде изчезнаха? Кога успахме да се забием в рутината и да не ни остава нищо друго?

Би трябвало да съм щастлива... само че... Само че не знам дали наистина съм... Казах ти... липсва ми нещо и ми оставя едно голямо черно място това липсващото... И всъщност ме е страх... страдам от неназоваеми страхове... Не ми се сърди, че не ти казвам какво ми е... Не че крия нещо... Просто не знам какво ми е... а понякога толкова много ме боли тая липса, че дори да се разтопя в любящата ти преградка не намирам спасение... И не мога да изплача неназовимата си мъка...

За друго място съм аз... За едно такова с бели, тапицирани с меко стени...

Оглеждам пейзажа още от самолета: градът е огромен. Разполага на едно плато и е обкръжен от невероятно количество природа: стряскащо високи планини и нещо огромно, зеленикаво и безформено- въпросното солено езеро. По население, Солт Лейк сити е два пъти по-малък от София, по теротория- два пъти по-голям. Хората живеят в големи дървени еднофамилни къщи, свързани с широки и много спокойни улици.

На летището ме посреща старият ми приятел Т, който по онова време живее в града и който ще ме подслони за следващите три дни. В блестящ стил, той се е погрижил да запълни свободното от лекции време с най-забележителни местни забавления- разходка из планината, ходене на клуб с негови приятели, посещение на Мормонския храм. Това разбирам, когато се качвам в колата му и потегляме по магистралата. Разбирам още, че соленото езеро е напълно безполезно и лятно време целият град добива лека, но настойчива миризма.

Когато слизаме от колата усещам, че всъщност е зима. В Калифорния човек лесно може да пропусне тая подробност, но тук сме на 1500 метра височина. На следващия ден ще вали сняг. Краят на ноември е.

Стоя на Т-вия праг и се оглеждам: улицата е дълга, заградена с къщи от двете страни. Повечето изглеждат тъмни, въпреки че вътре сигурно има хора. Просто холовете им не гледат към улицата. Седем часа е, но вече не минават автомобили. Единствената светлина идва от уличните лампи, единственият звук- от камбанките окачени на повечето входни врати в района. Студеният въздух разнася звука из целия град, така добавя още малко призрачност към картинката. За момент си представям как всички тези къщи са празни, защото жителите са получили някакъв извънземен повик и са отлетели от града с флотилия сребристи кораби, оставяйки след себе си само леко налудничав камбанен звън и усещане за извънземност. Явно се чалвам от разредения въздух.

По-късно с Т отново потегляме към една от малкото кръчми в града. Светофарите се редят един след друг, а между тях стоят напълно безучастно бетонни сгради. Това място може да навява ужасна самота, но не го прави по обичайния начин. Чувството действително е, че съм на друга, почти еднаква с нашата планета. Единственото, което със сигурност идва от синьо-зелената топка, на която съм роден, е отдавнашния приятел, който шофира, историите които си разказваме и гласът откъм касетофона, който между другото пее за преминаването на някакъв голям кораб. Естрада!

На входа на заведението Т показва карта и влизаме. В Юта правилата са много строги: човек не може да влезе в бар без членска карта. По една за всяко заведение. Докато чакаме сервитьора научавам повече: мормонската религия забранява всякакви стимуланти- алкохол, кафе, чай- всичко. До преди двайсетина години в Солт Лейк не е имало кафенета. Днес около половината жители не са мормони и тук-таме се зеленее по някой Starbucks. Извън града обаче все още няма нито кафе, нито алкохол. Тая мисъл ме кара да изтръпна- свят без кафе на практика покрива представата ми за Ада.

По закон в Юта бирата трябва да бъде под 3.2 % алкохол, което кара някои от големите производители правят специална, разводнена версия. Нормалната бира е около 5%. Магазините за алкохол са строго регулирани, цените са високи. Този проблем много хора решават с бърз скок до Евънстън- малко градче в съседния щат Уайоминг, чиято икономика цъфти като магнолия- красиво и дълго.

Барът е приятен, светъл и поразяващо чист. Така изглеждат всички заведения, в който попадаме. Всъщност целият град е фанатично чист, почти стерилен. Хората са общителни и симпатични, макар и различни от тези които живетя по бреговете на този континент. Тук всички са високи, руси и местни.Още с раждането си се качват на ски и сноуборд- общо взето всички имат добре тренирани, спортни тела и червени бузи. Или поне така ми се струва. Бързо се заговаряме с някакви съвсем непознати индивиди. Разговорите се въртят около ските, сноуборда, пистите. Въпреки, че всички тези хора вероятно ходят на работа или училище, изглежда най-важното за тях е планината и удовоствията, които им предлага.

Следва продължение, в което с Т ще срещнем планината и мормоните

(надявам се, Тедичка да не ми се разъсрди, че помествам разговора ни тук, но темата ми е много болна, въпреки, че никога не съм се изправяла пред подобна дилема)

***

от Tedichka на 25 Яну 2008 12:27

Момичета,и аз сега съм пред тази адски трудна дилема.Искам да осигуря на детето си живота,който заслужава всяко едно мъниче,но в момента това няма как да стане,нямаме с таткото нищо сигурно зад гърба си.Не съм решила нищо,и не мисля че ще имам сили да взема това решение,нищо че се "налага".Само при мисълта,че мога да отнема живота,който се заражда в мен,се разплаквам и имам чувството че ще полудея.В следващия момент идва картинката,как с бебе на ръце се налага да се изнесем от поредната квартира,изведнъж доходите секват и... Наистина е трудно,такова решение съсипва психиката на всяка жена.

***

от ladyfrost на 25 Яну 2008 13:33

Тедичка, не прави тази грешка!
Дори да сте финансово стабилни, няма гаранции, че ще е винаги така. Разбираш ли, риск винаги има. А бебето може да бъде един страхотен стимул.
Ти какво си мислиш, че при нас нещата са много розови ли? Нямаме дом, от скоро ще живеем на квартира. Аз не работя, а мъжът ми няма постоянен доход, защото работата, която работи е такава, че само ако го повикат ходи, което значи, че цял месец може да не получим нито стотинка. И въпреки това нито за миг дори не си помислих да махна детето, въпреки че изпадах в ужас как ще се грижим за него. Но този период отмина и осъзнах, че нещата не са чак толкова страшни. Няма да е лесно, но пък това дете ще е много, много обичано... Което е много по-важно!Може да звучи наивно, но в крайна сметка е въпрос на желание! Моя приятелка направи аборт преди време. Това я съсипа... Не мога да я позная просто... Все едно тя е умряла! Сега съжалява безкрайно много, макар, че щеше да си го гледа сам самичка.

***

Изпратено на: 25 Яну 2008 14:02
От: Tedichka
До: ladyfrost

Благодаря ти искрено за съвета.Но наистина не знам дали ще се справим.Още повече,че връзката ни с прителя ми,е в един такъв критичен период,не съм напълно сигурна в него,а съм още на 20 години.Майка ми има бебе на 2 годинки и няма да мога да разчитам изцяло на нея,просто не виждам изход.Аз самата съм израстнала без баща,не искам това да сполети и моето дете.Никога не см се чувствала толкова объркана и безсилна.

***

Изпратено на: 25 Яну 2008 14:16
От: ladyfrost
До: Tedichka

Виж мила, вгледай се дълбоко в себе си и се замисли...
Представи си и другата алтернатива - детето ти да израстне в едно разбито семейство, макар и с двама родители. Какво ще ти гарантира, че след години, когато срещнеш "човека" (щом не си сигурна все още), ожените се, имате деца... и в един момент всичко може да рухне... ей така, от нищото... аз пък това съм преживяла, честно да ти кажа, ужасно е... Казах ти, риск винаги има нещата да се прецакат. А съм сигурна, че ако наистина искаш детето и сама можеш да се справиш. Не казвам че ще е лесно, но ще е едно прекрасно изживяване! И знаеш ли... когато си родиш това детенце и го погледнеш там ще видиш една любов която ще имаш винаги и едно същество, което никога няма да те изостави. Не знам как точно да ти го обясня, но определено това удволетворение, че си отгледала едно дете, дарила си го с любов и внимание е много по-голямо от това да имаш пари, кола, къща... Те са все преходни неща, но детето не е...

Нямаш си на представа колко ме беше страх когато разбрах, че съм бременна. Колко плаках и колко бях нещастна. Защото не му беше времето на това дете. Повече от месец не знаех къде се намирах... не мога да ти опиша просто колко зле се чувствах... Но и от главатами не излизаше мисълта, че там в мен има едно малко същество, което зависи от мен, че то не е виновно за абсолютно нищо и има нужда само от едно единствено нещо - любовта ми!!!

Не се предавай, мила! Не се оставяй материалното и злободневното да те преборят! Нали знаеш, Бог помага на смелите! Бъди смела, задръж детето! То ще ти даде невероятна сила, както моето даде на мен, както е дало сила на безброй жени!

***

P>S> Много ми е тъжно, когато трябва да се изправиш пред подобна дилема... Жестоко е... Знам, предполагам, че всяка моя дума може да бъде оборена, че парите са важни и т.н.

Но за мен има и по-важни неща... И съм се убедила, че вярата (особено в собствените ни сопособности) прави чудеса!

Днес докато пътувахме емоциите избухнаха с пълна сила (макар и тихо)... Мислих, мислих... Сега вече съм само тиха и не знам дали ще мога да си кажа всичко...

Във вторник гледаха предаването "Часът на мама". Една от темите, които обсъждаха беше домашното раждане. Гледах го основно, защото познавам гостенката, която беше в предаването. Добре знам какво мисли по въпроса и какви са й подбудите да иска домашно раждане (не че я оставиха да си ги каже). Беше поканен и някакъв гинеколог от Майчин дом.

Надявах се гинеколога да се каже нещо съществено по темата и да представи нещата в реалният им вид, а не само да слушаме старата песен (при това даже не е на нов глас). Останах тотално разочарована, огорчена, дори разгневена... Няма да обсъждам нито позицията си по въпроса, нито конкретно какво се каза...

Вбеси ме отношението към бъдещите родилки... Все едно са недъгави и смъртно болни...

Мдам, естествено се изтъкнаха всички негативни последствия (които в интерес на истината засягат един много минимален процент от ВСИЧКИ раждания). Ми добре, ама раждането не е само едно отвратително, лошо преживяване... Сякаш бебето е злокачествен тумор, който непременно трябва да се отстрани... Не знам... Зловещо е... Мъчно ми е... Страшно ми е подобно отношение... Още по-страшно е, че мнозинството от бъдещите майки приемат това отвратително отношение като нещо нормално и дори като нещо хубаво... И се оставят изцяло в ръцете на доктора, все едно са парче месо в ръцете на месаря от кварталната бакалия...

Не отричам съвременната медицина. Но и не мога да й се доверя изцяло. Още по-малко пък мога да се доверя на "специалистите"... Най-малкото тия доктори са хора като нас и нищо не им дава право да се правят на Господ, още по-малко са безгрешни... А и как да се доверя на някой който не смее да поеме отговорност за действията си (а тук става въпрос за човешки животи)? Как да оставя изцяло в ръцете му живота си и живота на детето си?

Кажете ми...

Дето имаше един виц... "Като знам какъв съм електротехник, ме е страх да ида на зъболекар..."

И друго... Не мисля, че родилката или пък който и да е пациент е длъжен да бъде в услуга на "специалиста". По-скоро трябва да бъде точно обратното! Това, че нещо е удобно и лесно за лекарите не означава, че е също така удобно, лесно и най-вече - правилно за бъдещата майка или за пациента...

И кой по дяволите си е позволил да взима решенията вместо мен, без да съм му дала това право? Кой смее да ми отнема правото на избор? И защо се постъпва така?

Не мисля, че едно естествено раждане, пък било то и в домашни условия, изисква кой знае какви средства и ресурси (не и повече от кое да е друго раждане). Не мисля, че някой има право да ми налага готови решения. И да ме смята за луда ексцентричка (може и сектантка ако предпочитате) и лигла, защото съм против секциото без реална нужда, против упойките и против предизвикването на раждането, без отново наистина да се налага подобна намеса. Мое право е да реша къде и как да родя... И никой няма каквото и да е право да ми го отнема възможността да взема тези решения!!! Още провече когато съм наясно с рисковете и съм готова да поема отговорността, която ми се полага... Защото после е лесно да избягаш от отговорност и ако нещо се случи да кажеш: "Ами доктора сбърка..."

Но пък и докторите никак не ги е срам да ти одерат кожицата и да ти вземат и последната стотинка... Да са живи и здрави, и дано не им се налага да ги лекуват "специалисти" като тях самите!

Наемаме кола и аз се захващам да карам по магистралата нагоре към Форт Колинс. Пътят е приятно чист, няма почти никакво движение. Карането в Колорадо е истинско удоволствие: никой не се опитва да ме изтика от пътя, никой не бърза особено. Хората, които събират пътната такса се казват Джералд и Марджори, усмихват се и в усмивките им няма нищо пластмасово, страшно са мили. Това място наистина няма нищо общо с Холивуд.

Така, миля по миля се приближаваме към края на пейзажа. А краят на пейзажа е внушителен: Скалистите планини, остри, леко зли на вид, посипани с подозрително-бяла субстанция, вероятно сняг. Форт Колинс е точно под тях.

Първото нещо, което забелязвам, когато пристигаме е леката, но настойчива миризма на обор. Градът не е толкова малък, около сто хиляди души, но почти всеки, който не работи за университета, работи за кравите. С Дж. и К. отбелязваме, че това на практика предрешава избора ни на вечеря и питаме рецепциониста къде е най-близкия стейк-хаус. Младежът ни дава най-подробен отчет за местата, на които можем да вечеряме и петнайсет минути по-късно ние сме вече пред входа на “Сънданс”. Изборът дали да седнем в ресторанта или механата* е лесен: в Пало Алто няма нито една каубойска механа, а ние искаме да преживеем Колорадо от край до край.

Това е моментът, в който на мен ми хрумва, че Америка нито започва, нито свършва с Ню Йорк и Сан Франциско. Зад двете ниски врати се открива гледката на механата - като снимачна площадка на уестърн, само че съвсем автентична. Помещението е голямо, в средата му има дансинг, може би петнайсет на петнайсет метра. На големите греди, които го държат има окачени още по-големи американски знамена. Масите са дървени и голи. На един подиум има място за оркестър, но засега някакъв ди-джей пуска най-различна кънтри музика.

Сядаме и скоро се появявата две крайно любезни сервитьорки. Осведомяват откъде сме и защо сме в града им, сетне приемат поръчката ни. Стекът по-късно ще се окаже най-добрият, който съм ял на този континент, но в тоя момент съзнанието ми е погълнато от друго: обстановката е крайно интересна. На всяка маса седят по една или две двойки, повечето на средна възраст. Мъжете, до един обути в кожени ботуши и черни панталони, до един с черни ризи, каубойски шапки и мустаци. Жените- в рокли, повечето с прилежно направени прически. Петък вечер е и хората са излезли да се забавляват.

Малко по-късно всички ще станат да танцуват и танците няма да приличат на нищо, което съм виждал. Общо взето кавалерът разхожда дамата по периметъра на дансинга и от време на време я завърта. Така много песни подред. Понякога двамата спират, усмихват се на друга двойка и продължават. Всеки танцува със собствената си жена, освен един безкрайно интересен образ, дребен, леко пълен и със завити брада и мустаци. Той разбира се след всеки танц изпраща съответната дама до масата й и се ръкува с приятеля й или мъжа й.

Наблюдавайки всичко това очаквам К., Четвърто поколение феминистка, да получи нервна криза на сами масата, обаче тя се оказва страшен пич: мястото й харесва и К. се забавлява страшно. Даже настоява да останем да послушаме живата музика, с която всички местни припяват. Песни, които никой от нас тримата не беше чувал преди.

Така минава вечерта - в един съвсем друг свят, толкова далечен от българския, колкото и далечен от лъскавия безполов политически коректен холивудски свят. Все едно наистина съм в чужда държава, мисля си. И наистина съм: в Ню Йорк и в Сан Франциско човек трудно може да се почувства чужденец, там всички идват от някъде и отиват на някъде, но във Форт Колинс всички са местни и никой никъде не пътува. Хората се раждат, работят, женят се, раждат си по четири деца и умират във Форт Колинс. Ходят на църква няколко пъти в седмицата и слушат молитви по радиото. Рядко бързат за където и да е. Гласуват за Буш. Притежават каубойски ботуши и пушки. Вероятно нямат представа коя е столицата на Унгария и в много отношения живеят на някаква своя планета, на която Унгария изобщо не съществува. И в края на краищата са гостоприемни и истински, много по-спокойни, хора.

В следващите два дни научавам още малко за градчето- виждам централната улица, влизам в огромната къща на единия от организаторите на конференцията, говоря си с двама местни студенти,от които разбирам, че тук наистина си падат по опазването на природата

(което по някакъв начин се потвърждава и от препарираната мечка и главата на лов които красят математическия факултет) и най-изненадващо виждам сняг. Оставам с чудесно впечатление от Колорадо, вероятно, защото съм там точно толкова колкото трябва. Три дни.

*Която местните наричат Saloon. Дума от каубойските филми.