То не е лошо да пътува човек, ама Добрич много далеко :(

Най-интересното от пътуването насам? Нищо повече от една симпатична табелка на тир:

Кликнете на картинката за оригиналното изображение.
:D
Та не знам за вас, аз тоя знак си го превеждам като: "Пази съ, ша са счупи!"

А и още нещо: В Търново карат като ненормални! Вярно, че софиянци изпреварват като абсолютни дебили на магистралата, обаче това в Търново си беше абсолютна лудница. Ако има хора от Търново който четат това - сериозно го казвам, карате като ненормални!

И за да е тотално безсмислен поста (той не, че сега е много смислен) и за да запазя черният хумор към безумието по пътищата, ви поздравявам с едно клипче от играта GTAIV на пътнотранспортна тематика (моля хората против насилието в игрите да не гледат):
[vodpod id=Groupvideo.1239250&w=425&h=350&fv=]

И докато аз намирам този тип неща за забавни в компютърните игри, МОЛЯ ВИ, НАВЪН КАРАЙТЕ ВНИМАТЕЛНО, защото както всички знаем в реалният живот няма save game!

Как протече вчерашният ден? Оххх...
Събуди ме кокошо глъч от съседната стая... Не ве бъзикам се, просто група жени си разговаряха :P (тук strangerka-та изявява бурно несъгласие с трактовката).

След това оттатък в продължение на няколко часа четири часа, в другата стая се човъркаше коса, нокти и още купища неща който не разбирам (и за това гледах да стоя далеч) :D

Евалата на Поли и сестрите и, аз лично бих полудял още след 10тата минута :P

Последваха стандартните уааа, ййииии и т.н. след което се насочихме към училището на strangerka-та - ХЕГЕ, ХЕГЕ, ХЕГЕ! :D

Където имаше още 123456789 и т.н. А от там към градският площад... аз понеже нямам достатъчно снимки от собственият си бал, се бях издокарал (е и кавалер бях все пак), но безспорно strangerka-та беше неотразима *in love*

След това влязохме в някакъв ресторант, за чието име мога да попитам но ме мързи...

Естествено ако не мрънкам няма да съм аз, така че почвам:
- храната беше ужасна;
- саунда беше много зле;

Ай стига толкоз - едно, две, три, четири, пет...... :D
Интересна разновидност беше, че имаше оркестър и една девойка която пееше на живо повечето песни 0_о Е вярно, че това се случваше основно на чалгите, но аз като "особено голям" почитател на този тип музика не забелязах сериозна разлика. Тоест девойката ги докарваше като истински :D

Изумен съм и от факта, че strangerka-та беше нон стоп на дансинга, когато говорим за хорца :D
Как го направи тоя номер с тези

обувки (6 см. ток) за мен продължава да бъде мистерия.

И така "децата" се забавляваха, което е добре =) Нека се радват, че сега какво ги чака :P
Освен стандартните глупости, ми се ще и да кажа, че с изненада видях, че в България са останали прилично количество нормални млади хора. През годините от моето завършване се нагледах на достатъчно простотии, и по-новините и на живо, и наистина бях изненадан когато видях съучениците на приятелката си (повечето де) :D Нали знаете във всяко стадо си има мърша, просто напоследак свикнахме да гледаме повече мърша :( а тук положението беше такова каквото трябва да бъде :) Преобладаващо количество интелигентни млади хора :)

Честито на всички от випуск 2008 г.!

PS: Само да допълня, че от косата на възлюбената собственоръчно извадих 114!!!! фибички... аве това с баловете е луда работа ве!

Айде пак на път... Ма аз какво съм виновен, че Strangerka-та има бал утре :(
Т'ва с тия балове е НЕНОРМАЛНА работа. То не са рокли, бижута, прически, гримове, суета на суетите... дано не полудея скоро :D

Снощи 8 часа път, и след това около 10 минути тих ужас докато Strangerka-та собственоръчно не ме закара до тях :D Не ве шегувам се, добре си кара момичето. Ама тихият ужас си го има винаги. Все пак жена да те вози... хич не е лесно.

Само едно не можах да разбера, ЗАЩО, питам ЗАЩО трябваше да го правят на 22 тоя бал и ся заради него ще изпусна световната премиера на Индиана Джоунс и кралството на кристалния череп ... Мъкааааа ;)

И те така, тука в Добрич е..... ЖЕГААААА! И строителство де :D

Понеже събота беше:
1) работен ден;
2) имах изпит сутринта;
3) имахме среща на випуска;
4) беше нечовешка жега;
5) всички отговори са верни.

Реших да се движа - "дебилно елегантен". За гледащите неясно дефинирам (със снимка):

Естествено под дебилно елегантен имам предвид себе си (на младежа до мене нищо му няма).

Изпита и работата протекоха в рамките на нормалното, така че аз (дебилно и елегантно) се насочих към мястото на срещата - "при кмета"*

*Това е мястото където вече четири поредни години, випуск 2004 на 151 НСОУППИ "София" (профил АСУ) празнува завършването си :D

"лирично отклонение" Много се радвам, че се видях с хора с който не се бях виждал толкова дълго, и много съжалявам, че има още много с който не се видяхме за поредна година :(
Надявам се до година да сме повече ;)
обичам ви ве ей :D "/лирично отклонение"

Та след като ни омръзна да се снимаме и да ламуцаме =) решихме, че е време да "ударим" клубовете.
Поради липсата на резервация се насочихме към "EXIT" (и кулминацията на тази история) :)
Пристигнахме на мястото и няколко човека влязоха да проверят има ли места. След като намериха, започнахме да се точим през фейс контрола. Дойде и моят ред, сравнително якият бабайт на вратата ме погледна и заяви:

"С къси гащи не може"

0_o
Сега... принципно нямам нищо против фейс контрол ама:
1) не бях с някакви "гащета", а със съвсем прилични "къси гащи" (до под колената); :D
2) не бях пиян, смърдящ на алкохол или неприлично и неадекватно изглеждащ; ;)
3) имах вратовръзка :D
4) Всички горни са верни.

Естествено култовият довод за вратовръзката не помогна особено. За щастие след като 5-6 човека от класа заявиха, че "щом той не влиза и ние няма", и две изключително красиви девойки :P започнаха да мрънкат на охраната (+ един съученик май се опита да ги подкупи) ме пуснаха с обещание да не слизам на дансинга (ние така или иначе се бяхме ориентирали на вторият етаж).

Но в общи линии, съм леко изненадан... Не знаех, че "Exit" е станало толкова "престижно" заведение.
Та да знаете с къси гащи не може (ама с къси поли можело)... Тотална дискриминация. Само да не се наложи лятото да слагаме и грейки ;)

В общи линии тука на морето си прекарваме страхотно :P

За щастие поне, след като хорицата от водоснабдяване човъркаха до блока до към 2 часа, сутринта имаше течаща вода, та се обръснах преди да съм почнал да си връзвам брадата на плитки :D

Без да искам да ви дразня много, съобщавам, че след малко потегляме към Несебър, на един тийм билдинг който се очертава повече от интересен. :)

До като ме няма ви препоръчвам да се оглеждате за демото на Grid, за което вече говорим твърде много пъти и най-вероятно ще излезе днес или утре.
Също така може да се приготвите психически, защото като се върна смятам да спретна едно симпатично ревю за Iron Man (играта), което повярвайте ми няма да бъде никак позитивно.

Друго интересно за сега няма, като изключим, че на някакъв чичко който се размина с нас на светофара му падна задната броня и ауспуха така че още съм в шок :)

А на мен приятно пътуване, и весело изкарване :D

Може да ви звучи несериозно, но това беше един просълзяващо радостен момента. Един колега (пожелал анонимност) заяви:

Това е най-щастливият миг в живота ми, от както глобал-ко ми оправиха iPhone-а. Все пак на глобал-ко им отне само месец и половина, а на фрейм едва 2 години!

На всичкото отгоре явно са сменили доставчика на интернет защото Wi-Fi то беше по-бързо от всякога :)

Иначе отделно от петъчните глупости, Фрейм-а е едно много приятно заведение ;)

Адаша е щастлив!

петък:
09:15 - половината път до Ябланица (където се проведе тийм билдингът ни) е изминат. По-известно, като стигнах от Сухата река, до OMV-то на "Опълченска" и "Симеон" :) Окомплектовахме се и потеглихме. Е, малко се наложи да се забавим, но трябваше да изчакаме да минат 30 минути преди да тръгнем от бензиностанцията :D

10:45 - Ябланица. Ама не тая с халвата, а тая до Своге =)
Отседнахме в Ловен Дом Тихов Дол. Мисля, че коментарът е излишен, вижте снимките:

Продължихме с леко обучение, обяд, обучение, което безспорно беше полезно и интересно за всички (и обядът, и обучението).

От там започна още по-веселата част. Трудно е да се опише цялото преживяване, затова ще карам само на флашбеци :D с леки акценти (няма степен на важност):
- Момчи и Иво осъзнаха, че от бързане да вземат стая с голям балкон, са се наръчкали в младоженския апартамент a.k.a. "розовата стая". На тях явно им хареса :D

- Ядохме.... много :)

- Някои пихме (малко и безалкохолни) :) други... пиха :)

- Минахме през различни музикални стилове.... От племенника на Валя Балканска, който е просто мастър с гайдата:

до някои по-актуални БГ/чуждестраннски музикални поп изпълнения:

- Просто интересен факт: понеже по телевизора вървеше нещо с "планета" горе в ъгъла, забелязах, че върху новия албум на "Ивана", името на въпросната е изписано с един шрифт, който съвсем "леко" напомня на корпоративния шрифт на NIVEA... :D

- Разбира се, това далеч не е всичко, но колегите не ми пратиха снимки, защото знаят къде ще се появят, а аз с мобилния не се справям много добре при ограничена видимост :)

На сутринта някои бяха свежи, а други ги "цепеше" главата :)

Разбира се, чистият въздух и тишината ни дойдоха малко в повече, и следобяд пристигнахме обратно в София, за да си дишаме качествен мръсен въздух и те така :)

А изводът е класически - с готини хора винаги е готино :) , а този пост е почти безсмислен, защото ми се спи ужасно много и не знам какво точно пиша...

- Ало, Митко? Ааа, как си бе батенце? Добър ли е секса? … Ще ти дойда на гости на 28-и да те видя как я караш, че после отивам към Варна.

- Ооо Янков, шо стаа? …(- Па те я!)… - Ще дойда за  НГ в Добрич и Симеонов разправя, че у вас място за спане бол? … - Супер батка, айде като пристигна и направо у вас.

 …

28.12 - (1430) Зареждам за двайсетаче на Чесън-ойл пред ЮЗУ-то и настъпям по Е-79. На лаптопа съм свалил карти на София, Добрич и България. В жабката имам карта на София - не че ще ми трябва за да намеря Владиков в Овча Купел. Наистина се оказва лесно - ул. Камелия е лайняна и кална почти колкото ул. Мур (така се казва, не е шега) в Бъкстон, а Митко ме очаква в началото.

Минаваме само за кафенце през локалното гаражно магазинче. В околността някъде имало кафе по 15 ст. Просто си представям каква бъркоч би се оказало. В офиса ме научиха на хубаво кафе: Лаваца Густо Долче - 100% арабика. “Производствената” му цена излиза около 62 ст. с чашката, бъркалката и шекера.

(1610) Влизаме в кооперацийката на бат Митьо - прилича на кораб, има дворче цялото в лед, наколко автомобила, вкарани в дворчето. Аз паркирам на малко незастроено уширение на калната улица тамън до нисана на Владиков. Той мънка нещо, че Бойко обещавал да асфалтират като спрат строежите*…

 Апартаментчето е малко ама спретнато. Липсват дребните детайли дето създават истинския уют на дома, но тъкмо по това си личи, че е новичко. Из махалата май доста често се срещат такива апартаменти с френски прозорци и без пердета - същински рай за воайора.

Митко черпи с бонбони Тофифи, говорим си обичайните простотии и чакаме Мимето да се прибере от работа. Разцъкваме снимки на компютъра, сравняваме си фитнес програмите. Отварям и аз лаптопа, сканирам за wireless мрежи: от няколкото има една незащитена - ISP, даже дава и DHCP. Закачам и разцъквам малко нетец.

(1900) Мимето пристига. Лафиме, гледаме снимки, подхвърлям закачки на семеството относно планове за челяд. Разправям най-злостащните случки от моя сексуален живот. Някои от успешните също.

(2030) Отиваме със “синия звяр” до махленската механичка. Там тихичко, една-две маси са заети. Както влязохме тримата и средната възраст на хората в заведението падна на половина. Инак приятно такова. Мохабетеца върви като ракиите и мезетата (демек мааазно).  Сравняваме предимствата и недостатъците на живота в Новия Париж - центъра на Вселената (Благоевград) и пребиваването в провинцията (София). И Стефи се появява. Много ми е мило да го видя. Пуснал брадичка. От време на време си начиша крастата като преподава философия в СУ, та с брадата смята, че ще внушава повече респект сред студентите дето са ни почти наборчета. Естествено му обясних, че аз на негово място щях да си обръсна брадата и да ги еба здраво…  

Поверявам на Митко управлението на автомобила и пътуваме към Син Сити. В чалга частта съм в културен шок - мястото се оказва снобарски чалга клуб. Снобария и чалга - не вярвах някога да сложа тези две думи една до друга. Казвали са ми, че в Син Сити повечето жени са манекенки или проститутки. Нея вечер се оказа парти на старите уруспии. Не, че се оплаквам - аз харесвам уруспии. Една седнала до мене на бара, а аз обърнал й гръб си лафя с Митко и Мими. Старата брамтия се разби да замята грива за да ме изплющи с косата. Не мога да отрека - парфюмът й не беше лош. След десетия път вече взех да я усещам кога ще замята и да приклякам при нужда.

 Владиков ми разказваше за една маса дето седели половината отбор на Левски. Аз съм от Пирин ама не се бихме - да не съм простак та да правя золуми по заведенията. Престанах да го слушам когато обясняваше, че Жени Калканджиева тъкмо била влязла. Не че не го уважавам или че Жени ми е безинтересна, но в този миг зафиксирах на стола пред мене какичка с познати черти. Стола както и какичката бяха неделима част от маса лъвици. Нелогично ама си помислих, че въпросната буля е Красита от Днес.БГ поне според снимката в блога й малко приличаше. Митко успя да ме убеди, че съм жертва на алкохолна илюзия, ама пак от време на време й хвърлях по едно око.  Пък тя каката като рипна да маа гибеци на стола, развъртя едно дупенце на две педи пред мене, то не очи ами и уши и нос и гърло и секаква карантия да хвърли човек. Още малко на лицето ми да седне. Не се оплаквам!:)

29.12 (0400) Прибрахме се у Митьови добре начерпени (поне аз) и потъпвайки желанието на Владиков да си лафим, заспах в походното легло сладка и непробудно, сънувайки Красита в еротично облекло да танцува само за мен.

* * *

29.12 (1030) Събуждане по телефона! Станислава - да ми каже, че резултата от двудневния размисъл е не. Демек, не ще да бие път до Варна за едната Нова Година. Аз в просъница нямам енергия и желание да протестирам. Половин час по-късно се измъквам от креватчето, почесвайки дисагите и отивам в банята за сутрешната профилактика на всички дупки. Дорде се оправя, батьо Митьо отишъл - зел ми кафенце и баничка - тамън както обичам…. е не колкото събуждане със свирка де.

След сутрешното кафенце вече овладял членоразделната реч и на прага на логичното мислене, започвам да си правя план за деня. Говори се, че се носи слух, че София - Добрич се минава нормално за шест часа. Мимето ме хвърля в шах с невероятна оферта - ако остана за обяд, ще напържи от суджука, овесен на терасата… а той така добре върви с винцее. Sould I stay or should I go? Хвърлям чоп.. Алилулия - потеглям за Добрич.

(1215) Кратко сбогуване, справка с картата и потеглям по Околомръсното в търсене на Ботевградско шосе. Казано честно да пътуваш самичък си е скука. Забележим момент: пропускането на отбивката към Ботевградско - та трябваше да въртя в детелината.

(1510) Спирах преди В. Търново - пих едно кафе и черпих с шоколад един алкохолик за десет минути и отново в синия звяр. Преди Варна чух Янков за справка - той ми обяснява нещо за някакво кръгово, ама в тъмнината тъй и не го видях. Вместо това се напъхах в аерогарата и както се шегувах по-късно, като видях, че няма самолети за Добрич настъпих отново реното. Добрич - Варна - МЪГЛА! Ще умра!! Движа се бавно и нищо не виждам. Идеалните условия да те наебат манафите, без да разбереш от де ти е дошло.

(1815) В Добрич съм! Не се убих!! Не ме наебаха!!! На първия светофар в дясно и после в първата забранена на ляво. Едвам слизам от колата пред Янкови - целия съм се сковал. Дето има един каф - сковал се като кочина. Направо съм се завкочинясал. Ами и оцъкил. Седнах да почина. Янков налива от галонче каменица, а леля Ваня прикара едни мезенца - уникат. Хапваме, пийваме пък Симеонов звъни.

(2200) С Янков анонсираме, че отиваме “на кафе” и излизаме да клъбнем малко. Аз уморен, то рано - едва десет часа. Добрич е скован в лед. Подозирам местните, че това не е инцидентно състояние. Прави впечатление, че тях въобще не ги притеснява. Нищо чудно - ако си седмо поколение добричлия, ходенето по лед го умееш по наследство. Балансирам неумело докато догонвам Янков на всеки 2-3 крачки.

Някой в нощта надава боен вик на задавен гибон, стряска двама патрулиращи полицаи и се материлизира от тъмното като Симеонов, сестра му Криси и Пацо. Следват прегръдки и поздрави.

Коз, клъбвавне и седем уискита. Вече трябваше да съм умрял…

… ?!? …

Докато си лягах в кревата си изхаках зелката в ръба. Здраво изкънтя… Защо не ме боли…?

* * *

30.12 (1200) Бооолката в очите… или по-скоро зад тях.

Ставам с единствената мисъл, какво пишеше в Wikipedia за махмурлука и най-вече за отърването от него.

- А бе Янков, бая си ударих главата снощи, понаболява доста… не е като да не сме пили ама..

Леля Ваня направила баница със сирене и яйчица:)) Любимата ми! Едно бързо кафенце и после се нахвърляме върху бъркаме айя.. иай.. бе мътеница.

Излязохме “на кафе” и… чудо невиждано - пихме кафе. Отново лед и пързалки из цял Добрич, макар че ме убеждаваха, че “.. това било нищо, ти да видиш кат падне сняг ко стаа..”. Казано честно не ща и да знам “ко стаа” кат падне сняг, но много ми се щеше да не се преморявам него ден, че да имам сила за следващата вечер - новогодишното парти. Пошматахме се, похилихме се из града и хайде на покрива на един от блоковете на централната.

Направихме коз. Загледах една омни (360 градусова) антена за безжичен интернет… много яка. На времето що покриви съм изкатерил - брой и чет нямат. Ама това в зората на wirelessа - га още dial-upа беше жив.

Не ща разказа ми да звучи като “отидохме, ядохме, срахме, пушихме, ядохме, срахме, разходихме се, ядохме, срахме, спахме, къпахме се, срахме”  ама, освен че последните две е тъпо да ги правиш в тази последователност, то какво да прави човек кат е на гости? А, да - зарибихме в една детска градина две тиинейджърки да ни лапат пишките срещу леки наркотици (не е истина, ама звучи добре).

(1800) Пацо звъни у дома с думите “Мамо, четирима сме и сме гладни. Идваме след 15 мин. - подготви се!”. Майка му обича да е подготвена.

(1815) Попремръзнали от шетня влизаме в приятна къщичка с дворче, лозници, много цветя и усмихнато куче. Дори не подозирам, че предстои демонстрация на върховно гостоприемство. Чисто по български.

Разглеждам с интерес стаята на Пацо, аудио уредбата някак си се набива на очи (две колони за концерти на открито по 800 реални вата и купища други по-малки колони и джаджи дето не им знам за какво са). Библиотека с разнородна литература, масичка с табуретки и креват в ъгъла.  Подкачам го “А бе батьо, как ебеш на тоя креват?”, а той вместо да навлезе в описателна детайлност, само се усмихва.

Иде греяната ракия, т.е. не че сама иде, а Пацо я носи барабар със солница чер пипер. Първа дръпка и текват сълзи и сополи. Разправя:

- Оттатък в кухнята като в китайски ресторант.

- Защо така бе Пацо? - недоумяваме с Янков в един глас.

- Ми на всякъде се вдига пара, а мама и тати махат с ръце и викат през цялото време.

Не знам хората какви планове са имали, но това, което идваше от кухнята бяха същински шедьоври на българската кухня. С греяната ракийка кисело зеленце, поръсено с червен пипер - мезе устояло на конкуренция от стотици години - гениално и просто (като Ицето Стоичков). Лека разядка от пържени и пасирани сини домати с домашна майонеза, копър и чесън сравнима само с музикална увертюра от Моцарт или любовна предигра с гърдите на младо момиче (ъхъ точно за този трепет и вълнение говоря).

С основното ястие Пацо пуска някакво клипче на компютъра… кхък… той и приятелката му!!?! …

- Ей така батьо, еба на тоя креват! - вика ухилен.

Пия чаша великолепно търпезно вино (и то с история) докато осмислям колко хармонична и открита личност трябва да е един човек за да сподели подобно нещо. Малко ме хваща срам, че в хармонията и откритостта имам доста да поработя над себе си.

Десерта е уникален - сварена в прясно мляко тиква. Другия десерт също - наргиленце, натъпкано с ароматни тютюни… а може би и още нещо?!

* * *

31.12 (1230) Закуска - качамаг (мамалига) със сирене. Отново заветната фраза “отиваме на кафе”, сбогуване и хайде на вън. Тоя път с Реното, че няма да се връщам в Янкови. Пихме кафе със Симеонов и Криси. Измръзнаха ми краката по тея кафета. Я за разгрявка (без алкохол!) отидохме на гости на Никито. Там мохабетец. Тя Никито много пекана. Не само щото адвокат, тъй по принцип върви приказката с нея. Кой какво е ебал, чувства - всичко.

Брей - мисля си, че от десет дена вися у Тулбуин, а аз онзи ден пристигнах. Толкоз събития - направо като в сън…

През МЪГЛАТА  на прибори само управлявам машинише. Във Варна е лесно. На гости на Гергито (известен като Айса) се стига като караш само по магистралата, на петия светофар правиш забранен ляв завой в еднопосочен булевард и веднага след това още един забранен ляв в малка еднопосочна уличка.

(2100) Слагаме парти ризки и чипици и чакаме буля Дидка (на галено Фригидка). Крисито пет пъти й обяснява по телефона как да ни намери, при положение, че сме на супер лесно място (виж горния абзац).

Бара за НГ партито е мнооого мазен - на плажа в морската (като че ли я знам?!) градина. Стъклени стени, моренце, вълните се разбиват на 20 метра… Вътре пълно с яки каки. Чак се притесних дали не съм се изкривил - всички мязаха на манекенки и/или проститутки.

После … нещата се завъртяха. Като че ли не сте ходили на партита? Няма какво да обяснявам - просто най-яката ми нова година в живота!!! Танци-манци (две, три хора!?!), шампанско, поздрави, фойерверки, SMS-и… и моренцето… ееех моренцето!

01.01.2008 (0600) Героите са уморени! Прибрахме се у Гергито, пък неговите съквартиранти (тки) изнесоха едно кисело бяло вино и продължихме до девет сутринта по инерция.

Дълбок сън в студена кухня само с едно одеало и огромен черен котарак, който да те изнасилва през два-три часа, че да не умреш от студ… така до късния следобед. После на китайски ресторант мазни зеленчуци и някакво (надявам се котешко) месо.

Пътят към центъра на Вселената не беше от най-добрите. Киша, сняг, лед, сняг и лед, само лед и огромно количество изнервени глупаци с мощни автомобили. След В. Търново батьо Симеонов ме смени зад волана, та имах време да почивам чак до София. Крисито спа през повечето време на задната седалка, а чистачките тотлано сдадоха багажа.

До Благоевград шофирах самичък… напълно самичък. През цели път да съм видял не повече от 3 автомобила и в двете посоки. Един тир ме изненада защото се пързаляше назад срещу мен по един баир (преди разклона за Кочериново). Зачудих се, дали не трябва да сигнализирам на някой орган за него, но реших, че ако е в нужда някаква, той самия вече се е обадил където трябва.

Пристигнах успешно около два през нощта. Разопаковане, душ, сране (споменах ли че е тъпо?!), кратък сън и … 2-ри януари е работен ден.

Ми, ЧНГ колеги!

Да започнем с шофьорите и знаците за тях:

"Дайте път" - ако не сте учили знацте, четене все сте учили.

На малко размазаната бяла табела пише: "Камери за автобусната лента". Карай си колата, ние си снимаме. Културно е предупреден всеки, че ще бъде заснет. Нарушаването на правила си е негово решение.

А това ми е любимата табелка. Колата седя така всичките 8 дни от командировката ми. На таблеката пише в груб превод следното: "Спрете! Неправилно паркираното превозно средство е обездвижено. Не се опитвайте да го местите! Нарушение на закона е да натискате клаксона. Вижте зелената/червената листовка на чистачките за информация, как да освободите превозното средство. Нарушение на закона е да махнете тази бележка."

И докато сме още на вълна движение, да видим как се гиржат за пешеходците си:

Ярки светлинни сигнали и подробни инструкции за употреба на пешеходния светофар.

Ако пък няма светофар инструкциите за пресичане се изписват с боя на пътя, като са поставени и стрелки (за такива като мен, на които дясно и ляво са им леко сбъркани понятия).

Тук за съжаление лошокачествено съм снимала указателна табела за изходите на един подлез. То там да не е като тук, стълби надолу, стълби нагоре. Имаше 3 нива на подлеза и  шест изхода. Докато нацеля табела, два пъти излизах от грешната страна.

А това е най-злобната табела в най-кофти метростанцията, която съм ползвала. Това място беше дълбоко под земята и единствения изход беше 1 (един) асансьор.Тълпата беше винаги огромна, а вътре бяхме като сардели. Точно до асансьора има стълбище, което в тази тълпа е много изкушаващо. А до него горната табелка, която бързо обезкуражава всеки ентусиаст. Аз като QA  се изкушавах, да преброя дали стълбите са точно 175, но реших, че няма да нарушавам добрия тон в държавата. Задоволих се само със снимката.

И последно, да не забравяме чистотата. Както и задълженията на всеки собственик на домашен любимец. И за да не се прави на незнаещ, сложили са му информативни табелки като горната. На нея пише грубо следното: "Предупреждение Почистете след кучето си. Максималната глоба е 500 лири", както и горещ телефон, на който да се оплачете от безсъвестните собственици на кучета миниращи пешеходната зона и тревните площи.

Не че нямаше и още знаци и табели, но не за всичко ми стигна времето и не всички излязоха дори прилични като качество. Има още какво да се види и заснеме.

Например табелките пред музеите. Там пише, че посещенията са безплатни и има кутии с дарения, за желаещите да подпомогнат музея.

В музеите може да се снима с фотоапарат, а където това е забранено са поставени знаци и обяснителна табела, защо точно ви е забранено. Както и учтива молба да спазвате забраната.

Абе това си е един друг свят както и да го погледне човек.

Червените двуетажни автобуси.

Пощенска кутия и тя в червено.

Телефонна кабина в... каква изненада в червено.

И Пикадили с безброй неонови реклами. Нощем е особено впечатляващ.

А за нестандартното в снимки и текст, следващият път като ми остане време.

Първо искам да кажа, че много се радвам че успяхме да се видим, щото почти се бяхме забравили (поне аз не ви бях вижда от 100 години, а тия дето не дойдоха са за бой) :)

Иначе за вечерта:
До сега не бях ходил в "THE CLUB", но след първото ми посещение смея да заявя че мястото е доста приятно. Единственият му недостатък е липсата на храна, което ни принуди да направим една бърза разходка до китайският на близо, където "бесния" яде ето това:

Чесно казано нямам идея какво е, и определено не искам да знам :)

Та освен липсата на храна други сериозни оплаквания към клуба нямам. За настроението ни се грижиха група "Playlist" (надявам се не бъркам името), и всъщност се оказа че това е караоке вечер... :D Ако не се сещате, ще ви обясня нагледно:

Важното е че беше весело ;)

И те, така... в "THE CLUB" беше забавно, но каквото и да си говорим по-добрият формат за провеждане на нашите срещи остават кръчмите. Не за друго, ама утре ще грача като гарга, заради опитите ми да си говоря с Фогост докато Тори пееше :P

На Огняново ходим с колегите - нещо като наш си тийм билдинг. Ако вярваш в подобни неща - мястото е невероятен енергиен център. Ако не вярваш - възпремаш го като спокойна виличка, тиха и закътана, с външен, вътрешен басейн и огромна камина. На терасата 600 ватови колони (за на открито не е много), усилватели, лаптопи и други джаджи дето не ги знам за какво са. Каквото се случи там - там си остава. За разочарование на извратенияците уточнявам, че не си организираме снобарски оргии с много кока и фетиши… Просто тих и спокоен уикенд в семейна обстановка.

Газ по Предел път широк, невероятни есенни пейзажи… Стигнахме и хайде в басейна. Студеното време и топлия басейн винаги ми напомнят на филма импресия “BARAKA”. Тубата с коктейла попривъши и за моя чест успях самичък да се измъкна от басейна. Малка ракийка за апетит и после на софрата. Скара, лафове и тънко диджестивче… Дълбок и безметежен сън.

На сутринта се събрахме дружина за разходка до Рибново - село на 20 км. извесно с факта, че там последно са изгонили Ахмед Доган заради предизборни агитации.

Четирите нови зимни гуми ДЕБИКА, залепнали върху пресен асфалтов път, ни поведоха по пресечения терен. Понаучил се вече да доя* автомобила, почти  стугнах до оргазъм, когато излезли за миг на платото, зърнахме есенната долина на Места.

Далечен вой на сирена на линейка ме принуди да намаля скоростта. Отбих в страни, с ясното съзнание, че помагам за спасяването на човешки живот. След десетина минути бяхме в селото. Улици толкова тесни, че няма как да размина линейката. Изнасяха човека - паднал от орех. Излязох да се разтъпча и да попитам за алтернативен маршрут до центъра. Хора с шалвари и розови бузи. Притеснени заради инцидента, но изгарящи от желание да услужат.  Някои може да ги наричат турци, помаци и др., но тези хора бяха съхранили пословичното българаско гостоприемство. Май позабравено от нас българите в последно време.

В кафенето (бивш хоремаг, ъпгрейдван с алуминиева дограма и климатична система) ни посреща усмихнато девойче с червени бузки, шамия и шалварки. Сякаш беше на изпит по приветливост. Пихме кафе.  Силно, направено с любов… И вафла “Боровец”. Пътят на долу беше като събуждане от сън.

В топлия басейн с уиски в едната ръка и блага пура в другата, после два часа до камината. Отново пура, но с Мерло първенец. Отворихме последните шест бутилки от виното на Бойко. За вечеря - кулинарен шедьовър от Тодор по италианска рецепта.  

Полунощ, над басейна се носи Smoke on the Water, а в главата ми припева на Наташа Джорджевич:

Алал вера, алал вера,
Када да можеш таку
Ти да живиш, а я да ти умирам полако

И си мисля, за преживените удоволствия този ден. За какво са ти власт, пари, щастливите мигове дори, ако нямаше с кого да ги споделиш? За какво ти е да познаваш вселенската мъдрост, ако не си разбрал, че само споделеното щастие е пълноценно? След седмица отивам до София да си видя приятелчетата. Трябва да споделя.

На другия ден се прибирам в Благоевград и си мисля за невероятният уикенд, за невероятните хора около мен, а в тихичък бекграунд  ми припява Наташа Джорджевич…

Още един third person пътепис. Другата страна на Лондон или така, както я видя Калоян Янков.  Приятно четене:

"Един колега днес спомена, че искал да се премести в някой голям град със световна известност като ... Лондон, примерно. Понеже аз бях там миналата седмица и днес определено няма да ми дойде вдъхновението за работа, реших да напиша няколко реда за другата страна на Лондон и нещата, за които никой не пише. Не очаквай да ти разкажа колко хубава е Темза и колко стъклена е Канари Уорф (Canary Wharf, най-високата сграда в Европа).
За една седмица, успях да видя много неща - туристическите атракции (на които няма да обръщам внимание, имаш Гугъл), живота на гастарбайтера, студентския купон, засядане в метрото с изнервени работници, закъсняващи за работа, дори присъствах на 2 интервюта за получаване на национален осигурителен номер за self employment, без дори да си имам представа за какво става дума.
Преди да замина бях се разровил из „нета” за пътеписи, статии и блогове и това, което повечето хора си мислят и пишат за Лондон е свързано единствено с лъскавия и шарен център - Тауър Бридж, Биг Бен, осветени бизнес сгради с футуристичен дизайн и подобните им там забележителности. Да, така е по центъра - затрупан с усмихнати туристи (като мене), който се снимат по 5 пъти от 6 различни ъгъла (!) на всяка по-интересна сграда или паметник, ей така за спомен и после разказват (но не така, като мене) колко супер готин е Лондон и мечтаят един ден да работят там и да изкарват много пари (примерно по 6 паунда на час).
За 6 паунда на час може да си сигурен, че ще живееш с още 3-ма в стая в някое гето и ще пътуваш към час до работа с автобус, метро, влак, метро и автобус, заедно с останалите тарамбуки от квартала. На работа най-вероятно ще се налага да разпознаваш колежките по цвета на очите, тъй като религията им позволява да бъдат облечени само като нинджи. Ако си добър с мистрията и работиш на строеж, очите ще ги гледаш вечер след работа по телевизията (ако все още имаш сили ... и Интернет). Егати живота.
 
Ако още не ти е ясно какво искам да кажа - ами Лондон е измежду най-големите талибански градове. Ако не вярваш, погледни Уикипедия и прочети внимателно данните за населението към далечната 2001 - 31% от "гражданите" са родени извън ЕС, 12% са индийци, пакистанци и бангладешци, 11% са черни. Това са регистрираните, сега прибави и тия, който са преплували океана с гума от трактор и цифрите стават страшни, далеч над представата ми за европейски град, който се води и център на световната икономика и външна политика. А това не е първото сити, което посещавам.
Да кажем, че си бяла якичка (на работа носиш риза, а не син халат) и имаш по-големи изисквания към живота, то за да я караш нормално в Лондон, трябва да изкарваш много пари, ама наистина много. Толкова много, че да си позволиш самостоятелно жилище в хубав квартал, чиято цена спокойно достига 4 цифри. За да разпуснеш в някой клуб в края на седмицата, трябва да заделиш не малко бюджет както за пословично скъпия алкохол, така и за такси, тъй като на метрото изненадващо му спират тока към 2400 часа, а среднощните приключения със случайни автобуси могат да бъдат истински трилър.
За да избегнеш в пиковите часове претъпканото като софийска маршрутка лондонско метро, ти трябва кола. С десен волан. И да се научиш да караш в насрещното, да ползваш кръговото движение по часовниковата стрелка и да разбереш, че най-лявата лента на магистралата не е за да си тестваш колата, а е аварийна. В Лондон никъде не се паркира безплатно, дори и пред вас. Трябва да платиш, колко точно не разбрах, за това първо иди до съответните органи и провери. Внимавай да не са някъде по центъра, че там автоматично те снима пътна камера, разчита номера и очаква от теб да платиш 8 паунда до 2200 часа (без да броя паркирането) и ако закъснееш с плащането стават 50! Абе я си хвани метрото!
 
Метрото в Лондон се чупи почти всеки ден. След като 1 линия липсваше цял уикенд и вместо нея можеше да се използват автобуси (което добавяше 20-30 минути към трипа), то като заседнеш в тунела, нямаш много възможности освен да си засечеш погледа няколко пъти с черен съмнителен тип с виснали дънки, жълт ланец и татуировка на врата, все едно току що е участвал в клип на 50 сентс или да се заслушаш по новия албум на DJ  Айрат ал Гнанамуруген, ехтящ от слушалките на тюрбана 3 реда по-назад. И докато някои решаваха судоку-то от безплатния метро вестник, аз си мислих дали проблемът на метрото не може да се оправи като съберат всичките им там инженери, на едно място и ги върнат обратно в Бойконур. Време е да слизам. Закъснях с 30-на минути. Но не всеки може да е така точен като англичаните, в крайна сметка.
На слизане от вагона, мил женски глас ме предупреждава за дупката между влака и перона, след като някой архитект от Шри Ланка е измерил грешно ширината на тунела. Така е на почти всяка спирка. Даже вече като си влизам в спалнята проверявам за дупка между стаята и коридора. Британците обичат да решават част от организационните си проблеми като слагат много табели и ти дават указания за всичко, което ми дава известно спокойствие и смелост да тръгна сам още на 2-рия ден. Я да пуснем един лондончанин в София и да му кажем да стигне от Люлин 7 до Младост 4 като пропуснем да споменем, че метрото свършва на центъра. Така че спокойно можеш да отскочиш до центъра за една бира, дори и сам да си.
Бирата е по-евтина ... да кажем от Швеция и струва около 2-3 паунда. Пъбовете миришат на алкохол, много ясно, но не миришат чак така като тия в Чехия - на алкохол, пот, чесън и цигари. Британците са направили нещо хубаво като да забранят пушенето на всички закрити обществени места – били библиотеки или кръчми. Информативно за пушачите, кутия цигари струва над 5 паунда. Честито! Барманите са любезни и след като помолих един от тях да ми предложи някаква традиционна английска (lager) бира, той учтиво ми поднесе малка чашка да дегустирам английския битер (bitter), преди да си поръчам. Поръчах си. Повторих.
Като излизаш от бара трябва да внимаваш на коя страна се оглеждаш първо преди да  пресечеш улицата, въпреки че в началото на всяка пешеходна пътека са ти написали Look Left (погледни наляво) или Look Right (погледни надясно). Процесът на пресичане е както следва: натискаш бутона за пешеходци, светва надпис „чакай”; чакаш; като ти омръзне и намериш дупка между поредицата автомобили, пресичаш на червено; светва зелено и прави колона от чакащи нищото коли. И да не ти пука, че 17 камери те снимаха докато пресичаше неправилно, така или иначе всички го правят.
 
Британските власти са инвестирали над 220 милиона паунда за да инсталират 10 524 охранителни камери из града, с който се опитват до някъде да гарантират сигурността на живущите, но статистиката на министерството на вътрешните работи показва, че 80% от престъпленията все още остават неразкрити. Предлагам да сложат още няколко хиляди камери в домовете на лондончани, като парите лесно избият с SMS гласуване за изгонване на всички участници обратно към трастиковите плантации.
...
Сега ще те заведа в едно общежитие на London Metropolitan University, където за щастие е купонът по случай новата учебна година. Там се запознах с норвежки, французойки (някой много зле) и американки (много зле). Една от последните говореше подобно на пловдивчани, но вместо майна казваше “oh my god” (господи) и допълваше „I am not a slut” (не съм уличница), което очевидно щеше да бъде, ако изобщо някой я искаше. Коефициентът и на интелигентност беше корен квадратен от стайната температура и умножен по 100 даваше телесната и маса като малка. Норвежките се познаваха по късия ръкав през Октомври, но незнайно къде изчезнаха твърде рано. Нищо. Аз се прибрах с няколко чифта белезници, който даваха със всяка поръчана бира, за да можеш да си закопчаеш бутилката за китката. Сигурно норвежките не са могли да се справят с разкопчаването.
...
Летището е толкова голямо, че на табелите до посоченото място пише и времето, за което може да се стигне – примерно 12 минути от скенера за проверка за взривни устройства скрити под зъбния камък на пътниците до ръкава, който води към самолета. А който знае добре английски се качва на влакчето, което обикаля из терминала.
Две неща не успях да направя – да изчакам опашката на Окото на Лондон (London Eye), от където (ако не вали) да видя града от 135 м височина и да посетя един от най-известните денс клубове – Ministry of Sound.
Но ще се върна.
Bye, bye, London.
По дяволите, пак беше облачно. "
 
Калоян Янков

час: 8 и 15 часа сутринта

начална точка:  Изходът на Варна в посока София. Движение клонящо към нулата.

настроение: Заспало. Какво друго да е  по това време на денонощието? :-)

крайна точка: Паничище /Рила планина/

Всъщност мислех да пропусна срещата в Рила планина поради две причини: много път и най-вече - много средства за същия този път. След едно невинно подмятане, към един не особено близък познат, дали не му се ходи на стоп до Паничище, той взе че се съгласи, а аз съответно ентусиазирах. Речено - сторено.

/ На всички, които задават въпроса "Защо на стоп?" и "Ти луда ли си?" отговарям: "Защото ми харесва. Защото е удобно, приятно, интересно, връща ми вярата в добрите хора и да...евтино е, по дяволите." и "Не. Не съм."/

Първоначалният план в тази дъждовна, мъглива, септемврийска сутрин /21.09/ всъщност бе да се доберем до София, където Ева и Марта да ни вземат с автомобила и да ни стоварят направо на желаното място. Още с вдигането на палеца обаче имахме късмет и спря един господин, който пътуваше точно до столицата, но минаваше през Шумен, където щеше да се бави доста време. Шофьорът се занимаваше с някакви банкови дела, които не ми станаха съвсем ясни, но определено се интересуваше от еко-акцията в Паничище, която точно преди ден-два нищеха по телевизията. Нашето пътуване към Рила и тези брожения си бяха чисто съвпадение, но пък поне беше някаква тема за разговор и в общи линии до Шумен си бяхме на еко-вълна. Добрия човечец, който си държеше костюм на задната седалка на няколко пъти направо ни умоляваше да ни върне обратно във Варна, че къде сме тръгнали в този дъжд. И наистина навън се изсипваше истински потоп.

За късмет обаче точно когато ни стовари на пътя след Шумен дъждът спря и две минути по-късно вече се бяхме качили в колата на някакъв депресиран младеж, развел се наскоро със съпругата си и имащ малко злато на име Ростислав. Хубавото на автостопа е, че научаваш истории, виждаш различни гледни точки и малко или много си главен участник в...приключение. По пътя колата се развали. Нашия човек обаче беше работил в автосервиз и я стегна. То тя се поразвали най-вече защото нашия човек се бе вживял в ролята на автомобилен състезател, но какво да се прави. Човекът, който беше страстен рибар / пътувах доста близо до въдицата му/, ни откара до Велико Търново, където ни посрещна такова слънчице, че доволни от бързия стоп решихме, че няма никакъв смисъл да ходим до София, тъй като за нула време ще стигнем сами до Паничище.

За това пообиколихме Търново в търсене на изход за прохода Шипка и зачакахме. Не след дълго спря ТИР с турска регистрация. Човекът, много усмихнат, започна да си говори нещо на турски и да ръкомаха. Установихме, че "Чипка" е "Шипка" и се настанихме при него. Помоли ме със знаци да си сваля обувките, тъй като много старателно си беше превърнал камионът в мини-стая. Леглото му прибрано, по пода застлани килими...От касетофона дивни турски чалгии :-) Опитахме се да проведем някакъв диалог, но нещо не се получи. Установихме, че България е "чок гюзел" страна и че той има 4 деца. Реши да се смили над нас и смени касетката с някаква руска. Оказа се, че той и в Русия бил, та поназнайваше някоя друга дума на руски. Та България стана и "хорошая" страна. В общи линии човекът си говореше, ние кимахме усмихнати в знак на съгласие. По пътя турчинът си махаше и свиреше с всички други ТИР-ове с турска регистрация, а такива с лопата да ги ринеш. Живи и здрави пристигнахме в Шипка. Никога не съм била в този край на страната и не съжалявам, че поех по този път.

Красота. Едно слънце се опнало там на синьото небе. Едни планини те заобградили. Един свеж въздух. Красота. Точно се чудихме по кой разклон да поемем, когато друг турски гражданин спря да ни пита накъде е пътя за Казанлък. Гледахме по картата, чудихме се, маехме се, накрая ни качи и поехме по пътя, който наистина се оказа за Казанлък. Мъжът беше с жена си. Тъкмо оставили синът си, който ще учи в България и се връщаха обратно в Истанбул. Той слаб, фин, нервен. Тя спокойна, грамадна жена, чоплеща семки и плахо усмихваща се. Та стигнахме до още един град на България, който не бях посещавала, който харесах и от който в общи линии видях само крайните части, в търсене на изхода му. Някой ден ще се върна и ще го разгледам по-подробно. Обещавам.

В Казанлък обаче стопът не върви.  Добре, че една женица. Галя се казваше, ако не се лъжа, ни спря и ни качи. Тя обаче пътуваше само до Павел баня. Симпатягата се чудеше кога ли ще качи не когото трябва, защото все съжалявала тия по пътя и вземала. И наистина. Колата и беше претрупана с разни кашони, но намери място и за нас. Пусна си чалгата, попита ни дали харесваме чалга и като ни видя физионимиите я спря. Милата. В тях не и дават да слуша чалга и да пуши и тя само по пътя може да си достави това удоволствие, а ние и го развалихме. Още ми е съвестно за тези отнети 15 минути.

От Павел баня ни взе отново един ТИР, този път обаче с шофьор македонец. С този поне успяхме да се разберем, но той пък се оказа мълчалив и навъсен. Честно казано...съжалих го. ТИР-ът му се движеше с 20 километра! Че и с по-малко на места. Аз по едно време заспах, а той стоеше и видимо скучаеше и се измъчваше. Беше дъъъълго пътуване, а ТИР-ът определено беше най-бавния ТИР на света. Измъчено пътуване през Пловдив, та до разклона за Ихтиман...в продължение на много, много часове. 

В следствие на дяволски бавното пътуване на разклона за Ихтиман вече бе започнало да се стъмва. Почакахме си доста и се подведохме да се качим в някакъв камион с дограма /мразим го, безценни/, който ни стовари баш в Ихтиман, където отново търсихме изхода на града. В центъра му имаше голям купон. Подготвяха се някакви свирни и шетни, които подминахме с мисълта, че ако не върви стопа ще ни се наложи да се присъединим към тях.

На края на Ихтиман си постояхме доста. Спря ни някакъв мургав веселяк, който съжаляваше, че няма днес път до Паничище. Вчера човекът бил там да купонясва, но днес бил наблизо до някакво село, чието име изобщо не помня.

В края на безименното село горяха гуми. Имаше огън. Имаше хора. Имаше веселба. Беше тъмно, а малкото минаващи коли нагоре просто профучаваха като за рали. И аз да бях и аз нямаше да спра в тъмното на някакви си стопаджии. Да живее малката бутилка с мента и водка. Стопи притесненията. Да живеят приятелите, които вече се бяха настанили в Паничище, но звъняха постоянно и подготвяха спасителна акция в случай на нужда. Да живее най-вече онзи младеж с мерцедеса, който спря, приюти ни в автомобила си и ни откара до Самоков. Пътят до Самоков ми се стори безкраен и с много завои. Изпитвах силна благодарност към симпатягата зад волана и дори в момента ми иде да му се метна на врата и да му кажа, че е супер добър човечец!

В Самоков се оказахме пред някакъв автобус, потеглящ на някъде. Попитах накъде и ха! за късмет точно към Сапарева баня. Повозихме се отново безкрайно много време /поне така ми се стори/ заедно с цял куп премазани от работа работници в автобусче вонящо на...е, на цял куп премазани от работа работници и техните чорапи.

В Сапарева баня вече нямахме шанс за превоз на горе, така че тръгнахме пешачката и звъннахме на спасителната група приятели горе да си ни приберат. С ментата и глутницата кучета зад гърба ни почти бяхме решили, че ще стигнем пеша направо до горе. Сладури. След като се качихме в колата и видяхме какъв път е оставало...завоест и все нагоре...щяхме да стигнем, ама друг път. Да са живи и здрави Ева и Марта че останаха трезви и дойдоха да ни вземат...

За пътя на обратно...друг път! Спокойна нощ!

Хърватска е една очарователна страна – подобно на всяка очарователна жена, тя е  издокарана на външен вид, леко резервирана е, изглежда чудесно и е много добре поддържана. Гостоприемна е, ако имаш пари в брой, но не е скъпа. Нито пък прекалено евтина и комерсиална, като България. Малката адриатическа република не прилича по нищо на България. Въпреки че и тук изживяват трудния преход към пазарна икономика, въпреки че са водили кръвополитна гражданска война съвсем доскоро, въпреки че са извън ЕС, хърватите са много, много по-напред от нас. Минималната заплата е 600 евро. Бързият икономически прогрес през последните години може би се дължи на факта, че цялата страна е една огромна плажна ивица  благословена с най-кристално чистите води на Европа. Туризмът е основната експортна индустрия и, както забелязах, върви. Пътната инфраструктура е чудесна, а възможностите за предвижване до страната и вътре из нея са много – с кораб, с автобус, със самолет, с автомобил, с каравана, на стоп, с влак, с таксита и маршрутки. Вариантите за нощувки са безброй – по всеки вкус и по всеки джоб. Можеш да къмпингуваш срещу символична сума на брега на морето, да си наемеш прилична квартира за 10-20 евро или хотел, където цените започват от 40 евро и стигат до плюс безкрайност, като всичко зависи от това дали държиш стаята ти да има изглед към морето, вана и човек, който да ти прави свирки във ваната. Мега комплески от рода на «Слънчев бряг» и «Златни пясъци» липсват, грамадни хотели в стил «мутробарок» също. Всички градчета и курортчета по морето са чисти, спретнати, малки и уютни. Изглеждат като нарисувани.

Цените определено са достъпни. Дори ниски за качеството, което получаваш. Хърватските курорти не отстъпват по нищо на френските и италианските, например. Могат да се похвалят с древни забележителности, разкошно море, висока хигиена и европейско ниво на обслужване във всяко отношение. В сравнение с италианското Адриатическо крайбрежие или френската Ривиера, обаче, където за 5 евро можеш да си поръчаш максимум една бира, тук можеш да се наядеш и напиеш с десет в почти всяко бистро, без да ти се налага да правиш компромиси с качеството или количеството на храните, напитките, обслужването и хигиената. Цените по магазините са като у нас. Природните забележителности са хиляди, пътищата са повече от идеални, няма винетки, но магистралите се плащат. Това, което ми направи най-силно впечатление бе колко педантично е организирано всичко – от велосипедните и пешеходните алеи в парка, през определените за почивка места по транспортните артерии,  наречени «одморище» - комплекс от паркинг, бензиностанция, магазин, ресторант и тоалетна, за да не пикаеш край пътя, до специално обозначените места за стопаджии и педантичното спазване на пътния правилник, при все липсата на натрапващо се полицейско присъствие, каквото има у нас. Само на едно място видях ченгета и те си стояха в колата. Радарите са електронни и са обозначени с предупредителни табели. Пешеходците са винаги с предимство. Взех обаче много да се отплеслвам, затова ще премина по същество, а именно – ще направя кратък обзор на 4000 километровата обиколка, която предприехме с кола из Западните балкани. Препоръчвам такова пътуване на всеки, защото е  различно, интерсно и си струва повече, отколкото да слънчасваш по камънаците из Гърция или да тичаш като гламав след екскурзовода по организираните турове. И така, «човек е човек, когато е на път».

За седем дена успяхме да „обършем” 4000 километра по следния маршрут: Варна-София-Белград-Загреб-Риека-Сплит-Дубровник-Сараево-Ниш-София-Варна. Той ти позволява да разгледаш три различни държави, да се наслаждаваш на планини и морета по пътя и да  бъдеш абсолютно независим в решенията кое, кога и колко. Винаги са ме дразнили организираните туристически пътувания, особено с автобус. Личният автомобил дава несравними преимущества да бъдеш навсякъде, където пожелаеш и когато пожелаеш, без да се съобразяваш с някаква програма, екскурзовод и организатор. Другите предимства са, че можеш да спреш винаги, когато ти се ходи до тоалетна и, че  пътуването с личен автомобил е доста по-бързо и по-комфортно, отколкото с раздрънкан, спарен автобус. Визи и особени митнически ограничения няма. Необходими са ти само зелена карта за автомобила, червен паспорт и здравна застраховка. През границите минаваш със статута на европейски гражданин, което означава - с минимум формалности. Багажите не ни ги проверяваха никъде, а горивото навсякъде е малко по-евтино, отколкото у нас. Препоръчително е да си носиш евро на дребни банкноти. С тях можеш да се разплащаш по бензиностанциите и в крайпътните заведения, а за смяна в местни пари е хубаво да потърсиш банка, вместо чейндж бюро със занижени курсове, завишени комисиони и риск да ти пробутат фалшиви банкноти. Кредитните карти и пътническите чекове вървят на много места, особено в Хърватска. Ако смяташ да наемаш автомобил, кредитната карта е задължителна. Предварителни резервации в къмпинзи, мотели, хотели, хостели и частни квартири не са ти необходими – срещат се навсякъде край пътя, а регистрацията е формалност, с която се занимават хазяите. Магистралите извън България се плащат, на места събират символични курортни такси, а нощувките са много достъпни, както ще стане ясно малко по-долу.

От Варна до Риека през Белград и Загреб навъртяхме близо 1500 км без прекъсване. Карахме на три смени. Пътят е толкова дълъг, че имаш време на се напоркаш, да изтрезнееш, да шофираш 500 километра, пак да се напоркаш и пак да изтрезнееш. На българо-сръбската граница си припомних онези стари харабийки, които влизането в ЕС така безпощадно ни отне, а именно: безмитните магазинчета, където можеш да си купиш бутилка Jim Beam за 12 лв, стек Marlboro за 10 лв и безмитната бензиностанция, където можеш да си налееш силно разредена нафта без акциз. Пред бариерата в сръбско ни спря полупиян, брадясал митничар с окапана униформа, който приличаше на дърт, мазен чекиджия. Заяде се, че носим повече стекове цигари от разрешеното, но ни пусна, след като го излъгахме, че отиваме на гости у приятели в Белград. В най-лошия случай може да се разделиш с бутилка ракия, две кутии цигари или някакъв друг дребен „подарък”, който спестява доста нерви и време на границата. Всички сръбски митничари и пътни полицаи са подкупни. Като българските.

Дългото пътуване и уморителното шофиране през нощта изискват намесата на стимуланти, които, ако не си наркоман, заместваш с кафе и Redbull. Redbull в Сърбия не видях да се продава, а кафето е отвратително, защото го варят в джезве, но за сметка на това навсякъде има Guarana – доста по-евтино и ефективно средство за безсъние. През границата пътуваха много турци с чисто нови Audi-та, BMW-та и Mercedes-и с немски номера от Истанбул директно за Германия. Мъжете имаха вид на градски плъхове, тип „дребен тарикат”, а пингвините* подбърсваха сополите на многолюдната челяд и тъпчеха шалварите със стекове безмитни цигари. Всичко това ме наведе на мисълта, че колкото и „модерни” да  са станали тези хора, колкото и нови коли да карат, колкото и време да са живели в развития Запад, те никога няма да се превърнат част от него и да се интегрират напълно, а винаги ще останат изолирани в техните си гета и ще се ръководят единствено от техните си, средновековно-патриархални порядки. Просто забрадка и LCD дисплей на задната седалка в чисто нова А6-ца не ми се връзват нещо. А собствениците и на едното и на другото изобщо нямаха вид на честни данъкоплатци.

Сръбската бира „Елен” е хубава, евтина и се продава навсякъде край пътя. Върви с чипс, тънко мезе и задълбочени разговори на тема:  „Глобализацията и националните идентичности в променящия се свят на 21 век.” Хърватската граница се преминава по-бързо от сръбската, а след нея ти предстои каране по най-качествените пътища в тази част на Европа, които по нищо не се различават от пътищата в ЕС: черен асфалт с перфектна жълта, светло-отразяваща маркировка, много табели, знаци и  осветени междуградски кръстовища. Тунелите са изключително добре поддържани, сухи и чисти, а непрекъснатата бяла линия е набраздена, за да предизвиква вибрация и да стряска шофьора, в случай че задреме и неволно премине в насрещното платно. Скоростта се контролира с електронни радари, ограниченията са 90 по второкласен път, 100 по първокласен и 130 по магистрала. Мостовете и виадуктите са обозначени с ветропоказатели, които ти позволяват да прецениш силата на страничния вятър. Над пътя висят термометри,