Е,върнахте се от Сирия,излишно е да питам за емоциите,сигурно са много.Как пътувахте?Имаше ли проблеми по пътя,как ви посрещнаха?

Пътят беше спокоен и не натоварващ, имайки предвид времетраенето. Шофьорите си вършеха перфекно работата. Пътниците бяха изключително дрожелюбни.

Бях невероятно изненадана от хората, които ни посрещнаха в Халеп. Много гостоприемни и отзивчиви. Личеше си, че удоволствието да се срещнем е взаимно.

Значи все пак пословичната гостоприемност се оказа вярна? Какво успяхте да видите в Халеп? Как ви се стори града?

За краткото време от два дни, домакините се постараха да ни помогнат да видим колкото се може повече от забележителностите на града. На първо място ми направи впечатление, че градът е доста тясно обвързан с традициите, а в същото време е отворен и толерантен към чуждото и не съвсем познатато.

В цитаделата на Халеп

Дамаск.Един наистина чудесен град,поне за мен.Ти какво видя от него,двамата,с мъжа ти,като българи попаднали насред Близкия изток-навярно Дамаск е успял да ви впечатли?

О, да- впечатли ме. На първо място хората. Такава толерантност и разбиране, и желание за контакт - да научи нещо повече за теб и страната ти, не съм срещала. А Дамаск е градът от приказките на Шехерезада- такъв очаквах да го намеря и такъв го видях!. Изключително живописен град! Великолепният арабски разкош! Изключително съм щастлива, че имах щастието да го обиколя целия, да спра, сляза от колата и се разходя из всеки квартал, да походя из доста паркове...За толкова кратко време учудващо , нали?

Хората работят много, но знаят и как да се отпускат, ценят това , което имат и с труд постигат удоволетворение!

Очевидно е безсмислено да питам повече за впечатление, от думите ти личи, че е великолепно, което мен ме радва много.Е, все пак успя ли да видиш и християнските манастири и поселища ?

На малко хора е известно, че една от люлките на християнството е именно тази територия. Преди да замина изчетох доста за страната, но и от обща култура трябва да се знае, поне споменатото и описаното в Библията. Част от притчите са свързани именно с тези места...Ходихме до Малюля. Освен архитектурата на самото селище, която е уникална - много сгради са подобни на тези и като разположение, но има такива, вкопани в земята, никъде другаде не видях...Легендата за света Текла и самият път, по който е минала са уникални. До някъде разказът си прилича с Моисей и Червено море- дано не звучи глупаво сравнението, но тук скалите все още стоят, така, както са се отдръпнали.Разбира се, някой прагматик, би дал и другии обяснения за състоянието , но усещането на самото място е неповторимо! Обхваща те вълнение и някакво странно чувство на успокоение.

Радвам се да чуя толкова положителни неща за Сирия, а вие с мъжа ти сте били за първи път в тази страна.Какво ще препоръчаш на българите, които още се колебаят да заминат за Сирия?

Колебанието и по-точно липсата на идея за посещение на тази страна са свързани най-вече с липсата на информация. Човек, на когото се налага ще отиде, причината ще го води. Но така, да избереш страната и просто да се разходиш...Всички на които казахме, че просто на екскурзия отиваме, не ни повярваха първоначално. Липсата е преди всичко липсата на информация- която е движеща сила. Само две туристически агенции предлагаха екскурзии и то комбинирани с други страни...А това е много жалко!

И все пак има ли нещо,което не ти хареа в Сирия, на теб или на мъжа ти?

Това се питам вече почти две седмици, откакто се върнах...Повярвай ми, още се чудя! На всички, които се колебаят да пасетят страната ще кажа:

Каквото очакваш, това ще намериш, независимо къде ще отидеш - Азия, Америка или Европа.Но, който иска да види неподправената екзотика от приказките на "Хиляда и една нощ" съчетано перфектно с лукса и комфорта на 21-ви век, да не се колебае - това е авантюра, която е неповторима!

А за по-страхливите: Сигурността е безпрецедентна - аз съм се чувствала по-сигурна и защитена в тази страна, отколкото в своята.

*Снимките принадлежат на техните автори.

**В интерес на личната свобода, не съм споменавал имена.

Ако тръгнете от град Тартус, един от главните градове по крайбрежието,заедно с Латакия, на 20 киломтера от него ще стигнете до селото Ал-Рауда, чиито жители наричат родното си място "Съпругата на брега".Ал-Рауда е изградено върху зелен хълм, заобиколен от маслинени масиви, които ще ви омаят с уханието си веднага щом решите да слезете от превоза си.Изкачвайки се по хълма се разкрива невероятна гледка към Средиземно море.Тогава думите остават във въздуха, те са излишни.Средиземно море,с цялата си красота, спокойствие...това е място,в което може да усетите силата на релаксиращата разходка до това място.

Исега, няма как да не кажем повече думи за това място, поне малко от историята му.Ал-Рауда (Al Rawdah) е старо сирийско селище на брега на Средиземно море.Неговото древно име било Bazzak.В днешно време селището се намира на много благоприятно за развитие разположение - само на 20 км. от град Тартус и на 15 км. от Баниас.Това, което ще ви впечатли е брега, цели два километра плажна ивица с невероятна гледка, допълнена от красивите маслинени гори.

Интересна традиция в селото е начинът на боядисване на яйцата за Великден.Там не се използват бои, а...лучени люспи.Те се сваряват, отделят червен цвят, в който се слагат яйцата.

Църквата на Ал-Рауда

Несъмнено най-голямата забележителност в селото е неговата църква.Историята започва с идването на сър Джордж Витали, който идва със своята съпруга в Баззак през 1855г., за да получат благословията на свещеника Йосиф.Джордж нямал деца, въпреки дългия си вече брак.Двойката отишла първо при Йосиф, който бил свещеник в църквата на Шама и извършвал литургии.Джордж обещал да започне възстановяването на старата църква в селото ,която била там от много време, ако му се роди мъжко дете.След известно време жената забременяла и Джордж Витали изпълнил обещаното.Започнал да строи новата църква на мястото на старите останки.Но детето починало и Витали сприра строежа.След година ,когато жената отново забременява и детето оживява, строежът е продължен.Затова след строежа се вижда една черна черта,преминаваща през църквата(на снимката горе).През 1907г. тялото на свещеника Йосиф било полжено в новата православна църква "св.Геогри".

Иконостасът

Камбанарията на църквата

Женският манастир на Ал-Рауда

Заведение,наистина хубаво.

Църквите там са бели и приканват да влезеш в тях.Много често,във всички храмове има пейки за сядане,има най-много православни християни,които са 40% от населението.

Внимавайте с шофьорите в Сирия.От Турция на юг движението е ужас.

На път за селището Маалула.

Известно е,че кайсията и прасковата идват от земите на Сирия.

Водните колела на Хомс,още от древността са на това място.

Разбрахме, че ще сме във временен хотел, тъй като на другия ден отивахме в друг град, заедно с цялата група.Тук е мястото да кажа, че това беше именно семинара за дискриманцията на работното място.В него участваха хора от Франция,Малта,Полша,Турция,Испания(които се бяха разделили на валенсианци и галисийци!) ,ние и Румъния, самият семинар няма да го обсъждам много, тъй като съм писал вече за него.
Предстоеше вечерята в един местен ресторант, по традиционен стил.

тук хапнахме ДОСТА добре.имаше традиционна музика, традиционна храна и много веселие.Дойдоха и хора от самия си град, които се оказаха големи веселяци.Музиката беше завладяваща.Онази тежка и тъжна турска музика, която показваше духа на Анадола...Слушах докато отпивах от прекрасно вино,местно производство, и си мислех, че тепърва ме очакват интересни неща.за жалост знаех,че нямаме много време, колко ли можех да видя за тези дни?
На другия ден, вече опознали се с другите от групата за семинара, от които станахме приятели с румънците и малтийците.се качихме на автобусчето специално за нас и потеглихме.В разговори за езици, разни думи,вицове, стигнахме нашият нов дом за следващите дни - град Юргуп.Наистина ще се пренасям върху определени моменти, защото повечето неща от семинара, познанствата и всичко друго, ще е много голямо, което може да опиша в друг разказ.
Град Юргуп беше малко градче, насред историческата област Кападокия.

Тук е време да разкажа горе-долу как изглеждаше хотелчето.малко, уютно, бяхме само ние.В традиционен стил ,с килимчета по стените, стаите бяха добре подредени, с всичко необходимо, чисти, с хубав изглед.Спомням си, че всяка вечер сядахме и пиехме чай в приземието на хотела, което беше направено ,като нашите изби, и на малките масички едни играеха карти и табла, други спореха,като мен - обикновено с един от французите говорехме за Кръстоносните походи, магията на Лангедок, средновековието и Бретан, тъй като той беше оттам.вечер обичах да излизам на прозореца, когато бях в стаята и да гледам пейзажа, докато в далечината се чуваха мистичните гласове на ходжите, огласяни сред възвишенията на Кападокия.за момент помислих,че съм попаднал някъде далеч във времето, когато Кападокия е била център на велика култура...

В следващите няколко дни започнахме обиколки сред Кападокия.За нея ще пиша в отделен разказ, тъй като е невероятна.Когато нямахме семинари, домакините ни показваха местни забележителности.

Много интерeсно селище посетихме.казва се Хачибекташ.Намира се в Централна Турция.Защо предизвика толкова интерес? Там живееха шиити.От сектата на бекташите, които се срещат и в България.това беше техния исторически център, насред Анадола,отдалечени от всички.Но в крайна сметка бяха оцелели малко,тъй като османците ги гонят много,поради сунитската си същност.Както се знае сунити и шиити винаги са спорели,а бекташите имат участта да са на противоположния бряг по отношение на политиката и вярата.А бекташите са наистина интересни, трябва да отидеш до там, за да ги видиш по -отблизо, да говориш с тях, за да видиш колко са различни.В края на този разказ ще сложа видео,което заснех в това градче, изпълнени на традиционен танц на бекташите.Тук беше изпълнено с магия.Снимките ще говорят вместо мен.Знам само, че се почувствах нищожен, в сравнение с културата, с обичаите им, с това което излъчваха.Те бяха стари, а аз се чувствах никой.За моя късмет това,че съм мюсюлманин беше много интересно за местните,защото знаех молитвите им, знаех и типичните им "текета", грабниците на техните светци.Просто трябваше да дойдат в България, за да видят техни събратя.Едва ли знаеха за тях.Историята беше интересно нещо - събираше и разделяше хора, в един момент не знаеш, че на 1500 км от теб има и други с твоята вяра.Бях решил,че един ден пак ще посетя бекташите.

Смятам ,че това са крайно недостатъчни снимки, но показват много от Хачибекташ.Пък и мястото е ограничено, кой ще иска да чете нещо безкрайно? :) така аз преживях страхотен ден в този малък град.Свободното време в него ми помогна да обмисля много неща.Да позная още повече.Аз мога да кажа още много, мога да разказвам за случките с часове.Мисля, че това,което съм пуснал за снимки и видеото ще ви кажат другото.Насладете се на бекташите, а нашата екскурзия продължава напред, към необятната Кападокия!

След цялата пустош , дойде време на столицата Анкара.От малкото, което успях да видя -градът беше красив.Добре подреден , без излишни сгради.Хората също бяха по-различни, личеше им ,че бяха столичаните.Докато в Истанбул имаше безпорядък и хората бяха повече търговци и имаше много чужденци, то тук повечето бяха много модерно облечени и градът беше много организиран.За мое съжаление трябваше да потегляме към крайната си цел.
За пореден път отпивах от чая си, Валя пиеше кафе.Изглежда кръвта си казваше думата, тъй като не можех без черния чай, винаги поръчвах това на стюардесата, която беше много симпатична, но това е друг въпрос.Чаят привършваше, както и пътят.Вече беше вечер, бяха минали вече почти девет часа път.Девет часа, които ми се сториха много повече и вече се унасях.Щом настъпи и вечерта започнаха да пускат филми, които ни разсейваха.Изглежда наближавахме градът Кърсеир, защото в далечината се виждаха светлини.Още малко и щяхме да пристигнем.Там щеше да ни посрещне нашият гид ,организатора на семинара, на който също по-добре да не казвам името.
Ето че дойде време да слизаме от автобуса, град Кърсеир беше пред нас.Сбогувахме се с нашия приятел банкера, също и с хора от автобуса, които ни пожелаха успех и слязохме.С раници,куфари и много ентусиазъм.Там вече ни чакаше кола -хубаво Рено , от което слезе елегантен мъж, симпатичен по думите на Валя и ни се представи.Говореше добре английски, което беше голям плюс.Качихме се и навлязохме в града...

По настоящем държавата носи името Сирийска Арабска Република (С.А.Р.). Населението й в момента приближава 21 000 000 души и расте. Повечето факти може да се прочетат в справочници, но те не могат да пресъздадат атмосферата в тази страна.И аз, като почти всеки малко знаех за онзи свят, показван най-вече от медиите. А първото, което ще кажа е: няма нищо общо с това от медиите.Но да видим стъпка по стъпка. От София има самолетни полети до Дамаск , но аз използвах автобусния превоз.Има два дни за отпътуване и пристигане в София - сряда и петък (понетака беше, като заминах), автобусите са на сигурна фирма и са удобни, пригодени за дълги пътувания.А мен ме чакаха 1500 км. Пристигнах в кв. “Хаджи Димитър” в късния следобяд. Тръгнахме, а в мен се породи онова чувство, което може да се определи , като тръпка пред неизвестното. Бях приготвил малък куфар с най-необходимото и раница.Разбрах , че времето там е хубаво ( беше април месец, пролетна ваканция) , и не взех връхна дреха ( яке и т.н., само блуза) , което впоследствие се оказа огромна грешка. Автобусът минава през гр.Пловдив , където чака до един час други пътници и тогава заминава към границата с Република Турция. На самата граница минахме доста бързо - вече имах тренинг от други пътешевствия, затова паспортът ми беше на достъпно за мен място, готов да го извадя при необходимост. Е…границата беше премината, до мен не седеше никой, аз се опънах на седалките и се унесох в мисли, докато светът не изчезна….

По едно време се събудих, вече беше вечер.И видях защо съм се събудил - бях гладен, а вторият шофьор беше извадил характерните арабски пици, които ухаеха много вкусно. И за мое щастие споделиха вечерята си с мен, което ме зарадва и се почувствах не като чужденец. Повечето знаеха български език, което много помагаше, но имаше и хора, които бяха в родината само по бизнес. След вечерята дойде още по-очудващо действие - шофьорите извадиха котлонче, малки чашки и направиха типичното гъсто арабско кафе, което веднага завладя с аромата си автобуса. Предложиха ми малка чашка и аз приех - подобен вкус няма никъде! От сега ви казвам -опитайте арабско кафе. то съдържа кардамон, който придава особено ухание на напитката..Пуснаха весела музика и аз вече можех да се потопя във вълшебството на пътуването. Погледнах през прозореца, макар да беше нощ много неща се виждаха - магистралата в Турция беше много добре осветена и аз виждах малки селца.Но сравнително до Истанбул пътят е пуст.И тогава….идва Истанбул.Дори да си заспал неусетно се събуждаш, защото усещаш, че нещо огромно те приближава.толкова е голям този град, че не знаех кое приближава -ние града, или той нас. Светлини, коли, хора…много хора и разбира се - Мостът на Истанбул. Беше към 11 вечерта и светлините по моста и околните му пристройки създаваха много приятна атмосфера. Това беше нещо огромно, това съоръжение поемаше всеки ден огромен брой превозни средства, а под него кораби преминаваха Босфора. Встрани от моста се виждаха старите турски, султански дворци, осветени ефектно. Ако нямаше нищо друго, което да заслужава признание на турците , то техният национализъм наистина беше за нещо голямо.Навсякъде се виждаха малки знаменца, портрети на Ататюрк…Минеш ли Истанбул, после може да се почувстваш малък и незначителен…И така късно през нощта преминахме от Европа в Азия. вече всичко беше различно, вече нямах опорни точки с това, което оставях зад себе си. И наистина разликата се оказа впечатляваща. Още след моста вече осъзнаваш, че попадаш в друг свят…Близкия изток..неговото начало….

Вярвайте ми, чувството,че отиваш в един съвсем друг свят е много силно.Веднага разбираш, че ти си чужденец, че отиваш в земя, която е претърпяла много, в която спомените от столетията ,хилядолетията история шепнат постоянно.Шепнат за отминали битки, за владетели и тъга.Сега седях удобно в своята седалка, гледах през прозореца и се опитвах да запомня всичко.Това беше моето лично пътуване, отивах отново в Сирия,след 11 години прекъсване.Исках да запомня всяка крачка, всеки километър от пътя, може би заради това не заспах през целия път.
Цял ден пътувахме за мое съжаление покрай Анкара, да, след време щях да видя Анкара, която е прекрасен град, но сега не можах да я видя.Продължихме пътя си към следващата си спирка.Аксарай.

Адана.След като се спуснахме от планината следваше морето.То се видя отдалеч.А град Адана предвещаваше това.накъдето и да погледнеш - къщи, срайбрежна ивица, предприятия.Сякаш от нищото излезе този град.Поне на мен така ми се стори.Каквото и да е - чувството беше невероятно! Усещах ,че края на пътя идваше, вече се показваха табелки, ориентиращи пътниците ,че идва северният сирийски град Халеб (Алепо). Но за него малко по-късно. След Адана продължихме към самата граница.Разбира се спирахме по пътя, това което е хубавото на турските пътища, имаха невероятни комплекси за отдих - Park Alani ,мисля така се назоваваха.
Границата беше на 40 км. от Халеб.Приблизително. Тя се предвещаваше от нещо,което виждах за първи път на живо - танкове и войници.Изглежда край Адана имаше турска военна база, и войниците ,заедно с танковете извършваха учение.Беше поразително -войници,пеещи химна си и танковете...Тръпки ме побиха.понастоящем едва ли ще ги видите, все пак от моето пътуване се мина време.Оставихме колоната по пътя и навлязохме в границата.Пунктът беше обграден от две страни с възвишения, на които стърчаха наблудателни кули.Освен всичко това имаше и опашка от тирове.Сирийският пункт се наричаше Баб Ал-Хауа, това име беше много старо.Останките от сгради от едно време го потвърждаваха.това беше не просто модерен КПП, а пункт ,който от древността беше обслужвал граница. Няма да говоря за премеждията на турската граница - бяха силни, включително,че правеха проблеми с паспортите на двете българки с мен.важното беше,че идваше сирийският пункт.Там нямаше проблеми и минахме много бързо.
Точно в този момент усетих , че настръхвам.Появи се познатото чувство в стомаха, когато постигаш нещо дълго очаквано.Бях изминал вече над 1000 км, много повече.Минах невероятната Анадола (за която ще разкажа също) , преминах магичната Тарс, необятния Истанбул, и най-сетне бях минал турско-сирийската граница ...А природата сякаш четеше мислите ми.Беше пролет...беше пълно със зеленина.Никога не бях виждал Сирия зелена.А може би и малко чужденци също.Беше невероятно вълшебно.Затворих паспорта си с печата, седнах спокойно на седалката си.Усмихнах се на себе си, погледнах през прозореца, докато автобусът потегляше.Сирия беше пред мен.

Това бяха снимки от град Алепо (Халаб) в северна Сирия, вторият по големина град с 4 000 000 души население.

Това са снимки от моето село Кара, централна Сирия, близо до столицата Дамаск.Сега е с население от 30 000 души.Последната снимка е от една от болниците в селото.

Изглед от планината над Дамаск.

Църква в Баб Тума (Вратата на Тома) ,Дамаск.

Манастир "Св.Лука", Сидная.Тук се намира първата икона според много учени.Става дума за разлято петно от зехтин върху стълбите на манастира.жена, която нямала нищо друго искала да дари зехтин на манастира, но като се изкачвала и счупила делвата.От зехтина се образувал образа на Богородица,което може да се види и днес.Манастирът е построен от св.Константин и Елена.