Психология-и-сексология « WordPress.com Tag Feed

UNAIDS: ХИВ и мъжете, които правят секс с мъже

Stalik — Sun, 01 Jun 2008 12:27:33 +0000

„В контекста на епидемията от ХИВ сексуалните контакти между мъже заслужават особено внимание, защото могат да включват анален секс, който когато е незащитен носи много висок риск от инфектиране с ХИВ.” С тези думи ни посреща уеб страницата на UNAIDS - България. Бр. 2 на техният онлайн бюлетин е посветен на ХИВ и мъжете, които правят секс с мъже.

„Мъже, които правят секс с мъже е едно ново понятие, което, така звучащо на български, е много подходящо. Има безкрайно много хора, които правят секс с партньор от същия пол. Тях самите, ако ги попитате, как се самоопределят в никакъв случай няма да кажат, че са хомосексуални или бисексуални. По-скоро се определят като хетеросексуални, които са имали някакви инцидентни контакти със същия пол. В България по-лесно би се възприело понятието мъже, които правят секс с мъже, отколкото да кажеш за някой, че е бисексуален, хомосексуален или гей”, коментира Дим Дуков в интервю за изданието.

UNAIDS е програма на ООН за предпазване от ХИВ/СПИН. Тя обединява усилията и ресурсите на 10 организации от системата на ООН за подпомагане на отделните страни в предотвратяването появата на нови случаи на ХИВ-инфекция, полагането на грижи за вече инфектираните хора и намаляване на въздействието на епидемията.

Сексуалните практики между мъже често включват анален секс, който когато е незащитен носи много висок риск от инфектиране с ХИВ за приемащия партньор и значителен риск от инфектиране за проникващия партньор.

Рискът от инфектиране за приемащия партньор при незащитен анален секс е няколко пъти по-висок отколкото е рискът за приемащият партньор при втория по риск сексуален контакт след аналния – незащитеният вагинален секс с ХИВ-инфектиран мъж. Причината за това е чисто физиологична – стените на ректума за тънки и могат да бъдат лесно наранени и разкъсани. Дори и съвсем малки наранявания са достатъчни, за да позволят на вируса да навлезе в организма. Но дори и без да има наранявания, се предполага, че естественият имунитет срещу ХИВ на клетките на стените на ректума е по-нисък, отколкото е този на клетките на стените на вагината. Наличието на други нелекувани полово предавани инфекции, като сифилис, гонорея и хламидии, допълнително увеличават риска от инфектиране с ХИВ. Често полово предаваните болести, локализирани в ануса и ректума, протичат асимптоматично.

Рискът от инфектиране с ХИВ за проникващия партньор при незащитен анален секс, макар и по-нисък от този за приемащия партньор, остава значителен, като вирусът може да проникне през уретрата (отвора на върха на пениса) или през наранявания, ожулвания или възпалени места по пениса.

Незащитеният анален секс е най-високо рисковата сексуална практика по отношение на инфектиране с ХИВ и други полово предавани болести. Анален секс широко практикуват и хетеросексуалните двойки - 1/5 от хетеросексуалните жени, като при 6.7% от хетеросексуалите двойки това става поне веднъж месечно. Описаният риск по-горе за приемащия и приникващия партньор е абсолютно същият и в случаите, когато незащитен анален секс се практикува между мъж и жена.

Информация като тази могат да бъдат намерени в множеството полезни статии и интервюта на страницата на организацията. „В България към 31.12.2007 г. официално в Министерството на здравеопазването са регистрирани общо 815 ХИВ-позитивни лица. Броят на новорегистрираните през 2007 г. ХИВ-позитивни лица е 126, от които 105 мъже и 21 жени. Анализът на данните показва, че 83% от новорегистрираните са мъже и 17% - жени. 18% са мъже, които са съобщили, че са имали сексуални контакти с мъже.”

Не пропускайте да посетите страницата на UNAIDS - България и да изпратите линк към нея на всички свои приятели и познати!

Хомосексуалността: парадокс на еволюцията

Stalik — Sun, 13 Apr 2008 21:14:59 +0000

Докато религиозните и психологически тези, заемащи, така да се каже, анти-хомосексуални позиции, са лесно оборими и по-точно разобличими, то биологическите и в частност еволюционни въпроси свързани с хомосексуалността на пръв поглед изглеждат труднооспорими. Тезата, че хомосексуалното полово поведение е неестествено и противоречи на природните закони не е нова. И по всичко изглежда е най-стабилната и адекватна анти-хомосексуална позиция. Проблема тук обаче се заключава по-скоро във ваденето на генерални изводи и прибързани заключения от въпроси, върху които се теоретизира волно, ала слабо се прилагат емпирични доказателства. Още повече — подходът на посочване на дадени принципи у дадено мнозинство като базисен критерии е фундаментално ненаучен, както ни показа Карл Попър още с изтъкването на емпиричната фалсифицируемост за главен критерий за отличаване на научната от ненаучната теория.

Тук представям превода на статията „Хомосексуалността: парадокс на еволюцията“ на Престън Хънтър. Макар част от информацията в статията да е остаряла и въпреки известните недостатъци и грешки в изложението, тя представлява една чудесна база за разглеждане на този действително рядко обсъждан проблем — еволюционното обяснение за хомосексуалната ориентация.

Хомосексуалността: парадокс на еволюцията

Престън Хънтър, 1994

Настоящата статия изследва хомосексуалността в животинското царство. Тук е очертан привидния парадокс на съществуването на хомосексуалността. Животинската хомосексуалност е обяснена чрез примери, както и доказателства за биологическите й причини. Разгледани са теории за това как хомосексуалността се е развила и как се адаптира.

Въведение: Парадоксът

Сексът е важен, но много неудобен. От биологическа гледна точка думата „секс“ има две важни и независими едно от друго значения, по едно за всяко от фундаменталните условия за размножаване на полово възпроизвеждащите се видове. Сексът е състояние:* разделението на видовете на два различни пола, мъжки и женски (и от там хетеро- сексуалност). Сексът е още и действие: комбинираното поведение на мъжкия и женски индивид, което води до комбиниране на генетичен материал от двамата.

Докато някои растителни и животински видове се възпроизвеждат безполово и полово, много видове нямат нужда от него и са стриктно асексуални. Чрез асексуалната репродукция видовете принципно се клонират сами. Всички индивиди в такава една популация споделят идентичен генетичен материал. Тази форма на възпроизводство има редица предимства: в поведенческо, психологично и морфологично отношение е по-проста; в следствие възможностите за грешки при подобна репродукция са по-малко. Възпроизвеждащите се безполово организми, които са се адаптирали към определена среда, нямат нужда да „разреждат“ адаптираните си гени с тези на потенциално по-слабо адаптиран родител. Освен това не е необходимо да харчат енергия за търсене, привличане и установяване взаимоотношения с партньор. Също така нямат нужда от развиването на поведенчески и физически черти, като рога, сложните птичи песни или пък заплашителното ръмжене.

Поради тези причини Ридли (Ridley, 1993, стр. vii) нарича самото съществуване на секса „дълбок пъзел“, без който повечето същества биха били по-добре. Защо? На първо място секса прави възможно безконечното генетично рекомбиниране, движещо еволюцията. Доколкото еволюцията е фундаменталната стихия на биологията, сексът е хоросанът, задържащ основите. Сексът е толкова благоприятен, че въпреки високата му цена повечето макроскопични животни, в това число 99% от гръбначните, се възпроизвеждат полово (Sites, 1993).

Половото размножаване е толкова необходимо, че съществуването на хомосексуалността е парадокс. Изглежда хомосексуалността е антитеза на половото размножаване, враг на еволюцията. И тук идва въпроса: защо еволюцията не отстрани поведение, отвръщащо животните от възпроизводството?

Все още, въпреки привидното неудобство, което създава, хомосексуалността съществува. Още повече хомосексуалността не е незначителен каприз на два или три животински вида или пък някакво социално отклонение при хората. Тя е широко разпространена сред животните. Защо?

Определение за хомосексуалността

За да отговорим защо съществува хомосексуалността първо трябва да я идентифицираме. Терминът „хомосексуалност“ има две основни, но взаимосвързани значения. На първо място хомосексуалността е полов контакт между два индивида от един и същ пол (от там хомо- сексуалност - бел. прев.). Това включва еднополов коитус или генитален контакт, без значение дали вентро-вентрален, дорзо-вентрален или друг; без значение дали в схемата мъж-мъж или жена-жена.

Хомосексуалността представлява също така естественото сексуално предпочитание на собствения пол или биологичният подтик към еднополов коитус. Макар че много е казано за разликата между хомосексуално желание и хомосексуално поведение при човека, тази разлика е от ограничена или нищожна важност при другите биологични популации, където „желанието“ (било то инстинктивно или заучено) извеждаме от поведението. Бездната между желанието/биологичният импулс и поведението при човека (Marmor, 1980) е белег и на социалните нрави и културни ограничения (Dickemann, 1993), на които вторични явления също могат да се приложат биологични/еволюционни обяснения (Alcock, 1984, стр. 522 и 524).

В резюме, хомосексуалността е както биологичната петимност за еднополов коитус, така и неговото физическо осъществяване. Тя (според което и да е от тия две определения) е наблюдавана както при мъжките, така и при женските индивиди на човешките и животинските популации. Доколкото е трудно, ако не и невъзможно, да се отдели вроденият подтик от действието при животните, разграничаването на тези две определения ще е от значение по-късно, когато ще дискутираме някои възможни еволюционни обяснения за хомосексуалността.

Отречената хомосексуалност

Към фауната, която не включва човека, тук ще се обръщаме просто с „животните“, запазвайки участието на човека в по-общия термин. Човешките взаимоотношения и разбирането важността на хетеросексуалността правят животинската хомосексуалност своего рода противодействие на интуицията. Дори днес много хора, отхвърлящи човешката хомосексуалност по религиозни или други причини, наричат тази ориентация противоестествена, сочейки животинското царство като доказателство. Тази теза далеч не е нова. В девета книга на своите „Метаморфози“ (1 в. пр. Хр.) Овидий пише:

Нито кобила кобила, ни кравата крава сподиря —
гони овцете овенът,сърната преследва елена.
Птиците тъй се съешават и тъй между всички животни
никоя самка по самка от страст не била е копняла.**

Ранните гръцки автори, които говорели за хомосексуалността, се отнасяли с гордост по отношение отликата, между човека и животинското царство: „Всички животни без разум просто се сношават, ала ние, разумните, сме по-висши в това отношение. Ние открихме хомосексуалното сношение. Мъж под властта на жената стои не по-горе от глупаво животно.“*** (Boswell, 1980, стр. 153) Въпреки противостоящите се философии, защитниците на ни една от тия две страни не са били наясно с животинската хомосексуалност. Тая популярна неосведоменост продължава дълго, (Paul, 1980; Weinrich, 1982) както показва разобличението на хомосексуалността през 13 век, коeто съвсем невярно твърди, че „Ни едно безгласно животно не е въведено в това зло.“ (Boswell, 1980)

В нашето съвремие, в което науката е високо зачитана, някои хора използват различни биологически и еволюционни концепции, за да „докажат“ неестествеността (а към това и инвалидността) на хомосексуалните. Първични източници на тия аргументи са по-скоро обществените традиции и „религиозните поучения“ (Weinrich,1982), отколкото някакви реални данни. В действителност обаче хомосексуалността се осъществява по един естествен механизъм и е напълно обяснима посредством еволюционните принципи.

Наблюдения върху хомосексуалността

Към днешна дата научната общност е наблюдавала и е наясно с широко разпространената хомосексуалност сред животните. В еднополово ухажване и копулация са наблюдавани представители от „цялото животинско царство“ (Alcock, 1989, стр. 525) и „несъмненото хомосексуално поведение се увеличава с изкачването в таксономичното дърво в посока към бозайниците“ (Denniston, 1980) и съответно към приматите.

1. Примати: Не е изненадващо, че много от наблюденията са проведени върху нашите родственици приматите. Хомосексуалните двойки са всъщност „обичайни сред маймуните“ (Edwards & Todd, 1991), и са подробно описани при много видове, включително маймуните резус, макаците Macaca arctoides (Mitchell, 1979, стр. 134 и 142), японските макаци (Mehlman & Chapais, 1988; Mitchell, 1979, стр. 416) и др. Изследване на Macaca arctoides в плен установява, че 23 от 143 двойки изследвани от Шевалие-Сколников (Chevalier-Skolnikoff) са женски, а половото им сношение завършва с оргазъм (Small, 1993, стр. 141).

Предвид, че хомосексуалното поведение е сравнително по-рядко при висшите примати (Edwards & Todd, 1991), то често е било обект на изследвания. Еднополови отношения между мъжки индивиди са констатирани при шимпанзетата, бонобо (Pan paniscus), планинските горили (Wrangham, 1986, стр. 367; Yamagiwa, 1987; Yamagiwa, 1992; Edwards & Todd, 1991) и шимпанзетата пигмеи (Savage & Bakeman, 1978). При по-малките човекоподобни (сиаманги и гибони) е наблюдавано при Hylobates syndactylus и Hylobates lar (белоръките гибони) (Edwards & Todd, 1991).

При много примати еднополовите отношения са доста повече от инцидентни, поради което не бива да бъдат отхвърляни като маловажна анормалност (Small, 1993, стр. 143). Наблюдавани са женски бонобо, предпочитащи генитално триене с друга женска пред коитус с мъжки бонобо. По време на изследване едно изследване, при което са наблюдавани 58 женски бонобо, 45 участвали „в хомосексуална активност“, някои от които били изключително хомосексуални (пък там, стр. 144-145). Ямагива изследва 98 хомосексуални двойки при мъжките планински горили; наблюдавани са както вентро-вентрални, така и дорзо-вентрални контакти (Yamagiwa, 1987).

2. Други млекопитаещи: Служители на мандри са забелязали склонност към еднополови контакти сред женските говеда, което явление те използват като знак, че женската е в еструс (възбудена е). Тази техника е наречена „обиволяване“ (Short, 1984). Магаретата също са известни с чести хомосексуални контакти (Flinders, 1993). Мъжките еднополови двойки пък са типични сред планинските овце (Weinrich, 1982; Denniston, 1980). Хомосексуално поведение е наблюдавано при жирафи, плъхове (Kirsch & Rodman, 1982), делфини, кучета (West, 1977, p. 116), женските червени елени (Short, 1984), магарета, котки, овни, кози, прасета, антилопи, слонове, хиени, зайци, лъвове, таралежи, хамстери, мишки и морски свинчета (Weinrich, 1982).

Хомосексуалната игра вероятно е универсална при юношите на млекопитаещите. Игрите са нормални за подрастващите млекопитаещи (важни за подготовката и заучаването на поведението на възрастните) и „почти всички животни“ засвидетелстват „доста безразборно“ отношение към пола, когато става дума за сексуален контакт (Denniston, 1980). Несъмнено хомосексуалното поведение при възрастните е по-уместно спрямо възможните изменения на действителния репродуктивен успех, но юношеското поведение може да бъде показателно за естествената природа на половия нагон.

3. Птици: Хомосексуалността, както женска, така и мъжка, се среща също и у птиците. Женски хомосексуални двойки са наблюдавани при чайките по западните брегове на Северна Америка, а така също и сред пръстеноклюните и сред калифорнийските чайки (Weinrich, 1982; Davies, 1991; Denniston, 1980). При вълнистите папагали женските хомосексуални двойки имитират всички ритуали на ухажване и типичните за хетеросексуалните двойки поведенчески модели за копулация, с изключение на еякулацията (Kavanau, 1987, стр. 41 и 119). Младите мъжки диви патици поддържали контакти само с други мъжки през периода на впечатване израстват като крайно хомосексуални (West, 1977, стр. 43). Сред дивите зеброви сипки се наблюдава „женско рецептивно поведение след осуетен опит за копулация и при продължително, интензивно ухажване“ (Denniston, 1980). Подобна мимикрия към обичайните полови роли и копулативни поведения спрямо противоположния пол, са наблюдавани в аналогичен вид при други птици, риби, влечуги (Weinrich, 1982; Denniston, 1980) и бозайници (особено сред приматите, в т.ч. човека).

4. Влечуги: Хомосексуалното поведение не е необичайно сред влечугите. Наблюдавано е подобно поведение при женските на американския хамелеон Anolis. Мъжките гущери от семейство Teiidae могат да копулират, като въвеждат пениса си в клоаката на рецептивния партньор, без значение дали партньора е мъжки или женски. „При мъжките игуани хомосексуалният акт стимулира пасивният мъжки, така, че двата могат да си сменят ролите с активния до този момент мъжки. Десет от двадесет и една наблюдавани копулации са между мъжки хомосексуални гущери“ (Denniston, 1980, стр. 31). Целта на подобно поведение у някои гущери може да бъде териториална (Kirsch & Rodman, 1982). Възможно е някои от мъжките да се качват на други мъжки в демонстрация на доминиране в рамките на дадена размножителна зона, в опит да се държи монопол над възможността за копулация с женските.

5. Риби: Мъжките гупи „ще се ухажват седмици наред, докато са ограничени в еднополова група“. Хомосексуалното им поведение включва „търкане на гениталната зона“, типична при мъжко-женското ухажване. Мъжката десетошипа бодливка (сем. Gasterosteidae - бел. прев.) се конкурира с женските, с цел да имитира женската роля в копулация с доминантен мъжки (Denniston, 1980).

6. Други: Не бива да подминаваме и безгръбначните. Макар задълбоченото обсъждане на този въпрос да излиза далеч извън обсега на настоящия материал, много „низши“ гръбначни, особено същинските костни риби (Chan & O, 1981) и безгръбначните (като морските охлюви и прешленестите червеи) в по-млада възраст не са нито мъжки, нито женски и/или са хермафродити в зряла възраст (което значи, че променят биологичния си пол от мъжки в женски, обратното или пък и двете едновременно). Коу (Coe) пише: „множество представители от почти всеки тип безгръбначни и всеки вид растения са хермафродитни“ (Denniston, 1980; Dickemann, 1993).

Следователно, въпреки широкото отричане на феномена, наблюденията на естествознанието разкриха богатия обсег на хомосексуалността — както еднополово генитално общуване, така и сексуално предпочитание — из цялото животинско царство.

Хомосексуална биология

За обясняване на хомосексуалността (или кое да е друго явление) чрез еволюцията, задължително е то да е естествено, тоест да се осъществява без човешка намеса. Дотук използвахме само поведението на животните, за да илюстрираме естественото случване на хомосексуалността. По същество: има хомосексуални животни в природата; следователно хомосексуалността е естествена.

Че хомосексуалността е биологична и естествена по произход става още по-видно от знанията, които имаме за причините за хомосексуалността при хората. Човешката хомосексуалност дълго време е игнорирана от биолозите и е прехвърлена за изследване почти изцяло на психолозите и социолозите, защото дълго време бе считана преди всичко за човешки и „неестествен“ белег. Днес обширно се разпростират изследвания в областта на биологията, тъй като изследователите изучават биологичните, свързаните с растежа и дори генетичните причини за човешката хомосексуалност.

Макар свободата и честотата, с които днес се обсъжда хомосексуалността, да са скорошно явление (предизвикано от откриването на рязко разпространилия се синдром на придобитата имунна недостатъчност, СПИН) (McWhirter, 1990), хомосексуалността не е никак скорошна. Тя е съществувала във всяка епоха и култура, за която имаме данни (Bullough, 1990) и от дълго време хората се питат за причините, стоящи зад нея.

До не отдавна хомосексуалността се считаше за психическа болест. През 60-те години на 19 век Карл Улрихс е един от първите учени, постулирали биологическите причини за хомосексуалността, поставяйки идеята, базирана от части на опита му от първа ръка, че хомосексуалните инстинкти са вродени, следователно естествени (Ulrichs, 1990). Улрихс нарича хомосексуалните „трети пол“ — женско съзнание в мъжко тяло, и обратното за хомосексуалните жени (Rist, 1992).**** Зигмунд Фройд продължава напред с теорията си за латентната хомосексуалност (Bullough, 1990), но хомосексуалността е считана за анормалност и психична болест от Американската психиатрична асоциация до 1973 г., когато я сваля от списъка си с психични разстройства (McWhirter, 1990). Въпреки теориите на Улрихс и няколко други на неговото мнение, до днес хомосексуалността остава главно обект на психологията.

Сериозните размишления върху причините за хомосексуалността започват с началото на 20 век — вероятно „някаква комбинация от телесни химикали“ (Broderick, 1977) — но идеята, че може да има биологически причини принципно е отхвърлена. Някои хора са се питали (и продължават) дали не съществуват някакви генетични причини за хомосексуалността, след като човешката биология е обвързана с генетичния код. Честият отговор на скептиците е: „От популационно-генетична гледна точка идеята за гей-ген е малко глупава. Ако има определен ген или група гени, предразполагащи към хомосексуалност, приемайки, че хомосексуалните се възпроизвеждат в по-малка степен от общата популация, то генът бавно ще изчезне от популацията. Предвид документирането на хомосексуално поведение от стотици години, малко вероятно е да съществува такъв ген.“ (Dave J727, 1993).

Това мнение, макар и много популярно, изпуска от внимание следните генетични принципи и явления:

1. Хомосексуалността не предотвратява репродукцията: Хомосексуалните се възпроизвеждат и следователно могат да предадат генетична предразположеност към хомосексуалност или „гей-гени“, ако трябва да използваме термина на скептиците (GregBear, 1993). Това е показано от социологическите изследвания. Едно изследване на Института Кинси предлага данни относно склонността на хомосексуалните лица да участват в хетеросексуален секс, което да доведе до поколение: „От 262 жени, самоопределили се като лесбийки, 75% са имали полов контакт с мъж до 18-годишна възраст и 43% от тези, които винаги са се идентифицирали като лесбийки“ (Sanders, Reinisch, & McWhirter, 1990). Не е необичайно за гей мъжете и жените (често по религиозни или социални причини) да сключват брак с хетеросексуален партньор и да родят деца (Jones, 1978).^†

2. Устойчивостта на вредните гени: Маладаптивността и липсата на принос към възпроизводството не осигуряват изчезването на даден генетичен белег. Дори фатални болести, причинени от рецесивни алелни фактори, като сърповидно-клетъчната анемия в хомозиготната й форма, не са отстранени от генофонда. (При все, че хомосексуалността не е фатална и нерядко е съпътствана с размножаване.) Вредните хетерозиготни белези поддържат ниска честота, защото не се проявяват и могат да бъдат пропускани напред до безкрайност, предизвиквайки само проблеми при съединяване с друг хетерозиготен генотип, като хомозиготна комбинация. Освен това, естествените нива на мутация компенсират бавното понижение на честотата при естествения отбор. Поради това, ако честотата на такава болест е само 1:10 000, за да се намали вредния алелен фактор десетократно ще са необходими 500 поколения или около 12 000 години човешка популация (GregBear, 1993; Fairbanks, 1993).

3. Изследвания върху близнаци: Съществуват няколко изследвания сравняващи половата ориентация при двойки идентични близнаци. Отчетена е силна позитивна корелация между родството и идентичността в сексуалните предпочитания. За идентични близнаци, отгледани разделно например, е по-вероятно да бъдат хомосексуални като възрастни (ако единият е хомосексуален), отколкото двуяйчните близнаци. И двамата, освен това, е по-вероятно да споделят идентична сексуална ориентация, отколкото при генетично неидентичните близнаци отгледани заедно. Някои изследвания докладват за нива на конкордантност от порядъка на 100% (Friedman, 1988, стр. 27). Основавайки се само на данните от тези изследвания генетиката може да отчете 31 към 74% от сексуалната ориентация (GregBear, 1993; UPI no author, 1993; CNN Health Works, 1993; Bower, 1992; Puterbaugh, 1990). На базата на подобни доказателства Ричард Пилард (Richard C. Pillard) от Бостънското университетско училище по медицина заявява: „Сексуалната ориентация на човека е в значителна степен генетично обусловена.“ (Bower, 1992).^††

4. Отсъствието на избор: Няма доказателство, което да води към заключението, че половата ориентация у мнозинството от хората, била тя хетеро- или хомосексуална, е резултата от съзнателен избор. Въпреки общо разпространеното схващане, че хомосексуалността е избор на личността (De Witt, 1992), преобладаващото мнозинство хомосексуални мъже и жени заявяват, че никога не са избирали да станат хомосексуални, а това е нещо вродено (SteveD41, 1993, "Evidence"; GregBear, 1993). Тези, които защитават противни позиции, правят съществената грешка да вярват, че това е по-скоро синхронизирана масова лъжа, отколкото да приемат заявените чувства на хомосексуалните като индикация (поне от части) за естествени биологични подтици.

Статистическата информация получена посредством интервюта с голям брой хомо- и хетеросексуални американци разкрива количествено по-високо чувство за различност у „пред-хомосексуалните” деца (т.е. децата във възраст преди осъществяване на хомосексуална идентификация — бел. прев.). При децата, които по-късно израстват като хомосексуални възрастни, се наблюдават поведенчески различия в сравнение с тези, които израстват като хетеросексуални, демонстрирайки „нетипично за техния пол поведение” или излизане извън рамките на традиционните полови роли на възраст между 2 и 3 години, както и редица други различия в развитието (Bell, Weinberg, & Hammersmith, 1981). Вродените сексуални нагони у хомосексуалните са толкова силно определящи, че те решават да им отговорят, дори когато се сблъскват с натиск от стана на обществото.

3. Физиологични различия: Някои изследвания констатират и физиологични различия между хомосексуалните и хетеросексуалните. Изследване на Саймън Льо Ве (Simon LeVay) върху хипоталамуса през 1991 г. откри, че хипоталамуса, „част от мозъка, която участва в регулирането на половото поведение, е по-малка при хомосексуалните мъже, отколкото при хетеросексуалните; тя е еквивалентна по размери на тази при хетеросексуалните жени” (Angier, 1992).

Д-р Лаура С. Алън и д-р Роджър А. Горски (Dr. Laura S. Allen и Dr. Roger A. Gorski) от Калифорнийския университет в Лос Анджелис, докладват за друго анатомично различие. Те откриват, че друга мозъчна структура, антериалнаа комисура, „мазолесто тяло от нервни влакна, позволяващо на двете половини на мозъка да комуникират една с друга, е по-голямо при хомосексуалните мъже, отколкото при хетеросексуалните мъже или жени." Льо Ве коментира изследването на Алън и горски така: „Мисля, че това изследване е много добро, вярно и толкова ясно в резултата си, че вероятно е по-значимо от моето откритие" (1992).

Други изследвания се заемат с проучването на „невроендокринни предпоставки за хомосексуалността" (изследването на д-р Гюнтер Дьорнер и др., цитирано от Ellis, 1992). Други докладват за хормонални различия при хомосексуалните (West, 1977).

Въпреки големият брой изследвания и доказателства по тоя въпрос, „проблемът с причините за хомосексуалността остава спорен" (Ellis, 1992). Вратата все още е отворена за теории, свързващи етиологията на хомосексуалността с влияния от средата или житейския опит.

Тъй като „всеки вид хомосексуално поведение на човека се наблюдава и у животните" (Weinrich, 1982), и тъй като тези животни представляват източника на генетичното наследство на човечеството, можем да приложим знанията си за човешката хомосексуалност спрямо животните и обратно, в опит да ги разберем по-добре. Физиологичните, химични, генетични и биологични изследвания върху човешката хомосексуалност се обединяват с етологичните наблюдения върху животинската хомосексуалност, за да илюстрират съвместно централната роля на природата в произхода на хомосексуалността.

След като илюстрирахме съществуването на хомосексуалност при животните и биологичните/наследствените обяснения за нея при човека, сега е възможно да проведем дискусия върху еволюционните механизми, които биха могли да стоят зад този привиден парадокс.

Хомосексуалната еволюция

Предвид съществуването на хомосексуалността в природата и честото таксономично групиране (напр. повишеното хомосексуално поведение у по-близко свързаните организми) можем да заключим, че хомосексуалността е еволюирала. Но предвид че никой не е могъл да наблюдава развитието на хомосексуалността от първа ръка, можем само да теоретизираме относно как е станало това. Въз основа на поведенческите изследвания на хора и животни са налични различни модели и обяснения за това как тази привидно спираща генетичното унаследяване практика е еволюирала.

Има две основни обяснения за това как хомосексуалността се е развила у животните:

Хомосексуалните поведения (като еднополовата копулация и крос-половата мимикрия) са нефункционални, но не непременно вредни странични ефекти на адаптивното поведение. В този смисъл хомосексуалността е неволна (по-точно — животното няма вроден нагон за еднополова копулация).
Хомосексуалността се явява адаптивно поведение, усилваща способността на организма да предава гените си. В този смисъл е преднамерена, вродена (тоест животното притежава нагон за еднополово поведение).

Биолозите, които обикновено изследват ограничен брой животни, обикновено гравитират около някое от тия две обяснения и понякога екстраполират теориите си, за да обяснят животинската хомосексуалност. Ала когато сравним широкия спектър хомосексуални поведения в животинското царство става ясно, че хомосексуалността у животните е еволюирала както като страничен ефект, така и като носещо преимущества адаптивно поведение.

Хомосексуалността като страничен ефект: Както описва Алкок (Alcock, 1984 и 1989), моделът на еволюцията на хомосексуалността като страничен ефект предполага, че хомосексуалността е резултат от интензивен сексуален нагон (желание за секс). Принципите на този модел са свързани с хетеросексуалността. При бозайниците женските носят плода през бременността, което ограничава броят на потомството. Мъжките трябва само да предоставят спермата и често пъти нямат никакъв друг значителен принос или инвестиция в тяхното отглеждане. Те могат да произвеждат сперма безконечно и да станат бащи на голям брой наследници. Репродуктивният успех на мъжкият бозайник е толкова по-сигурен, колкото повече женски оплоди, като по този начин осигурява многобройно потомство. Женските не могат да си осигурят по-голям брой потомство посредством количествено повишена копулация, така че за тях не е от полза по-големият брой сексуални партньори. Те повишават годността си посредством подбиране на най-добрият възможен баща за тяхното поколение. По този начин женските повишават и годността, способността на своите деца за оцеляване. Голяма част от това различие в сексуалното поведение може да се обясни с факта, че женските индивиди не участват в „гено-обменната" верига, докато са бременни.

Посредством еволюцията мъжките индивиди са добили поведение, което им позволява да се конкурират с другите мъжки с цел по-честа копулация, а от там и по-голям репродуктивен успех. Страничният модел за хомосексуалността предполага, че „хиперсексуалността" в последствие е еволюирала у мъжките, което ги води до стремеж към максимален брой копулации с максимално много партньори, което ги води до състояние на неразличаване пола на партньорите и осъществяване на полов контакт както с женски, така и с мъжки индивиди.

Тази теория е добре подкрепена от наблюдаваното в животинското царство. както отбелязва Денистън (Denniston, 1980), животинската „хомосексуалност" е погрешно название за нещо, което е по-скоро бисексуалност или „амбисексуалност", тоест копулативно поведение спрямо двата пола. Само при някои изолирани видове има такива, които са понякога преимуществено хомосексуални (като при японските макаци например; вж. Small, 1993, p. 145; West, 1977, p. 116). Този модел на страничният ефект може да обясни много еднополови сексуални поведения, като при мъжките диви патици и мъжката риба бодливка, които прибягват до подобно поведение в отсъствието на женски (West, 1977, p. 43; Denniston, 1980), а също и честото хомосексуално поведение при мъжките групи горили (Yamagiwa, 1987). Този модел, предполагащ, че еволюцията е осъществила по-голям сексуален апетит у мъжките, е поддържан от наблюдаваните честоти на мастурбиране: няма известна човешка култура по света, в която жените да мастурбират по-често от мъжете. Същото е валидно и при приматите. Маймуните резус отгледани в изолация от родителите си (за да се избегне заучаване на поведение) показват по-висока честота на мастурбирането при мъжките, което води до предположението за вродено различие в сексуалността (Green, 1978).

Този модел на страничният ефект може да обясни и други поведения, като наблюдаваните опити при европейската жаба да копулира с човешки пръст, сякаш е женска, или опитите на австралийските бръмбари да копулират с бирена бутилка (Alcock, 1984, p. 352). Отделени от обичайната си среда животни ще потърсят начин да извършат полов контакт с необичайни партньори, като мъжката кафява хиена, наблюдавана да опитва това начинание с купа за вода, шимпанзе, осъществило „сексуални взаимоотношения с котка, или невръстна женска горила [която] показала псевдомъжко поведение спрямо куче” (Grier, 1984, p. 626). Сексуалните стимули са мощни при животните, което може да причини донякъде недискриминативно сексуално поведение — разбираем страничен ефект, предвид че копулацията при животните не е резултат от съзнателен избор за предаване на гените.

Тази теория обаче не може да обясни много други видове хомосексуално поведение. Тя предполага, че „значението, което мъжките индивиди отдават на сексуалното разнообразие [за да си осигурят много копулативни партньори, би трябвало да] отсъства или е силно намалена" при женските (Alcock, 1989, pp. 525-527). Женската хомосексуалност при все това не отсъства при животните, както показахме, като се започне с чайките и вълнистите папагалчета и се стигне до кравите и приматите. До каква степен (ако въобще това е така) хомосексуалността е ограничена при женските е спорно.

Този модел също така не обслужва пълноценно другите гръбначни видове, освен бозайниците. Понеже цяло при тях инкубацията на плода не се извършва вътрешно през време на бременността женските могат свободно да повишат репродуктивната си успеваемост чрез множество полови контакти (като при някои бекаси и Галапагоски костенурки). Животинската и женска хомосексуалност ясно свидетелстват за това, че теорията за страничният ефект не обяснява напълно хомосексуалността при животните като цяло.

Хомосексуалността като адаптивно поведение: Едната причина, поради която теорията за страничният ефект е неадекватна е, че хомосексуалното поведение е съвсем предумишлено по адаптивни причини при някои животни (не само случайност, родена от горещ репродуктивен максимализъм). Има много причини за това. Много от тях имат общо с намаляването на копулациите и разсейването на гените на конкурентите, за да се осигури по-голям собствен дял наследници в следващото поколение.

Мъжката хомосексуалност у приматите често „е повече в контекста на доминирането и по-високото социално положение, отколкото в сексуален контекст" (Yamagiwa, 1987; Yamagiwa, 1992). Това се сочи като причина за еднополовите копулации сред планинските овце (Weinrich, 1982; Denniston, 1980). Доминирането над други мъжкари посредством хомосексуален коитус може да е сходно с несексуалната агресия спрямо другите мъжки с цел изземане на контрола над женските.

„Заместващото сексуално задоволяване" е друга форма на целенасочена адаптивна хомосексуалност. Това е практиката на копулация с представител на собствения пол с цел единствено сексуално задоволяване. Това, изглежда, е мотивът за женското хомосексуално поведение при азиатските дългоопашати маймуни (Small, 1993, pp. 146-147) и мъжките риби бодливки (Denniston, 1980).

Друга причина за това какви са преимуществата на хомосексуалността е това, че дълготрайните еднополови връзки при примати, като японските макаци (Mehlman & Chapais, 1988), планинските горили (Yamagiwa, 1992) и гибоните (Edwards & Todd, 1991) имат за резултат понижаване на стреса и напрежението, което подобрява здравословното състояние.

Хомосексуалността може да послужи и като начин за осъществяване на полезни социални съюзи между членовете, като например при приматите (Small, 1993, pg. 147) и чайките, които обикновено имат един партньор доживот, когото обаче загубват и имат нужда от друг, дори да е от същия пол, за да отгледат безопасно потомството си (Davies, 1991).

При други видове (като катеричките тупай, саймирите и много видове макаци; вж. Mitchell, 1979, p. 416) женските създават хомосексуални двойки, когато „са в нова среда или са в стрес." Това може да е вроден механизъм за ограничаване пренаселването или изгубване на енергия в репродукция, когато условията правят оцеляването слабо вероятно. Трудност при прилагането на теорията за „контрол на популацията” в по-широк план е, че „в условия на по-голяма гъстота честотата на всеки ген, предразполагащ към хомосексуалност, ще бъде драстично намалена, тъй като приносителите му не се размножават. В следствие на това присъствието на този ген ще отпадне в следващите поколения," което обезсилва ефекта му на механизъм за контрол на популацията (Kirsch & Rodman, 1982).

Теорията за родовият подбор е цитирана от много хора. Тя обяснява защо някои животни ще проявят „алтруизъм", като катериците, които подават предупредителен сигнал на другите катерици, злагайки себе си на опасност; или като самотните птици, които помагат в отглеждането на чужди малки. Близките ни родственици, като племенници и братовчеди, носят същите генетични белези като нас. тази теория предполага, че хомосексуалното поведение помага на някои индивиди да се погрижат за оцеляването на свои близки роднини, отказвайки се от неудобството на родителството (Ruse, 1981; Denniston, 1980; Kirsch & Rodman, 1982). Проблем при тази теория е това, че при много животни, участващи в хомосексуално поведение, се наблюдава и достатъчно количество хетеросексуален секс.

Заключение

Вероятно поради традицията да бъде обществено осъдена в човешката култура, хомосексуалността във животинското царство е слабо разпознавана и разбирана адекватно спрямо действителната си честота. Сравнително скорошно е научното разбиране за хомосексуалността, като за (а) присъстваща — при това широко — при животните, (б) имаща биологични причини за съществуването си и (в) относима спрямо еволюционната теория.

Изследванията върху животни в тая насока могат да хвърлят много светлина върху хомосексуалността при хората, но чертането на паралели е неуместно. Нашите уникални комплексни социални механизми създават такъв океан от различия, че директните сравнения и заключения по отношение на човешкото поведение са невъзможни. Без значение дали научаваме за животинското поведение или биологичните причини за човешкото поведение, нашето съзнание ни позволява да действаме и по причини различни от биологичните. Изследванията и изводите, които дискутирахме тук, не индикират нищо за уместността на което и да е проведение при хората.

Колко точно разпространена е хомосексуалността сред животните е все още неизвестно. Изследователите обикновено не я търсят или са я пропускали като отклонение тогава, когато са я отчитали. Относително слабото познаване на хомосексуалността при животните прави трудни солидните заключения за това как тя е еволюирала и какви адаптивни функции играят роля в животинските популации и репродуктивен успех. Колкото по-комплексен е някой въпрос, като сексуалността, толкова по-несъмнено е, че факторите, които стоят зад хомосексуалността, са сложни и многобройни.

Никаква част от настоящото резюме не може да бъде възпроизвеждана в електронен или друг вид без разрешението на преводача и посочването на източника. За контакт: тук.

____________________
Бележки от преводача:

* На англ. sex значи както „пол“, така и „полово сношение“.

** Хънтър цитира стиховете на Овидий по Boswell, 1980. Тук са приведени от превода на Георги Батаклиев, „Метаморфози“, София: „Народна култура“, 1974, стр. 212.

*** Тия думи принадлежат на Стратон от Сардис, лидийски поет живял по неизвестно с точност време, автор на антологията „Момчешката муза“ (Mousa Paidike), сборник еротични и любовни епиграми. По-късно (900 г. сл. Хр.) те са включени в т.нар. Палатинска антология на византийския свещеник Константин Кефала. Тъй като до нас не е стигнал оригиналния сборник на Стратон Сардиски не се знае дали Кефала е включил целият му текст в своята антология или е взел само част от него. Преведените тук думи са по подстрочния превод на Джон Босуел (Boswell, 1980), стр. 153. Превода на Босуел на думата Πυγίζειν като „хомосексуално сношение“ е волно, доколкото думата значи конкретно (Босуел сам посочва това) „обладавам мъж (анално)“. Още по темата за древногръцките думи може да се намери в статията „Шест гръцки думи за съвкупление“ на Дейвид Бейн: David Bain. Six Greek Verbs of Sexual Congress (binw, kinw, pugizw, lhkw, oifw, laikazw). The Classical Quarterly, New Series, Vol. 41, No. 1 (1991), pp. 51-77.

**** Тук ще отправим забележката, че Улрихс не е бил учен, а адвокат и теолог по образование, а теориите му за хомосексуалността се базират на дългогодишно интроспективно наблюдение.

† Научно-популярен коментар по темата предлага и статията „Жените, омъжени за мъже с хомосексуална ориентация“ на „Българска сексология“.

†† Тези резултати са все още ненадеждни и със спорна валидност. От една страна, ако хомосексуалността бе напълно генетично явление, то при еднояйчните близнаци щеше да се наблюдава безспорно 100% съвпадение на сексуалната ориентация, каквото не е потвърдено. От друга страна обаче е очевидно, че при хомосексуалните мъже вероятността да имат хомосексуални кръвни роднини е много по-висока. Този въпрос ще разгедаме подробно в друга публикация.

____________________
Библография

• Alcock, John. Animal Behavior: An Evolutonary Aproach, Third Edition. Sunderland, Massachusetts: Sinauer Associates, Inc., 1984.

• Alcock, John. Evolutionary Behavior. Sunderland, Massachusetts: Sinauer Associates, 1989.

• Alex, Ian. "Another for Joseph..." Born Gay? folder, Community Forum Newsroom, Gay & Lesbian Forum. Posted 93-01-18 06:55:17 EDT. Downloaded from America Online computer network 5 April 1993.

• Angier, Natalie. "Researchers Find a Second Anatomical Idiosyncracy." New York Times. (1 August 1992) p. A7.

• Bell, Alan P., Martin S. Weinberg and Sue Kiefer Hammersmith. Sexual Preference: Its Development in Men and Women. Bloomington, Indiana: Indiana University Press, 1981.

• Birke, Lynda I. A. "Is Homosexuality Hormonally Determined?." Journal of Homosexuality . Vol 6 (4), Summer 1981, pp. 35-48.

• Boswell, John. "Theological Traditions." In Christianity, Social Tolerance, and Homosexuality. Chicago: The University of Chicago Press, 1980.

• Bower, B. "Gene influence tied to sexual orientation." Science News. Vol. 141, January 4, 1992, p. 6.

• Broderick, Carlfred B. "Homosexuality." World Book Encyclopedia. Chicago: Field Enterprises Educational Corporation, 1977. Vol. 9, p. 275.

• Bullough, Vern. "The Kinsey Scale in Historical Perspective." In David P. McWhirter, Stephanie A. Sanders, and June Machover Reinisch (eds.) Homosexuality/ Heterosexuality: Concepts of Sexual Orientation. New York: Oxford University Press, 1990.

• Chan, S. T. H. and Wai-Sum O. "Environmental and Non-genetic Mechanisms in Sex Determination." In C. R. Austin and R. G. Edwards (eds.) Mechanisms of Sex Differentiation in Animals and Man. New York: Academic Press, 1981.

• CNN Health Works (television program), 27 March 1993.

• Dagg, A. I., 1984. Homosexual behaviour and female-male mounting in mammals - a first survey. Mammal. Rev., 14(4): 155-185.

• Dave J727 [This is an online (computer network) name. Dave, who is gay, uses a pseudonym to protect his identity.] "What Evidence." Born Gay? folder, Community Forum Newsroom, Gay & Lesbian Forum. Posted 93-01-20 at 15:41:49 EDT. Downloaded from America Online computer network 5 April 1993.

• Davies, Nicholas B. "Mating systems." In J.R. Krebs and N.B. Davies (eds.) Behavioural Ecology: An Evolutionary Approach (Third Edition). Boston: Blackwell Scientific Publications, 1991, pp. 263-294.

• De Witt, Karen. "Quayle Contends Homosexuality Is a Matter of Choice, Not Biology." The New York Times. Monday, September 14 , 1992, p. A17.

• Denniston, R. H. "Ambisexuality in Animals." In Judd Marmor (ed.) Homosexual Behavior: A Modern Reappraisal: A Modern Reappraisal. New York: Basic Books, Inc., 1980, pp. 25-40.

• Dickemann, Mildred. "Reproductive Strategies and Gender Construction: An Evolutionary View of Homosexualities." Journal of Homosexuality . Vol 24 (3/4), 1993, pp. 55-71.

• Edwards, Anna-Marie A. R. and Todd, John D. Homosexual Behaviour in Wild White-handed Gibbons (Hylobates lar ). Primates. Vol. 32 (2), April 1991, 231-236.

• Ellis, Albert. "Are Gays and Lesbians Emotionally Disturbed?" The Humanist. (September/October 1992) p. 33.

• Fairbanks, Daniel J. Lecture. Brigham Young University, Provo, Utah. 25 March 1993.

• Flinders, Jerran T. Abbreviated interview. Brigham Young University, Provo, Utah. 1 November 1993.

• Friedman, Richard C. Male Homosexuality: A Contemporary Psychoanalytic Perspective. New Haven and London: Yale University, 1988.

• Green, R. "Sexuality and Aggressivity: Development in the Human Primate." In D. J. Chivers and J. Herbert (eds.) Recent Advances in Primatology: Volume One: Behaviour. New York: Academic Press, 1978.

• GregBear. [Това е онлайн (Интернет) псевдоним. Грег, който е гей, използва псевдоним, за да скрие самоличността си.] "Poor understanding of Genetics." Born Gay? folder, Community Forum Newsroom, Gay & Lesbian Forum. Posted 93-01-21 at 10:03:15 EDT. Downloaded from America Online computer network, 5 April 1993.

• Grier, James W. Biology of Animal Behavior. St. Louis: Times Mirror/Mosby College Publishing, 1984.

• Harrison, Barbara Grizzuti . "Are some men born to be gay?" Mademoiselle Vol. 98, No. 1, January 1992.

• Jones, Clinton R. Understanding Gay Relatives and Friends. New York: The Seabury Press, 1978.

• Kavanau, Lee. Lovebirds, Cockatiels, Budgerigars: Behavior and Evolution. Los Angeles, California: Science Software Systems, Inc., 1987.

• Kirsch, John A. W. and James Eric Rodman. "Selection and Sexuality: The Darwinian View of Homosexuality" In William Paul & James D. Weinrich (eds.) Homosexuality: Social, Psychological, and Biological Issues. Beverly Hills: Sage Publications, 1982, pp. 183-195.

• Leavy, Christopher (Online name: "RhubarbCub"). "Subj: Joseph." Born Gay? folder Community Forum Newsroom, Gay & Lesbian Forum. Posted 93-01-18 03:12:34 EDT. Downloaded from America Online computer network 5 April 1993. Leavy lives in Springvilleboro, Missouri.

• LeVay, Simon. "A Difference in Hypothalamic Structure Between Heterosexual and Homosexual Men." Science. Vol. 253, 30 August 1991, pp. 1034-1037.

• Marmor, Judd. "Epilogue: Homosexuality and the Issue of Mental Illness." In Judd Marmor (ed.) Homosexual Behavior: A Modern Reappraisal. New York: Basic Books, Inc., 1980, pp. 391-401.

• McWhirter, David P. "Prologue." In David P. McWhirter, Stephanie A. Sanders, and June Machover Reinisch (eds.) Homosexuality/Heterosexuality: Concepts of Sexual Orientation. New York: Oxford University Press, 1990.

• Mehlman, Patrick T. and Bernard Chapais. "Differential Effects of Kinship, Dominance, and the Mating Season on Female Allogrooming in a Captive Group of Macaca fuscata ." Primates. Vol. 29 (2), April 1988, 195-217.

• Mitchell, G. Behavioral Sex Differences in Nonhuman Primates. New York: Van Nostrand Reinhold Company, 1979.

• Paul, William and James D. Weinrich. "Whom and What We Study: Definition and Scope of Sexual Orientation." In William Paul & James D. Weinrich (eds.) Homosexuality: Social, Psychological, and Biological Issues. Beverly Hills: Sage Publications, 1982, pp. 23-54.

• Puterbaugh, Geoff (ed.). Twins and Homosexuality: A Casebook. New York: Garland Publishing, 1990.

• Reverne, E. B., Rachel E. Meller and A. M. . "Dominance, Aggression and Sexual Behaviour n Social Groups of Talapoin Monkeys." In D. J. Chivers and J. Herbert (eds.) Recent Advances in Primatology: Volume One: Behaviour. New York: Academic Press, 1978.

• Ridley, Mark. Evoluton. Boston: Blackwell Scientific Publications, 1993.

• Rist, Darrell Yates. "Are Homosexuals Born That Way?" The Nation. October 19, 1992.

• Ruse, Michael. "Are There Gay Genes? Sociobiology and Homosexuality." Journal of Homosexuality . Vol 6 (4), Summer 1981, pp. 5 - 34.

• Sanders, Stephanie A., June Machover Reinisch, and David P. McWhirter. "Homosexuality/Heterosexuality: An Overview." In David P. McWhirter, Stephanie A. Sanders, and June Machover Reinisch (eds.) Homosexuality/ Heterosexuality: Concepts of Sexual Orientation. New York: Oxford University Press, 1990.

• Savage, Susan and R. Bakeman. "Sexual Morphology and Behavior in Pan paniscus. " In D. J. Chivers and J. Herbert (eds.) Recent Advances in Primatology: Volume One: Behaviour. New York: Academic Press, 1978.

• Short, R. V. "Oestrous and menstrual cycles." In C. R. Austin and R. V. Short (eds.) Hormonal control of reproduction. Cambridge: Cambridge University Press, 1984.

• Sites, Jack. Lecture. Brigham Young University, Provo, Utah. 15 October 1993.

• Small, Meredith F. Female Choices: Sexual Behavior of Female Primates. Ithaca, New York: Cornell University Press, 1993.

• SteveD41. [This is an online (computer network) name. Steve, who is gay and lives in Reston, Virginia, uses a pseudonym to protect his identity.] "Evidence." Born Gay? folder, Community Forum Newsroom, Gay & Lesbian Forum. Posted 93-01-21 21:55:09 EDT. Downloaded from America Online computer network 5 April 1993.

• Steve D41. "God Made Me Gay." Born Gay? folder, Community Forum Newsroom, Gay & Lesbian Forum. Posted 93-01-17 19:27:31 EDT. Downloaded from America Online computer network 5 April 1993.

• United Press International (UPI). "Study Indicated Lesbian Women More Likely to have Homosexual Sisters." Chicago: United Press International, 1993. Downloaded 5 April 1993 from America Online.

• Weinberg, Thomas S. "Biology, Ideology, and the Reification of Developmental Stages in the Study of Homosexual Identities." Journal of Homosexuality . Vol 10 (3/4), Winter 1984, pp. 77-84.

• Weinrich, James D. "Is Homosexuality Biologically Natural?" In William Paul & James D. Weinrich (eds.) Homosexuality: Social, Psychological, and Biological Issues. Beverly Hills: Sage Publications, 1982, pp. 197-208.

• West, D. J. Homosexuality Re-examined. London: Gerald Duckwort & Co. Ltd, 1977.

• Wheeler, David L. "A Researcher's Claim of Finding a Biological Basis for Homosexuality Rekindles Debate Over Link Between Brain Morphology and Behavior." The Chronicle of Higher Education. Vol. 38, No. 2, September 4, 1991, p. A9.

• Wrangham, Richard W. "Ecology and Social Relationships in Two Species of Chimpanzee." In Daniel I. Rubenstein and Richard W. Wrangham (eds.)Ecological Aspects of Social Evolution: Birds and Mammals . Princeton, New Jersey: Princeton University Press: 1986.

• Yamagiwa, Juichi. "Intra- and Inter-group Interactions of an All-male Group of Virunga Mountain Gorillas (Gorilla gorilla beringei )." Primates. Vol. 28 (1), January 1987, 1-30.

• Yamagiwa, Juichi. "Functional Analysis of Social Staring Behavior in an All-male Group of Mountain Gorillas." Primates. Vol. 33 (4), October 1992, 523-544.

За нормалността

Stalik — Sun, 27 Jan 2008 13:23:58 +0000

„Нормално” е една от най-специалните категории, с които хората боравят, когато искат да изразят възгледите си за света около тях. За много хора е повече от лесно да посочат кое е нормално и кое не е. Проблемът тук, обаче, се крие в това, че понятието на всеки един за нормално е строго индивидуално и зависи от специфични за индивида фактори.

И въпреки това в някои области са се правили, правят се, а по всичко изглежда, че и занапред ще се правят опити нормалното, въпреки своето непостоянство и абстрактност, да бъде поставяно като еталон и етикет за качество и приемливост. Това — сами се досещате — е голям проблем в много отношения и за много хора.

Мнозинството жители на тази планета към настоящия момент определят хомосексуалността като ненормална. Вероятно всеки един има своя причина за това. Дори много хора на науката го правят. Ако се заемете обаче да търсите научно определение за това що е нормално, може би като мен ще срещнете известни трудности...

Аз, за щастие, разполагам с няколко великолепни професионални издания по психология и имам достъп до още стотици такива. Не зная за вас, но на мен търсенето на това определение ми костваше време. То е доста често споменавано, но почти никъде обяснявано и определяно. Странно, нали!?

Разбира се някои хора не определят хомосексуалността като ненормална по отношение на психологията, а например по отношение на природата или морала. Въпроса за морала аз вече засегнах тук. Изложение по въпроса за хомосексуалността и природата можете да намерите тук. Въпроса за хомосексуалността и психологията съм засягал донякъде, но за него предстои специално изложение. Тук аз ще се посветя засега само на търсенето на определение за това какво е нормално в поведението и психологията на човека, та от него друго (в случая — би- и хомосексуалността) да е НЕнормално.

Простичкото значение на думата нормалност е „обичаен стандарт”. Това трябва да знае всеки, която използва тая дума, но най-вече — да го осмисля добре и да го разбира. Ще разширя леко това определение в три основни направления:

нормално е обичайното, синхронизираното с обичайният стандарт или тип
нормално е здравето — било то физическо, ментално или емоционално
нормално е добитото и поддържаното по естествен начин нещо

За да бъде нещо нормално то трябва да отговаря на поне едно от тези условия. Това е начинът, по който мнозинството от хората схващат това понятие.

Тук аз ще направя нещо интересно — ще съпоставя два възгледа за това що е то нормално в човешката психология и поведение.

Едното мнение е на родни специалисти, светила на психологията у нас, които аз възприемам като същински ходещи научни уникати — фосили, запазили у себе си като отпечатък древните времена и един етап от еволюцията, но непроявяващи никакви признаци на развитие от етапа на знание, който са заварили в деня на стъпването си във ВУЗ. Техният възглед за нещата ще маркираме условно с А.

Другата позиция е на съвременни американски специалисти, две изтъкнати имена от областта на науката, чието писание, част от университетски учебник за психолози и сексолози в САЩ, е достояние на американските студенти, които се обучават по тоя модел на мислене. Техният възглед за нещата ще маркираме условно с Б.

Държа да отбележа, че и А и Б са част от актуални академични издания: едното от 2003, а другото от 2004 година. Тоест можем да предполагаме, че към настоящия момент авторите и на двете становища поддържат изложените възгледи.

„Психиатричен енциклопедичен справочник” под редакцията на проф. д-р Йордан Стоименов, академично издателство „Марин Дринов”, С., 2004

Из статията „Хомосексуализъм”, стр. 1129: „Полово извращение, характеризиращо се със сексуални влечения към лица от същия пол. [...]”

Из статията „Извращение, полово”, стр. 360: „Нарушение на насочеността на половото влечение...”

„Нарушение” е друг начин да кажеш „отклонение, а „отклонение” е нещо ненормално. Ето защо поглеждаме за справка следната статия:

Из статията „Нормален”, стр. 604: „Правилен, обикновен, обичаен: който съответства на правилото, не показва психични отклонения. Невинаги лесно може да се определи в най-тесни граници какво е нормалното. [...]”

Не зная дали само аз виждам, че правилен и обикновен и обичаен не са синоними. И дали само аз се досещам, че не всичко, което е обичайно, е правилно, и не винаги това, което не е обичайно, е неправилно. НО... в общи линии, мисля, схванахте идеята на иначе така напредничавите български специалисти, професори, доктори и пр.

Следва версия Б.

"Human Sexuality", Simon LeVay and Sharon M. Valente, Sinauer Associates, Inc., Publishers; Sunderland, 2003

Значението на „нормално”*, стр. 123

„Дори употребата на относително неутрални определения, като „типично” и „нетипично” по отношения пътищата на развитие, може да създаде впечатлението, че идентифицираме един единствен модел на развитие като нормален или желателен за всеки един от половете, и че всички останали вариации на развитието са нездрави, абнормални или нежелателни. В действителност, все пак, ние не претендираме да имаме правото или мъдростта да отсъждаме за тези неща.

През годините са се водили много дебати относно това какво имат предвид лекарите и учените, когато употребяват думи като „нормално” и „абнормално” или „здраве” и „болест”. Понякога критерият за това се основава единствено на честотата на дадено явление. Ако стойностите на даден белег се представят в камбановидна крива („нормалното разпределение”), то докторите използват едно просто традиционно правило: приблизително 95-те процента лица, които попадат между двете най-ниски стойности на кривата, се определят като нормални; 5-те процента оставащи извън тези лимити се определят като ненормални. Подобни похвати са използвани при квалифицирането на състояния, като ранния и закъснелия пубертет. Проблемът с подобни опростени и основани на вероятности определения е, че те не показват непременно какъв ефект има даденото състояние върху обществото или личността. Вероятно можете да се сетите за няколко нежелателни или вредни състояния, които са доста обичайни, както и за някои, които са редки, но които са полезни и високо оценявани.

Друг подход е класифицирането на дадено състояние като ненормално (болест или дефект), ако то обезсилва функцията на дадена част от тялото или на даден процес. Така например можем да кажем, че функцията на ухото е да чува и че човек, чиито уши не му позволяват да чува е болен от или има дефекта „глухота”. Подобно на това може да се каже, че функцията на пениса е да изпразва тялото от урина или семенна течност, така че пенис, чийто външен уретрален отвор не отвежда до върха на пениса, страда от дефект в развитието, наречен „хипоспадия”. Или пък можем да кажем, че функцията на секса е възпроизводството, така че склонността към мастурбиране или пък хомосексуалността и лесбийството са психологически смущения.

Телеологичното (ориентираното към целесъобразност) мислене от този тип е удобно, а може би и необходимо в практиката на биологията и медицината, но му липсват логически основи, тъй като няма научно доказателство за това, че целесъобразност или съзнателен (интелигентен) дизайн са играли роля в еволюцията на нашият вид. Този тип мислене може да се префасонира в нетелеологичен контекст — като кажем, например, че ушите са еволюирали, защото индивидите, които са чували, са оцелели и са се размножавали по-успешно; така че функциониращите уши са се оказали адаптивни. Но да кажем, че нещо е било адаптивно в рамките на нашата еволюционна история не означава непременно, че то е добро днес. Всъщност на нашата пренаселена планета може да се зададе въпроса дали физическите и ментални белези, които повишават успеваемостта на размножаването, са всъщност желателните белези въобще.

Преобладаващото становище днес е, че думи като „здраве”, „болест”, „нормално” и „ненормално” са определяни не от чисто присъщи свойства на състоянията, които описват, а във връзка със стандартите и ценностите на употребяващият думите. Според това нормативно гледище дадено състояние става болест или дефект тогава, когато то е нежелано от приносителя си, от лекаря/специалиста или от обществото като цяло. По този начин това, което за един е болест или дефект, за друг е отлично здраве. Така например при глухотата, страдащите от вродена глухота могат да бъдат считани за хора с дефект от тези, които чуват, но не и от самите себе си. В царството на сексуалността състоянията, които оказват влияние върху размножаването, като интерсексуалността, хомосексуалността и транссексуалността, могат да бъдат определени като нездрави от хора, за които размножаването е важно лично постижение, но не и от самите хора с подобни състояния. От нормативна гледна точка няма емпирични аргументи, които да разрешат подобни спорни въпроси.

Все пак има разногласия. Обществото винаги е имало властта да повлиява на преценката на индивида за неговото собствено състояние. Така например мъж със 7-сантиметров пенис може да бъде накаран да се чувства дефектен и всъщност да бъде направен такъв от мнението на другите, макар иначе да е способен на напълно задоволителни полови контакти. Учебниците са един от каналите по които обществото „етикира” хората с идентичности, като „хомосексуален”, и зарежда тези идентичности с положителни или отрицателни стойности. Колкото и тактични да се опитват да бъдат авторите, неизбежно е написаното от тях на не послужи като проводник на техните собствени ценности — ценности, които не са непременно по-добри от тези на всички останали.

Друг проблем е това, че ничий полов живот не протича в изолация. Може да се наложи родителите да взимат решения в интерес на своите деца — като например дали трябва или не едно интерсексуално дете да бъде подложено на генитална операция и, — ако да, — какъв пол трябва да приеме то. Полови поведения като изнасилването или сексуалната злоупотреба с деца влияят на другите по най-изострен начин. Но дори това да бъдеш просто открита лесбийка има своите обществени отзиви. По този начин не винаги може да бъде достатъчно да кажеш „Нека хората сами преценят какво е нормално и аз ще се съобразя.” Може да изглежда правилно да критикуваш и забраняваш, или обратно — да хвалиш и окуражаваш чуждите действия в сферата на секса.

Докато четете тази и следващите глави ви молим да не вземате отношение по въпроса за това кое е здравословно или нездравословно, допустимо или недопустимо. Възможно е да установите, че променяте мнението си за някои неща, научавайки повече за тях. Но също така ви окуражаваме да вземете предвид основните ценности, които храните, да ги използвате във формирането на своето мнение и да изразите тези мнения с действията или участието си на пазара на идеите.”

* В изложения тук превод са пропуснати библиографските бележки.

И така...

Вариант А е начинът, по който българските академични светила в областта на психологията (или поне мнозинството от тях) са мислили, а някои очевидно и все още мислят. Вариант Б е начинът, по който американски специалисти в областта на психичното здраве мислят и окуражават учениците си да мислят.

Изводите ви оставям за домашно.