Отвличането на Ангел Бончев и съпругата му, ми напомниха за една стара история в иракски Кюрдистан. Този район съм посещавал многократно, поради факта ,че там сме изграждали няколко обекта на „ключ“.

През 1979 година, след жестока конкуренция, спечелихме търга за изграждане на „Завод за бутилиране на минерална вода и произвадство на Пепси Кола“ в Бани Хайлан. Минаха няколко месеца докато се уредят финансовите условия на договора- банкови гаранции за аванса и добро изпълнение, застраховане на площадката, да получим превода на аванса и откриване на акредитива. Следваше да ни бъде предадена площадката с протокол, а с това да стартира изпълнението на договора. Площадката е на окола 500 метра от входа на едно малко градче Дербенди Хан, по пътя за Сюлеймания. С иракските чиновници навлизаме на терена, някаква крайпътна ливада, разглеждаме топографската карта и откриваме някакви бенчмарк-ове. Забиваме по един колец на ъглите ва четириъгълника, подписваме протокола, а чиновниците бързат да се приберат в Багдад. Ние с колата се отправяме по разбит планински път към изворите в селото Бани Хайлан, на около 3 км. Селцето малко, около 25-30 къщи, изградени от кирпичи и задължителната стена ограждаща двора. На малкия мегдан, като, че ли се бяха събрали всички мъже от селото. Скоро и ние седяхме на столове и се опитвахме да им обясним какво ще строим и, че искаме да видим изворите. Болшинството от тях не знаеха арабски. Повечето бяха облечени с желетки върху снежнобелите ризи, потури и неизбежния пещемал увит около главата. Някои бяха окачили калашниците на облегалките на столовете. Видяхме изворите, взехме вода за анализ в София и се отправихме обратно с придружител към Дербенди Хан да търсим подслон. В близост до площатката на бъдещия завод имаше нещо като Хан. Срешу Хана, на плоските покриви на 2 къщи имаше тежко въоръжен пост на иракската армия. Избрахме 3 стаи в които не беше спал човек от години, а когато стана въпрос за ядене, двама мъже се развихрика и след около час имахме два кашона бира Туборг-кенчета, два овнешки бута и едно шише уиски. Докато кюрдите режеха шишчетата, ние излязохме в задния двор на Хана и пред нас се изправи страхотна гледка : на около 500 м язовирна стена по която се спускаше стремглаво вода и стигнала коритото на реката /Диала/ се успокоявашеи тръгваше на юг. Всичко това го гледахме от височина около 30 метра. Свечеряваше се. Шишчетата бяха готови, бирата се охлаждаше в кофа с вода и вече бяхме ударили по едно уиски. Изведнаж започна престрелка от автомати. Звъннаха някъде стъкла. Тежко въоръжения пост пусна в ход картечницата. Стори ми се куршумите се забиват в стената на стаята. Като един , българи и кюрди залегнаме на пода. Патакламата продължи 5 минути или бог знае колко. Кюрдите станаха първи и ние след тях. Яденето продължи-ние с бира, те с вода. Кюрдите обясняваха нещо, но ние така и не разбрахме причината за стрелбата. Тук си направих и първия извод-като работници трябва да наемем само местно население.

След две години и нещо, строителството е в пълен размах. С две коли пътуваме по маршрута споменат по-горе. Пред нас е една офроуд Тойота с ръководителя на обекта и гл. инженер, а ние с главния счетоводител в друга кола след тях. На около 4 киломитра от Дербенди Хан, след завой, ни спират трима въоръжени мъже. Мислех си, че това е рутинна проверка на документи. Двамата кюрди спиряха до първата кола, а третия бавно се приближи до нас. Усетих нещо нередно едва когато нашите хора ги преместиха на задната седалка, двамата кюрди взеха техните места, подкараха колата с обратен завой и като ни приближиха ни дадоха знак да си продължиме пътя, а този до нас, един чакърест кюрд, си сложи показалеца на усните и каза едно шъът. Присъствах на въоръжено отвличане. След малко останахме на пътя сами. Задника на счетоводителя беше мокър-в куфарче, под седалката имаше иракски динари равностойни на 70 х.$. Решихме да не казваме нито на нашите работници, за да не стават брожения, нито на иракската полиция, че виж домъкнали се някакви наказателни отряди, които могат да взривят месното население. Еле се добрахме до обекта. Намерих посланика /тогава той за всички българи играеше ролата на татко и майка/ и по телефона по-много заобиколен начин му обясних обстановката. Получих нареждане да стоя на обекта да действам по същия начин. Цяла нощ не мигнах и си представях кървави картини или пък месечни преговори за откуп, каквито случаи имаше с отвлечени от други националности. Тогава нямаше GSM-ми. На другия ден разхождайки се по обекта, един стар кюрд ме спря и казва: „Макуа мушкеля.Кулю тамам“, нещо като: няма проблеми, всичко е на ред. Кюрдите, са мъже и не си пилеят приказките и вече знаех, че скоро ще върнат нашите пленници. И действително, надвечер, нашите се появиха на близкия байр, уморени, но с усмивка на устата и очите. Вечерта се напихме яко. Ето техния разказ: Карали около километър и взели десен завой по един планински път. В някакъв овраг оставили колата и един от войните. От там, четиримата поели пеша по планината. След 3-4 часа ходене стигнали до планинско село. Освавили ги в гола стая послана с килим, дали им цигари и след време им поднесли по едно печено пиле. Нямало е белезници, вързване на очи , грубо отношение и т.н. Късно вечерта, при тях се явил някакъв кюрд, който говорел добре руски език. Завършил медицина в Душамбе. Обяснил целите и задачите на Демократичната партия на Кюрдистан за основаване на единна държава-въобще една политинформация. Успокоил ги, че следващия ден ще се приберат, но конфискуват колата за нуждите на партията. ДПК, партията на Барзани е основана от НКВД в началото на 50-те години за да свалят крал Фейсал. На сутринта лекарят им дал писмо, написано на ръка до Тодор Живков, в което наново има политинформаци. Един кюрд ги придружил почти до обекта. Посланика изпрати писмото лично на Тодор Живков.

Не знам причината, но когато съм се запознавал с иракски кюрд, някои са казвали „ ахуя“, което означава брат. Да, някои кюрди смятат българите за братя.

То ли 1990 или 91 година на връщане от Сюлеймания минавам покрай Дербенди Хан. Спряхме до Хана. Пустош и явно скоро няма да има тук хора. Правим един десен завой и тръгваме по планинския път към Бани Хайлан. Мегдана го нямаше, нямаше жив човек, а къщите бяха изравнени с земята от булдозер. Хората или бяха изтровени от бойния горчичен газ или по програмата за арабизация на кюрдите бяха насилствено преместени в равнината. Хубавата природа, язовира и реката си бяха на мястото.

Не бих писал този случай, ако към 9.00 не чух телефонното интервю с Генерал Н.Колев-бивш н-к щаб на БА, а сега, ако не се лъжа, н-к канцеларията на Президента. Та той заяви че този проблем, стои от 6 години в резултат на редуциране на армията ни. Не, г-н Колев. Още през 1996 година, парламентарната комисия по национална сигурност, с председател покойния Николай Добрев, взе решение да започне унищожаването на натрупаните взривни вещества. В някой барутни погреби се съхраняват хиляди тонове барути произведени още по царско време, преди втората световна война. Пак по стар български обичай, началото стартира с голям хъс, но амплитудата на затихване скоро си свършва работата и се стига до забравата.

Да се радваме Богу, че взрива стана в ранните часове.

От Багдад до Кувейт , около 600 км., пътувахме с коли. Минавахме през свещенните за шиитете градове Кербала и Наджаф, Насирия до граничния пункт Сафуан и Кувейт. Путувахме по територията на Ирак със специални разрешения от МВнР които предавахме на полицейските заграждения по пътя. Няколко опита бях правил да се отклоня от главния път и посетя древния град Ур, да видя прочутия загурат открит от Woolley и мястото от където е тръгнал библейския Авраам за обетованата земя. Не успях. Винаги ме спираха военни патрули и никакъв подарък не помагаше. Отклонявал съм се в Басра, по това време прифронтови град. Страхотна стара арабска архитектура покрай р. Шатал Араб. Един път ме завари ирански обстрел на града и трябваше да се изпарявам бързо. По това време магистралите бяха в строеж, а пътя по който минавахме беше ужасен в някои участаци-със страхотни коловози издълбани от тежкотоварните камиони. Много честа гледка беше таксита с ковчег върху багажника на колата и плача на близките.

На границата нямаше проблем от двете страни, освен кувейтските митничари, които проверяваха за пренос на алкохол независимо какъв ти е паспорта-дипломатически или служебен, посланик или бачкатор. Аз винаги в задните врати слагах по 2-3 бутилки уиски, добре обвити с парцили да не дрънкат-не може да се срещнеш с приятели, пресъхнали като стари бъчви, и да не се почерпиш.

От границата до града Кувейт нямаше нищо интересно. През пролетта, когато слънцето не пече убийствено, можеше да се видят в пустинята издигнати черни палаткови лагери.  Станало е традиция кувейтски семейства да се устроят в пустинята бивак за десетина дена, за да не забравят как техните деди са живели в миналото. Палатките са тъкани от козя и овча вълна и то така, че са степани и не пропускат нито вода нито пясък, ако има пясъчна буря. Така са правени яморлуците на нащите овчари. Палатките са огромни и обзаведени с персийски килими, хладилници, телевизори, печки и т.н. с всички удобства на всекидневието. Встрани от лагера са поставени малки бензинови генератори за ток.

По това време на годината, пролетта, внезапно се появяваше вятър а с него и пясъчна буря. Няма как да спреш и да се скреш. Колата ти все едно е минала през песокоструене. Цвета на колата става матов, а също така предното стъкло и фаровете помътняват. Спасението е ново стъкло и нови фарове и обезателно внимателно почистване на въздушния филтър.

За мен държавата Кувейт е града Кувейт който от своя страна представлява един огромен МОЛ където можеш да купиш всичко с изключение на алкохол, свинско месо, риба без люспи /като сом/ и всичко свързано с еротика, порно и разбира се наркотици. Бях в къщата на богат кувейтчанин. Домът му беше до морето със собствен кей и акостирали две яхти. Насядали по скъпите канапета водихме някакъв разговор. Нашият човек беше си мушнал показалеца на лявата ръка между пръстите на голия си крак и с голяма последователност го движеше между тях. По едно време се появи някакъв индиец с поднос с чаши, лед, кана студена вода и ядки, много ядки. Когато прислужника отвори шкафа на бюфета, останах смаян от колекцията уиски. Пихме 25 годишно малцово Грант. Той обясни, че потрябва ли му нещо, звъни по телефона и след определено време една от яхтите му се среща с кораба на доставчика в открито море и стоката се получава. Българите, работещи там, като нация техническа използваха 10 литрови тенджери под налягане. Изходен материал-грозде, гроздов сок и фурми.

Като казвам, че всичко може да се купи, имам предвид от най-евтините индийски, пакистански и китайски стоки до всички известни брандови стоки познати по това време. Най впечетляващи бяха златарските магазини и автосалоните. Ако не ме лъже паметта 1 гр. 18 карата злато струваше около 7 $ , включително обработката, кола Тойота Корола около 6000 $ а литър бензин около 16 цента.

Често пъти, получавах поръчки от българските инженерингови организации да купя за културните им клубове телевизори, видио VHS, музикални уредби и др. Отивах в магазин облужван от ливанци и диктувах поръчката, плащах и се договаряхме кога вечерта да мина с колата. Момчетата за всичко товареха колата, изпивахме по едно Пепси и оставах колата на паркинг, близо до хотела. Паркинга нито е платен нито охраняем, а в колата стока за хиляди долара. В Кувейт няма кражби защото наказанията са жестоки.

Ако паркираш неправилно, полицията ти слага пранги на предното колело. Глобата е около 50 $, но механизма да си платиш глобата е няколко дена, та да ти дойде акъла в главата и друг път да не паркираш където не трябва.

В Кувейт няма много музеи и културни мероприятия. В едно от централните места е оставена една къщичка изградена от кирпич с традиционния дувар, та да не оглеждат от вън жените. Това пак е традицията да не се забравя от къде са дошли и какво са били преди откриването на петрола. Един път с мен пътува архитект от Главпроект. В Кувейт се срещна с колега който работише в частно архитектно бюро. Получаваше заплата около 2000 $, кола и жилище безплатно. Та тогава имах шанса този архитект да ни разходи из града-държава и ни покаже сгради с дизайн от световно известни архитекти. Аз съм бос в тази област, не зная тези архитекти, но още ми са в главата един жилищен блок и една къща-тип вила. Не знам дали след иракската инвазия в Кувейт, нашето посолства е оцеляло, ноимаше страхотна колекция от български художници. Задавам си този въпрос, защото от българското посолство, два жилищни блока и резиденцията на посланика в Ирак не е останало камък върху камък-всичко е разграбено. След като приключи войната между Ирак и Иран се разбра, че Ирак е лузера-стотици хиляди убити, изхарчени около 200 млрд. $ и много инвестиционни проекти започнати и недовършени. За да подържа напрежението прати войниците от иранския фронт в Кувейт на windows shoping без пари за да не направят голямата бела. При преврати там колят до девето коляно.

PS 1. Сутрин, преди да потегля обратно за Багдад, се отбивах на борсата и купувах винаги три неща-картон от 8 кг. с агнешки момици, картон от 8 кг. телешко шкембе и тортообразна опаковка с 24 бр. danish blu-демек рокфорт. Деляхме ги между четири семейства, т.е хапвахме ги заедно. Така де, да си направим гурме по старобългарски, както казва Longanlon  полято с португалско розе "Тримата кавалери".

PS 2. Случайно, в един от новите квартали на Кувейт открих павилион, където сириец въртеше баници като факир въртейки листа над главата си. Сиренето беше българско овче, бяло саламурено. Винаги удрях по една баница преди тръгване.

PS 3. Време е да спирам защото поне още пет-шест случки ми се ще да опиша а поста дълъг, предълъг.

Пет години вече бях женен, работех във външно-търговско предприятие благоддарения на някакви реорганизации, заплатата ми беше относително добра-145 лв. Синът ми беше четири годинки и страдаше от уши. Спомням си безкрайните опашки в частния кабинет на д-р. Куртев-уши, нос, гърло / приемния баща на певеца Георги Минчев/ до ресторант "Крим". През м. август майка се завърна от екскурзия от Чехословакия, където ги заварва окупацията от страните на Варшавския договор и разказите за страха от замерването на рейса с камъни от разгневени граждани.

В началото на м. септември бях в командировка в Москва. По телефона се чух с приятел който учеше в ВАВТ /Академия зя външна търговия/, а след като му предадох писмото и дежурното колетче от родителите му, той ме покани на някаква сказка за международното положение. Беседата се водеше от С.Капица. Сладкодумеца, застанал пред картата на света, ни разходи по страните които имаха вътрешно политически проблеми. Спомням си поне за три страни-гражданската война в Нигерия, студентските вълнения в Франция и окупацията /братската помощ/ на Чехословакия от страните на вършавския договор. Последната беше оставена за десерт. Тогава всички неблагополучия в соц. страните се обясняваха с идеологическата диверсия /подкукоросване / и изоставането в научно техническата революция /в бита, а не във военната техника/. Окупацията беше обяснена по тази схема. Няма да забравя и неговите заключителни думи, как да се реши проблема с Чехословакия: Другарите считат /тук показалеца и очите сочат нагоре/, че за създадената ситуация са виновни около 40 000 неблагонадежни елемента, срещу които следва да се вземат много сроги мерки. Аз бях зашеметен от тези приказки. По късно научих, че и сказчика е бил силно гневен като разбрал, че са присъствали чужденци. Тогава съдбата на човека се решаваше едрокофражно.

Добавено. Днес във в-к Новинар има отговор на Г.Господинов за статията на В.Пасков. Отделно има и "много открито писмо до В.Пасков" от Мирослав Бърдаров. Очертава се литературно-исторически скандал.

Нова добавка. Днес има нов спомен за 1968 г. от Румен Янев с много интересни коминтарии и отговор на В.Пасков на Г.Господинов

Трябва да е било ранното лято на 1958 година. Студент съм в ВМЕИ „В.И.Ленин“ или както сега го наричат ТУ.Лекции и упражнения се водеха в сградата на паметника В.Левски. Любимото ми място за учени, четене на романи и губене на време беше Народната Библиотека. Мисля, че по това време носеше името на Васил Коларов. Абонаментът беше безплатен и само срещу паспорт. Тук можеха да се намерят всякакви учебници и литература с изключение на чувствителните издания преди 9.ІХ и някои по късни но излезли от масова употреба.За последните имаше специален абонамент. Рано сутрин, ударил едно голямо шкембе чорба едро нарязано, отивах в библиотеката, вземах необходимите ми книги и учебници и вземах една от любимите ми читателски маси. Първоначално загрявах със сутрешните вестници и списания, след което започвах да уча или чета някое интересно романче. Постепенно салона се пълнеше с читатели, в болшинството си ученолюбиви студентки. С много от тях се познахме чрез пущенето на цигари.Тогава такива глезотии като барчета с закуски, кафе или чай нямаше. Пушех „Слънце“ кутия. Мястото за пушене беше едно- в коридор пред М и Ж тоалетни. Та стоим 3-4 младежи, пушим и разменяме мисли по захванатата тема. Вратата на тоалетната Ж се отваря и излиза едно приятно момиче и се отправя към стълбите за нагоре. Какво да видим-беше си загащила поличката на басмяната рокличка. Ние се сцепенихме неподвижни като „сините камъни“ от еротичната гледка. На второто- третото стъпало изглежда момичето усети, че на дупето и е по-хладно от от обикновенното и смутена, бързо се оправи.Това момиче , повече в библиотеката не го видях, но след 3-4 месеца случайно попаднах на танцова забава /демек дискотека/ в Студентския Дом, зад коня, а там нашето момиче. Поканих я на един танц, веднага щом я познах с намерения да и припомня тоя случай, но разбрах, че е просташко. Много залупени бяхме.

Този случай го бях забравил, но си спомних тази дребна случка след като прочетох постовете на Кенкал и Петър Събев

Трябва да е било в далечната 1958 година. Връщам се от лекции с един колега Калчев. Той беше по-възрастен от мен, бивш офицер,  който го е хванало някакво масаво съкращение, срещу компенсация от 20 заплати. Съкратените офицери ги приемаха в университетите без приемни изпити. Приближаваме Народното Събрание и той ме кани на едно питие в тогавашното кафене "Савоя". Влизаме вътре, заведението полупразно. Моя човек се отправя към някаква маса, заета от двойка-мъж и жена, разговаря с тях, явно познати, а след малко с жест ме канят и мен. Запознавам се с двойката и изведнаж разбрах, че съм с поета Пеньо Пенев. Седях срещу него. Не знам кой предложи, но започнахме да си поръчваме по 50 гр. от менюто на твърдите напитки, а те не бяха много-сливова ракия, коняк"екстра",  мастика и мента. Мезе-луканка. И започнаха едни разговори. Бившият офицер говореше най много, след него поета, а аз и жената се обаждахме от време на време. Темата беше за случки от живота. Спомням си, че поета разказваше за някаква шкембеджийница в Димитровград, как бачкаторите-бекяри рано сутрин, поръчвали по едно голямо шкембе чорба  и за отскок по една циганка-коктейл от гроздова ракия и мастика. Говореше накъсано, сякаш декламира, очите му горяха а погледа му рееше някъде над главите ни. След около два часа , аз и офицера си вземахме довиждане . Следващата година разбрах, че поета се е самоубил. Сега си мисля, че духът на времето тогава го е убило.

Разбира се Тексим /Мискет/ и Булет направиха някои хубави неща, много полезни за целокупния български народ. Тук ще ги изброя от прима виста:

- Построиха на ул.Аксаков първата модерна сграда в София и показаха нещо различно от мазилковата архитектура, която шестваше дотогава.

- Създадена беше оранжерийната индустрия с построяването на големия комплекс в Пазарджик.

- Създадена беше най-голямата българска международна транспортна организация с възможности за ро - ро транспорт. След закриването на Тексим, на нейна база бе съдаден СО МАТ.

- Иградиха океанския морски транспорт на България и океанския риболов.

- На мястото на скапаните лимонадени цехове създадоха модерни фабрики в Пловдив. Въведоха Цитронадата и Кока колата за първи път в соц. страните. 

- Изградиха първия модерен завод за бутилиране на вино в София.

- Започна производство на паста за зъби Поморин.

- Започна монтажа на леки автомобили Рено 4, 8 и 10  и Рено Алпин.

- Изградиха първите модерни шивашки фабрики, за ризи във Видин и за костюми във Варна.

- Създадена беше селскостопанската авиация.

Това е което си спомням.

П.П 1.И българската машиностроителна промишленост спечели. Българските инженери изкопираха оранжериите и бутилиращата техника за безалкохолни напитки.

        2. Тези предприятия, Тексим, Булет, Родопа и някои други, може би, бяха първите в страните на СИВ които започнаха да работят на собствена стопанска сметка и да отчитат печалба. През 1968 г. този опит на Чехословакия беше смазан чрез окупация.

Трябва да е било 1974 или 75 година. Работих по това време в Египет като представител на външно-търговско предприятие. Една сутрин, колега представител на друго ВТП с тайствен жест ме повика в неговата стая. Влизам в стаята, а той още по-тайствено ме кани на терасата и ми обяснява с тих глас, че говорил с търговският представител и той ме определил като трети човек при връчване на 5000 $. След малко идва вторият човек и той е посветен в приключението. Влизаме в стаятя. Нашият организатор с латексови ръкавици брои 50 банкноти х 100$, слага ги в плик, залепва плика и вече без ръкавици, но с носна кърпичка, го слага в вътрешния джоб на сакото. Действаше като Щирлиц. Качваме се в колата и на среща в едно министерство. Началникът /баш мохандес = инж./ бързо ни приема. Сядаме пред бюрото му, а вратата на кабинета щироко отворена. Това с широко отворената врата, беше обичайна практика в министерствата, нещо като борба с корупцията. Пием по чайче, разговаряме с какви трудности се откриват акредитиви, предвид тежкото икономическо състояние на Египет и т.н. Нашият човек с носната кърпичка вади плика и небжно го пуска в кошчето за боклук. Казваме по едно ма саляма /довиждане/, в колата и в офиса. Правим кратък протокол, че парите са предадени надлежно, подписваме се и със следващата куриерска поща отива в Бългория.

В тези страни, при подписване на договор почти винаги се искат комисионни от 1 до 10 %. Ако се достигне приемливо ценово ниво, усно се договаря комисионната.

Връщаш се в България, пише се докладна записка до Министъра на Външната Търговия, поставя се специален номер от секретния архив, гриф „Секретно“ и се чака отговор. Отговора е обикновенно „да“ и се действа по горния начин или комисионера идва директно в България. На работно ниво си имаха псевдоними-доктора, Бай Йовчо и т.н.Най-голямата комисионна която съм виждал да се предава е 150хил. $. Най- куриозният случай в който съм участвал- късно през ноща спираме колата до висока ограда на дом и хвърляме персийски килим в двора.

За соцтърговците , комисионната беше скромна-я дубльонка, я костюм, я някоя карта за почивка на семейството в България. За тях не сме писали докладни записки. Минаваха като подаръци.

Горното се отнася за износителите. Вносителите, тук в България, ги дебнеха като деверсанти. Стаите за преговори бяха наблъскани с подслушвателна техника. До 70 година, те, вносителите, предаваха подаръците на Протокола и около нова година се провеждаше томбола. Но, служителите на протокола, болшинството ченгета, ползваха предадените подаръци за лични нужди и идеято за томбола пропадна.Постепенно получаването на подаръци набра скорост и вероятно замести комисионните. През 1980 г. по инициатива на Огнян Дойнов, трябваше да се внесат около 750 малки предприятия за ширпотребни стоки. Набързо бяха сключени договорите. Стаите за преговори бяха заети от сутрин до вечер. Вносителите се умориха да пренасят подаръците по стаите си. Не знам съдбата на тези малки предприятия, но не си спомням ширпотребните стоки да се увеличат осезаемо.

Така, че подкупите , комисионни, бакшиши, чайеви, аз на теб -ти на мен и още не знам какви наименования не са от вчера.

Този Йорданов ден беше първия и последния, който посрещнах с трите ритуала. Спомням си, че по-късно, 1946 г., водосвета на бойните знамена беше отменен до 1993 г. Ваденето на кръста от водата беше позабравен през 50-те, но постепенно възобновен. Не знам по селата, но в градовете прогонването на бесовете , караконжолите и други нечисти сили от домовете, никога не беше възобновено.

Мръсните дни бяха до днес. Е, утре е Иванов ден и поне 400 хиляди българи ще честват имен ден и няма начин да не се омърсим. Именниците да са живи и здрави.

До колкото си спомням, преди години, тук се произвеждаше и любимата боза на нашия първи ръководител Т. Живков. Много "Чайки" пропътуваха до там, да вземат дамаджаната с боза, само и само да са в крак с мерака на бай Тощо. Какво стана с този технолог, произвеждащ бозата не съм запознат.

*Neuro-linguistic programming" (NLP) is a field concerned with studying and modeling human performance and excellence, and attempts to build transferable skill sets. ...

По- долу давам списък на обектите, които българските инженерингови организации са изпълнили в тази страна. Този списък, може би, ще представлява интерес само на специалистите интерисуващите се от българо-иракските икономически отношения. Искам да подчертая, че тези обекти имат минимално участие в формирането на дълга на Ирак.

1.ТЕХНОЕКСПОРТ.

1.1 Проектиране, доставка на оборудване и шефмонтаж на две технологични линии да производство на доматено пюре с капацитет 10 т.домати/час в гр.Бакуба и Нумания- през 60 те години.
1.2 Проектиране, доставка на оборудване и шефмонтаж на предприятие за производство на тухли в гр.Кут- през70-те години.
1.3 Проектиране, доставка на оборудване и шефмонтажна предприятие за производство на нишесте от царевица в гр.Хила
- през 70-те години.
1.4 Проектиране, доставка на оборудване и щефмонтаж на предприятие за производство на гроздов сок и концентрат с капацитет 20 т.грозде/час в гр.Харир Шаклава- през 70-те години.
1.5 Изграждане на "ключ" на оранжерия от около 120 дк. в района на гр.Рашидия- през 70-те години.Вероятно това е първия промишлен обект изтраден на "ключ" в Ирак/и вероятно в чужбина/ от българска инженерингова организация.
П.П Наличието на български работници позволява бързо да се изградят малки оранжерии в двореца на Президента / тогава Ал Бакр/ и вицепрезидента /тогава Садам Хусейн/.
1.6 Изграждане на " ключ " на предприятие за производство и бутилиране на Пепси Кола с капацитет 24 000 бут./час
/ 0.250 л./ и минерална вода с капацитет 12 000 бут./час / 1.5 л./ Бани Хайлан-през 80 години.
1.7 Изграждане на "ключ" на предприятие за производство на тухли с капацитет 120 млн.бр./год в гр.Диала- през 80-те години.
1.8 Изграждане на "ключ" на предприятие за ферментация на тютюни в гр.Сюлеймания - през 80 години.

2.ТЕХНОЕКСПОРТСТРОЙ.

2.1 Строителство на 3 мелници с капацитет 220 т.жито/24 часа в гр.Багдад, Кут и Ербил.-през 60 години.
2.2 Строителство на водонапорна кула в гр.Багдад-през 70-те години.
2.3 Строителство на напоителна система в провинция Диала-през 70-те години.Изградени са 142 км. дренажни канали, 196 км. напоителни канали и 175 км. мрежа от пътища.
2.4 Строителство на мост в гр.Басра-през 70-те гдини.
2.5 Участие в строителството на летището Багдад-през 60 години.
2.6 Строителство на обходен път гр.Самара /част от магистралата Багдад-Мосул/ състоящ се от магистрален участък-15 км. и мост над р Тигър сдължина 1270 м.- през 80-те години.
2.7 Строителство на танкоремонтен завод в гр. Тадж - през 80-те години.

3.ТРАНСКОПЛЕКТ.

3.1 Строителство на обходен път гр.Тикрит/част от магистралата Багдад- Мосул /състоящ се от 5 моста. през 80-те години.
3.2 Довършителни работи по магистрала Багдад- Кувейт 50 км. и свързащи пътища с гр-Хила- през 80-те години.

4.АГРОКОМПЛЕКТ.

4.1 Проектиране и строителство на Отводнително-Напоителни Системи.Чрез тези системи са усвоени стотици хиляди декара осолени земи.
4.1.1 ОНС Шехамия-70-80-те години.
4.1.2 ОНС Суейда - 70-80-те години
4.1.3 ОНС Хосейба- 70-те години.
4.1.4 ОНС Исахи 11-80-те години
4.1.5 ОНС Исахи 14-80-те години
4.1.6 ОНС Хила-Дивания-80-90 години
4.2 Предварителни проучвания и проектиране на язовири, ВЕЦ и ирагационни проекти - прз70-80 те години.

5.ЕЛЕКТРОИМПЕКС

5.1 Изграждане на високоволтови ел.мрежи 132 КV по 3 договора с обща дължина на мрежата 770 км-80-те години.
5.2 Изграждане на 4 км. 400 КV ел.мрежа - 80-те години.
5.3 Изграждане на линия за ел.захранване на гр.Басра-132/33/11 КV-през 80-те години.

6. БУЛГАРГЕОМИН.

6.1 Сондажни работи по 7 договора.Изпълнени 61 сондажа с дълбочина от 1900 до 4200 метра с обща дължина 175 х.линейни метра-70-80-те години.
6.2 Сеизмични геоложки проучвания в различни райони на Ирак-70-80-те години.
6.3 Строителство на газопроводи от 10 до 18 цола при тежки условия-пресечане на реки и канали-80-те години.

7.ТЕХНОИМПОРТ.

7.1 Изграждане на "ключ" на депо за горива в гр.Нова Русафа.Едно от 5-те депа в Ирак,свързани помежду си, с възможност да доставят гориво до всяка точка.Огромно и сложно съоръжение - 80-те години.
7.2 Довършителни монтажни работи в 2 депа- през 80-те години.

8.ТЕХНОИМПЕКС

Предоставил повече от 300 български специалисти на иракски държавни организации,главно за контрол при изпълнението на договорите по изграждане на новото летище на Багдад и строежа на магистралите-70-80-те години

+ Трябва да е било 1955 година. На стадион "В. Левски", пистата пред сектор "А" е направено волейболно игрище. Предстоят три приятелски срещи между България и СССР. До колкото си спомням, в българският отбор играеха Б.Гюдеров, Т.Симов, П.Пондалов, Мошалов, а останалите не ги помня. От съветският отбор си спомням само едно име - Рева и на негово име имаше кръстена забивка -когато тялото е перпендикулярно на мрежата. Тогава спечелихме и трите мача. Радоста беше голяма, но по-радостните милицията ги отвеждаше по участъците, демек не уважават българо - съветската дружба.

+ 1970 г. В Москва съм, хотел "Русия". В едно  от фоаетата на етажа, пред телевизора сме застанали двадесет човека в т. ч. ние, двама българи. Наблюдаваме финала на световното първенство по волейбол между България и ГДР. Геймовете 2:2, а в третия водим 13:5 и само 2 точки ни делят от първата световна титла. Губим гейма 14:16, губим и световната титла. По - голяма мъка от спортна загуба не съм преживявал в живота си. Дори в момента още ме е яд. Само две имена си спомням от нашия състав - Д.Златанов и Д.Каров. Виждайки мъката ни, двама арменци ни поканиха да пробваме истински арменски коняк. На тази среща, от арменците научих, че арменски коняк, но "московскии розлив" не бил качествен а най-велик българин е Яворов.

+През 1960 годин, американският баскетболен отбор Харлем Глоубтротърс гостува в България. Присъствах на представлението - някакъв невъобразим фоерверк от дрибъл, пасове, трикове, стрелба и всички възможни техники. Едно цирково представление по правилата на баскетбола. Влюбих се в играта.

Най - силно впечетление ми направи посещението на, ще го нарека шенчженския парк "Етъра". На една огромна площ, всяка провинция и автономна област е изградила малко селище, което отразява архитектурния облик на района. Тук можеш да се запознаеш с фолклорните песни, танци, обичай, сувенири и т. н. на 56 народности. В площа, където се представяше провинция Урумчи, една сграда силно ми заприлича на стара пловдивска къща. Разглеждайки по - късно картата, установих, че провинцията обхваща Алтайските планини и граничи с Казахстан, Руската федерация и Монголия т. е. района от където са тръгнали прабългарите към Европа.

Китайците ми казаха, че кметството ще закупи първия и последен съветски самолетоносач "Минск ", който ще бъде акостиран в шенчженския залив и превърнат в атракция.

Нощният живот в Женчжен е малко по- различен от другите провинции, поне така твърдят българи живяли дълго в Китай. Още първата вечер, след като хапнахме в хотела " на шведската маса", около 10 часа вечерта, китайците предложиха да потанцуваме. Оказа се, че ще стане на ХХ етаж на хотела. Излизаме от асансьора, а  в фоаето  не по-малко от 50 момичета. Виждайки 5 самотни мъже /3 китайци и 2 българи/ бяхме моментално заобиколени. След кратък диалог, единия от китайците посочи 5 момичета. Всички останали се оттеглиха, а ние вече хванати под ръка от избраните момичета влязохме вътре. Дискотека като всяка дискотека. Бързо ни настаняват на някаква маса и нашите китайци я отрупват с уиски, лед, разни ядки, безалкохолни напитки и какво ли не.След два часа бясно танцуване, китайците ни поканиха да ставаме. Вървиме след тях и влизаме в някаква стая, стая за кареоки.Сядаме на някакви отомански мендерлици, малки масички,които наново са натрупани. Започна едно пеене на китайски песни - от картинките разбирам, че всичките са свързани с героичната им борба. Във втората част пуснаха руски песни. На мен се падна честа да изпълня " Подмосковние вечера". В ранните часове на дена, слизаме пред хотела, китайците настаняват момичетата в таксита, те ни удрят по една вендуза по бузите и сбогом. Момичетата са нещо като " китайски гейши", нещо като компаньонки но със строги правила на поведение и са от бедните провинции на Китай, като Съчуан. 

Пътуваме с кола за Кантон, столицата на тази провинция. Разстоянието е от около 150 км. и имам чувството, че градовете са се разраснали така, че в действителност са един град. В Кантон, няма начин да не пробваме, прочутата кантонска кухня, една от четирите основни кухни на китайската кулинария.

От Кантон хващам самолета за Пекин. Там съм видял почти всичко интересно - дворци, палати, паркове, великата китайска стена, пещерата където е открит китайския хомо сапиес и т. н. Впрочем, това е моето последно посещение в Китай - търговията на комплектни предприятия умря.

Накрая да не забравя да спомена какво са направили нашите инженерингови организации в Китай:

Стокообменът-по клиринг.Валута на клиринга-швейцарски франкове.
-Проектиране и доставка на оборудване за 30 бр. мини ВЕЦ всеки по 2 MW- изп. през 60 години.
-Проектиране, доставка на оборудване и шефмонтаж на оранжерия 15 декара.-изп. 80 -те год.
-Проектиране, доставка на оборудване и шефмонтаж на 49 бр.Технологични линии за бутилиране на бира с капацитет 8000 бут/час и 18000 бут./час при обем на бутилката 0.640 литра.-изп. 80-те год.
-Проектиране, доставка на оборудване и шефмонтаж на фабрика за производство на газирана водаи бутилиране с капацитет 24 000 бут./час. Обем на бутилката 0.640 л.-изп. 80-те год.
-В края на 80-те год. бяха създадени две смесени дружества за производство на ябълков сок и концентрат и за производство на кисело мляко и млечни продукти.Оборудването беше доставено от България. Тези дружества, в средата на 90-те години, фалираха поради некомпетентност да се ръководи едно предприятие в конкурентна среда.   

Трябва да е било 1987 година. Командирован съм в Монголия за около една семица с задача да подпиша протококол, че всички задължения по договора за доставка на оборудване, шеф-монтаж и пуск в експлоатация на консервен завод в малкото градче Шарин Гол са изпълнени. Пътувам със самолет по маршрута София-Москва-Улан Батор. Дълъг път и много време за размисъл. Какво знаех за Монголия? Преди всичко Чингиз хан и една, може би градска легенда, че монголските орди навлизайки във Виетнам са пленили 1000 красиви жени. Виетнамците били ги заразили предварително със сифилис и по този начин си отмъстили в дългосрочен план и монголската империя изчезва. Разправят, че наследството на това отмъщение все още се среща по монголско.

Монголската водка водка „Архи“ на времето се продаваше и в София. Син етикет, 0.5 л.и само за 1.73 лв. По качество биеше и Сталичная и Московская. Монголците са известни като пиячи № 1 както на водка така и на прочутия руски афтършейв „Тройной“. Познавах няколко монголци в Москва. Когато ги хванеше амока, три дена се затваряха в апартамента си и преминаваха на режим ядене, пиене и спане.

Приятел, работил като проектант в Монголия, споделяше, че монголците нямат задръжки и към жените. Например: монголски проектант, на който силно му се поиска, се заглежда в монголска проектантка, кима с глава и след малко двойката е в кабинка в тоалетната.

Религията на монголците е тибетски ламаизъм. През 30-те години, Чойбалсан събира около 30 000 лами в един стадион и малко преди да се срещне с тях, от близките хълмове, артилерията командвана от бъдещ съветски генерал, избива до един релегиозния елит.

Реалното, обаче е построеното от българските инженерингови организации в Монголия:

• Месокомбинат в гр. Чойбалсан- през 60 години.

• Кожухарско и кожарско предприятие в гр. Дархан- през 60 години.

• Десетки декари оранжерии-през 70-80 години.

• Консервно предприятие, главно за туршии-през 80 години.

• Геоложки проучвания по цяла Монголия.

• Смесено предприятие за добив на злато-през 80 години. Чувал съм, че годишния добив е бил между 180-200 кг./годишно. 50% остава за България.

Пристигам на летището в Улан Батор.Посреща ме Борето-търговският представетел и стар мой познат. Предлага ми няколко варианта за спане. Аз приемам спане в един празен апартамент в българския посолски комплекс. Вечерта сядаме на ядене и пиене. В апартамента му се носи някаква приятна миризма. Обяснява ми, че преди няколко дена брал гъби и ги е нарязал да се сушат в една от стаите. Обещава ми, че ще ходим да берем гъби и ловим риба. Прибирам се в моето ложе-съседен апартамент. Преди да легна, отварям прозореца да изпуша едно БТ. Мисля си, че съм се напил-на полянката през улицата, сърни и сърнички си хрупат зелена тревичка. Някои пресичат улицата и душат по оградата на комплекса. Редко минаващите коли спират и им дават път. Идилия, като в приказките. Лягам да спя. На няколко пъти ме буди рева на разгонените елени от близките хълмове, викащи сърни и сърнички за любовни игри. Нямам думи да опиша този рев на призив, болка и живот.

След няколко дена, отиваме един следобед да берем гъби и ловим риба. Борето слага във Волгата  гумени ботуши и нещо като тризъбеца на Нептун. Пътуваме 5-6 км. по шосе извън града и 1-2 км офроуд. Спираме до някаква рекичка. Тръгвам с Борето да берем гъби. Разбира се, че той бере, а гъбки дал бог. Подбира ги. За час , два торбата е пълна-поне 5 кг. Следва риболов. Надява гумените ботуши и с тризъбеца в ръка навлиза Борето в тихата река. За час е хванал три риби достатъчни за вечеря. Обяснява ми, че монголците не били по гъбите и рибата. А наоколо чист въздух и природа. Радост за окото на еколога. Единсвената страна от бившия соц.лагер запазила се от разюзданата индустриализация.

След 4-5 срещи подписваме протокола и получавам заявки за резервни части и специалисти . Получавам и устно предложение да направим едно смесено предприятие за сушуне на диви гъби и билки за износ. Има малка изненада- получавам телексно нареждане да пътувам за Пекин, трябвало да се подпишат два договора за наши доставки. Връзката Улан Батор-Пекин е по ЖП. Купувам билет за 35 дол. за спално купе. Влакът е съветски.. Влизам в купето-спътници ми са японка и рускиня. Знам английски и руски, така, че ще разберем. Чака ме два дена тежък и дълъг път.

П.П. Откровенно казано, исках с този пост да започна една серия за инженеринговите обекти изградени от България в Монголия, Корея и Китай. Започнах с Чингиз Хан и ето да къде стигнах..

Сега е демокрация-всеки, кой както иска, така действа. И аз, барабар Петко с мъжете, днес в 11 часа, облечен като за сватба се отправям към избирателните урни. Заставам на опашката от около петнадесет човека. Разглеждам хората. Болшинството познати пенсионери и пенсионерки.Изведнаж ми щуква мисълта, че съгласно статистиката за средната продължителност на живота, ние не би трябвало да дачакаме резултатите от четири годишния мандат на избраните от нас общински и районни кметове и съвети. И какво излиза-ние градобитите гласуваме за бъдещето на младите. Гласувам.Опашката е все от петнадесет човека, пенсионери. Пълен абсурд. Явно, никой не е чул призива на Любен Дилов-син, младите да скрият паспортите на бабите си.

А сега нещо по-реално. От вчера съм сложил торбичка с шест вратни пържоли и десетина стръка джожен в хладилника. Джожена придава много приятен вкус. Почиствам пържолите от джожена, посолявам и ръсвам чер пипер.Изпържвам ги в тиган леко и ги нареждам в тавичка. В същата мазнина изпържвам  за кратко 4-5 глави лук нарязан на шайби. В готовия лук сипвам сока на два изцедени лимона и покривам пържолите. Най отгоре нареждам 3-4 домата нарязани на шайби. Сипвам малко бира или вино. Всичко това се пече в фурната 20-30 минути. Следва ракия със салата. Салатата е от печени чушки, домати,червен лук, сирене, оцет, дървено масло и сол. Навремето, ако кръчмар сложи краставица в горната смес му вземали майсторското свидетелство. Пържолите се ядат с Каберне-отлежало от Менада.

А военната служба? Приетите студенти преди 1957 г. две години слушаха лекции по военно обучение в Катедра 22, ІІ и ІV курс бяха на обучение в казармата по два месеца и накрая получаваха звание "мл.лейтенант". През 1957 г. Катедра 22 /като параграф 22/ беше закрита , а на нас ни беше казано , че след завършване ще служим 2 години. Но всяка заповед е предпоследна. В ІІІ и ІV курс ни взеха за по два месеца на военно обучение и ни произведоха  старши сержанти. И да не е без хич, след завършването през 1963 г. ни взеха в запас по три месеца та станахме мл. лейтенанти. Така попаднах в казармите в Карлово, военното у-ще в Силистра и школата за запасни офицери в Враца / първи випуск /. Тук мога и да спра, но с риск да съм многословен, не мога да не споделя някои спомени.

Карлово. Това беще танкова бригада. С пристигането веднага ни раздадаха нови обувки и дрехи . Срещу казармата имаше орехова горичка и там трябваше да си вдигнем палатковия лагер. Капитанът, отговарящ за нас, ни посочи къде да вдигнем палатките. За два часа свършихме работата бързо като зайци и седнахме да изпушим по една цигара. Идва капитана и след внимателен оглед нареди- да се преместят палатките с няколко метра в дясно. До вечерта свършваме. След проверката, тамам да си лягаме, гласа на капитана ни спира за момент: "Комсомолци, ама вие не сте си измили краката. Бегом към умивалните."

В тая казарма действително искаха да ни направят войници-не се увличаха в теоритични обяснения, подкарахме танкове, научиха ни да стреляме, да взривяваме с тротилови шашки и най- важното, да маршируваме и изпълняваме командите. 

На 20-тия ден, се заклехме да браним родината и партията и по тоя повод ни дадоха официален обяд в Балкантурист. Бяхме 25 войника и 25 офицера. Хапнахме агнешко печено с неограничено количество зелена салата, анасонлийка и карловски мискет.

С хигиената не бяхме добре. Къпехме се в миялната с маркучи и студена вода. Понякога прескачахме до един водопад и там се къпехме и се печахме на слънцето.При едно оплакване по този повод, решиха да ни водят на баня в Сопот- на 6 км. от казармата. На лек бегом с противогази стихнахме до банята в състояние, като чели сме биле в потилнята няколко часа. Така ни отказаха от разни желания в бъдеще.

Имаше и културно-спортни мероприятия. Например посетихме музея на В.Левски. Шефката на музея започна да ни развежда и обяснява моменти от живота на Апостола и започна да се оплита. Ние присъстващите, започнахме да я поправяме. След връщането в казармата, всички посетили музея трябваше да слушаме укорите на един офицер, за лошото ни държане в музея-искали сме да се постави снимка на отбора на Левски, наред със снимките на заводи, ТКЗС-та и други носещи името му. Последва 2 часа маршировка. Оказа се, че шефката била съпруга на командира на поделението. Играхме и футболен мач с отбора на Карлово-две полувремена по 30 мин.Мачът продължи много повече, докато карловчани не изравниха резултата.

И накрая, малко преди да се върнем по домовете си, се появи в световното пространство, ливанска криза. В някои глави се въртеше мисълта да навлезем в Турция, в случай, че се изостри обстановката.Наложи се два дена да товариме снаряди в камиони.

По - късно научих, че политическият офицер беше ни написал характеристики във военните досиета-за всеки беше написал по 5 хубави думи и по 3  лоши:"не чете весници", което осира цялата работа.

Силистра. Тук ни смениха профила-вместо танкисти, ни обучаваха за разузнавачи в обгазени и радиоактивни зони. По 6 часа ни четяха лекции.Конфликта беше между студентите завършили токущо ІV курс химия в СУ и преподавателите, висши офицери, учили навремето си, но заели добри позиции спрели да се интерисуват повече от тази наука, както сега с някои учители. Споровете между войници и офицери в казармата е извесно как завършват.

Планираше се, на 9-ти септември, училището в параден марш да премине пред трубуната. Ежедневно се маршируваше по 3 часа.Ние, които по това време трябваше да си бъдем по домовете, бяхме безсмислено, активно включени в тези сухи тренировки. Войникът не може да стои без работа, защото ще направи някоя беля.

Враца. За тоя казарма, въобще не ми се говори, защото вече бях женен, жената беше бременна 3-тия месец и я оставих сама в един непознат град. И най- важното, лишиха ме от активно дооформяне на първата ни рожба. По- късно трябваше да наваксвам.

Разбира се, че това не са всичките ми казарми. Мине не мине година-две и ме взимаха в запас. Най-добре съм запомнил едно учение в заснежения сливенски балкан. Спяхме една седмица в палатки върху слама. Готвача , обаче беше перфектен- главен готвач на снек бала на Балкантурист-Сливен.От измръзвания ни спаси, че предвидливо си носехме по няколко шишета коняк. Добре си спомням и военното обучение на учениците в лагера в Говедарци. Аз обучавах учениците от художествената и математическата гимназии. не знам какво съм ги обучил, но когато имаше възможност, избирахме някоя китна поляна и се печахме на слънцето.

Тук спирам,защото ако продължа ще се получи както в песента"Разтегли, Андрей, акордеона."

Варна. Трябва да е било 8 септември. Аз, майка и сюрия съседи и съседки тръгваме към варненския затвор. Там, вече, се бяха събрали бая хора. Застанали до едно дърво, гледахме как хората блъскат с юмруци железните порти на затвора. Най - после вратата се разтвори и изсмука хората навътре. Ние благоразумно стоим до дървото. След време, хората и затворниците започнаха да излизат. Разправяха, че тълпата е пребила надзирателите, взела ключовите от килиите и освободила затворниците -политически и криминални. Всички се отправиха към гробищата на затвора. Около един гроб, този на Йордан Мундаларски/обесен в затвора/, шествието спря. Започнаха речи, вдигане на свити юмруци и разбира се песента "Вий жертва паднахте в неравна борба.."  В това време прелетяха два самолета и започнаха да кръжат. Имаха петолъчки на крилата си.

Следващата сцена, която си спомням, е голям митинг пред Народния Театър. На балкона беше варненския Владика, някакъв български генерал и някави хора. Владиката говореше на народа. Някой от вътре издърпа генерала и се разнесоха изстрели. Хората започнаха да си шушукат "Видяха му сметката". По едно време, хората започнаха да викат:"Руснаците, руснаците идват" и се показа колона автомобили с войници.

На следващият ден, 9.ІХ, с двора ни влезе група червеноармейци, направихме едно ешмедеме на теферич, но това съм описал в спомените ми Wars-1 в блога.

Така започна изграждането на народната демокрация- първата дефиниция за режимите на управление в социалистическите страни.

Нямам спомени от идването в България на немските войски през 1940 г., но както казва един режисьор: " През 1940 г. 6 милиона българи посрещнаха немските войски с цветя, четири години по късно, същите тези 6 милиона посрещнаха съветската армия пак с цветя.Какво да искаш от този народ."

/Тук, в скоби, искам да вмъкна една история:Моята леля, в началото на 20-те години, се омъжва за руснак, пленик от първата световна война. Бил много добър майстор на обувки, а като гледам снимките-двамата са били направо красиви. В това време, във Варна, действа някаква организация съдействаща на завръщането на руснаците в родината им. Това е била официалната им мисия, а тайната- да се борят срещу белогвадейската общност в България. Та под тяхно въздействи, този вуйчо, решава да се завърне в Русия. Това е било през 1927 г. Леля ми била готова да го последва, но баба ми дава своето вето, като постановила:"Иди в Русия и като се устроиш, Милица, ще дойде при теб". Милица е името на леля ми. Така цяла група руснаци наемат гемия и се отправят към Одеса.Този вуйчо повече не се е обадил, а леля ми така не се е омъжила втори път и тайно се е надявала на някаква вест от него. Идването на Червената армия на 9 ІХ и вдъхна нови надежди и тя напразно чакаше, някой ден, той да открехне дворната порта. 

Тази история има продължение: През 1970 г., в Москва се запознах с една възрастна жена -преподавател по български език. От дума на дума, разбрах, че е от Варна, женена за руснак и през 1927 г. с гемия е пристигнала в Одеса. Веднага и разказах историята с моята леля. Тя , естествено, не помнеше моя вуйчо, тъй като не една гемия с руснаци е пътувала за Русия. Само махна с ръка и шепнешком ми каза: "Имаше много сита, преди да те освободят и да оживееш " Разбрах съдбата на вуйчо, но не я споделих с леля си./

Трябва да е било м.април или м.май 1975 г., когато жена ми съобщи радостната новина,че е бременна. Намирам книгата-справочник за служителите на ООН. В главата "медицински услуги" избирам от препоръчаните акушер-генеколози този, който е най-близко до нас. Уреждам, по телефона, първата ни среща. В чакалнята няколко двойки и по дрехите, мъжете с шарени кърпи,гевреци и скъпи галабии, разбирам, че са дошли от Емиратствата. Докато чакаме, разбирам, че почти е задължително присъствието на съпруга при прегледите. Влизаме вътре. Д-р Шадиак ми прилича на Омар Шериф без мустаци. Кратък разговор с мен и записва нещо в тефтера си. В това време, съпругата ми е на стола и покрита с голям бял чаршаф. Доктора си слага на челото някаква миньорска лампа и като фотограф си мушка главата под чаршафа. След прегледа доктора ми кима:"кулю тамам" т.е всичко е наред. Разбираме се , за сега да го посещаваме ежемесечно. По-късно, жената споделя,че доктора боравил много внимателно.И всичко вървеше нормално до VІІ месец. Тогава решихме да посетим прочутия пазар "Хан Халили". Жената поиска да си купи роба, ръчна изработка и влезе в един магазин.Аз останах от вън и се захласнах да гледам, как майстор чекани една Нефертити върху чиния.По едно време, виждам някаква суматоха в магазина. Бързо влизам и какво да видя- жена ми на пода припаднала. За нула време се събраха стотици араби и арабки. Всеки се мъчи да я свести. Еле, дойде на себе си.Бързо в колата и в къщи.Ето и нейната история:"Разглеждала галабиите в някакъв шкаф.Изведнаж в шкафа се появила някаква котка, която държала нещо в устата си.Жената помислила , че пренася малкото си котенце, но изведнаж разбрала , че котката е хванала голям плъх, след което нищо не помни".Така е, тя изпитваше ужас и от най-дребното полско мишле. Веднага отиваме при доктора. Прегледа я и ме посъветва, да роди в Кайро и от сега нататък ежеседмично да я водя на прегледи.Треперихме до 30.12.1975 г., когато ни каза да я заведа в болницата "Ал Катиб". Спомням си, че бяхме почнали подготовката за посрещане на новата 1976 г. Жената беше приготвила 2 кг. едри скариди сварени с бяло вино и заляти с чуден сос. Преди тръгване пожела да ги опита, взема си с целувки довиждане със сина , тогава ІV клас и заминахме за болницата. Условията са отлични-единична стая + приемна за гости+ баня.На следващия ден давам разрешение за операцията/ затова се пита само съпруга/, отказвам да присъствам и водя жената до операционната.Екипа 5-6 души.До операционната виждам прозорец, отварям го и пуша цигара след цигара. Не знам колко време е минало, но изведнаж вратата на операционната се отваря и един мъж от екипа с зелена пристилка, дава нареждане да докарат креват и като ме вижда вика :"бенти, бенти".Минава извесно време докато схвана, че ми се е родило момиче. Това е същото бебенце за което писах в "диарии" и което по-късно ме дари с два внука.От този ден не съм си обръснал мустаците, като знак за майстерство.  

Египет, Кайро-1976 година.Връщам се от командировка в Асуан и Едфу. Влизам в къщи и бързам да си видя бебенцето на 4 месеца. Жената ме посреща с тревожен поглед и съобщава: Детето има цял ден разтройство. Всеки родител- чужденец знае за фатални