Още преди месец обещах на моята добра блог-приятелка, Марсианката, да се включа в тая история с книгите. Както обаче обещах, така взеха да ме веят всякакви ветрове- южни, западни и (на моменти) източни. Събуждах се и заспивах на различни летища*, а стотици досадни лелки на средна възраст се надпреварваха да ми дават за попълване разноцветни формуляри на чужди езици. Не ми оставаше време да се правя и на четящ. При все, че успях да се измъкна от няколко от лелките преструвайки се, че съм потънал в някоя някоя книга.

Днес ми беше ден да спя до обяд. По тоя повод, без намесата на часовник се ококорих в пет сутринта. По-свеж от всякога, видях как слънцето се издига над покрива на комшиите. Гледането на изгрев е може би най-надценяваното удоволствие на света. Нейсе, ето ме, в цял ръст и без шапка, споделям какви книги съм чел напоследък, какви съм си купил и кои ми се ще да прочета отново.

Част първа

Заплеснах, както вече споменах, по книгите на тоя любезен шотландски джентълмен, Алекзандър Маккол-Смит. Последно четох Дамска Детективска Агенция Номер 1. Става дума за тази ужасно симпатична и добре сложена дама, Мма Рамотсве, която продава кравите от наследството на баща си и си основава Дамска Детективска Агенция в Ботсуана. Има си и офис и табелка. Полека хората започват да идват при нея с дребните си житейски проблеми- изчезнали съпрузи, проблемни дъщери, разглезени кандидати за слава. Никоя от загадките, които тя решава, не е кой знае колко сложна и да ви кажа старият Алекзандър не се е и опитал да напише Истински Детективски Роман. Написал е книга за Ботсуана, за живота там (странен, очарователен, различен), за хората, които чакайки на следващия дъжд (който може и никога да не дойде) се сблъскват с едни такива дилемести ситуации. Книга и за важните неща в живота- как не е никак лоша идея да сме малко по-добри един с друг и как момичетата могат също да бъдат детективи. Написал е освен това и ужасно забавна книга, книга в която има лъвове и змии, и слонове, и крави, и зулу-магьосници, и американски автомобили, и хора, които наистина се гордеят, че живеят в най-успешната страна в Африка, и доктори, и индийски милионери, и един старателен автомобилен механик с двама мързеливи помощници. Положително, приятно положително.

Преди това обаче бях попаднал на "Кратка история на тракторите на украински" от Марина Левицка. Марина Левицка е дъщеря на украински емигранти в Англия, родена впрочем в бежански лагер в Германия малко след края на Втората световна война. Докато кротко си преподава в Университета в Шефилд, Левицка написва сладко-горчива книга на украино-британска тема. С две думи: бащата на главната героиня е 84-годишен украински емигрант в Англия, който най-неочаквано решава да се ожени. Булката е току-що дошла от Украйна кифла, педесетина години по-млада от него. Като казвам кифла имам предвид, че жената носи розови чехлички с пухчета, която се парфюмира обилно и евтино и настоява, че всички англичани и най-вече новият й съпруг са богати. Иска и получава Ролс-ройс ама малко стар.

Създалата се ситуация сближава отново двете дъщери на младоженеца, които се съюзяват срещу кифлата, докато тя пък изстисква всяко пени от мъжа си. Той, разбира се, е щастлив, че има с кого да говори на украински и, припомняйки си младостта си започва да пише книга - Кратка история на тракторите, на украински. Историята минава през странни обрати, но всякак се натрапва обилният грим на новодошлата съпруга, претоплената полу-готова вечеря и желанието на горката жена да "живее като бял човек", да кара скъпа кола и да прати не особено ученолюбивото си дете в Кембридж. Книгата е лековата, но приятна. По някаква причина я рекламират като смешна, аз я намерих по-скоро натоварваща.

Още по-преди това прочетох Media Sapiens на Сергей Минаев. Поносимо четиво, но не на нивото на Дух-less. Става дума за млад медиен експерт, който работи по издигането на опозиционен кандидат за президентските избори в Русия през 2007. Докато го прави, организира всевъзможни безумни медийни манипулации, включващи фалшива терористична атака в метрото и измислена война и преживява морално-емоционални катаклизми. Книгата не успява да бъде нито истинска анти-утопия, нито достатъчно реалистична. Отделно, твърде много прилича на Дух-less: героите са подобни, а и в двете книги главният халюцинира, че телевизорът му говори. Да не говорим за идентичните финали. С две думи Серьожа не е успял да напише втора книга.

Част Втора

Тук става по-лесно. Тъй като моята майка настоява, че човек трябва да чете латино-американска литература от време на време, купих си "Габриела, карамфил и канела" на Жоржи Амаду. Не знам за какво иде реч все още, но на корицата обещават какао и красива бразилка. Колко лошо може да бъде?

Купих си и Шегата на Милан Кундера. Това е първият му роман, написан двайсетина години преди Непосилната лекота на битието, която книга щях да сложа в листа за препрочитане ако не бях препрочел наскоро. Шегата, по всичко личи е същата смесица от особена средноевропейска философия и умерен песимизъм.

Имам и Американски Богове на Нийл Геймън, които след Никога, никъде, никой е в моето съзнание някъде близо до Пратчет. Никой, разбира се, не може да бъде прекалено близо до Пратчет. Това ни отвежда в

Част Трета и последна

Книги за препрочитане дал Господ дето има една дума. Винаги, когато не съм на кеф или когато съм на кеф или когато искам да се почувствам все едно пак съм на 16 и пак съм вкъщи и е есен и любимата ми баба готви нещо вкусно в кухнята, чета Пратчет. Общо взето нямам претенции какво, въпреки че обичам сякаш най-вече книгите за стражата и Малки Богове. И Морт. И книгите за Ринсуинд. И вещиците. И книгите за Джони, особено тая с бомбата. Знаете за какво говоря. Ако не знаете- тичайте към книжарницата.

Тая сутрин говорих с Ма Ги по интернетите и тя съвсем фриволно ми припомни колко много си падам по Ремарк. За голяма своя радост открих, че имам Триумфалната Арка в гардероба (където си държа книгите, не питайте къде си закачам ризите). Тя е първа в списъка за препрочитане, щото тъй да се каже вече я подпочнах. Имам и бутилка калвадос в шкафа за всеки случай.

Искам и ще препрочета и Котешка люлка, както и всякакъв друг Вонегът- за да си припомня бокононизма най-малкото. И ужасяващият му цинизъм. И способността му да разказва една и съща история, с едни и същи думи милион пъти и всеки път да казва нещо ново. И заради хуманизма. Вонегът.

Най-сетне, бих искал да препрочета и Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет**. Първият път ми се стори много мъдра, ебати книгата, втория път ми се видя леко наивна, но все пак ебати книгата.

Част Четвърта следпоследна

Накрая без повод ще спомена трите книги, без които детството ми щеше да бъде непълно. Мисля, трите най-добри книги написани някога на тази планета: Пипи Дългото чорапче, Карлсон, който живее на покрива и Мечо Пух.

Стига съм писал. Бу? Не можах да намеря из царството ти да си си признала?

-------

*Според Дъглас Адамс, Не е случайност, че нито един човешки език не е стигнал до израза "Красив като летище"

**Която ако щете вярвайте държа на едно място с чука си за пържоли.

]]> http://daggerstab.wordpress.com/?p=350 Fri, 14 Mar 2008 13:14:56 +0000 Daggerstab http://daggerstab.wordpress.com/?p=350 Предполагам, че повечето хора знаят за болестта на Пратчет, така че това не е изненада. [връзка към статията за дарителството]

Текстът на дарителската му реч може да бъде прочетен тук:

Speech_at_Alzheimers_Research_Trust_Conference.pdf (формат PDF, само 65 KB - три странички)

Малко цитати:

You can’t write books when you are dead, unless your name is L. Ron Hubbard.

Some of them wanted to sell me snake oil and I’m not necessarily going to dismiss all of these, as I have never found a rusty snake.

За още - прочетете цялата реч.

(Изкопано благодарение на Neurophilosophy от ScienceBlogs.com)