Българинът по принцип не е религиозно животно. В това, разбира се, няма нищо лошо. То не означава, че българинът е лош. Моралността, колкото и променлива да е според времето, мястото и кой пита, няма нищо общо с религията. Всеки би казал, че точно преди 20тина години, когато уж религията е била забранена, нравите са били в доста по-добро състояние. Обратното, сега когато религията е разрешена, казват, че имаме насилие, бездуховност и неморалност. Тоест, по тази логика не виждам причинно-следствена връзка между достъпа до религията и по-висок морал. Духовниците може да кажат, че то е защото хората са били отучени от нея през 50 години, но в същото време не са били свободни и вече сега, когато са свободни да действат както намерят за добре, но нямат религиозен ориентир, те действат неморално. Това само за себе си е доста съмнително, но на първо място кой може да докаже, че още по-преди, преди социализма (когато се смята, че са били свободни) хората са действали по-морално?

Казвам това, защото аргументът за въвеждане на религия в училище като задължителен предмет се базира до голяма степен на това намерение, научаване на морал. Аз лично много съм подозрителна към някой, който твърди, че един човек е добър благодарение на религията, каквато и да е тя. Значи, че той/тя не убива, не краде и спазва другите морални закони само защото Бог е казал това, съответно единствено защото се страхува от възможното наказание при непослушание или се стреми към обещаната наградата при послушание. Много повече уважение заслужава човек, който е морален заради вътрешно убеждение да прави добро, отколкото заради Божия заповед. Доказателство са многото случаи, когато убедено религиозни хора например убиват. Значи религията съвсем не е сигурно средство за висок морал. Да не говорим за случаите, когато точно в името на правата вяра са се извършвали масови престъпления, и то подстрекавани от водачите на дадената религия. От друга страна дори е установено, че моралният инстинкт е нещо, заложено у всички хора, следователно религията няма заслуга в него.

Така че аргументът "чрез задължително вероучение/религия към морал" е фалшив. Но има нещо друго. Помните ли времето, когато на въпрос в класната стая можеше да има само един възможен отговор? Тогава успехът се считаше за постигнат, когато се улучваше точно него. Добре ли е това за едно училище? Вероучението е на път да го превърне в официална образователна метода. Какво би станало ако един ученик каже в час: "Няма Бог"? Би ли получил двойка? Според вероучителите от православната църква, да. Ако целта е приучаване към морал според Божиите заповеди, за да се приучат на него децата, то те трябва първо да вярват, че тези заповеди са валидни, че има Бог, който ги е дал и заради вярата в него (и приемане на неговия духовен авторитет) именно трябва да следват съответния морал. Тоест, вероучението няма да бъде обучение на знания, нито умения, а обучение на вяра. Искаме ли това? Може ли да се пише оценка за вяра?

Разбира се, вероучителите имат различни, макар и противоречиви доводи, че вероучението няма да бъде насилие срещу свободата на съвестта. Казват, че всяко дете ще си избира (религия - православие, религия - ислям и така нататък) и то според деноминацията си (тоест, самоопределението на родителите си). А за тези, чиито родители са атеисти, ще има задължителен хуманитарен предмет, етика. Освен това казват, че преподаването няма да е индоктриниращо. Общественият съвет към МОН (воден от проф. Бакалов), автор на концепцията, казва, че преподаването ще е само на познание за религията, така че според тях също няма да е индоктриниращо. Познавам проф. Бакалов и съм сигурна, че неговата болежка е недостатъчното познания на българите ЗА религията.

За съжаление, Обществения съвет към МОН казва едно, но на практика концепцията му е нещо точно като вероучение. Например, за преподаватели ще се предпочитат богослови (и при липса на такива, ще се приемат и историци, философи и подобни). А богословието, както е изучавано в СУ, си е чиста православна християнска теология. От 80тина учебни дисциплини всички са с православна насоченост и има само една миниатюрна "История на религиите". Едва ли така подготвени богослови могат и ще преподават знание за религиите, различно от вероучение за праославното християнство. Освен това концепцията на МОН за началния курс предвижда "основното съдържание да се формира от темите на морала, представени в тяхното религиозно осмисляне и подкрепа – изучава се морала в хоризонта на святото." И още: "Темите очертават траектория, която започва от дома [на децата] и от техните ежедневни морални (екзистенциални) проблеми и стига до пиетета към святото, среща със свещеното, уважение и възможно упование в религиозността." Какво е това, ако не е вероучение?

Изказванията на Светия Синод за недоктриниращия характер на тяхното пък предложение също са неубедителни. Те са или съзнателна лъжа, или самозаблуда от страна на Светия Синод; индоктринацията е най-сигурното нещо там. Самият факт, че ще се избира според вероизповеданието, е доказателство, че то ще бъде индоктриниращо. Да вземем за пример големият конфликт между Общественият съвет и Светия Синод. Съветът предлага надконфесионално преподаване на религия, при което всеки ученик ще изучава и православно християнство, и ислям, и всяка друга. Синодът е против това, защото такава постановка е "педагогически несъстоятелна, така и недопустима по вероизповедни причини, понеже засяга религиозните убеждения на повечето граждани, познаващи своето изповедание. Със сигурност тя накърнява религиозните чувства и правата на православните християни - както на учениците и техните родители, така и на учителите." Тоест, за родителите православни християни ще представлява накърняване на религиозните чувства детето им да научава ЗА други религии. Що за преподаване е това, освен ако не е чиста и проста индоктринация? За да накърнява религиозните чувства на учениците, то ще е не знание за религията (защо знанието за религията ще накърнява чувствата), а именно убеждаване в правотата на дадена вяра - в случая, на всички изучавани вери. Така го разбират от Светия Синод.

Има и други въпроси, които Синодът не подозира, че родители и учители могат да си зададат. Например има голяма разлика в индоктринирането в морал от религиозна и от светска гледна точка. Моралът от религиозна гледна точка е практика и отношение, базирано на религията. Тоест, ако едно дете в такъв час се учи на морал, той е първо конфесионалният морал, специфичен за конкретната религия. Ако едно дете се учи на морал в час по етика, допуска се, че може да е различен морал. В такъв случай, каква е тази разлика? И кой я определя? А ако са различни, в противоречие ли са?

Един друг аргумент, че понеже вярата е съхранила българщината (любимо клише), належащо е тя да се използва за същите цели и днес в училище. Предполага се, че става въпрос за православната християнска вяра. Да не мислим сега дали българщината наистина е застрашена... но това веднага извиква въпроса, ако е така, какво ще правим с тези вери, които не спомагат за съхраняване на българщината? Следва ли да ги посочим и да им поискаме сметка защо не го правят? И те противни ли са на съхраняване на българщината и като така, трябва ли да не ги допускаме в училище или са неутрални, като така безобидни? Искаме ли въобще да отговаряме на този въпрос?

И всъщност, какво пречи същата тази концепция и тези часове да са към православните храмове, в извънучебно време?

Каде е местото на празнувањето на новата година во животот на православните христијани? Ова е прашање на кое деновиве можеше да се слушнат најразлични коментари. Не би можел да кажам дека православието има некој конечно утврден „официјален“ став по прашањето. Токму поради тоа и самиот не би си дозволил да предложам ништо повеќе од едно лично видување.

Во принцип се јавуваат две бариери кои предизвикуваат во најмала рака резервираност на верните кон празнувањето на првиот ден од календарската година. Првата е определена од световниот карактер на празникот, а втората од календарот поред кој тој се празнува. Ми се чини дека втората бариера произлегува од проблемот со првата – како да недостасува јасно разликување на световното од духовното. Нели, логиката е – зошто еден наполно световен празник би требал да претставува проблем за верата? И следствено, ако тој празник е нешто тотално неповрзано со нашата вера – тогаш зошто би ни пречела неговата календарска лоцираност?

Но тука самото од себе се поставува прашањето – дали за еден православен христијанин такво отсечно разликување на световното и духовното може да биде воведено? Дали може световниот празник да се празнува потполно независно од црковниот? За секој кому религиозноста во принцип не му е блиска одговорот е јасен – да, се разбира дека може! Дури и да се најде некаква поврзаност – таа поврзаност во никој случај не би подразбирала подредување на световното празнување под духовното. Напротив – празнувањето на најлудата ноќ продолжува уште неколку дена – низ кулминацијата на лудоста на „Коледе-леде“, преку бадничкиот chill out, па сè до фајронтот за „Стара нова година“. Но тоа е друга тема...

Верникот во принцип ги поставува нештата на еден поинаков начин. За тоа да се разбере потребно да е се објасни што точно празникот претставува за верникот (конкретно православниот). Празникот има нагласено сакраментална (светотаинска) смисла. Тој е неразделен од Литургијата. Празникот без Литургија и причест ја губи својата „празничност“ – едноставно не е повеќе празник. Оттука и онаа психолошка одбивност на православните кон празнувањето на новата година – први јануари по својата природа не е празник, бидејќи просто нема свое исполнување во Литургијата.

Ако на ова се надоврзе и основаната причина поради која „Нова година“ ја губи својата литургиска димензија – имено дисонансот во календарското сметање на времето – тогаш станува наполно јасно од каде доаѓа ваквото неприфаќање на празничноста на првиот ден од грегоријанската година. Според јулијанскиот календар (кој останал како црковен календар во дел од помесните православни Цркви, меѓу кои и македонската) новата година започнува тринаесет дена покасно – кога во истиот ден се празнуваат празниците на Обрезанието Господово и свети Василиј Велики – додека први јануари според грегоријанскиот календар (т.е. според „новиот календар“) како од никаде изникнува на крајот од претпоследната седмица од божиќниот пост. Ваквата дисонанса помеѓу календарите, морам да признам, е не просто непријатна, туку и крајно бесмислена работа.

Кажав зошто еден празник (доколку „сака“ да биде празник) е неразделен од Литургијата и зошто како таков тој мора да има свое логично место во литургиската година. Во спротивно – тој од празник преминува во „слободен ден“, „неработен ден“, ден за одмор, ден во кој може да се опуштиме, да се оттргнеме од секојдневните обврски – своевиден световен шабат – но не и празник. И повторно имаме проблем со литургиското разбирање на светот и животот. Повторно се јавува дисонанса. Ние работиме и се уморуваме – не просто да се релаксираме во најлудата ноќ (или било која друга ноќ или ден) – туку токму таа работа литургиски да му ја принесеме на Бога во денот определен за почивка – Господовиот ден. Тука се согледува празничноста – а со тоа и литургичноста – на христијанското поимање на работата и почивката: ние сиот наш труд му го принесуваме на Бога, за потоа да го добиеме самиот Бог во светата Евхаристија.

Очигледно е дека колку и да се трудам – за православието останува невозможно да се направи строго разделување помеѓу световното и духовното. За него животот и светот се Свето таинство. Било какво дуализирање на тварта останува невозможно – бидејќи во Христа се надминува секое раздлување – не само на материјалното и нематеријалното, на световното и духовното, туку и на тварното и нетварното. Христос е Богочовек. Тој во себе неразделно ги обединува сите наведени начела. За секој Христијанин, т.е. за секој кој живее во Христа – ваквите разделувања претставуваат крајно неприродни, противприродни дејствија. Тие воведуваат и разделување на личноста на христијанинот – едниот нејзин дел станува духовен а другиот световен. Но ако се земе предвид дека Христијанинот е Христов образ, Христова слика – тогаш станува јасно дека тој на овој начин самиот Хирстос го разделил. Она што Бог го соединил - тој го разделува.

Ќе го оставам текстот без дефинитивен заклучок во однос на основниот проблем. Не поради некаква претерана претпазливост или нешто слично, туку од проста причина што има уште многу што да се пишува и размислува по прашањето. Не е поентата просто да се каже – грев е да се слави Нова година! Сепак живееме во свет од кој не бива да се изолираме. Христијаните се сепак во овој свет, колку и да не се од него. Колку е правилно или погрешно да се учествува во новогодишното празнување – навистина не би можел да кажам. Можеби многу поважно е да се постави прашањето – на кој начин би можеле да учествуваме во ова „прославување“. Дури и да го прифатиме први јануари за најобичен ден – што е лошото ако во тој „најобичен ден“ излеземе со пријателите, отидеме некаде на гости, ја поминеме вечерта на некој концерт или во некој клуб? Ако за нас навистина и светот и животот и секој миг од животот се една непрекината Литургија – тогаш каде е проблемот во правењето на сите тие нешта во еден обичен ден?