Подобни истории има много, например ревящия фен на Бритни Спиърс, чиято популярност ми бе трудно обяснима. А сега най-гледаният клип в Youtube e един самоделен танцьор, който изпреварва по посещаемост Риана и Аврил Лавин. Клипът е с отвратително качество и само заради това спестявам линка. (Но може би трябва да се покаже на всички, които вярват, че броят на кликовете е основното мерило.)

И още един въпрос във връзка с това: Очевидно след преминаването на определен праг популярността на някое подобно клипче започва да расте експоненциално, а клипчето  се препредава от човек на човек като вирус. Как се определя този праг е може би един от най-важните въпроси на това, което наричат entertainment economy.  Кое способства той да бъде преминат? Дали, например, парчето "Кен Ли" нямаше да остане незабелязано, ако някой не се беше постарал да му сложи субтитри. Или е необходимо нещо малко (като виц или ключова дума), което може да се подхвърли набързо в офиса или по телефона и да се възприеме без усилия... 

Първото ми предположение е, че до голяма степен резултатът е оставен на случайността или, ако предпочитате, на закона за големите числа. Но Малкълм Гладуел има теория за точката на пречупване, след която популярността расте в геометрична прогресия.

Ролята на имейлите
Голяма част от анкетираните поглащат новини покрай имейлите си и може да се говори за установен навик за проверка на имейли и новони. На пръв поглед това изглежда перфектно съчетание, но предоставянето на отрязъци от новини чрез имейлите препятства доставката на по-дълбоко съдържание.
Постоянната проверка е свързана със скука
След имейлите, участниците посочват прегледа на заглавия като средства за преодоляване на отегчението. Участниците постоянно консумират новини, но предимно хедлайни и ъпдейти. Те прескачат от сайт на стайт и от страница на страница, което показва, че производителите на новини трябва да намерят начин да ги ангажират.

Модерният лайфстайл влияе на четенето
Представете си Марк, един от участниците, заедно с неговите приятели,
всички пред плоския екран на телевизора, с отворени лаптопи и ... без
да говорят помежду си. Това, което те правят, се нарича виртуално
общуване. От ключово значение е да се разбере как могат да се доставят
ценни новини в такава виртуална среда, каквато е дневната на Марк.
Търсачките и механизмите за споделяне са средствата, които трябва да
бъдат впрегнати за вирусообразна дистрибуция на новините.
Потребителите искат дълбочина, но не я получават
Младите обикновено блуждаят над новините. Все пак те се опитват да
навлязат в дълбочина, но усилията да потвърдят новината рядко им
носят нещо ново; обикновено четат една и съща новина от един и същи
източник в различни медии. Това напомня за кучето на Павлов –
потребителите кликат и кликат върху новината, независимо от резултата.
Често те кликат на линка, търсейки повече дълбочина, но намират същата
новина на различна платформа.
Разконцентриране
За разлика от предишния медиен модел, при който консумирането на новините е част от дневния график – например, вечерните емисии или сутрешния вестник, сега четенето на новини се извършва през целия ден и заедно с друга работа, например, докато шофираме или в офиса. Това отклонява вниманието и обяснява защото повечето потребителите само сканират новините. Подобно поведение изисква по-интерективни решения с цел ангажиране на внимание.
Умора от новините
Участниците са претоварени от информация и колкото повече това продължава, толково по-недоволни остават те и толкова по-малко усилия са склонни да полагат, за да получат пълната картина на новините. В допълнение, убеждението е, че преобладават негативните новини. Сатиричните новини и Хауърд Стърн се явяват като антидот на негативното и уморително съдържание, както и на това, което един от участниците нарича „костюмари с восъчни лица”.
Иронията е, че потребителите не правят нищо, за да променят ситуацията и това се случва по време, когато те имат повече избор от когато и да било. Новините идват при нас, не ги търсим, обясняват участниците. Поуката за доставчиците на съдържание е, че трябва да спрат на наводняват информационното пространство, а да се научат да доставят завладяващи новини по иновативни начини – било с помощта на технологиите, било с щипка ирония.
Влиянието на телевизията
Новините по телевизията едновременно създават неудовлетвореност и забавление. Участниците се дразнят от прекъсванията с водещи новини, включително по време на самите предавания. Тя нямат търпение за форматите, които обещават новини и не ги доставят. Но в същото време си почиват със сатиричните новини (например, The Daily Show на Джон Стюарт), при които водещият не само подняся фактите с ирония, но и поддържа едновремешния новинарски модел, при който фактите и бекграундът и коментарите (below the fold content) са балансирани.
Спорт и забава
Тук форматът няма значение и всички ги обичат. Едно от предимствата на тези новини е, че те винаги са завършени, за разлика от политическите – мачове се губят или печелят.
Новините са социална валута
Някои участници могат да бъдат наречени простветени консуматори на новини, те отлично осъзнават, че осведомяването изисква работа. Те подбират само новините, които са им полезни и ги превръщат в социална валута, която може да бъде използване в различни ситуации – за да изглеждат умни, за да се свързват с приятели или дори да напреднат в кариерата. Но форматът от хедлайни не е подходящ за тази цел. Някои участници получават помощ за това не от медиите, а от своята мрежа приятели и колеги. Ключът е информацията, която може да се препредава и споделя. В такава среда проследяването на една история от начало до край зависи от това дали тя си струва да бъде споделяна със социалната мрежа. Новините помагат да се поддържат отношенията, казва един участник.
ПРЕПОРЪКИ
1. Дълбочина
Имейлите могат да се използват като сигнализиращ механизъм, но трябва да се използват всички други канали за осигуряване на дълбочина. Някои участници са склонни да бъдат проактивни консуматори и доставчиците на новини имат уникалната възможност да ангажират този сегмент чрез създаване на интерактивни формати и по-лесни начини за осигуряване на по-задълбочено навлизане в новините.
2. Мерки срещу умората от новините и баланс между факти и бекграунд
Медиите трябва да направят възможно откриването на задълбочени и релеванттни новини, да избягват повторенията и дублирането на новини и обръщат повече внимание на финала на историята, стига това да е възможно.
3. Социална валута
Това не се отнася само до потребителите. Новините вече не се доставят еднопосочно, връзката е двупосочна, както и между самите потребители. Макар те да имат контрола над това кога, къде и как да потребяват новини, възстановяването на баланса и осигуряването на по-задълбочени новинарски ресурси е грижа на медиите. Изисква се фина настройка, за да се възстанови силата, която някога имаха пакетираните медии* от аналоговата ера.

* Пакетирана медия са вестниците, централните емисии новини и тук от решаващо значение е ролята на доставчика. Сега това се променя. Пакетирането и добре изучено в икономиката и предстои да разкажа и за него.

Ние търсехме начин да разберем новия модел на потребление на новините, отвъд това, което традиционните данни за пазара и проучванията на потребителите могат да ни кажат, пишат авторите.
Въз основа на наблюдаваното поведение на субектите на изследването бяха идентифицирани 4 основни компонента на потребителското меню: факти, ъпдейти, бекграунд и бъдещи истории (допълнителни резултати). Основният извод: субектите са претоварени от факти и ъпдейти и срещат трудности да навлязат в предисторията и анализа на новините. Този модел, илюстриран по няколко интересни начина в доклада, помага да определим целта, но тя е трудна за реализация в новинарска среда, която се характеризира с фрагментирани интереси и предимно пасивно потребителско поведение. Изследването показа убедително, че старите модели за пакетиране и доставяне на новини не са свързани с новата аудитория. Навиците на тези млади потребители са напълно различно от тези, които характеризираха четенето на новини поколения наред. Вестниците, емисиите по радиото и телевизията и дори уеб страниците дават път на хаотична система на самостоятелно подбиране, която води до разочароващи резултати, не само за създателите на новини, но и за потребителите.
Младите не само се доверяват по-малко на вестниците, те разчитат на всякакви платформи и източници, като консумират новини през целия ден.
Целите на проекта включват документиране на честотата, с която потребителите четат новини, идентифициране на новинарските източници, към които те обикновено се обръщат и тези, които избягват; средствата за достигане до тези източници, и платформите, които предпочитат.
Изследвани са младежи на възраст от 18 до 34 години, всички с достъп до интернет от три страни – САЩ, Великобритания и Индия. Те са попълвали дневници в продължение на три до пет дни, описвали са в тях и предпочитанията си, и отношението си към новините, също така е трябвало да проследят една новина в развитие. После с тях са били провеждани задълбочени интервюта. Описани са историите на участниците: например Сали чете новини, за да има какво да обсъжда с колежките в обедната почивка, а Джак (22 г.) е открил, че с годините нещата, които го засягат, стават повече и дали една новина е приоритет за него зависи от това запознат ли е предварително с контекста, както и от мястото на събитието и простотата на стила.
Наблюденията показват дебалансиране на компонентите на това, което може да се нарече цялостна история на новината: факти, ъпдейти и, от друга страна, предистория на новината и анализ на нейното развитие и резултати. Потребителите получават предимно кратки новини, заглавия и ъпдейти, докато bellow-the-fold съдържанието, тоест обзорните статии, печели по-малко внимание. Това е и разделителната линия между новините, които се потребяват по-пасивно и новините, които изискват по-активно потребление и задълбочаване, или истинска работа, както един от участниците в изследването го определя. Накратко, историите bellow-the-fold (бекграунд и бъдещите резултати) заплашват да се превърнат в рудиментарен новинарски орган.
Логичното обяснение за това поведение е, че чрез интернет новините се доставят 24 часа в денонощие, седем дни седмично.Неограниченият достъп до информация създава среда на излишък. Но истината е, че изобилието на новини и повсеместността на каналите за тяхното разпространение – от телевизии до мобилни устройства, не създава по-добра новинарска среда от гледна точка на потребителя. Потребителите демонстрират умора, когато се опитват да се ориентират в новинарския поток, който им сервира предимно рециклирани хедлайни и ъпдейти. Един от участниците казва, че сегашните новини не дават цялата история, а само привю и това става досадно. Друг заявява, че губи интерес, ако на третия ден новината се изтърква. Но има надежда и някои от участниците казват, че „изработват” новините си. Едно от момичетата обяснява: Ако ти трябва бекграунд, твоя работа е да си го намериш.
Много от субектите също са открили, че могат да използват новините като социална валута при общуването си с останалите. Един от тях признава, че следи спорта, за да впечатли шефа си.
Така че умората от новините не е фатална. Остава енергия за търсенето на новини, които си струва да бъдат споделяни.

UPDATE
Но данните бяха подложени под съмнение. Оказа се, че тиражите на някои от безплатните вестници са преувеличени. И не само това: "Тиражите на платените вестници изглежда вървят нагоре само в страни без достоверни одитирани данни (Китай, Индия, Южна Америка, Австрия, БЪЛГАРИЯ, Молдова, Черна гора, Украйна и т.н.).

Изправен пред тази бездънна бездна от информация, измамно достъпна, защото се намира само на няколко клика разстояние, човек става все по-объркан и безсилен.
Чували сте за 100 пъти повече събития, имена, местности, отколкото преди 10 години, но не можете да обясните питагоровата теорема. Знаете всички заглавия на новините, но не знате детайлите и съвсем не разбирате защо се случва едно или друго.
Свиквате да четете по диагонал, дори когато имате време. Рядко дослушвате видеоклипове докрай, да не говорим за по-дългите статии.
Прескачате от тема на тема, дори когато става дума за ежедневните ви задължения, губите последователността в действията си.
Притежавате много, но несистемни знания във всякакви области.
Паметта ни се настройва да задържа само това, което не може да се открие в нета. Но не винаги се получава и все по-често забравяме рождени дни или крайни срокове.
Подозирам, че всеки, който прекарва по повече от 8 часа на ден в мрежата, се е сблъсквал поне с един от тези симптоми. Не зная дали е заболяване или обикновено пристрастяване. Зная само, че изобилието от информация рязко понижава способностите за концентрация и за възприемането на тази информация.
За някои това е поредната модерна болест – ADD, която обикновено са вменява на децата и звездите. Дори да е просто преумора или пресищане, този синдром на придобитата информационна предостатъчност, иска ответни мерки. Но само медицината не може да ни спаси, защото риталин и другите стимуланти няма да ни предпазят от информационното замърсяване, нито ще ни помогнат да намираме бързо това, което наистина ни е нужно и да го разбираме напълно.
Дори да сте свръхдисциплиниран, никога да не се разсейвате и да се придържите само към темата, която ви е нужна, не сте защитени от капана на изобилието. Не се ли е случвало да загубите часове, прелиствайки десетки зле написани статии, всякаква сбирщина от мнения, компилации от известни факти и дори научни публикации със съмнителна стойност, за да намерите накрая един единствен абзац, който ви казва нещо ценно.
Ние се намираме все още в първия етап на информационната революция и „презастрояването” вероятно е неизбежна част от него. Сега всеки доставчик на информация и реклами се бори за позиция на картата на зрителското внимание. С всички позволени средства – линкове, платени препратки, съвети за подобни парчета, които сигурно ще ви харесат, препоръки, класации, pop-ups и все по-мразените нестандартни рекламни банери.
Въпрос на време е теренът да бъде разчистен.
Нямам представа какъв бизнес модел ще се наложи. Дали ще пожелаем да плащаме за съдържание без реклами, каквато опция дава Adblock на Firefox? Или сайтовете, които прекаляват с препратките и линковете, ще променят модела и ще станат по-олекотени? Дали персонализацията няма да отиде по-далеч от личните стартови страници, ще успее ли да насочи по-добре съветите от типа „вероятно-харесвате-също”, ще видим ли търсене, съобразено не само с контекста, но и с поведението на потребителя (напр. с нещата, които е чел през последните 72 часа) А може дори скептицизмът ми да бъде опроверган и движенията, които настояват за авторски права над вниманието на публиката, да получат подкрепа.
Със сигурност знам едно – поне една от хипотезите, върху които се гради икономиката, е потвърдена дори в света на „Колкото повече”. Това е хипотезата за насищането или, ако предпочитате, за намаляващата полезност. Не съм убедена обаче, че следващото, което трябва да направим, за да пригодим света към икономическите теории, е просто да преместим изобилието откъм страната на предлагането, а дефицитът (на внимание) – при потребителите. Защото по логиката, според която за оскъдните ресурси се плаща, подобно лесно преобръщане на представите би трябвало да възнагради хората с много време за губене. Това не е продуктивно. По-логично е вместо това да бъдат предложени екстри за хората, които ценят всяка своя секунда, и за тези, за които информацията е „производствен фактор”.
Затова вярвам в бъдещето на технологиите, които филтрират и пречистват информацията - имам предвид не само търсачките от ново поколение, но и всякакви средства, които помагат да се отсеее доброто от лошото съдържание - чрез класиране, присвояване на рейтинги или сортиране според зрителския интерес.
Все пак много голяма част от средствата за справяне с диктатурата на Мрежата са извън сферата на икономиката и на технологиите и са въпрос на самодисциплина и въображение. Докато пишех това, например, реших, че занапред, когато успея да си спомня навреме за нечий рожден ден, ще пращам саморъчно надписана картичка, вместо електронно съобщение.

P.S. Изглежда скоро ще трябва да пиша и за моралната страна на превръщането на човека в информационен механизъм. След статията, която кръстих "Гугъл в мозъка" и темата за мозъчния аутсорсинг, се натъкнах на поредния повод за размисъл. Предупреждението е на Фукуяма и попаднах на него, докато търсех актуални данни за шеметния ръст на употребата на риталин. Фукуяма трябва да се чете по два пъти и винаги да се съпоставя с други мнения, за да се коментира. Но не се наемам. Само една забележка, която ми хрумна, докато го четох - изглежда добрата стара доктрина за въздържането (с която понякога се обяснява и лихвата) не е актуална в стимулирания свят на информационната икономика. Дали това означава, че крадем от бъдещето си?

Статията в InformationWeek е полезна с многото примери (по понятни причини за мен бе важно да науча как печели Quote.com, но бях впечатлена от NewsEdge и ESPN - заради "осребряването" на персонализацията и чувството за принадлежност). Още няколко бележки и цитати от нея:

Заслужава внимание идеята, че интернет, за разлика от печатните медии, е средство направо  за продажби, а не за реклама (можеш директно да си купиш това, което ти внушават). Това би трябвало да значи, че рекламата в нета има повече сила, оттам тя може да финансира много повече безплатно съдържание. (Имайки опита и от двете медии, ще си позволя да добавя, че вестникарската реклама е много по-трудна за персонализация и за насочване към специфична аудитория.)

В статията има множество примери за информация, която си заслужва парите - таргетираната, бързата, лесната за ползване, с гарантирана достоверност, с добро покритие и дълбочина... И, разбира се, продаваната под бранда на известни медии.

Твърдението, че търсачките и справочните сайтове събират повече реклама, отколкото доставчиците на съдържание, е също интересно, макар че към него не са приложени данни.

И няколко цитата за платеното съдържание:

Mary Lee Kennedy - "Не можем да вземаме бизнес решения, базирани върху информация, която всеки друг има"

Michael Kolowich - "За потребителите, новините са забавни, за хората на бизнеса - необходими (свободен превод на "For consumers, news is nice to know; for businesspeople, it's need to know")

Chris Anderson, както му приляга, се стреми да бъде по-всеобхватен. Историята на Жилет, който се сетил да подарява самобръсначки, за да може да пласира ножчета, е наистина добро начало. Но твърдението му, че в крайна сметка всичко се свежда до кръстосано субсидиране (за сметка на други продукти или от рекламодател) е малко пресилено. Наистина той прави уговорката, че говори за света извън Gift Economy (в коментарите на блога). Иначе идеята е, че зарибяващите подаръци поради кръстосано субсидиране се дължатна увеличената свобода да се дефинират по-широко пазарите. Има и хубава илюстрация на цената на лоу кост полетите. Втората тенденция, която води към FREE!, е падането на (пределните) разходи и главната опора тук е знаменитият закон на Мур, според който цената на транзисторите спада наполовина на всеки 18 месеца.

Един цитат: "Една стара шега от бума в  края на 90-те беше, че в интернет има само две числа - безкрайност и нула. Първото, поне доколкото се отнася до оценките на фондовите борси, се оказа невярно, но второто си е живо и здраво. Уеб пространството стана територия на безплатното."

Андерсън разглежда шест модела на безплатни стоки (виж taxonomy):
- freemium - познаваме този модел заради безплатните мостри, но в дигиталния свет съотношението се променя и 1% от потребителите издържат останалите;
- рекламно покритие;
- кръстосано субсидиране;
- нулеви пределни разходи;
- обмяна на услуги;
- подаръци от типа на софтуера с отворен код.

Той не се ограничава само до информационните стоки, но и всякакви други стоки, които, както и самобръсначките на Жилет, могат да бъдат подарявани с цел зарибяване, или пък са станали прекалено евтини - като китайските тишъртки. 
Но има съществена разлика между информационните и традиционните индустриални стоки. Не само е присъщо на информацията да клони към нулеви пределни разходи, но и тя "по рождение" е свободна. Не е така с тениските.

Другите ми бележки - в бекграунд рубриката (coming soon), за да не прекалявам. Все пак харесвам Крис Андерсън.

Това са накратко икономическите причини публиката да харесва новинарските сериали. Защо от поредния сериал се стигна до верижна реакция е отделна тема.

UPDATED, 04.04.2008 - Забелязвам, че интересът към Кюйович спадна около три пъти в сравнение с читаемостта по време на пика на скандала (доколкото мога да имам пълни наблюдения). Явно темата започва да втръсва и отново влиза в сила факторът насищане, тоест ако измерим читаемостта (кликовете като мярка на търсенето), ще имаме добре позната ни парабола.

* - На тази забравена сага от 2002 г.  и на една статия на Георги Господинов дължа идеята за серийните новини. Тъй като архивът на "Дневник" е платен, а авторските права трябва да се пазят, ето само началото:

"Мамо, мамо, кога ще почне филмчето за Зрънкови?" С този въпрос всяка вечер малкият син на едни мои познати се заковава пред телевизора за новините в осем. И чака поредния епизод от най-новата българо-ромска копродукция "Невероятното пътешествие на фамилия Зрънкови".

После ми хрумна, че нещо толкова очевидно не може да е останало незабелязано и реших да проверя. Търсенето на „ценова дискриминация” и „Рейдиохед” в Гугъл даде над 900 резултата. Ето този текст ми хареса, както и аналогията  на Greg Mankiw с бакшишите, които, признава той, икономистите не могат да обяснят. Не че съм прочела много от останалите текстове. Но нека отдам дължимото на Chris Anderson , за когото често ще имам повод да говоря. „Рейдиохед” не са изобретателите на продажбите от типа „плати колкото искаш” (no-fixed-price model). Андерсън припомня и за оспорваната вестникарска промоция на последния албум на Принс.

Разбира се, в поредицата аналогии може да бъде прибавен който и да е аукцион, тръгващ от символична цена, но мисля, че би било грешка – ако продавате на търг Пикасо и търсите максималната reservation price, това се дължи на ясната увереност, че продавате уникат; дори ако продавате тениски на търг, стартиращ от 0 лв., това не може да се сравнява с продажбата на онлайн съдържание, което е достъпно без разходи (има нулеви пределни разходи). За мен по-интересна е аналогията с експеримента на Стивън Кинг, въпреки формалните разлики: все пак Кинг се опитва да разреши проблема с непредвидимостта на търсенето.

Обърнете внимание и на финала на Андерсън:”Някоя информация иска да бъде безплатна, друга трябва да е наистина скъпа.”

Изобщо, намекът е за някакъв вид кръстосано субсидиране. Това изисква отделно внимание, защото е нещо, което наблюдаваме в застрашителни мащаби – до степен да не знаем кой плаща и кой поръчва музиката.

Може би много от нещата ще си дойдат на мястото, ако обърнем внимание, че става дума за експеримент, а не за регулярен бизнес модел. Още през декември даунлоудът от http://www.inrainbows.com/ бе спрян, предстои турне. А както подсеща тази статия (Radical Remix), след своя експеримент във Великобритания, Принс успя да продаде там 21 концерта при цени, надхвърлящи пет пъти предполагаемата стойност на подарения албум.

Наскоро Трент Резнър последва примера със своя албум Ghosts I - IV и с албум на Сол Уилямс, който продуцира - и двата частично възможни за свободен даунлоуд. Така, въпреки че "Рейдиохед" не дават заявка да продължат с промоциите, експериментите в търсене на нов модел за продажба на музика продължават.
За да обобщя, зад едно-единствено действие стоят поне пет бизнес модела, които си опитват да го обяснят: промоция, кръстосано субсидиране (според мен, първите две се свеждат до едно и също), ценова дискриминация, дарение (Gift economy), бакшиш (тъй като приходите бяха значителни, изглежда бакшишът е по-приложимо обяснение от дарението.) Що се отнася до ценовата дискриминация, нещо продължава да ме гложде. Ще пробвам да обясня по-късно.

 Дейвид Брукс го прави в статията си за "Ню Йорк Таймс":

"Сега може би се чудите дали в процеса на аутсорсинг на моето мислене, губя своята индивидуалност. Не точно. Моите предпочитания са по-стеснени и по-индивидуализирани от когато и да било. Това, което губя, е моята автономност. Предал съм контрола над моите решения на универсалния ум.".

Иначе доста поводи за размисъл в тази статия и обезсърчаващ финал - http://www.economist.com/blogs/freeexchange/2007/10/tragedy_of_the_common_brain.cfm

Все пак бих разграничила темата за комерсиализацията и размяната на евтина или безплатна информация от това, което в статията наричат зависимост от обществения интернет мозък. Тъкмо това е оригиналната идея на статията за мозъчния аутсорсинг, която променя представите ни за потребителски избор, криви на търсенето и прочие.
(Едно мнение за вредите от достъпното знание можете да видите тук)

Дали изобилието не е временно положение - така както никой не е мислил за рента, докато земята е била повече от достатъчна за възможностите на хората да я ползват. Какво ще стане, когато този първоначален етап приключи и започнем да се замисляме за спама не само като за информационно замърсяване или в контекста на Attention economy?

Дали това няма да накара по-ефективните да плащат на останалите, за да не интерферират? Ще се намали ли зависимостта от първоначалното разпределение, за да възтържествуват по-ефективните? Няма ли да бъдат трансформирани правата на собственост и да се създадат нови? И ще се наложи ли в крайна сметка да сменим дефиницията на информацията като стока с нулеви пределни разходи? И дали не се увличам в тези въпроси:)