Пътуването мина добре, макар да беше леко скучно. Слизаме на Централна гара и на първото кръстовището ни посреща шум от спирачки и пищене на клаксони. Дааа, в София сме, няма грешка. След това започнахме поред – УАСГ, кафе, среща с единия ми братовчед (който за този изпит го раздаваше конкуренция), ходене до ФМИ, а в ранния следобед – настаняване в общежитие за нощувка. Последното изглеждаше много запазено, чисто и спретнато, по-късно през деня имаше проблеми с тока и лампите, освен това ми беше съобщено, че е чисто и запазено, защото това е изолационната... Все още не съм си открил заразни болести, значи всичко е минало добре. Имаше и размотаване из София, в търсене на риза за моя милост. Размотаването беше осъществено с помощта на карта, с която се сдобих при предното си посещение на столицата. Приличах малко на заблуден немски турист, но пък ми беше интересно. Имаше и забавни изцепки. Аз съм се вторачил в картата, съобщавайки, че май сме се загубили, при което последва коментар за коефициента ми на интелигентност, с пояснение, че точно отсреща има една хубава табела, гласяща „бул. Мадрид“. И така нататък...

В Неделя сутринта с Дъката се натоварихме на №94 и слязохме до ФМИ. В автобуса чух нови изрази („Евалата, кежуалии!“) и видях PVC бутилки, достатъчни за един скромен селски магазин. Това било то студентския живот... След доста чакане във ФМИ най-накрая ни бяха връчени задачите. Реших каквото и колкото можах и си тръгнах (сякаш мога да направя друго?). Оттам нататък се чувствах не особено добре, заради представянето си, а за капак си изпуснах и влака, та се прибрах с автобус.

Все пак начинанието беше полезно, а и това е само предварителен изпит, ще има още два. Макар да ми се щеше да си почина след матурите...

(cc by-sa) Fritz Geller-Grimm

Допреди няколко дни даже не знаех, че се казва и така, гадината ми беше известна под името „скрипя“. Но десет минути след като се върнах от Боровец видях такова нещо да ходи необезпокоявяно в стаята ми. ОТВРАТ!!! Мразя повечето гадини с 4+ крака, а ако са с около 40, дълги една педя и с големи „ногочелюсти“ ми се обръщат червата. Имам страх от някои паяци и насекоми, за многоножки да не говорим. Чудя се как да се излекувам от него. Дотогава всяка близка среща с тях ще е едно малко изпитание за мен.

За капак с мен беше и баба ми, която е хапана от такова нещо като малка, и когато го видя се паникьоса много, което ми повлия допълнително. Всъщност, аз си бях направо спокоен в сравнение с нея. Пратих я за лопатка, за съжаление докато ми беше връчен инструмента сколопендрата сви зад едни саксии, с което вся допълнителен смут. Тъй де, ще вземе да се мушне някъде, пък после иди я търси. Слава Богу, животното имаше повече крака, отколкото акъл, и се показа отново, при което беше защипано с лопатка, насметено в друга лопатка, изхвърлено на двора и тъпкано на воля. Спокойно може да играе подържаща роля в „Умирай трудно“, твърдата му хитинова обвивка е трудна за чупене, но в крайна сметка след доста гърчене си умря.

Което обаче не е успокоение, сега ми е донякъде смешно и интересно, но още се озъртам из стаята и не ме блазни идеята да бъркам под леглото, чудя се откъде се е взело. Дали е дошло отвън (ще взема да си херметизирам стаята), или отвътре (с какво се е хранило, по дяволите)? Търсих из Мрежата, само за да попадна на видео на сколопендра, ядяща мишка... Изобщо, голяма лудница. Ще взема да си купя АК-47, или поне ще си обзаведа стаята с дебел метален прът, който да ми е под ръка за бъдещи срещи с подобни гости.

Също така, в близко бъдеще трябва да направя блога малко по-шарен (шаренийка – да, циганийка – не), да оправя категориите и различните му там приставки...

Започвам още сега... :)

Повечето хора пишат в блоговете си не само за себе си, а и за обществено значими, или просто любопитни неща. Аз пиша само за себе си и за калпавите си виждания. Чета си публикациите от преди и какво виждам? Безпочвен на места оптимизъм, наивни изказвания другаде, необосновани твърдения и други красоти. Ако имам малко срам трябва да си затрия блога и да не пипам клавиатура в близко бъдеще. Но няма, нека да стои за урок, бездруго май го четем само аз и родителите ми :D . Горното за триенето също е преувеличение, разбира се. Да не кажа „превземане“. Изобщо, станал съм много самокритичен, да се похваля (и да се порицая, за това, че се хваля, разбира се :) ). Затова и съм изпълнен със съмнения за всичко, което върша. Най-вече за мотивите ми да го върша.

Предполагам, че ако пораствам, блога ще расте заедно с мен. „Ако“. Може да го прекръстя, да го изоставя, да започна друг и т.н. Важното е да не ме мързи да върша нещо. Важното е да не се спирам. На другото – майната му :)

Отвреме-навреме ме прихващат и правя странни неща със себе си. Преди около половин година имах много неприятен период и за разтуха реших да лъсна по череп. Получих необходимия ефект. А косата ми се възстанови за месец и половина. Исках да повторя упражнението, но няма за кога, не се вълнувам много за предстоящия ми абитуриентски бал, но все пак не искам да съм като новобранец по снимките. Затова избрах компромисен вариант. Ето ме на снимки. Сега и преди. Без коса изглеждам по-възрастен. И по-странно. И все пак, както и да изглеждам, външия вид лъже и това е…