В тази връзка очаквам днес или утре да ми звъннат от Пингвините, че са ми доставили бестселъра на Димитрина Милкова.

(Използвам случая да напомня на Надя, че е редно да вземе да ми върне книгата, която и дадох преди няколко месеца или поне да я предаде на следващия, който иска да я прочете)

Днес най-сетне успях да се сдобия с малко време, което да мога да посветя на любимата си дейност - блогването. Историите, които ви предлагам, са две и в тях се говори за силата на гората и на отделното дърво. Хубави притчи от Вие-знаете-кого :-)

Пожелавам на всички лек ден и весел уикенд!

Колко е важна гората

- Всички учители казват, че духовното богатство е нещо, което човек трябва да открие сам. Защо тогава се събираме тук? - попитал един от учениците на Настрадин.

- Вие сте тук заедно, защото гората винаги е по-силна от самотното дърво - отговорил Настрадин. - Гората поддържа влагата на въздуха, устоява на урагани и поддържа плодородието на почвата. Но това, което прави едно дърво силно, е неговият корен и коренът на едно дърво не може да помогне на друго дърво да израсте. Да работиш заедно с другите за постигането на една обща цел и да позволиш на всеки един да израсте по своя собствен начин - това е пътя на този, който иска да постигне единение с Бога.

***

Гигантското дърво

Един дърводелец и неговите помощници пътували из една гора в търсене на подходящ строителен материал. По едно време видели едно гигантско дърво - петима човека, хванати за ръцете, не можели да го обгърнат, а короната му стигала направо в облаците.

- Няма смисъл да си губим времето с това дърво - казал майсторът. - Ще ни отнеме цяла вечност да го отсечем. А и не е подходящо за нашите цели. Ако искаме да направим кораб от този ствол, корабът ще потъне. Ако го използваме за покрив, къщата ще се срине.

Групата продължила по пътя си а един от чираците отбелязал:

- Какво голямо дърво, а никаква полза от него!

Тук не си прав - казал майсторът. - Дървото има своята съдба. Ако беше като другите, щяхме да го отсечем. Но понеже е имало смелостта да бъде различно, ще остане живо и силно още много дълго време.

Ако харесвате моите статии, моя стил на писане или гледната ми точка, за да си гарантирате, че няма да изпуснете публикация, абонирайте се за съдържанието на този блог чрез RSS хранилка или по имейл.

Една възрастна жена, прислужвала от дълго време в двореца, чула новината и се натъжила много заради дъщеря си, която хранела скрита любов към принца. Когато се прибрала вкъщи и споделила с дъщеря си, с ужас разбрала, че момата възнамерявала да участва в конкурса. Старицата се отчаяла:

- Какво ще правиш там сред най-богатите и най-красивите девойки в страната? Знам, че страдаш по принца, но не превръщай страданието си в лудост!

А девойката отговорила:

- Скъпа майко, нито страдам, нито полудавам. Знам, че няма да бъда избрана, но това е единственият ми шанс да прекарам поне няколко мига близо до принца и това ме прави щастлива, въпреки съдбата, която ме очаква.

В нощта на избора, когато момата стигнала до двореца, там вече се били събрали най-красивите жени от областта, облечени в най-красивите си дрехи и накичени с бляскави бижута, амбицирани да спечелят сърцето на принца и императорската корона.
Заобиколен от своите съветници, принцът обявил състезание.
- Ще дам на всяка от вас по едно семе. След шест месеца тази, която ми донесе най-красивото цвете, ще бъде бъдещата императрица на Китай.

Девойката взела своето семе и го посадила в саксия, но тъй като не била много умела в градинарството, вложила повече търпение и нежност в отглеждането на семето, вярвайки, че цветето ще порасне голямо и красиво като любовта й към принца.

След три месеца все още нямало никакви кълнове. Момата опитала всичко - консултирала се с фермери и селяни, които и показали най-различни методи за отглеждане на цветя, но не постигнала никакъв успех. С всеки изминал ден тя усещала, че нейната мечта се изплъзвала, но любовта й не отслабвала, а ставала по-силна от всякога.

Накрая, когато шестте месеца изтекли, все още нищо не било покълнало от семето в нейната саксия. Въпреки, че нямала какво да покаже, заради огромните усилия и любов, които положила, тя решила да отиде отново в двореца в уговорения ден и час. Знаела дълбоко в себе си, че това ще е последната среща с любовта на живота й и не би я изпуснала за нищо на света.

Дошъл денят на проверката. Девойката донесла само пръст в своята саксия, а другите кандидатки донесли невероятно красиви цветя - кое от кое по-нежно и по-ароматно, в най-различни форми и цветове.

Настъпил дългоочакваният момент, в който принцът трябвало да направи своя избор. Той дошъл в залата и започнал да оглежда донесените цветя едно по едно с голямо внимание и интерес. След като видял всички цветя, обявил своето решение и взел дъщерята на слугата за своя жена.

Всички останали кандидатки запротестирали от несправедливото решение на принца да избере точно тази, която не е постигнала никакъв резултат в отглеждането на цветето. Тогава той спокойно обяснил причината за цялото състезание и за своето решение:

- Всички семена, които ви дадох, бяха стерилни и нищо не можеше да порасне от тях. Тази девойка е единствената, която успя да отгледа цвете, което я направи достойна да носи императорската корона и да бъде моя жена - цветето на честността.

Източник: блогът на Паулу Коелю.

Ако харесвате моите статии, моя стил на писане или гледната ми точка, за да си гарантирате, че няма да изпуснете публикация, абонирайте се за съдържанието на този блог чрез RSS хранилка или по имейл.

Без да се притеснява Рьокан отишъл да го посрещне.

- Казват, че интелигентността е по-могъща от грубата сила - казал самураят. - Можеш ли да ми обясниш тогава какво са раят и адът?

Рьокан не казал нищо.

- Виждаш ли? - изревал самураят. - А аз мога да ти ги обясня много просто: за да покажеш на някого ада, е достатъчно само да го удариш. За да му покажеш рая, трябва да го мъчиш ужасно жестоко и после да го оставиш да си ходи.

- Не разговарям с глупаци като тебе - казал учителят.

Кръвта нахлула в лицето на самурая. Гняв обзел цялото му съзнание.

- Това е адът - казал Рьокан, усмихвайки се. - Да си позволиш да се ядосаш от глупава забележка.

Слисан от смелостта на монаха, самураят отпуснал юмруци.

- А това е раят - казал Рьокан и го поканил да влезе. - Да не реагираш на глупави провокации.

Източник: блогът на Паулу Коелю.

Ако харесвате моите статии, моя стил на писане или гледната ми точка, за да си гарантирате, че няма да изпуснете публикация, абонирайте се за съдържанието на този блог чрез RSS хранилка или по имейл.

Доколкото разбирам, идеята на Nicodile е точно такава - да покаже фрази, които си мислим, че са много мъдри и ценни, а всъщност вече са се обезсмислили от прекомерна употреба. Е, аз тук малко няма да се съглася. Това, което той цитира са мисли, които никога не могат да се изхабят и обезценят, колкото и често да ги употребяваме, защото са заредени с много житейска мъдрост. Всеки повод да си ги припомним, обикновено е случка, която е траен оставила отпечатък в нашите души и която ни е помогнала да направим още една крачка към духовното си израстване.

Ако не сме разбрали силата на тази фрази или просто ги употребяваме безцелно, значи нашето съзнание е закостеняло и се е превърнало в клише. Силата и мъдростта на тези изрази не може да се изхаби никога и винаги ще има случки, в които да ги преоткриваме.

По този повод ви предлагам една история на древните суфи, посветена точно на мисълта, че никога не знаем какво печелим, когато губим, и обратното. Източникът, естествено, е блогът на Паулу Коелю.

Преди много години, в бедно китайско село, живял един фермер със своя син. Единственото му богатство, освен земята и малката му колиба, бил един кон, който той наследил от своя баща.

Един ден, конят избягал, оставяйки човека без никакво животно, с което да обработва земята си. Съседите му го уважавали за неговата честност и трудолюбие и затова отишли в дома му, за да изразят своето съчувствие за неговата загуба. Той им благодарил за посещението, но попитал:
- Откъде знаете, че това, което ми се случи, е нещастие?

Някой промърморил на приятеля си:
- Той очевидно не иска да приеме фактите, но по-добре да го оставим да си мисли каквото си иска, отколкото да тъжи за това.

И съседите си отишли, преструвайки се на съгласни с него.

Една седмица по-късно конят се върнал в конюшнята, но не бил сам - водел със себе си красива кобила за компания. Жителите на селото били развълнувани, защото едва сега разбрали смисъла на думите, които човекът им казал, и те отишли отново в неговата къща да го поздравят за неочаквания късмет, който го е споходил.

- Сега вместо един, имаш два коня! Честито! - казвали те.
- Много ви благодаря за вашето посещение и за вашата подкрепа, но откъде знаете, че това, което се случи, е късмет?

Съседите решили, че човекът се е побъркал и решили да си тръгнат. Помежду си споделяли:
- Как не може да разбере, че конят е дар от Бога!?

Месец по-късно синът на фермера решил да обязди кобилата. Животното, обаче, било диво и отхвърлило ездача си. Момчето, понеже било неопитно, паднало на земята и си счупило крака.

Съседите отново дошли в дома на фермера и донесли подаръци за нараненото момче. Кметът на селото тържествено заявил съчувствието си на бащата и от името на цялото село изразил съжаление за това, което се е случило.

Човекът им благодарил за визитата и за тяхната любезност, но отново попитал:
- Откъде знаете, че това, което се случи, е нещастие?

Тези думи поразили всички, защото те били категорично убедени, че инцидентът със сина му е бил истинска трагедия. Докато напускали къщата на фермера, те си споделяли:
- Сега вече напълно се е побъркал. Синът му може да остане инвалид за цял живот, а той не е сигурен дали това е нещастие!

Минали още няколко месеца и Япония обявила война на Китай. Емисари на императора тръгнали из страната да търсят здрави млади мъже, които да пратят на фронта. Когато стигнали до селото, те мобилизирали всички младежи, освен сина на фермера, чийто крак все още не се бил възстановил.

Никой от младежите не се завърнал от фронта. Синът на фермера се възстановил, а двата коня родили жребчета, които били продадени на добра цена. Фермерът започнал да посещава съседите си, за да ги утешава и да им помага, тъй както и те винаги са проявявали съчувствие към него. Когато някой от тях се оплаквал, той винаги казвал: "Откъде знаеш, че това, което ти се е случило, е нещастие?" А ако някой прекалено много се е радвал на нещо, той питал: "Откъде знаеш, че това, което ти се е случило е късмет?" Така хората от селото разбрали, че нещата от живота имат скрит смисъл, който не може лесно да бъде видян.

Ако харесвате моите статии, моя стил на писане или гледната ми точка, за да си гарантирате, че няма да изпуснете публикация, абонирайте се за съдържанието на този блог чрез RSS хранилка или по имейл.

Защо Господ оставил човека за шестия ден?

Група мъдреци се събрали заедно в крепостта Акбар да обсъждат Божиите дела. Те искали да си изяснят защо Бог е оставил създаването на човека за последния, шести ден.

- Той е искал да първо да подреди Вселената, така че ние да можем да имаме всички нейни чудеса на наше разположение - казал един от тях.

- Той е искал първо да експериментира с животните, за да не допусне същите грешки, когато създаде нас - изказал се друг.

Един мъдър също бил доведен на това събрание. Казали му основния въпрос, който се дискутирал в момента: "Защо, според вас, Бог е създал човека едва в последния ден?"

- Много е просто - отговорил мъдрият човек. - За да можем винаги, когато сме измъчвани от гордост, да си припомним, че в Божествената схема, даже и простия комар е имал предимство пред нас.

- Ти си голяма грешница - казал той сурово. - Демонстрираш неуважение към Бог денем и нощем. Не си ли се замисляла какво ще стане след като умреш?

Бедната жена била потресена от думите на монаха. Тя се отправила молитва към Бог, изпълнена с искрено разкаяние и молела за Неговата прошка. Също така поискала от Всемогъщия да й помогне да намери друг начин да изкарва прехраната си.

Но не могла да намери друга работа и след като погладувала около седмица, отново се върнала към проституирането. Но всеки път, когато отдавала тялото си на непознат, тя се молела на Бог за прошка.

Подразнен, че неговият съвет нямал никакъв ефект, монахът си казал:

- От сега нататък ще броя хората, които влизат в тази къща, докато тази грешница умре.

И от този ден нататък той нищо друго не правел, освен да следи кой влиза и излиза от къщата на проститутката, като за всеки влязъл мъж слагал по един камък на купчина близо до себе си.

След известно време, пак отишъл да говори с проститутката и й казал:

- Виждаш ли тази купчина камъни? Всеки камък представлява смъртен грях, който ти си извършила, въпреки моите предупреждения. Казвам ти го пак: не съгрешавай отново!

Като видяла колко много грехове е натрупала, жената потреперала. Прибрала се вкъщи и обляна в сълзи на разкаяние се помолила на Бог:

- О, Господи, кога ще се смилиш над моя окаян живот?

Молитвата й била чута. Още същия ден ангелът на смъртта дошъл при нея и я отвел. По Божие нареждане, пресякъл улицата и отвел със себе си и монаха.

Душата на проститутката заминала направо за рая, а дяволите замъкнали монаха към ада. Те се разминали по пътя и когато монахът разбрал какво става, се развикал:

- Господи, това ли е твоята справедливост? Аз прекарах целия си живот в бедност и отдаденост, а сега ме водят към ада, докато тази проститутка, която цял живот е била затънала в грехове, се издига в рая!

Като чул това, един от ангелите отговорил:

- Божията преценка е винаги справедлива. Ти си мислеше, че Божията любов е в осъждането на поведението на своя съсед. Но докато ти изпълваше сърцето си с нечистотията на чуждия грях, тази жена се молеше пламенно ден и нощ. Нейната душа е толкова олекнала след всички изплакани сълзи, така че лесно можем да я издигнем в рая. А твоята душа е толкова натежала от камъните, че не въобще не можем да я повдигнем.

(Източник: блогът на Паулу Коелю)

Въпросът е: кога да предприемем риск и кога това е чисто самоубийство? Е, аз мисля, че рискуването е не просто игра на късмет. Всеки, който е изпадал в рискова ситуация знае, че силния приток на адреналин в този момент действа толкова освежаващо и възбуждащо, и дава такова незаменимо емоционално преживяване, което по никакъв начин не бихте могли да получите от спокойния, сигурен и лишен от стрес живот.

Освен това, дори и да загуби в резултат от риска, човек научава ценни уроци, които оставят най-дълбоки следи в съзнанието му и които оказват най-силно влияние върху бъдещото му поведение.

Ето една история, разказана от Паулу Коелю, в която героите са поствени в рискова ситуация насила, и която също дава интересна храна за размисъл.

Малката ферма и кравата

Един философ бродел из гората, обсъждайки с един свой ученик важността на неочакваните събития. Според философа, всичко около нас ни дава възможност да научим себе си или околните на нещо ново.

В този момент те преминали през портата на малка ферма, която въпреки че била на добро място, изглеждала, че се руши.

- Погледни това място - казал ученикът. - Ти си напълно прав. Аз, например, научих от тук как хората могат да живеят на райско място и да не го осъзнават, а да продължават да живеят мизерно.
- Аз казах "да научим себе си или околните" - отвърнал философът. - Не е достатъчно просто да отбележиш какво става наоколо, трябва също да разбереш причините за това, защото ние можем да разберем света около нас само ако разбираме причините.

Те почукали на вратата и били посрещнтати от домакините - семейство и техните три деца, всички облечени в парцаливи, мръсни дрехи.

- Вие живеете в насред гората без никакви магазини наоколо - казал философът на бащата на семейството. - Как се оправяте тук?

Мъжът много спокойно отговорил:

- Приятелю, ние имаме крава, която ни дава по няколко литра мляко на ден. Част от него разменяме в съседния град за друга храна, а с останалото си правим сирене, кисело мляко и масло. Ето как оцеляваме.

Философът му благодарил за тази информация, поогледал мястото за кратко и след това си тръгнал. Както си вървяли, той казал на ученика си:

- Вземи кравата, доведи я до пропастта и я бутни вътре.
- Но кравата е единствения източник на храна за това семейство! - възкликнал ученикът.

Философът не казал нищо. Младежът изпълнил заръката на своя учител и кравата полетяла към смъртта си.

Тази сцена останала завинаги запечатана в паметта му. Много години по-късно, когато самият той станал успешен бизнесмен, ученикът на философа решил да се върне до онова място, да признае всичко на семейството, да им иска прошка и да се опита да им помогне финансово.

Представете си изненадата му, когато открил мястото преобразено в красива ферма, с цъфнали дръвчета, кола в гаража и деца, играещи на двора. Сграбчило го отчаяние, че онова скромно семейство е било принудено да продаде фермата си, за да оцелее. Той се забързал и бил посрещнат от приветлив слуга.

- Какво се е случило със семейството, което живееше тук преди десет години? - попитал той.
- Те все още притежават това място - бил отговорът.

Удивлен, той се затичал към къщата и собственикът го разпознал. Попитал го как е философа, но младият мъж бил нетърпелив да узнае как този човек е успял да подобри фермата и да повиши жизнения си стандарт толкова драматично.

- Ами, ние имахме крава, но тя падна в пропастта и умря - казал човекът. Тогава, за д амога да изхранвам семейството си, започнах да садя билки и зеленчуци. На зеленчуците им трябваше време, за да израстат, така че аз започнах междувременно да сека дървета и да ги продавам за огрев. Тогава трябваше и да купувам нови фиданки, да засадя на мястото на отсечените дървета. Когато купувах фиданките, си помислих за дрехите на моите деца и ми дойде наум, че бих могъл да отглеждам свой собствен памук. Първата година беше много трудна, но когато дойде време за прибиране на реколтата, вече продавах зеленчуци, памук и ароматни подправки. Не бях озъзнавал преди какъв потенциал има в тази ферма. Направо си беше късмет, че кравата ни умря!

Отново Паулу Коелю е източникът (не авторът!) на тази притча:

Ролята на котката в медитацията

Един велик зен учител, игумен на манастира Маю Каги, имал котка, която била любовта на живота му. По време на упражненията в медитация, той винаги държал котката до себе си, за да се наслаждава на компанията й колкото може повече.

Един ден, учителят, който вече бил доста стар, бил намерен мъртъв. Най-възрастният му последовател заел неговото място.

- Какво ще правим с котката? - попитали го другите монаси.

В знак на почит към паметта на учителя си, новият игумен решил да остави котката да присъства на уроците по зен-будизъм. На някои монаси от съседните манастири, които често пътували из околността, им направило впечатление, че в медитациите участвала и котка. Новината започнала да се разпространява...

Минали много години. Котката умряла, но монасите в манастира толкова били свикнали с нейното присъствие, че си взели друга. Междувременно, другите манастири също започнали да водят котки в техните часове по медитация; те вярвали, че котката има реален принос за славата на манастира Маю Каги и за знанията на будистките монаси, забравяйки какъв мъдър учител е бил предишния игумен.

Минало едно поколение и вече започнали да се появяват научни трактати относно ролята и значението на котката за зен-медитацията. Един университетски професор написал научен труд, в който твърдял, че котката има способността да повишава човешката концентрация и да премахва негативната енергия.

И така, за цял един век, котката била считана за важна част от изучаването на зен-будизма в региона.

Тогава дошъл нов игумен, който бил алергичен към котешки косми и решил да изгони котката от ежедневните упражнения с учениците си. Всички протестирали, но той бил непреклонен. И тъй като бил много мъдър човек и даровит наставник, монасите продължили да израстват духовно, независимо от липсата на котката.

Манастирите - винаги в търсене на нови идеи и отегчени от гледане на толкова много котки - постепенно започнали да ги махат от класните стаи. През следващите 20 години били написани нови революционни трактати, носещи убедителни заглавия като "Важността на медитацията без котка" или "Балансиране на зен-вселената със силата на човешкия ум без използване на помощта на животни".

Още един век отминал и котките изчезнали напълно от ритуала на зен-медитацията. Двеста години били необходими, за да се върне всичко в нормалния си вид и всичко това, защото през цялото време никой не се е запитал защо котката е била там. Един писател, който научил тази история векове по-късно, написал в дненика си:

"Колко от нас през целия си живот се осмеляват да попитат: защо правя това или онова? Колко често в живота си използваме ненужни "котки", от които нямаме смелостта да се отървем, само защото някой ни е казал, че "котките" са необходими, за да вървят нещата гладко?"

Кери Лий и писателя

След като изнесох лекция в Брисбейн, Австралия, напуснах залата, за да раздавам автографи на свои книги. Беше късен следобед, но времето беше толкова горещо, че организаторите изнесоха една маса извън сградата на библиотеката, на която да раздавам автографи.

Хората идваха и разговаряха с мен и въпреки, че съм толкова далече от дома си, не се чувствах чужденец - книгите ми ме предхождат навсякъде и разкриват моите чувства и емоции.

Изведнъж се появи една 22-годишна жена, избута хората от опашката и застана пред мен.

- Закъснях за лекцията - каза тя, - но имам няколко важни неща, които бих искала да Ви кажа.

- Опасявам се, че няма да бъде възможно - отговорих аз. - Ще подписвам книги още час и след това трябва да присъствам на една вечеря.

- О, няма проблем, напълно възможно е - каза тя. - Казвам се Кери Лий Олдич и ще Ви кажа, каквото имам да Ви казвам точно тук и сега, докато Вие подписвате Вашите книги.

И преди да успея да кажа или направя нещо, тя извади цигулка от раницата си и започна да свири. Аз продължих да подписвам книги повече от час под звуците на музиката на Кери Лий. Хората не си тръгваха, а оставаха настрани, за да слушат този неочакван концерт, гледайки залеза на слънцето и осъзнавайки това, което тя искаше да ми каже и го казваше точно в този момент.

Когато приключих с автографите, тя спря да свири. Нямаше аплодисменти, нищо, само една натрапчива тишина.

- Благодаря ти - казах аз.

- Всичко в този живот е въпрос на духовно общуване - каза Кери Лий.

И си тръгна така, както и дойде.

Понякога конфронтацията е най-доброто решение

Това трябваше да бъде моето основно излизане на Писателския фестивал в Мелбърн, Австралия. 10 часа сутринта е и залата е претъпкана. Трябва да бъда интервюиран от Джон Фелтън, местен писател.

Излизам на сцената, както обикновено, леко притеснен. Фелтън ме представя и започва да ми задава въпроси. Преди, обаче да успея да довърша мисълта си, той ме прекъсва и задава друг въпрос. Когато отговарям, той казва нещо от рода "това не беше много ясен отговор". Пет минути по-късно вече започвам да чувствам безпокойство сред публиката; всички усещат, че нещо не е наред. Спомням си Конфуций и предприемам единственото възможно действие.

- Вие харесвате ли това, което пиша? - питам аз.

- Това няма никаква връзка - отговаря Фелтън. - Аз съм тук да интервюирам Вас, а не обратното.

- Напротив, има връзка. Вие не ми давате да си довърша мисълта. Конфуций е казал: “Бъди ясен винаги, коато можеш”. Нека да последваме този съвет и да си изясним ситуацията: Харесвате ли това, което пиша?

- Не, не го харесвам. Прочел съм две от Вашите книги и направо ги мразя и двете.

- Чудесно, сега вече можем да продължим.

Огневата линия е вече начертана. Публиката се отпуска. Атмосферата се наелектризира и интервюто се превръща в истинска битка. И всички - включително и Фелтън - са доволни от резултата.

Днес в блога си Паулу Коелю посочва един сайт, в който са събрани мъдри цитати от най-различни хора, включително и от него самия. Не мога да опиша възхищението си от този огромен труд, както и насладата си от четенето! Насладете се и вие!

Ето някои цитати от негови книги (преводът е мой):

• Ако отложим беритбата, плодовете изгниват, но ако отложим решаването на проблемите си, те продължават да растат. ("Петата планина")
• Само едно нещо прави мечтата невъзможна: страхът от провал. ("Алхимикът")
• Когато дните ни изглеждат еднакви, значи сме спрели да забелязваме хубавите неща, които се случват в живота ни. ("Алхимикът")
• Всички битки в живота ни служат да ни научат на нещо, даже и тези, които губим. ("Петата планина")
• Простите неща в живота са най-удивителни. Само мъдреците могат да ги разберат. ("Алхимикът")

Явно "Алхимикът" и "Петата планина" най-много са ме впечатлили, щом си избирам цитати все от тях :-)

Желая ви приятно четене!

Желанието трябва да бъде силно
Един учител завел свой ученик до едно езеро.
- Днес ще ти покажа какво означава истинска отдаденост - казал той.
Учителят повикал ученика да нагази в езерото до него, след което го хванал здраво за главата и я потопил във водата.
Минала една минута. По средата на втората минута момчето започнало да се бори с всичка сила да се освободи от ръцете на учителя и да се изправи на повърхността.
В края на втората минута учителят го освободил. Момчето се изправило с разтуптяно сърце и силно си поело въздух.
- Ти се опита да ме убиеш! - изкрещяло то.
Учителят го изчакал да се успокои и казал:
- Не се опитвах да те убия. Ако бях, сега нямаше да си тук. Просто исках да разбера какво почувства, когато беше под водата.
- Почувствах, че умирам! Единственото, което исках, беше да вдишам малко въздух.
- Точно така. Истинската отдаденост се появява само когато имаме едно-единствено желание и чувстваме, че ще умрем, ако не го постигнем.

Рибата, която ми спаси живота
Настрадин Ходжа преминавал веднъж покрай една пещера, когато видял вътре един йога, изпаднал в дълбока медитация и го попитал какво търси в живота. Йогата отговорил:
- Изучавам животните и съм научил много уроци от тях, които могат да променят живота на човека.
- Веднъж една риба пък спаси моя живот - отговорил Настрадин. - Ако ме научиш на всичко, което знаеш, ще ти разкажа как се случи това.
Йогата бил поразен - само свят човек би могъл да бъде спасен от риба. И решил да научи Настрадин на всичко, което знаел.
Когато свършил, казал на Настрадин:
- Сега, след като те научих на всичко, за мене би било чест да науча как една риба ти е спасила живота.
- Много просто - отговорил Настрадин. - Умирах от глад, когато я хванах и благодарение на тази риба имах достатъчно храназа три дни.

Перфектната жена
Настрадин Ходжа разговарял с приятел, който го попитал:
- Не си ли се замислял да ожениш някога, учителю?
- Разбира се - отговорил Настрадин. - Когато бях млад реших да намеря перфектната жена. Пресякох пустинята и стигнах в Дамаск; там намерих приятна и много духовна жена, но въобще не познаваше света навън. Продължих пътешествието си и стигнах до Исфахан; там срещнах жена, която добре познаваше духовния и мариалния свят, обаче не беше хубава. Тогава реших да отида в Кайро, където вечерях в къщата на една много красива жена, която хем беше религиозна, хем беше оправна в материалния живот.
- И защо не се ожени за нея тогава?
- За съжаление, приятелю, тя търсеше перфектния мъж...