Неочаквано добра комбинация, нали?

Утре ще си говорим за роклите.

Първата е на Nivea:

След грижата за ръцете, да обърнем внимание и на краката (няма да ги епилираме ще ги обуваме):

След като вече се приведохме в приличен вид, трябва да се образоваме. Ето как:

Но трудно се чете на тъмно и за това ни предлагат:

Ако все още нещо ви липсва сигурно ще го намерим в следващия брой.

Дами и господа представям ви:

Красота!

Та така....

Откраднаха ми документите. С цялата чанта. С телефона и каквото се сетите там. Нищо ми няма... Но за разлика от старият виц, панталоните ми останаха на мен.

След това полиция и други стандартни процедури, но думата ми не е за тях.

Изчаках с бледа надежда 7 дни, дано подхвърлят документите поне (другото прежалих, макар и трудно).

След което се взех в ръце и тръгнах да си набавям нови документи.

Ден първи:

Пуснах си ден отпуска, и в ранни зори отидох до първото работещо фото студио, да си направя снимки за документи (не по стари от 6 месеца – цитирам изискването). Платих си за снимките 6 снимки за 5 минути - 6 лева.

От там с автобуса (0.50ст.) стигнах до паспортна служба. Влязох вътре и на касата реших да попитам как стои въпроса с преиздаване на откраднати документи.

Защо на касата ще попитате вие. Защото няма гише информация и второ защото предният път когато не спрях на касата да платя ме върнаха от гишето, пропуснах си реда и чаках нови 10 човека докато успея да си подам документите. Важно е да отбележим че касата е до входа. А гишето за документи, както и бележката уведомяваща ви да платите предварително се намират в дъното на коридора.

Та за касата ми беше думата. Седя и чакам. Седя и чакам. Вътре една засукана касиерка води с приятелката си дълъг телефонен разговор на злободневни теми. След 10 – 15 минути, тя благоволява с отегчен тон да каже „Изчакай малко да видя какво искат едни тук” и без да закрие слушалката с ръка пита троснато „Вие за какво?”. Плахо и културно споделям: „Ако може да ми кажете как стои въпроса с откраднатите документи и тяхното преиздаване?” Тя отвръща: „Във втора стая” и продължава сладкия разговор, така нахално прекъснат от мен.

Въздъхвам тежко, и знаейки какво ме чака във 2-ра стая, се запътвам към дъното на коридора.

Влизам. Вътре има 3 гишета, 4 служителки и само 1-на работи. Отново въздъхвам тежко и зачаквам. Пред мен има само един господин. Провежда се дълъг разговор дали господинат има или няма стар (валиден до 2001) паспорт, и как той трябва да го намери и върне, иначе не е ясно какво ще се прави и как ще си получи новият паспорт.

В това време 2 от дамите излизат за по цигара, след като едната е току що дошла, и нищо че работното и време е от 8:30 (а мен за подобни своеволия ще ме изхвърлят от работа).

Господина (овикан достатъчно) се измъква тихо и идва моят ред.

Чувам едно „Кажете”, с тон който реже 5 мм ламарина. Събирам всичката си смелост и казвам:

„Откраднаха ми документите искам да си извадя нови.”

„Вие декларация не сте попълвали нали” – се изстрелва веднага в отговор.

„Вчера попълних.”

„Къде? Тук ли?” и ме гледа като че ли я лъжа най-нагло.

„Не в 1во РПУ”

„И защо там?”

„Ами там ме обраха”

Гледа ме обвинително. Явно не съм избрала правилният ден, а уж нарочно отидох към 9:30 та да са си изпили поне кафето.

След като подробно разказва на колежката си казва, дайте си ЕГН-то

Чинно го диктувам.

„Ама те документите ви са валидни”

В този момент исках да убия някого. Преди 7 дни са ми задигнали картата. И тя е още валидна. Че за това време всичко може да стане.

„Вие не сте попълвали декларация” ръмжи тя.

„Госпожо вчера я попълних в 1-во РПУ”

„Не ви говоря за молбата и другите неща” – продължава тя на скорост без да слуша.

„Да знам изписа ми се ръката. Вчера попълних декларация за откраднати документи в 1во РПУ. Имам и служебна бележка.”

„За мен вашите документи са още валидни нищо не мога да направя. Говорете си с 1во РПУ.”

И се обърна обидено, че съм и загубила времето.

Излязох от там и реших, че така и така съм си пуснала отпуска, мога да видя как са нещата в КАТ и дали там няма да свърша нещо.

Придвижих се с такси (поради ремонтни работи, транспорт до там не мога да намеря лесно) – 2.50лв към откраднатото.

Отидох там и влязох в старата сграда.

Посрещна ме голяма табела на която светеха номерата на гишетата и срещу всяко с какво се занимва. Обзе ме измамно облекчение. Започнах да чета изобилието от трибуквени съкращения и открих, че още много има да уча за езика ни и за табелите в КАТ. Като удавник за сламка се хванах за гише 31. Там се зннимавали с изгубени и откраднати „не-знам-какво-значи-това-съкращение”. Само на това гише се споменаваше думата откраднати.

Отидох там и обясних глупавата ситуация: „Откраднаха ми документите и тези на колата, но тя е на името на мъжа ми. Как да си извадя талон?”

Погледна ме човека и каза „На 4-то гише.” И хлопна гишето пред мен.

Отидох на 4то гише. Там един скринсейвър бягаше по екрана. Човек няма.

Пред мен един господин между двете гишета. Питах го за кое чака. Той каза за 4-то, ама нямало никой и за това щял да мине на 5-то. Поне това беше добра новина. Мина господина. Минаха някакви хора с табели. И дойде моят ред.

Изстрелях научената на изуст фраза и ми се каза:

„Отивате в компютърния център с колата и там ще ви обяснят.”

„Ама аз нямам книжка и талон, как да карам кола.”

„Ами питайте ги тях, дано ви издадат временен талон.”

Учтиво благодарих и се затътрих към компютърния център, който ми бе посочен от... услужлив гражданин.

Минах едни 500м от едната сграда до другата. Нямаше тротоар, снегът не беше разчистен, колите бяха спрели точно след знака „Спирането забранено”. И всичко това пред КАТ. Пълно с униформени, гледат на страни и никого не снакционират. Въздъхнах примирено, че такава си ни е държавата и редът в нея и поех през кишата.

Стигнах до заветният център. Влязох вътре и там се огледах: Навалица, гишета безброй. На нито едно няма табела с какво се занимава съответното гише (освен дипломатическото естествено). На първото гише видях упътване и с надежда се зачетох. Оказа се подробно описание на всички гишета от... старата сграда, от която идвах.

Реших че ще рискувам. Избрах си едно гише и чинно зачаках. Експедитивни са, дума да няма. Бързо си вършеха работата. Дойде ми редът. Отново обясних за кражбата документите, колата и собственика т.е. мъжът ми.

От там ми се обясни:

„Идва мъжът ви с лична карта гражданска отговорност и колата и със служебната бележка за кражбата”

„Добре госпожо, а след като нямаме талон как да я карам? А и книжката ми е открадната и гражданската отговорност.”

„Аз за книжките нищо не знам. А ако ви спрат за документи покажете служебната бележка.”

Ей това вече ме отказа от всичко и отидох на работа. Изгубих 2 часа и половина в слушането на абсурди.

Значи за да си извадя документите, трябва да си карам колата без документи, като нарушавам всички закони. Защото сме законова държава.

Отидох на работа. Знаех че някъде в интернет има страница за проверка на валидност на документите. Разтърсих се и о чудо... Има и даже всеки може да я ползва.

Избрах страницата. Тя се зареди успешно. И... ме напуши на смях.

За да провериш дали откраднатите ти документи са вече невалидни (и то не всички, само лична карта и шофьорска книжка) трябва да им знаеш номерата.

Е нали ми ги задигнаха бе господа. Как да им знам номерата? Аз да не съм бюро справки. Но за сметка на това крадецът спокойно може да проверява дали моите документи са все още валидни или не.

Ами да, за него това е от първа необходимост. Така ще знае оплакала ли съм се в полицията и как се движат нещата.

В цялата тази комедия хубавото е, че отрих копие на личната си карта. И по номера разбрах, че от днес в 12:30. Вече нямам валидна карта. За книжката още не знам. На нея копие не съм и правила.

А утре ме чака втора серия на ходенето по мъките.

Ще си издавам лична карта.

Ден Втори

Светлина в тунела.

Станах в 7 часа. Изпих си кафето, събудих детето, облякох се и изфучах в 8 без 10 да намеря такси. Запътих се към паспортното в центъра на града. В 8:15 бях първият чакащ пред сградата и с учудване установих, че те започват не от 8:30, както си мислех а от 8:45.

Измръзнах чакайки пред заключената врата. Преброих на ум колко са 8 работни часа. И до колко ще трябва да успея да мина за да си получа документа днес. Приготвих се психически да ме оплюят и овикат всички които приближа. След което започнах да се боря с прииждащатата тълпа хора, които очевидно не знаеха какво е ред и опашка. Имаше странни екземпляри които при всички чакащи се опитваха все пак да отворят закючената врата и да минат първи.

Изненадващо за мен точно в 8:45 вратата се отвори и ни пуснаха. Табелки на гишетатат имаше тук там, но аз нямах време да чета и наскочих на първото гише да попитам:

„Откраднаха ми личната карта идвам да си извадя експресно нова.”

„Отидете на 16 гише”

Минах на 16-то гише и тъкмо да питам, видях усмихнато лице и чух

„Добро утро мадам как да ви помогна” – след което 10 секунди си мислех, боже какво става тук, каква любезност. Най накрая успях да проговоря

„Добро утро. Откраднаха ми личната карта идвам да си извадя експресно нова. Какво трябва да направя?”

„Минете на 18-то гише. Там ще ви кажат какви документи трябва да подадете.”

„Благодаря”

„За нищо.”

След този мил разговор, останах без думи и си помислих, че сигурно има грешка.

Минах на 18-то гише изчаках 3-ма души и дойде моят ред. Дамата малко не дочуваше, но отново бе много любезна обясни ми подробно какво да попълня къде да платя и къде да отида.

Купих си формулярче за 0.50лв и минах в страни да си го попълня. Още на първият ред започнах да пиша ръкописно а не печатно и реших да си взема ново. Отново на 18-то гише от където ме успокоиха, че стига да е четливо няма проблем.

След като завърших с попълването, платих си таксата (тук банката искаше 5лв а не 3 за превода но го преживях) отидох до 14 гише.

Отново много любезно ме посрещна една дама. Успях да обясна за какво става дума. След рутинния въпрос за полиция и други подобни, и като се убеди че всичко е в ред ми подаде молба за попълване. Уведомих я, че вече съм попълнила същата в I РПУ. Тя направи справка в компютъра, видя че документите ми са невалидни и ме препрати на 16-то гише.

Там изчаках опашката от двама души и си подадох документите. След 5 минути обработка ми дадоха номерче, казаха ми че в 4 следобяд ще имам документите си готови и ми пожелаха лек ден.

Тръгнах си с усмивка на уста в прекрасно насторение и учудена, че въпреки всичкото чакане за 30 мин бях успяла да свърша това, коет предният ден ми отне 2 часа. Освен това си мислех, колко е хубаво че 8-те работни часа не са точно 8 а по-малко и че скоро ще имам документ за самоличност.

В 4 без 5 бях на лния и документите ми вече ме чакаха. Бяха ми дадени отново с усмивка и изобщо не можах да повярвам.

А за капак от там с доста тичане стигнах до банката, където да мога най-сетне да си взема парички с новата лична карта. И за своя най-голяма изненада установих, че вече имат гишета работещи до 18:00. Абе да не повярваш просто.

Изгря луната. Освети небето. Огледа се в морето.

И на лунната пътека се появи ти.

Приближи се. Погали ме нежно и попита:

- Защо не дойде да се сбогуваме?

Замълчах виновно. Не можех да ти отговоря. Нямаше как.

Забързана и вглъбена в днешния ден бях забравила вчерашния. Бях забравила всички минали дни.

Бързах напред без да се огледам.

Днес ти ме накара да спра. Да се огледам. Да осъзная какво пропускам.

Извини мен младата и неразумната. Прости ми за всички пропуснати мигове и сбогувания.

Ти даде на детето в мен повече от всеки друг. Научи ме на всичко което съм сега. Научи ме на най-важните неща. Тях не ги преподават в училище. Не ги пишат в книгите.

Ти ми даде щедро цялата мъдрост, която бе събрал с годините. А аз приех подаръка като твое задължение.

Изчакай ме у дома.

Ще се върна.

И тогава първо ще се сбогуваме.

А после ще си кажем здравей.

Как иначе да се срещнем, преди да сме се разделили.

Тел Авив 25.05.2006

Тогава ти ме изчака, а сега не знам...

Той е буден и начетен, учи като частен ученик и взима по два класа за една година, тя завършва само 4то отделение 4 клас*.

Те се обичат. И той търпеливо я чака да порасне.

Минават години в откраднати погледи, на хорото се хващат един до друг, срещат се на чешмата.

Тя става на 17 и нейният баща решава да я омъжи за имотният обущар на селото.

Но той и тя се обичат. Той изпраща бележка. Като си тръгва от нивата, тя бърза на пред. На завоя на пътя я чака кола, а в нея той.

Двамата бягат с колата и живеят една семица заедно. В най-почтенният смисъл на тази дума.

Връщат се в селото. Тя е "обезчестена" по тогавашните стандарти.

Баща и я лишава от наследство. Не им дава разрешение за сватбата. Тя живее една година в най-бедната къща в селото. Чака да стане на 18 и да се омъжи по любов. Годината е 1937.

Те се женят през 1938 и от тогава до днес, вече 68 години са заедно.

Той никога не и е повишил тон. Нито се е карал с нея. Тя е огнена натура и много властна. Пали от нищо. Но той слуша, чака да и мине и казва "Добре ма Събе!" и точка. Край.

Като го питаш как я търпи такава казва само: "Ей много сте нервни младите бе!" и точка. Край.

Днес той е на 97, а тя на 86. Той вече не е същият, тя също.

Но аз и сега ги обичам, както в детството си.

Те са моите баба и дядо.

* 4 клас - отговаря на сегашния 8-ми