Даааааа,явно България си е доброто място от към географско разположение,атмосферни и метеорологични условия но не е случила с население.Въпреки,че вече сме в 21 век,Българите все още са на равнище – ПЛЕМЕ.Ами какво да се очаква от същества с племенно съзнание:
Да мислят предимно с коремите си,с оная си работа,да мислят,че докато мислят са просто върха но не осъзнават,че за да мислиш,трябва преди всичко да имаш с какво да го правиш.Да си мислят ,че щом са яхнали черната скъпа кола и са вече недосегаеми и велики.Ами я да ги изкараме от колите та да видиш без тях,колко са смешни и жалки.Да си мисли,че щом е забогатял от някоя и друга приватизацийка или апартаментче което дава под наем или пък недай си Боже сутеньорство или наркотици и вече е на върха.Не братко мили,не си върха и ще го разбереш надявам се по най болезнения за теб начин.Защото аз лично имам син на 23 години който има проблем с наркотиците и от една година е в неизвестност именно заради такива личности които нямат място в уж съвременната ни “Мила Родина” и трябва да бъдат екзекутирани на място но това е друга тема.
Исках да задам въпросче:
Какви хора трябва да са Българите щом започнаха да избиват хора и на словото.
Защо трябваше пред толкова много хора,включително и деца да бъде убит човек - писател?На кого пречеше Георги Стоев?Кой простак пак се направи на велик и си изби комплексите на цената на един човешки живот?Надявам се,отговора да бъде намерен в най скоро време и смъртната присъда в България да бъде отново приета като закон и наказание.
Верно е,че Георги Стоев е писал доста за белите хора с черни души,но това е било минало.Просто той е водел някаква хроника.Но белите хора с черни души си ги има и сега и ще си ги има винаги ,просто защото са Българи,ние сме в България а щом в една държава започнат да избиват писатели и в същото време да се опитват да оправдават човек убил и наранил невинни хора сядайки зад волана след употреба на алкохол,опитват се да прескочат правосъдието пред което хората уж са равни само защото бил шампион по фигурно пързаляне то мили другарчета Българчета нашата “Мила Родина” трябва да бъде закрита.И тъй като разпродадохме и разрушихме всичко/Благодарности на правителството и халал да ни е,сами си го избрахме/ и вече на тази държавица не и останаха никакви достойнства, то мисля, че около закриването няма да има проблем. Или сме изправени пред нов преход ,а? Какво мислите вие???

В последните няколко години зачестиха трагичните събития в нашата “мила” родина.А в последния месец,вече трагичните събития са превърнаха в гавра с човешкия живот.

[sonific 542127d7cd2ff4a984ce1bf88c1cee2736c9aeb0]

Гавра която е факт благодарение именно и отново на нашата мила ‘Родина”.

Хайде сега да поговорим всъщност какво представлява държавата???

Ами държавата е съвкупност от хора от една народност, говорящи един език който по закон у нас е Български.Обединявани са от една религия,обичаи,традиции и т. н.Може да се пише още много но не това е темата тук.Идеята е,че всички българи,когато се случи някаква трагедия или изобщо нещо накърняващо правата и живота на човека,започват да псуват и обвиняват държавата.Под трагедия визирам последните събития в страната: Пожара и деветте жертви от него във вагон на влака София - Кардам и драмата с децата от дома за сираци в Трън.Не,че по другите държави не стават подобни неща и не се стреля по учебни заведения и то не радко от деца по деца.Но това не трябва да ни успокоява и да се приема като нещо “нормално ‘ в една държава.Напротив.

Та псувайки и упреквайки държавата,ние се псуваме и упрекваме нас.Ами нали именно народа както бе споменато по горе представлява държавата.Ако в определената за дадена държава територия има държава,постройки,изградени инфраструктури и т.н. ама населението се е изнесло нанякъде и никой не е останал,значи тази държава може да е на всеки който си я намери и започне да изгражда и развива.Така,че проблема идва не от държавата а от хората.Хората които са в управлението на държавата.Хората които ние самите – народа сме си избрали,заблудени,че те са нещо по велико от Българи.Ами не.Те са си Българи,може да са учили на Луната но генетичната простотия не може да се излекува с нищо.Този народ никога не е бил заинтересован за себе си,за своите права,за начина си на живот,за това и тези отгоре нямат страх и респект от народа и си правят каквото си искат.Кой например е създал закони според които цитирам:

Вагон на 40 години,неподържан и оставен на доизживяване пътува по родните ЖП пътища превозвайки деца и изобщо хора............./дали пък някой не печели от това/

Човекът Х има 9 криминални регистрации, 8 от тях са за изнасилване на непълнолетни деца, каза директорът на ОДП-Перник комисар Димитър Шереметев. Проверява се издаването на оръжие на Човека Х/ами отново някой си пълни гушата за сметка на нечийй живот/. Ако се установи нарушение на служител на РПУ-Трън, той ще бъде уволнен дисциплинарно.......и какво ще промени това?????

.......полицията, съда и прокуратурата за тежкия инцидент с децата........... отговорността е тяхна, защото са оставили на свобода човек, като убиеца Асен Илиев, който въпреки че е бил осъждан, е притежавал и оръжие на всичкото отгоре.

"Община Трън има доста лоши спомени от Асен Илиев", каза още кметът на Трън.
Миналата година сираци в Трън обвиниха Асен Илиев, че им предлага пари за секс. Той отдавна пък плащал на сираци да му работя на картофената нива. Разрешение да ходят на нивата давала бившата директорка на "Иглика", която сега работи в полицията

в Перник.

Трябва да се направи много повече, за да се премахнат тези фрапиращи неща, каза премиерът Сергей Станишев..........

......верно ли,стига бе. Двадесет години ви чакаме някой нещо да направи,ами айде направете го де.........кой ли да го направи като всички сте малоумници загрижени единствено за собствените си задници и стомаси.

Всякаква паплач и боклуци си се шляе на свобода необезпокоявани от никой благодарение именно на тези закони.Ами нали мили сънародници,тези същите закони са създадени от тези същите Българчета които ние сме поставили на отговорните позиции за които те не са подготвени нито като познания нито като личности.Защото човек изпълнявайки служебните си задължения той проявява преди всичко себе си,своите личностни качества,своя ум,своята душа и характер.Може да има отлична диплома за професията си,но няма ли личностни качества и ценности просто не става за нищо.Е,аз бях до тук.Сега оставям всеки сам да си направи изводите,да си вземе поуката и да се замисли дали промяната не идва първо от вътре,а не както сме свикнали да я чакаме наготово от вън.Докато не осъзнаем този факт – ЦИТИРАМ целия Български народ:

Шъ съ оправим.....ама друг път.

[sonific 1fc949071c1880a14aeda427c1c052b4821db877]

Силните плачат сами. Не ръкомахат.Не викат.

В гръб не забиват ками. И не се кланят на никого.

Те овладяват света, без да си губят душата. Ала вървят и вървят само напред и нататък!

Въпреки вечния страх. Въпреки всяка измама. Никой не може без тях. Рамо за силните няма.

Те знаят как да простят, Как на доброто да служат. Те не поглеждат назад И не говорят ненужно.

Те са внезапни искри От небесата дарени. Тяхната воля твори Нови, незнайни вселени.

Въпреки цялата мъст И доживотната завист- още влекат своя кръст и до безкрай се раздават.

Мъката не ги ломи. Прави ги по- всемогъщи Силните плачат сами. Но времената обръщат.

Веселина Атанасова

 [sonific 104c9df01c888a2c4b2b9568fc802e6eafa49acc]

След като знаете и последната бенка от тялото на своя партньор, първоначалната страст постепенно угасва.

За да запазите свежестта на отношенията си и да запазите страстта за цел в живот бъдете изобретателни и по-често изненадвайте своята любима половинка.

Не забравяйте за неочакваните изненади. Ако любовната игра обикновено продължава не повече от 5 минути, то "разтегнете" това удоволствие поне до 15-20 минути.

Повечето хора смятат, че сексът без страст е скучен. Нито един човек не иска да изпълнява ролята на надуваема кукла, а да намира във връзката си и изисква съответното отношение.

Затова - не се отдавайте на мързела и рутината, а проявявайте своята изобретателност. В противен случай най-често връзките завършват логично - всеки един от партньорите намира своето бъдеще в отношенията с друг.

Ако вашите отношения вече са твърде далече от периода на ухажването с бонбони и цветя, това не означава, че и последната страница на любовния роман е затворена. Внезапните промени могат отново да събудат интереса един към друг.

Ето и 7 случайни факта за съпружеските изневери, цитирани от Psychology Today:

- Около 40% от женените мъже и 30% от омъжените жени имат странична връзка.
- На всеки 10-13 секунди някой по света се развежда.
- Почти 50% от жените и около 30% от мъжете изпитват злоба към партньора си дори 10 години след развода.
- В повече от 90% от случаите причина за развода на двойките с голям семеен стаж са периодичните изневери на партньорите.
- 75% от тези, които се женят или омъжват за своите любовници, след това се развеждат.
- Средно една изневяра продължава 2-4 години.
- Връзката между хора, живеещи на семейни начала без брак, е подложена на емоционален стрес. И рискът тази връзка да се разруши е два пъти по-голям, отколкото ако има сключен брак.

zdrave.bg

[sonific 72838c3352a48678c4fbe11a0f8582a63242d142]

Но в живота на всяка майка съществуват моменти, когато поведението на любимото дете отива в задънена улица. А може би самите възрастни, използвайки радикални методи на възпитание, правят неща, заради които после се срамуват. Не сте сами в грешките си, всички родители отвреме на време грешат. Но винаги е по-добре да се учим от чуждите грешки, нали?

Грешка първа

Обещанието “Повече няма да те обичам”
“Ако не си такъв, какъвто аз искам, няма да те обичам повече”

Мнение на родителите
Защо децата така често спорят по повод на всяка наша молба? Може би ни правят напук. Какво да правим? Да призоваваме към здрав разум? Но, те просто не слушат какво им говорят възрастните. Да заплашваме? Това още повече не действа. В такива случаи много родители използват своеобразен коз: “Сега мама няма да те обича повече”. Често много от нас произнасят тази фраза.

Мнение на психолозите
Обещанието повече да не обичате своето дете е едно от най-силните средства на възпитание. Обаче тази заплаха като правило не се осъществява. А децата прекрасно чувстват фалша. Веднъж излъгали, можете задълго да загубите доверието на детето. То ще ви възприема като лъжец.
По-добре е да кажете: “Аз пак те обичам, но не одобрявам поведението ти”.

Грешка втора

Безразличието
“Прави каквото искаш, все ми е едно”

Мнение на родителите
Защо да се напрягам? Да споря, да търся аргументи, да доказвам нещо на детето, да нервнича? Детето е длъжно да се научи само да решава своите проблеми. И изобщо детето трябва да се готви за живота като възрастен, колкото се може по-бързо да стане самостоятелно, а нас да остави на мира.

Мнение на психолозите
Никога не трябва да показвате на детето, че ви е все едно с какво се занимава. Дори и най-леко да почувства вашето безразличие, веднага започва да проверява доколко то е “истинско”. И най-често, проверката се свежда до извършване на лоши постъпки. Детето чака ще последва ли критика след постъпката или не. Получава се затворен кръг. Затова вместо да показвате безразличие, постарайте се да установите с детето дружески отношения, дори и когато поведението му никак не ви харесва.
Може да кажете, например така: “Да знаеш, че по този въпрос изобщо не съм съгласен с теб. Но искам да ти помогна, защото те обичам. Във всеки момент, когато имаш нужда можеш да поискаш съвет”.

Грешка трета

Прекалено много строгост
“Ти трябва да правиш това, което ти казвам, защото тук аз командвам”

Мнение на родителите
Децата трябва да слушат възрастните безпрекословно – това е най-важният принцип на възпитанието. Не се допускат дискусии. Не е важно на колко е детето – 6 или 16. Не децата не трябва да се отстъпва, иначе ти се качват на главата.

Мнение на психолозите
Децата обезателно трябва да разбират защо правят това или онова. Прекалено строгото възпитание, основано на принципи, които не винаги са разбираеми за детето, напомнят дресировка. Детето може безпрекословно да изпълнява всичко, когато вие сте наоколо и да “плюе” на всички забрани, когато вас ви няма. Убеждението е по-добро от строгостта. В случай на необходимост може да кажете така: “Сега ще направиш така, както казвам, а довечера спокойно ще обсъдим – защо”

Грешка четвърта

Детето трябва да се глези
“Ще направя това сама. Не е по силите на моето детенце”

Мнение на родителите
Готови сме да направим всичко за нашия малчуган, та нали децата трябва да получават най-доброто. Детството е толкова кратко, че трябва да бъде прекрасно. Нравоучения, неудачи, неудовлетвореност – в нашите ръце е да избавим малчугана от всички трудности и неприятности. Така е прието, да предугаждаме и изпълняваме всяко желание на детето.

Мнение на психолозите
На разглезените деца е много по-трудно в живота. Не трябва да се държи единственото чедо под похлупака на родителската любов, защото в бъдеще това може да доведе до множество проблеми. Повярвайте, когато родителите махат всяко камъче от пътя на детето, то не се чувства щастливо. По-скоро обратното, то се чувства съвършено безпомощно и самотно. “Опитай да се справиш сам, а ако не се получи с удоволствие ще ти помогна” – ето един от вариантите на мъдро отношение към дъщерята или сина.

Грешка пета

Натрапената роля
“Моето дете – моят най-добър приятел”

Мнение на родителите
Детето е най-важното в нашия живот, то е толкова съобразително, с него може да се говори за всичко. То ни разбира така, сякаш е истински възрастен.

Мнение на психолозите
Децата са готови да направят всичко, което се харесва на техните родители, та нали мама и татко са най-важните хора на света. Малчуганите дори са готови да се нагърбят със сложния свят от проблеми на възрастните, вместо да обсъждат своите интереси с връстниците си. Но така техните собствени проблеми остават нерешени.

Грешка шеста

Парите
“Повече пари – по-добро възпитание”

Мнение на родителите
Ние сме толкова притеснени с парите, че не можем да си позволим да се позабавляваме с детето. Постоянно всичко трябва да му отказваме, то доизносва стари вещи и пр. С две думи ако имахме повече пари бихме били по-добри родители.

Мнение на психолозите
Любовта не се купува с пари – звучи доста банално, но е истина. Често в семейства с невисоки доходи възрастните правят така, че детето да не е лишено от нищо. Но не трябва да чувствате угризение на съвестта за това, че не можете да изпълнявате всичките му желания. В крайна сметка любовта, ласките, съвместните игри и времето прекарано заедно с детето са много по-важни от съдържанието на портфейла ви. И накрая, съвсем не парите правят детето щастливо, а съзнанието за това колко е значимо то за вас.

Грешка седма

Наполеоновски планове
“Моето дете ще се занимава с музика (тенис, живопис), няма да му позволя да пропусне своя шанс”

Мнение на родителите
Много възрастни са мечтали в детството си да се занимават с балет, да свирят на пиано или да играят тенис, но не са имали тази възможност. И сега главната цел на мама и татко е да дадат на детето най-доброто образование. Не е важно на детето да му харесва много, ще дойде време и то ще оцени старанието на възрастните.

Мнение на психолозите
За съжаление децата не винаги оценяват усилията на родителите. И често блестящото бъдеще, нарисувано от възрастния във въображението му се разбива в пълното нежелание на детето да се занимава, например, с музика. Докато детето е малко слуша възрастните, но след това... Желаейки да се откъсне от клетката на родителската любов започва да изразява протест с достъпни за него способи. Това може да бъде и прием на наркотици или просто увлечение по тежкия рок в нощните часове. Затова денят на детето трябва да се запълва с полезни занимания като не забравяте да оставяте и малко време за негови лични дела.

Грешка осма

Твърде малко ласки
“Целувките и прочие нежности не са важни за детето”

Мнение на родителите
Да прегърнем малката сестричка? Каква глупост! Да целунем мама? Да се погушкаме с татко? За това няма време. Много възрастни смятат, че ласките в детска възраст могат да доведат в бъдеще проблеми със сексуалната ориентация. Накратко – никакви прегръдки и целувки – има по-важни и сериозни неща.

Мнение на психолозите
Децата на всяка възраст се стремят към ласка. Тя им помага да се почувстват обичани и им придава увереност в собствените сили. Но помнете, желанието за ласка трябва в болшинството от случаите да идва от самото дете. Не натрапвайте на детето своята любов – това може да го отблъсне.

Грешка девета

Вашето настроение
“Може или не? Това зависи от настроението”

Мнение на родителите
Неприятности в работа, лоши отношения в семейството, колко често възрастните “изпускат парата” върху децата. Мнозина са уверени, че в това няма нищо страшно. Достатъчно е след това да купим на малчугана отдавна обещана играчка и всичко ще бъде наред.

Мнение на психолозите
Родителите трябва да показват на детето, че ги радват неговите добри постъпки и че ги разстройват лошите. Това създава у детето съзнание за непоколебимост в жизнените ценности. Когато възрастните, в услуга на своя егоизъм и настроение днес разрешават нещо, а утре го забраняват, детето може да разбере само едно: все едно е какво правя, важно е настроението на мама. Ако чувствате, че не можете да се превъзпитате, по-добре предварително да се договорите с детето “Когато съм в добро настроение, не значи, че всичко ще ти е позволено. А ако съм в лошо – постарай се да бъдеш снизходителен към мен”

Грешка десета

Твърде малко време за възпитание на детето
“За съжаление съвсем нямам време за теб”

Мнение на родителите
Много възрастни са доста заети в работата, но се стараят всяка свободна минута да прекарват с децата – водят ги на градина и на училище, готвят им, перат, купуват всичко, което им е нужно. Децата трябва сами да разбират, че родителите просто нямат време да поиграят с тях или да им почетат.

Мнение на психолозите
Възрастните често забравят простата истина – ако сте родили дете, трябва и да намирате време за него. Дете, което непрекъснато слуша, че възрастните нямат време за него ще търси сродна душа сред чуждите хора. Дори ако денят ви е разпределен по минути намерете вечерта половин час (в този въпрос е важно качеството, а не количеството), постойте до леглото на детето, поговорете си с него, разкажете му приказка или му прочетете книжка. Това е толкова необходимо.

 [sonific m27d8e2b210e094a3e2a469ceacade3aa4867c829]

Иво Иванов
Канзас

Той се казва Дик Хойт и често навестява мислите ми по време на любимата ми и напълно безплатна антистресова терапия. Ще обясня с няколко думи: стресът си е стрес както в България, така и тук. Проблеми в работата, сметки, крайни срокове, задръствания, съкращения, гнойни ангини накрак и т.н., и т.н. Нещата се натрупват и този стар натрапник стресът често се настанява трайно в живота ни. Моят метод за борба с напрежението е следният. Всяка вечер, двайсетина минути преди самият аз да гушна възглавницата,
сядам до леглото на спящите си деца и просто ги наблюдавам мълчаливо в съня им
Който е бил родител, знае точно какво имам предвид. Едва ли има нещо по-успокояващо и по-възхитително на този свят от едно спящо дете. Не знам дали този ефект се дължи на равномерното им дишане, на откровената им беззащитност или на невинните лица, но за мен няма по-ценно убежище от ежедневието от тези двайсет минути на тихо съзерцание в тъмната стая. Сякаш всичко останало престава да съществува. Някъде далеч остават работата, цените на бензина, лактите по автобусите, параноята, войните, ураганите и всичко останало. В чертите на заспалите деца, обезоръжени се разтварят и тревогите, и проблемите, и стресът. В тези моменти често се сещам за моя любим спортист Дик Хойт, чиито изумителни постижения и живот почнах да следя преди около 5 г.
Дик е станал баща през 1962, но новороденият му син Ричард идва на този свят в конвулсии. Оказва се, че пъпната връв се е омотала около врата на бебето, прекъсвайки притока на кръв и нанасяйки необратими увреждания на централната му нервна система. Детето никога няма да може да ходи, да използва ръцете си, да говори и да контролира тялото си. Лекарите имат само един съвет към родителите: "Отървете се от бебето, дайте го в специално заведение."
Има ли нещо по-ужасно от това да си напълно обездвижен и лишен от възможността да комуникираш с останалия свят от първата до последната секунда в живота си? Да вегетираш с години, окован в жестока килия - собственото си тяло? Отговорът е: Да, има! Ако жертвата е собственото ти дете. Няма по-голям кошмар за един родител, няма по-голямо страдание. Трудно ми е да си представя каква ледена пустош е преминала през душите на Дик и Джуди Хойт, когато са надникнали в бъдещето на сина си. Неизживяното детство, неизказаните думи, неосъществените мечти, неродените внуци. Сърцето ми се свива и не мога да не си спомня за съкрушения баща в "По жицата", за умиращата му дъщеричка и за онези покъртителни осем думи на Моканина: "Боже, колко мъка има по тоя свят, Боже!"
Но Дик отказва да се самосъжалява, пренебрегва всички лекари, зарежда се с вяра в сина си и тръгва като бесен да търси... бялата лястовица. Надява се, че съзнанието и интелектът на Ричард са останали непокътнати, и се посвещава на идеята да надвие съдбата. Почва да учи сина си на азбуката и да му чете, без да е сигурен дали има някакъв ефект. През 1972 благодарение на големите сърца на група инженери от университета Тъфт Рич се сдобива с комуникатор, който му позволява да изписва думи на монитор, натискайки бутон с тила си. Оказва се, че малкият не само е наясно какво става около него, но и притежава завиден речник и пъргав интелект. Баща му е твърдо решен, че синът му няма да бъде лишен от нищо и щом не може да се движи,
той ще бъде неговите ръце и крака
Дик започва да носи сина си на гръб, за да се радва на природата, води го на планински преходи със себе си и така двамата изкачват един от върховете в Колорадо. През 1977 Рич се примолва на баща си да участват в 8-километров крос с благотворителна цел. Хойт се съгласява да бута инвалидната количка. В този ден те завършват предпоследни, но надбягването събужда неподозирано усещане в душата на обездвиженото момче. Същата вечер Ричард изписва нещо на монитора си, което ще промени живота им завинаги: "Татко, когато се състезавам, не се чувствам осакатен!" От 15 години бащата е търсел точно това лекарство за сина си - усещането за независимост и пълноценност. От този момент нататък животът му е посветен на една-единствена цел: да улови това усещане и докато диша, да го дава на Ричард. Дик почва да бяга по 5 часа на ден, пет пъти в седмицата, бутайки Ричард пред себе си в специална инвалидна количка. През 1981 двамата се записват под името "Тийм Хойт" в Бостънския маратон и побеждават 75% от участниците. Постепенно Дик влиза в невероятна форма и бяга почти непрекъснато. В момента зад гърба си има невероятните 64 маратона, като най-добрият му резултат е просто феноменален - 2:40,47 часа (36 минути и половина под световния рекорд)!
След 4-годишно участие в маратони двамата се решават на нова лудост: триатлона "Айрън Мен". Това нечовешко съревнование включва 3,8 км плуване, сто и осемдесет км. колоездене и като капак - класически маратон (42,2 км). Много малко са хората, които са в състояние да издържат подобно натоварване. Аз съм горе-долу в добра форма, но със сигурност
ще се разпадна на отделни митохондрии още в плуването
Хойт връзва с въже за кръста си доста тежка лодка, в която е легнал Ричард, за да покрие тези първи километри във водата. После слага сина си в специална седалка, закачена за предната част на колелото му. Най-изумителното е, че Тийм Хойт често изпреварва 2/3 от съперниците. През годините Дик и Рич участват в общо 911 състезания, включително 206 по триатлон и 24 последователни маратона на Бостън. През 1992 двойката преминава с велосипед през Съединените щати, покривайки 5000 км за 45 дни. Тук всеки любител на бягането е запознат с историята на Хойт. Медийните спортни гиганти ESPN, ABC, Sports Illustrated и HBО отразяват успехите им, а на пазара излизат книга и DVD филм, посветени на техния трънлив път. Много специалисти се питат какви биха били резултатите на Дик, ако се състезаваше сам, без сина си. Той твърди, че ще се провали, защото Ричард е основният му източник на енергия, а и стилът му на бягане е зависим от количката. Наскоро гледах кадри от последното им състезание. Дик въртеше педалите на колелото с настървение, подминавайки изтощените си противници, а изражението на лицето на сина му отразяваше както огромното удоволствие от надпреварата, така и мускулното напрежение, което явно усещаше от усилията на баща си. Вятърът ги блъскаше челно, умората се бе вкопчила в педалите, но Тийм Хойт продължаваше упорито напред: двама души - едно сърце.
Казват, че дори пулсът им се изравнявал по време на състезание
Тази година Дик навърши 65, което просто не е за вярване. В краката му като корабни въжета подскачат чудовищни мускули, а с бицепсите му би се гордял всеки 20-годишен младеж. Този невероятен човек се е подложил на големи лишения и е пренебрегнал собственото си благополучие, за да освободи сина си от капана на съдбата. Почти всеки цент от пенсията му, всеки извънреден приход и всяко получено дарение се влагат във фонда за спорт. Самият Дик живее по спартански, за да си позволи да пътува от маратон на маратон със сина си. За Хойт старши обаче едва ли има по-сладка жертва от тази и ако можеше, сигурно щеше да бяга по 24 часа в денонощието.
Наскоро една от водещите журналистки на САЩ, Мери Карило, интервюира Дик за предаването "Риъл Спортс". Разговорът им постепенно ги отведе в миналото, към мястото, което Дик все още се страхува да посещава. Там, където в родилното отделение стои сломеният от мъка 22-годишен баща и се взира в мрачното бъдеще на сина си. Струва ми се, че в този момент, пред тв камерата Дик за пръв път кръстоса поглед със себе си и разбра колко изумително е житейското му пътешествие. "Откъде черпиш толкова сила?", попита Карило и този железен мъж, който винаги е стискал зъби и е гледал напред без никакъв признак на слабост, най-после не издържа и остави сълзите да отговорят. Мери е изключителна журналистка, но и тя самата не успя да овладее емоциите си и
следващият й въпрос се разпадна, задавен в собствените й сълзи
За човек, който е бил напълно отписан от докторите, Ричард Хойт е постигнал много неща: завършил е не само гимназия, но и Бостънския университет и има платена работа в лаборатория. Въпреки че е обездвижен, е видял всяко кътче на Америка и е дал надежда чрез примера си на милиони инвалиди по света. Днес той е на 43, но за родителите детето винаги си остава дете. Затова понякога се питам дали и Дик не сяда вечер до леглото на сина си, за да се взре с гордост в спящото му щастливо лице. Дали минава през съзнанието му мисълта, че той е отговорен за това щастие, че той е подарил на осакатения си син усмивката и шанса за пълноценен живот. Хойт е голям мъж, велик спортист и истински родител. Ако има послание в неговата история, то е, че лесно се прави дете, но трудно се става баща.
Много красота има в спорта. Красиви и елегантни бяха полетите на Джулиъс Ървинг към коша. Красиво бе и финалното разгъване на Луганис миг преди да разпори водната повърхност. Изумително красиви са и ефирните подавания на Зидан. Но понякога спортът може да ни даде нещо още по-впечатляващо и ценно. Един 65-годишен мъж, бутащ с всичка сила осакатеното си, но щастливо дете в инвалидна количка. Какво по-красиво? Магията на спорта се състои в това, че в ръцете на един баща той престава да бъде просто спорт и се превръща в нещо много повече. Нещо пълно със смисъл, обещание и надежда... Като бяла лястовица.

Мен лично адски ме разтърси и затова реших да го споделя и тук...

ОРИГИНАЛ:

http://www.bulforum.com/index.php?showtopic=62238&st=0&gopid=1495111897&#entry1495111897

Видео материал към статията

Какво ли трябва да се случи на човек,за да осъзнае и наистина вникне в истинския дълбок смисъл на тези думи...........

Беше Неделя – 18.11.2007 година.Мръчкав,дъждовен макар и не студен но все пак един от онези дни,които подтискат и задушават цялата ни същност.Бях на работа и след приключване на рутинните си задължения се преоблякох,яхнах си любимото колело и както винаги тръгнах по вече до болка познатия маршрут към дома.Макар,че времето както споменах по горе не бе никак приятно,аз се чувствах щастлив както винаги се чувствам когато карам.Приближавах едно голямо кръстовище в квартала,карах по тротоара необезпокояван от никой,бройках секундите на сфетофара,които отмерваха оставащото време за зеления сигнал разрешаващ преминаването на пешеходците и се движех така,че когато стигна до мястото за пресичане,сигнала за мен да е вече зелен.Така и стана.Сигурно през това време съм си мислил като се прибера как ще се затопля под душа,ще седнем с жена ми да вечеряме,ще се насладя на студената чаша бира.Приближих края на тротоара,сигнала за пешеходците вече беше зелен,слязох от бордюра,тръгнах да пресичам по пешеходната пътека.Преминах първата лента от автомобилното платно без да подозирам,че това ще е единственния и последен миг който ще фигурира в моите спомени за този ден...............

Два часа и половина след този миг се събудих в една голяма известна столична болница,без да знам къде съм,нито защо съм там и изобщо всъщност кой съм.

По късно ми беше обяснено,че ме е блъснала кола именно на същата пешеходна пътека.Последствията бяха: Натрошен глезен,спукани ребра,травма на главата и два часа и половина безсъзнание,травма на кръста,множество болезнени натъртвания.Последва тежка операция на глезен,лечебни процедури и все още продължаващи стоматологични интервенции.Грижите за пациентите в болницата в която бях попаднал,не бяха по различни от грижите към изгубени или бездомни животни в приют за такива.И това беше първия миг в който усетих и наистина осъзнах присъствието и истинската роля на любовта в живота на хората.На тази неосъзната,всесилна,себеотдаваща се и самопожертвувателна любов.И всичко това беше събрано в едно крехко създание в лицето на моята жена Таня.Присъствието и грижите и за мен в болницата граничеха с усилията на удавник борещ се за поредната и може би последна глътка въздух.След като се прибрах у дома трябваше да разбера и осъзная,че без чужда помощ аз няма да мога да отида до тоалетна,да се изкъпя,храня,дори не можех да се обърна в леглото от едната на другата си страна без странична помощ.

Таня се превърна във всяка моя ранена и неработеща част от тялото ми.Тя беше моите крака,ръце,всичко което ми беше нужно за да продължавам да живея и оцелявам в ситуацията.Водеше ме в тоалетната,къпеше ме.Бях безпомощен като дете.Тази жена беше до мен във всяка една секунда,плучавах от нея всичко от което се нуждаех точно в мига в който наистина се нуждаех без да се налага да искам или казвам каквото и да било.Заточиха се дълги изпълнени с болка и проблеми дни.Таня ходеше на работа,всеки божи ден тичаше по застрахователи,полицаи,болници,адвокати и по какви ли още не административни простотии характерни и традиционни за нашата “Мила” родина.И не стига всичко това,ми всяко едно от тези неща бе свързано с плащане в брой и пари,които ние нямахме готови за такива неща,но благодарение на което пък разбрахме кои бяха истинските ни приятели.Редом с всичко това пазаруваше,готвеше,чистеше,переше и се грижеше за дома.

И всичко тава в мразовитите зимни дни на последния месец на годината.Напълно безропотно,без да се оплаче поне веднъж.

Един прекрасен ден аз и зададох може би най тъпия въпрос който сигурно съм задавал някога през живота си:

- Как успяваш и откъде намираш сили да се справяш с всичко това?

Едва ли е нужно да цитирам отговора.Той бе кратък,простичък и искрен.Една единственна дума:

ЛЮБОВ.

Една единственна дума описваща най силния,неизчерпаем и чист източник на енергията необходима за нашия живот,развитие,успехи и оцеляване в този свят.

Енергията която лекува всичко,прощава всичко и дава живот на всичко живо във вселената.

Така,както малкото новородено дете,благодарение на грижите породени не от задължението а безусловна родителска любов към него пораства,прохожда и оцелява до мига в който вече е човек,който може сам да се грижи за себе си,така както домашния любимец е щаслив и каквито и бели да прави,винаги ще живее у дома,далеч от студа,жегата и глада на улицата благодарение на любовта с която сме го взели да се грижим за него,така както слънцето с неизменната си любов огрява и подържа живота на земята,благодарение на същата тази любов и аз сега съм здрав,жизнен,мога да се движа безболезнено и да карам колелото си по пътеките в планината и да се наслаждавам на всеки миг от живота си така,сякаш нищо не се е случило.

За всичките грижи,за цялата болка която моята жена изживя с мен и за това,че ги получих безрезервно дори и когато не ги заслужавах,за това,че порастнах и осъзнах истинското значение на изречението “Само любовта оцелява” се прекланям пред нея и и благодаря,че преди всичко ми беше най добрия и верен приятел не само в тези

тежки за мен месеци но и през целия ни съвместен живот.

БЛАГОДАРЯ ТИ ТАНЯ!!!

ОБИЧАМ ТЕ!!!

В момента ми трябва международен паспорт за да отида за 1-2 седмици до Индия, но се оказва, че това никак не е тривиална задача. Първо, не можеш да си издадеш международен паспорт никъде другаде в България, освен по постоянния си адрес. Казвам "в България" нарочно - в посолството в Бангладеш например няма да имаш проблем, само ще чакаш дипломатическата поща. А постоянният ми адрес е във Варна, на 7-8 дълги часа път от столицата...

Мислех си, че съм намерил хитър workaround - за щастие смяната на постоянният адрес е сравнително лека процедура и с добавени 20-на лева (за издаване на нова лична карта) човек може да си смени постоянният адрес и да си издаде паспорт където си иска.

Да, ама не. Защо? Защото в момента съм се настанил в любимия Студентски град, а се оказва, че човек не може да има постоянен адрес на общежитие. Освен ако не е инвалид. (какво общо има това идея нямам) Може да има постоянен адрес навсякъде другаде, дори на адрес на който от години не се е появявал, но не и на общежитие.

Няма да се отчайвам, обаче, има решение! Непогрешимият ми план е следния:

1. Присъединявам се към "Бригада на Аллах 47, звено 6245"

2. Взривявам район "Студентски" заедно с гражданските и папортните служби

3. Като ме хванат викам "Ай говори не български. Аллах велик! Мушараф от Пакистан маха се!"

4. Експулсират ме в Пакистан, където ме освобождават след като обещая да взривявам само одобрени от правителството цели.

5. Отивам на границата с Индия и казвам на пакистанските гранични, че отивам да взривя Тадж Махал. Те ми помагат да се промъкна край индийските им колеги.

6. Върша си работата в Индия.

7. Свързвам се с терористичната мрежа и ги помолвам да ме върнат в България за нов атентат.

Ето така се върши работа у нас!

От тук нататък ще бъде интересно само за четящите от 28-ма група (ИМ) :) Та...

 Та тази събота/неделя/понеделник (!?) ще трябва да се занимая с особеностите на измерването на съпротивление с помощта на омметър при големи стойности на измерваните съпротивления. Като оставим настрана факта, че аз през живота си омметър не съм виждала и все още нямам идея дали се връзва последователно или паралелно, предполагам други принципни проблеми не би трябвало да имам. :) Май с това ще започна.

Вече не си спомням какво ми беше заданието по счетоводство, но беше нещо, което прецених, че мога да свърша за 2 часа, при условие обаче, че не ме мързи - т.е. ще го направя вечерта преди да го предам. На това май му викаха "работа под напрежение".

Статистиката няма да я бъде, както вече имах възможност да установя и затова продължавам усилено да се опитвам да намеря и друг раздел освен този за вероятностите, с който ще си взема изпита (евентуално от първия опит). И продължавам да не проумявам "тва защо се учи" - спомням си, че лекторът говори вече по този въпрос, но по начин, който освен да ме накара да повдигна вежди, друго не постигна.

Историята като че ли е най-интересна до тук, но и доста различна от всичко останало, което автоматично я слага в графа "иска мислене". Ами не ми се е случвало до сега да ми искат разбор на закон от преди 100 години и причините, довели до приемането, а в по-късен етап и до изменението и допълнението му...днес е 13-ти. До 30-ти си имам забавления достатъчно - другите дисциплини ще ги уважа през декември. Между другото на 24-ти имам изпит по реторика - доста интересен предмет, само дето не ми стана много ясно какво точно се иска от мен...

Отделно от цялата работа обещах на Надя и донякъде на Снежка да им помогна с електротехниката. Дали няма да стане по-бързо, ако просто им направя курсовите и им ги дам да си ги разглеждат и обясняват сами...щото в обясненията не съм много добра.

Без малко. Сега само да не тръгнеш да си търсиш дърво да се бесиш, ей!

P.S. Честита ни нова функционалност, уърпресовци! :) Аз сега май ще започвам да и се радвам.

Ако успея да си реализирам отколешното желание ще напиша какво е. Уж не съм суеверна, но сега предпочитам да си замълча. Продължение през септември или октомври - тогава ще стане ясно.

Интересна е обаче тази група хора, които се оказа приятели в сянка. Разбрах, че всъщност на тях мога да разчитам - вече не са задължени да бъдат с мен, а не ме изоставят. Благодарна съм, че ги има.

Чудя се обаче защо не съм разбрала преди, че това са стойностните хора за мен? И сега нямам обяснение.

Всеки има такива моменти сигурна съм. Дали се дължат на преумора или на прекомерно количество социални контакти не знам, не ме и интересува. Факт е обаче, че когато аз искам да ме оставят на мира, никой не се соъбразява с това ми желание. А аз не желая да бъда рязка и да "режа" хора, които са ми близки, но по някаква причина са решили да ме изтормозят точно в деня, в който най-малко ми е до тях.

Сега за личното пространство: това е дистанцията, на която ти не си склонен да допуснеш някой, който ти е неприятен или когото не познаваш. И съвсем естествено, когато говориш с него и той прекалено много се приближава до теб, ти се отдръпваш. Какво правим обаче, ако той продължи да се приближава и буквално да се навира в теб? Това поведение е нервиращо, а повечето хора, които правят така не се усещат. А навлизането в личното ми пространство поражда в мен недоверие, а сигурна съм, че така не е само при мен. Хора, проявявайте разбиране към странностите в характера на чешитите като мен! Моля ви!