Да обаче онзи ден, в понеделник, гледах интервю на господин ви Стефан Юруков, дето е председател на държавната агенция по горите, в късната емисия на новините на БНТ.

Интервюто го гледайте овреме, че БНТ не си пази дълго новините на сайта и след месец сигурно вече няма да е достъпно. Превъртете новините някъде до към 6-та минута и нататък. Много интересно интервю! Толкова интересно и изчерпателно, толкова честно казано и споделено, че просто нямам какво друго да добавя.
Всичко се прави в интерес на природата и хората. Заменяме някакви чукарливи планински върхове и песъчливи хълмове - за какво са й на държавата тия боклуци?! Заменяме и занемарени паметници, за които не може да се грижи държавата, та да го правят загрииииижени частници. Изобщо - идилия хора.
Пък ако почне сеч, новите собственици ще дават пари за "компенсационно залесяване"...тепърва ще си гледаме гори демек - млади и по наш тертип, не както са расли преди 100-200 години- криви и без ред, както си искат.

Така де, стига съм философствала.
За какво в крайна сметка са ни толкова много държавни гори? "Мисъл за хората" е отговора. Кой ще остане да работи, ако всички, които мислят като мен вземат, че вземат и хванат гората?! А, питам ви аз.

П.П. А да, сетих се за една много хубава статия на Богомил Ветров по този повод:"Националните кампании - гавра с обществото?!" и т.н. от него кампания "Пясъчник за нашите деца"

Синът на Гълъбин Боевски прострелян с газов пистолет в 18 СОУ

Вчера по повод насилието в учùлищата си говорих малко с Eneya, после си говорих и с Емил. Същия ден гледах и "Здравей България" от 16ти, когато в ефир пуснаха филмчето от софийския техникум (не го намирам в оригинал), а в студиото една госпожа от Столичния инспекторат обясняваше някакви глупости, че едва ли не това е нормално, не е черезвичайно и "Абе 'що правите от мухата слон?!". И казах на Емил, че е просто въпрос на време да започне да се стреля в учùлищата. Само дето предположих, че ще бъде гръмнат учител, а не ученик (на име Пол, почти като Пол Нюман, обаче Пол Боевски)). Но и това ще стане, скоро.

Дори аз се изнанадах, че пистолет се извади само ден след предположението ми, но явно децата бързат да настигат възрастните. Какво да ги правиш, бързат да порастнат (аз бързах, за да стана стюардеса, всяко време с мечтите си).
Нещо от статията обаче ме порази още повече от факта в заглавието:

"Синът ми не е пострадал сериозно, каза пред Дарик радио Гълъбин Боевски. Някакви две момчета са му опрели газов пистолет до главата, обясни той. Те са си играли всъщност, но проблемът не е в играта, а в това, че се допускат деца да влизат с оръжие в училище, коментира бившият щангист."

Излиза, че играта с пистолет вече е норма, и дори не е "игра с пистолет", а "игра"! Излиза и това, че не е проблем "играта", а това че тя се е случила в училище, а не някъде навън...В какво живеем бе? Вече изобщо бе разбирам. От най-малките до най-големите. За останалите новини изобщо и не ща да говоря! Трябва ни

Пиперазин или Пирантел

Звучи като "Макс и Мориц", само че не са те. Тези тук са лекарства. И ми се струва, че всички имаме нужда от тях. Необходима е повсеместна кампания за лечение на народонаселението!
Тези лекарства се вземат от някой, който има глисти. Да, глисти! От сутрин до вечер всичко около мен крещи, кара ме да си мисля, че имаме глисти, отварям вестника - глисти, гледам новините - глисти. И те трябва да се лекуват, да се махнат. Защото пълзят и пъплят навсякъде и обхващат де що могат да обхванат. Паразитират в почти всички части на "организма" ни - червата, белия, черния дроб, влизат в кръвта. Нищо чудно, че не можем да измислим как да се отървем от тях, и в мозъците ни са влезли вече. Убедена съм, че ни трябва лечение -

почистване, хигиенизация, стерилизация

и миене на ръце, лекарства и отрови за глисти.

Иначе съм убедена, че ще се събудим и ще видим, че самите ние сме се превърнали в глисти, паразит, изтъкан от глисти, който ще е щастлив, ако се гръмне с газов пистолет в главата.

Бях на 16 когато го изсънувах това. Пролет, от онези хубавите, когато още в края на март грейва слънчицето и всичко се раззеленява. В един такъв прекрасен ден със сестра ми си намираме едно малко, сладурско дакелче. Шляеше се по улицата, абсолютно хаотично и безстопанствено. И естествено си го взехме и право вкъщи. Обаче там майка ни, която явно е в отпуск, казва че не може да го вземем. И се почва едно увещаване!
- Добре, добре. Може да го вземем, обаче трябва да го заведем на ветеринар.
И дружно тръгнахме към ветеринаря. А се оказа, че кабинетът му се помещава в директорския кабинет на училището, в което учехме. Странно, но пък сън е, нормално е да са странни нещата.

Влизаме в сградата, чукаме на вратата на ветеринаря. Но вместо него ни отваря една медицинска сестра, много класическа - с престилка и касинка, от онези пластмасовите, които носеха едно време през осемдесетте.
- Добър ден госпожо! Идваме за ваксинация на кучето. - казва майка ми.
- Какви ваксинации?! Тук се извършват екзекуциите. - и трите занемяваме - Хайде тя първа - посочва мен - после и другата.

Настана смут, кучето изчезна, никой не мислеше и за него. Мен ме обля студена пот, как така ще ме екзекутират. В това време медицинската сестра ми посочи един стол, който приличаше на стол в бръснарски салон. Хвана нещо,което трябваше да е каската, през която се пуска тока, но в случая това беше тава. Странното беше,че майка ми почти не протестира срещу безцеремонността и нарежданията на сестрата. Нямах никаква свободна воля и седнах на стола без да се опитвам да избягам.

Сестрата започна да ми връзва ръцете с каиши. В този момент погледнах през прозореца. А там, както и в действителност, имаше едно огромно липово дърво, листата му бяха млади и зелени, фини и изпълнени с всичкия живот на света, болезнено зелени. Слънцето грееше през тях и всичко изглеждаше като зелена мозайка.

Погледнах към майка си с очакване да направи нещо. Тя беше прегърнала сестра ми, за да се сбогува с нея. И тогава изведнъж се изпълних с омраза. Мразех мисълта, че трябва да изчезна, сякаш никога не ме е имало, и че никой няма да си спомня за мен. Онази нелепа тава вече беше на главата ми, а аз мразех сестра си. Мразех я, заради това, че ще живее още пет минути след мен. Мразех я, че ще съществува пет минути повече и ще вижда зелените липи, че ще е в прегръдката на майка ми, ще диша, ще бъде.

Точно в този момент сестрата тръгна да дърпа ръчката с тока и часовника звънна! Не знам как стана в точният момент преди да мозъка ми да бъде изпържен, но наистина часовника звънна в седем без петнадесет и хукнах за училище.

От тогава като стане пролет чакам онова зелено да се появи по клоните и му се радвам искрено, но ми става и тъжно, че в онзи момент в съня си съм почувствала такова нещо като омразата. Но все пак надделява радостта от това, че съм.

И за още нещо се сещам покрай това зеленко: няколко години след това четох една книжка - "Времетръс" на Кърт Вонегът. Вече не си спомням детайли от книгата. Разказваше се за времетръс случил се през 2001 г. и върнал времето назад с десет години, до 1991 г. Всеки трябваше да изживее наново тези десет години, без да има свободната воля да промени нещо от вече случилото се. След края на книгата със седмици се носех с изострени сетива, открита за миризмата на бял хляб от близката фурна, онова зелено на дърветата, шума на падащите прашинки и всичко, което ни заобикаля. Хубаво нещо се живота, красиво.

Преди да заразказвам какво се случи, държа да подчертая, че глутницата живее при съседния на моя блок и е хранена от живущите там. Пролетта на същата 2007 година, имаше хайка, кучетата бяха изловени и после върнати с каишки - знак, че са кастрирани (това е преди новата мода - да им цепват едното ухо).

В понеделник след случката отидох на работа и още в 9 ч. и няколко минути отново звъннаха в "Екоравновесие". Обади се една жена, името не си каза, а и да го беше направила от разговора, който проведохме се развълнувах почти колкото и от припомнянето на случката, та нямаше как да помня незначителни детайли.

Накратко и гледайки да се владея разказах на госпожата какво съм видяла в градски условия. От нея първо чух, цитирам по спомен: "Ами те са животни, ловували са. Това е нормално", "Вие да не мислите, че ние сме убийци на кучета?!"

На свой ред, отговорих с въпроси:
"Смятате ли, че е редно животни, които живеят сред хората да ловуват?!";
"Те са кастрирани, следва ли да са толкова агресивни, за да ловуват?";
"Не мислите ли, че утре могат да изловуват малко дете?";
"Дори да не нападнат хора, факта, че сцената се е разиграла пред детски очи, не Ви ли тревожи?";
"Редно ли е в 21 в. да гледам законите на джунглата на живо, в градски условия, а не по Дискавъри чанъл? Нормално ли е според Вас?"

Всички тези въпроси останаха без отговор. Госпожата не можа да ми отговори. Записа телефонните ми номера и каза, че ще ми се обади. Не го направи. В края на седмицата обаче ми се обади един господин (позвъни на мобилния ми телефон). Каза, че е от "Екоравновесие" и сигнала ми е стигнал до него. Разказах му накратко и вече не толкова емоционално случката.
Той се отнесе с разбиране. Попитах защо като са кастрирани животните все още проявяват такава агресивност. Отговора беше, че кастрацията не е равна на намаляване на агресията у животното. Странно...
Любезният господин каза, че ще дойде да види глутницата на място идната неделя и ще види дали е нужно да се предприемат мерки. Казах му, че аз самата обичам кучета, имам куче и не желая смъртта на тези кучета, просто искам нормален живот в градски условия. Още повече, че при кварталното пазарче също има бездомни кучета, също кастрирани, които обаче скоро са си нароили кученца и не проявяват никаква агресивност. Той си отбеляза да провери "популацията" и там. И така.

От тогава насам не съм виждала хайка, кучетата-убийци (защото са такива) още живеят при съседния вход, гонят коли и други животни, хората ги хранят, аз с кучето си не смея да минавам от там, защото веднъж ни гониха и просто не искам да се разделям без време от с любимеца си.

Говорих си по този повод с най-близките ми хора. Имах въпроси, на които не можах да си отговоря, нито да ми отговорят те. Имаше и въпроси, на които ме наведоха пък те. Въпросите ще останат без отговор, но аз не мога да престана да си ги задавам.

Имат ли място бездомните животни в града?
Редно ли е да ги храним и да полагаме някакви "половинчати" грижи, без да поемаме отговорност за тях? Това прави ли ни по-човечни?
Изобщо хуманно ли е да ги оставяме да съществуват на улицата?
Не е ли по-добре да решим проблема им радикално? Имам предвид унищожаване на бездомните животни. Избиваме плъховете все пак, нали?

Конкретния случай:
Можеше ли котето да свърши по друг начин?
Можех ли аз да го спася?
А момичето, което му се притече на помощ помогна ли му или само ускори смъртта му?
Наистина, редно ли е децата да растат в свят, в който на живо могат да видят законите на природата? Какви ще бъдат ефектите над тях?
и

Хора ли сме? Хора ли сме или скотове?

Нали уж сме нещо повече от кучето и котката и сме отговорни, за това че съществуват и са на улицата. Не трябваше ли да спасим животното или само щяхме да отложим неизбежното...
Не знам. Толкова много въпроси, на които просто нямам отговор!
Ако зависеше от мен нямаше да има кучета и котки на улицата.
Да ме извиняват "природозащитници"-те, които искат животните да живеят без дом и да си успокояват съвестта подхвърляйки им храна.

Хората са избягали от джунглата, за да живеят по правила създадени от тях. Създали са градове, където да царуват тези човешки правила. Не мисля, че мястото на джунглата е в града. От друга страна допускането на случки като тази, означава, че правим крачка назад в развитието си, връщайки се към джунглата и животните. А това е нещо което от ден на ден все повече се уверявам, че правим.

***
"Уф, какъв е тоя шум?! Искам да се наспя. Нали е неделя! Останаха ли стени в тоя блок за бутане, ще се срути вече." Божи стана от леглото. Още един почивен ден, в който стана в 8, без да се е наспала. Погледна се в огледалото:"Оооо, идеално отпочинала физиономия! Исках да имам торбички от преспиване по дяволите". Отиде в кухнята, да направи кафе. Маслото пак беше в хладилника, "Пак ще трябва да го размразявам в тоя студ"
- Хайде стига си мърморила от рано! - Шума на съседската бормашина събуди и родителите й, които се обадиха от спалнята.  Божи приготви закуската и  наля кафето докато другите станаха. Баща й дойде и запали цигара. Отвори широко прозореца, което донесе студа в кухнята и накара Божи да възроптае срещу пушачите. Както мърмореше навън се чу шум.

***
Спас почти беше стигнал до кофите, когато чу зад гърба си пронизителен лай. Сепна се, обърна се и видя глутница кучета, пет-шест, които го бяха забелязали и с лай се бяха устремили право към него. Изтръпна. Беше гладен и нямаше сили за дълго преследване. Въпреки това, хукна с все сили. Хукна през улицата и беше цяло чудо, че не го сгази някой автомобил. Зад гърба му останаха блоковете, къде да избяга? Отправи се към голямата поляна
- Грешка Спасе, грешка. Къде сега? - бягайки трескаво оглеждаше огромното поле пред себе си. Съзря бетонния пилон по средата. Два метра висок, трябваше да успее да се закрепи.

***
Лая беше оглушителен. Божидара първа отиде на прозореца и се ужаси при гледката: Някакво коте се беше покатерило на пилона насред поляната, който нямаше и 5 на 5 сантиметра ширина. Стоеше там, цялото наежено и настръхнало. Пилона беше обкръжен от няколко бездомни кучета, които скачаха и като по чудо не успяваха да стигнат притиснатото горе животно. От своя страна котето замахваше с лапа към муцуните на преследвачите, като противно на гравитацията, запазваше равновесие на малкото си местенце.
- Ау, елате да видите! - Божидара не обичаше котките, в къщи имаха куче, но това което видя я ужаси. - Елате ще хванат котето! -Тримата седяха на прозореца и ставаха свидетели на котешката обсада. - Направете нещо, да направим нещо, ще падне, ще го хванат!
- Ей сега ще мине някой да ги разгони кучетата. - пилона беше на около 5-6 метра от улицата. Минаха няколко човека, но само се обърнаха по посока на лая и продължиха.
- Как така не правят нищо?! - хората минаваха безразлично, кучетата се настървяваха все повече - Да слезем, трябва да слезем, трябва да го спасим!
От съседния блок се появи момиче с парцал за чистене. При вида й, който дори не беше плашещ, кучетата се разбягаха. Само две останаха в близост, сякаш се заканваха на котката и момичето. Котарака напусна убежището си, а момичето си тръгна. В този момент изостаналите кучета решиха да се втурнат отново на преследване.

***
"Тичай Спасе! Тичай колкото ти държат краката!" Котката се спусна през поляната, през улицата, подмина един москвич, от който двама мъже разтоварваха бидон с кисело зеле. Спас се озова насред затворения правоъгълник на паркинга, колите бяха оградени отвсякъде с ограда. Спас се спусна между колите, под тях. В този момент глутницата се втурна покрай мъжете с москвича. Божи се разпищя:
- Ще го хванат, ще го хванат, направете нещо, горкото коте...
Баща й също се развика, хвърли нещо по кучетата, но бяха прекалено високо, за да предотврати случващото се.
- Хора, разгонете кучетата! Не виждате ли, че ще убият животното! Хора ли сте?! Не стойте там. Хора ли сте, ей?! Хора ли сте?!! - викаше той с ужас в гласа, Божи ревеше.
Долу Спас опита да се скрие под една кола.
- Ох, да не бях гладен, сега изобщо нямаше да съм тук. Как се набутах в този ограден паркинг! - Кучетата обиколиха колата. Едно от тях тръгна да се провира отдолу - трябва да се измъкна!
Спас се стрелна между две кучета и излезе на открито. Отгоре чу писъци и някакъв мъж, който крещеше нещо. Не можа да го чуе защото в този момент едно от кучетата го застигна и Спас усети как челюстите щракнаха. Кучето го захапа за врата и го подхвърли във въздуха.
- Как искам...- Спас си помисли как иска душата му да замръзне, да замръзне като лед, та да не може да се отдели от измършавялото му тяло. Кучетата се нахвърлиха.

***
- Как може, как може, хора ли са това? - Божи ридаеше, изпадна в истерия. Баща й продължаваше да пита онези долу:
- Хора ли сте бе...
- Кво бе?! - получи отговор
- Убиха животното бе, хора - отчаяние.

***
А снощи зимата беше дошла. Калта започваше да замръзва, на места земята се беше спекла и тук таме имаше кръпки снежец. Само насред паркинга в една локва лежеше Спас. Нямаше кръв, беше се сляла с калта. Той се сля с калта и избледня. После изчезна. Нямаше кой да спаси Спас.

И тогава системата в Британия се разтресла от смъртта на едно шестгодишно момиченце. Решила да вдигне тежките си кости и да промени столетната си традиция в тази област, за да не страдат най-беззащитните от разбирания, останали от времето на Кромуел. Пък тук...
...плъхове ги гризали и в домове ги отглеждали, докато чакат Семейния кодекс. Дано да дойде скоро, че истории като на Мари тук май изобщо не звучат стряскащо, ама хич.

Към края на 2005-та бях доста изгладняла. Пролетта бях напуснала работата в една фондация, където уж щях да съм координатор на проекти, а всъщност за шест месеца ми взеха душата като секретарка и хамалка. След кратката творческа почивка се захванах да търся препитание, но тук работа, там работа, навсякъде се оказваше, че си имат човек, въпреки обявите.
Междувременно се записах и на френски - да си повишавам квалификацията един вид. И се запознах там с една жена много симпатична. Тя, бидейки наясно с търсенията ми, един ден, октомври 2005-та беше, ми каза, за някакъв конкурс. Имена няма да споменавам, но конкурса беше в една голяма, планетарна организация. Търсели си човек за връзки с обществеността, за един от проектите си. А проекта - бонбон, в социалната сфера и всичко, като за мен!

Изпратих им аз автобиографията и искрено мотивираното си писмо. Поканата за интервю не закъсня. Госпожата с демонична фамилия, с която общувах по мейл ме осведоми, че по телефон ще получа задачите си за подготовка. Така и стана. Едната от тях беше много интересна: предстоеше голям юбилей на организацията и аз, за да демонстрирам творчество - да дам няколко идеи за честване. Написах си домашните и зачаках деня на интервюто.

В уречения ден се явих в сградата на евентуалните ми бъдещи работодатели. Бяха извикали няколко човека и зачакахме. Когато дойде ред ме повикаха в стая с голяма маса и комисия - съставена от хората на организацията и представители на партньорите по проекта. Интервюто си беше като по книжка: каква съм, що съм, какво съм учила и работила, какво знам за организацията и работата връзки с обществеността.
Дойде ред да си кажа и домашното. По юбилейната задача аз имах две решения:

1. Филм с кадри от вчера и днес за дейността на организацията. Бях разкритикувана, че идеята е много скъпа. Е скъпа, ама и юбилея Ви е голям, казах.

2. Втората идея беше такава, че ми се струваше плоска и се чудех как не са я осъществили преди: Вие сте планетарна организация, имате си посланици, все известни личности. Боно или Пеле не могат да дойдат тук, но защо не направите някои българи посланици за страната? Дайте пимер - дадох първия пример, който изникна в съзнанието ми - млад и известен, преуспяващ в чужд отбор, български футболист. И тази ми идея беше посрещната със скептицизъм.
Интервюто свърши. Не ми се обадиха и не ме избраха за ПР на проекта.

Мина време и не се интересувах как е преминало честването на годишнината на организацията в България. Не си спомням какво точно стана, май обявиха по телевизията въвеждането на длъжността посланик за България...

Факта е, че след това се появи и рекламата и вече нямаше съмнение - организацията си беше направила първия посланик за България.

Същият футболист, който назовах там, между четирите стени в офиса им.

Няма как да опиша потреса си, последвалия го гняв и размахване на юмруци във въздуха, несрещащи нещо, което да бъде ударено.
Нямах и нямам нищо с което да докажа, че това е МОЯТА идея - Малко след интервюто изхвърлих бележките с нахвърляните си идеи. А и да не беше така, дори да си бях заверила при нотариус идеите и щуротии от този род, как да докажа, че идеята ми не е била замислена в организацията точно преди аз да се явя на интервюто и да им предложа нещо, което те вече са замислили?!

Въпреки че е вероятно идеите ни да са съвпаднали и въпреки невъзможността да докажа авторството на идеята си, у мен си остана гадното усещане, че са ме ограбили.

И наистина е гадно. Защото нямаше да имам нищо против да вземат идеята ми, стига да ми бяха казали. Все пак са уважавана организация, с прекрасни цели и идеали. Вместо това аз си мисля, как това интервю е имало две задачи: да си намерят ПР за проекта и съвсем не между другото са си събирали идеики за развитието си... Колко по нашенски...

А сега, всеки път като видя посланика и си викам:"Ей те това е благодарение на мен!" Току виж някой ден и нечий ПР съм станала.

За това тук слагам един лиценз: за да не подскачам като петле друг път; да знам какво съм споделила и как; и другите да могат да го споделят, което пък би билио чудесно, споделянето демек :)

Аррррггхххххх! :(

Но утре ще се пробвам пак!

П.П. И защо този филм се казва баклава, а не баница? Защо на самия сайт е написан с някакво ударение на "а", което да прави препратки само към ориеталистичната ни "действителност"? И защо страницата се казва Lost vulgaros (гръцката дума за българи). Ефффффффффтиния за сметка на Родината.

Така си припявах на отиване към една от най-красивите пещери в България – „Магурата”.
Почти всеки помни от учебника по природознание за урока за скалните рисунки в „Магурата”. Всяко дете е потрепвало от почуда от факта, че те са там не от стотици, а от хиляди години, и че хората, които са ги нарисували отдавна са станали на пепел и са ни завещали не просто едни рисунки, а своя духовен свят, пък бил той и малко по-примитивен и по-наивен от нашите четвъртокласнишки рисунки.

В късната и леко мрачна неделна сутрин се отправяме от Белоградчик към пещерата. Какво може да се каже за нейното съкровище?:

„Бисер на пещерата са уникалните скални рисунки изпълнени с прилепно гуано (тор). Те са многопластови и от различни епохи - епипалеолит, неолит, енеолит и началото на раннобронзовата епоха…Изобразяват танцуващи женски фигури, танцуващи и ловуващи мъже, маскирани хора, богато разнообразие на животни, "шахматни" пана, слънца, звезди, оръдия на труда, растения. Слънчевият годишен календар от късния енеолит с добавки през раннобронзовата епоха е с голяма точност и прецизност на записите…На места, изображенията представляват сложни композиции и загатват за разнообразието на идеите на един богат на форми и идеологии, митологии и интелект свят.”

А сега предстои да ги видим с очите си!
Какво вижда човек обаче?
Входът за пещерата е 4 лв. Нормално за една европейска страна – пещерите с подобни рисунки в Европа са по-малко от пръстите на едната ръка – трябва да се плаща на охрана, на екскурзовод, за осветление…
Но каква остава почудата, когато ти се каже, че групата с екскурзовода вече е тръгнала и ти трябва да я догониш…ако разбира се решиш да го направиш. Започваш да ситниш по хлъзгавите влажни камъни в опит да настигнеш групата и да чуеш нещо за пещерата.
А каква красота само! Залите започват да се редят пред погледа на посетителя. Имащата фантастични размери „Триумфална зала”, „Подмола”, дъхът ти секва когато навлезеш в „Срутището”! Но не ти се иска да изпуснеш лекцията в залата с рисунките и да чуеш нещо повече за тях, за това продължаваш на тъгъ-дък, докато не чуеш в далечината гласовете на групата. Екскурзоводът, млада госпожа, се надвиква с татко, който опитва да накара сина си да не слага повече от „каменните висулки” в джоба си. Както разбираш малко по-късно едно кубическо сантиметърче от тях се образува за някакви си 150 години. И тогава пред теб се показва първата картина…прилича на стилизиран кон. Подозрително съвременен, оставаш с дълбокото убеждение, че не стои тук повече от няколко години. Дочуваш, че лекцията е започнала и отново забързваш, но започва да те обзема една обърканост, колкото повече влизаш навътре…
Къде са рисунките?! Вървиш през нисък сводест коридор, върху чийто варовик започваш да четеш: „Петър”, „Алекс+Теди”, „Митко”…Отпърво те обзема хлад, по-студен и от въздуха в самата пещера! Това тук прилича повече на входа на жилищен блок или на градска тоалетна, отколкото на
„Една от трите пещери в Европа с такива уникални по рода си рисунки”
– по думите на екскурзовода.
Но това не е възможно, това е сигурно само тук, вътре има човек който пази. И тогава стигаш до галерията с рисунките и
З А С Т И В А Ш
Влизаш и виждаш рисунки, нарисувани от човешка ръка преди хиляди, хиляди години, и изведнъж причината за временното ти онемяване се променя – пещерните рисунки са надраскани, с ключове, монети или каквото е било под ръка на съвременните неандерталци.
ПОТРЕС!!!
- меко казано. Нормалния човек не може да повярва, че това може да го извърши негоподобен, нормален човек. А драсканиците са толкова много, навсякъде, около и върху самите рисунки, че започваш да се чудиш дали в същност ти не си ненормалния, този който няма да издълбае една нова скална рисунка.
Пред това вандалство просто не можеш да мълчиш като ученик в клас, когато учителката е запитала:
„Имате ли въпроси?”
Разбира се че имаме, напират! Тази зала не се ли заключва? Има ли охрана за тази зала? А за пещерата изобщо? Тя затваря ли се по някакъв начин вечер? Толкова много въпроси и винаги един и същи отговор – НЕ. Няма охрана, никой нищо не пази и не заключва, често хората и сами се разхождат, без група, без екскурзовод.
През остатъка от посещението почти оставяш сляп за природната красота, защото грозотата на човешките постъпки тук те е ослепила. Малко по-късно екскурзоводката разказва за един сталагмит, който обаче вече е полегнал, нокаутиран от някой съвременен „каменоделец”.
Открита за масови посещения през 1961 г., пещерата е пренесла до нас нещо на 7000 – 10 000 години. В яда си едва се усещаш как си започнал да изчисляваш –
КОЛКО? Колко още им остава на тези скални рисунки?
30 години – надали, 10, много са, започваш да си даваш сметка, че ако пещерата продължава да се поддържа по този начин и три години ще са много докато не остане и помен от прочутите скални рисунки в пещера „Магурата”. А дали искаме да оставим на хората, не след 3000, а след 30 години, надписи като „Пепа”, прободено сърце с инициали, името на любим футболен отбор??? Дали хората от време оно не са били по-добри творци от нас и не са го казали по-добре? Защо не ги оставим да разказват на бъдните поколения историите си, нека не им отнемаме думата!
На излизане се сблъскваме с група хора. Решили да влязат през изхода, та да спестят по 4 лева. Отминаваш оставяйки ги на съвестта им и се чудиш как ли ще се радват на пещерните рисунки.

В категорията си "100-те обекта" Dzver също е публикувал наблюденията си от пещерата и е сложил снимки. Една от тях говори крещи сама по себе си.