Неискрено-и-обществено « WordPress.com Tag Feed

Да влязат танковете, ама заповядайте!

Ивката — Mon, 28 Jan 2008 18:03:47 +0000

В последно време и звезден прах да ми се случи да видя пак ще ми заприлича на заразен плъх!
Всяка година започва с ненормално темпо. Поне последните три са така.. при мен! С всички тия промени в осигурителното и данъчно законодателство всяка година! бррррррррррр... Дори да задам елементарния въпрос какъв е смисъла от промени в нещо, което така или иначе води до един и същ резултат няма да намеря отговор... Просто защото и резултатът е съмнителен до безбожие! Защо господата законотворци решиха преди Местните избори да сменят процента на осигурителната тежест за ДОО е ясно. ОК - намаляват вноските, правят си някакви сметчици за... абе и аз незнам вече за какво! Дали някой би отишъл да гласува изобщо; и дали би гласувал за предложилите това решение май няма особена връзка! Ама защо през годината, бе Аланкоолу!?!? Така - сега в началото на Новата няма да сменяме процента - ще сменяме съотношението!!!
Вот тебя здрасти!!! Ами плоския данък и компенсирането на ниските заплати? И всевъзможните призиви от камари и сдружения на работодателите! Хайде да си говорим честно – ако един работодател те е осигурявал на минималния осигурителен праг, а на ръка ти е давал разликата – няма да го промени сега, нали? А онзи, който си осигурява работниците си на реално взетото няма нужда да ги компенсира. Начин да се вдигнат заплатите в бюджетната сфера? – глупости от 1001 нощ!!!
И вездесъщите болнични!!!
В началото на миналатта година луди ни направиха с тях – сега дочух господинът Христоскова да прави неприлични предложения по телевизията да се били връщали болничните пак при работодателите!!! А какво стана с Австралийската система, дето само трябваше да зачислят по едно кенгуру на счетоводител, че да ходи по инстанциите, пък ако случайно го освободи за малко да го дава срещу определен наем на болните работници, че да търчи по лекари, банки и НОИ!?!?
И отново промени в Декларация 1 за НОИ!
А сега де!? Бюджетните организации нямало да имат Минимален осигурителен доход!!! Ами тогава за какво сте приели недоносчето Закон за бюджета на ДОО? А? Там нали си има прагове за дейности като „Общофункционално управление на държавата на централно и местно равнище”? Ако и това не е бюджетна сфера – здраве му кажи!!! Пък да не споменаваме за различните цифрови кодове на НОИ и Статистиката, касаещи едно и също нещо – така наречения НКИД!
Ей!!! Не ме разбирайте погрешно – не споря само за спорта или да си излея отровичката, защото съм побесняла. Някой някъде няма връзка първо с главния си мозък, после с централизираната си ситема за събиране на информация, а накрая и с реалния свят изобщо!
Ами да отида да го вържа – за предпочитане в тапицирана стаичка за кандидат-наполеони с по-длъжки ръкавчета на ризката му!

Всяко ново - добре забравеното старо!

Ивката — Thu, 11 Oct 2007 13:57:06 +0000

Нали така казват?

Разказвали са ми за двойки, които след раздяла, или дори ужасен развод, преоткриват с нова сила чувствата си, или по-скоро плътските радости (иииииии... като Дадо Поп се изказах). Не вярвам да има някой, който след дълга връзка и раздяла, да не си е фантазирал за нощ с бившия/бившата в леглото... или на фотьойла... или на автоматичната пералня ;) Някои не остават само с фантазиите си, а ги преживяват. Необходимото и достатъчно условие е желание и от двете страни. А такова обикновено не липсва.

Минава време... хората се променят... понякога лошите спомени се забравят, а понякога разбираме, че точно те могат да се превърнат в допълнителен стимул за фантазията...

Замислих се за това и изведнъж ми просветна къде е разковничето. Ами да - всичко е до обвързването! Когато сте били заедно сте били обвързани, нали? Това е било задължение, нали? А когато се превърне в забранен плод? - тогава какво?

Естествено такива връзки не продължават дълго. Те по дифолт са кратки, бурни и... без аплодисменти! :) Зрелите хора умеят да ги различават от истинските.

Незнам... Грешно ли е това? Струва ли си? Не е ли излишно емоционално претоварване без някакъв смисъл в бъдещето? Малко напомня на връзка със семеен партньор - едно временно ти е и хубаво и едно такова спокойничко, като че всичко е само наужким...

8-те неща, които не знаете за мен

Ивката — Wed, 22 Aug 2007 08:15:07 +0000

Добре де... Получих любезната покана на Белослава Чолакова. Благораря ти за милите думички :). Преди време Нед ми изпрати подобна, но за 5-те неща.. Сега се чудя да разширявам ли обхвата на разкритията относно моята личност само с 3 още, или да съчинявам още 8... Какво пък – да се пробвам и да видим какво ще се получи на практика...
1. Понеже времето е едно такова отпускарско и курортно, тук му е мястото да си признавам, че не обичам да ходя на море в общоприетия смисъл на думата – искам да съм на бунгало на брега на морето, с изглед към морето, с баня и топла вода, но да е на дивашко местенце – т.е. наоколо да не бъка от ревльовци със сополиви носове, които да хленчат, че искат във водата, а майките им да крещят по дифолт да внимават да не счупят фикуса.
2. Незнайно защо, след като любимия ми цвят е зелено, напоследък всичките новозакупени дрехи са ми в бежово!?
3. Още няма кола... току що шефът ми се обади за една астричка... от любимите ми – хеджбек! Дано да стане!!!
4. Една голяма част от приходите ми отиват за таксита... ми не обичам много-много да ходя пеш! Затова стискайте палци за колата – при всички положения ще ми излиза по-изгодно!
5. Блондинка съм... нищо, че веднъж един познат ми каза, че по-добре би било да съм брюнетка (от гледна точна на външния вид, а не на интелекта ;) ), защото така съм била приличала на „манджа без червен пипер”, цитирам!
6. Обожавам да си купувам обувки, но на чантите не обръщам винаги подобаващото внимание!
7. С компютрите съм самоука, от училище нищо не разбрах за тях – ама пък какво ли се учудвам – тогава ни караха да правим автоматична информационна система на бейсик – на мен ми се беше паднало да вмъквам текст... блааааа... добре, че имах съученик, който ми я написа, а аз дори в преписването съм била допуснала грешка и не тръгна – имах 5!
8. Като за последно – това, дето го правя в момента никак не се връзва с мен като цяло! Не обичам да разкривам себе си! Това понякога обърква хората и си мислят, че съм студена, безразлична и несподеляща... От всичко най-мразя някой да проявява съжаление към мен. И заради това не обичам много и да се оплаквам!

Кой е по-по-най?

Ивката — Wed, 25 Jul 2007 11:52:34 +0000

Вчера така се смях на една история, разказана ми от приятелка, че не мога да се въздържа да не я плясна и тук...

Действието се развива в кабинета на небезизвестен психиатър в провинциален град (не Русе)... Та значи за да влезеш при доктора, трябвало първо да си представиш квитанция от заплатената такса.

Влиза дамата, бърка в чантата и си подава квитанцията... Доктора вперва поглед в нея, поглежда въпросително пациентката и заключава: "Но, госпожо, вие трябва да си доплатите!" Стресираната от констатацията жена поглежда бележката и в този момент се усеща, че е подала всъщност квитанцията от ВиК за платена вода! :-D

Е, добре де... Тя с нужда от психиатричен преглед, а докторът?!?!

По този повод: "Всички сме за Бяла" :-)

Процедурно питане

Ивката — Tue, 24 Jul 2007 15:23:41 +0000

Стигнах и аз до заветния миг, в който ще си карам служебна колца... То добре, ама аз съм на едно мнение, пък шефът на съвсем друго. Днес ходих специално до автокъщата да снимам двете зверчета, между които се върти спора между нас и да му ги пратя, та дано да застанем на една позиция двамата!

И така, добри хора, разбиращи повече от автомобили от мен и шефа, питам ви: Кой точно автомобил да си избера? Но моля ви, аргументирайте се, та да мога да убедя противника със смислени доводи. Съзнателно не казвам коя от двете е моят фаворит... разбираемо защо!

Е, хайде... за победителите – награда – едно кръгче :-D

Първата: Volvo 460 1994 година, с климатик, и разни там екстри...като например: ABS, хидравлика, централно заключване, ел.пакет (каквото и да значи) даже стерео!

Втората: Пежо 106 1998 година с ABS, хидравлика, централно заключване и ел.пакет, също!

Цената е еднаква и на двете! И е приемлива!

Кой кого и защо лъже!?

Ивката — Tue, 26 Jun 2007 15:48:56 +0000

Разпритесних се и аз за себе си вече... Не съм се повредила, не! Още съм си онова вятърничево, и слънчево, и облачно същество. В подкрепа на тезата ще разкажа една случка от скоро, защото звучи весело, пък и поучително (нали напоследък е модерно да се обсъждат проблемите в образованието, та и аз да дам своя принос) ;)

Започвам... бях при клиенти, а на съседния компютър работи една симпатична счетоводителка, вече сдобила се с внуче, но малко по-напред с технологиите от повечето свои колежки на същата възраст. Напредъкът й се състои в това, че от работния си компютър ползва skype и ICQ, и като й кажеш да вдигне мишката не я отделя от повърхността на бюрото! Та както си работи дамата, осчетоводява фактури и нададе вой, на който би завидял и Винету.

Извика всички да погледнем за какво иде реч и що да видим... На фона на счетоводната програма стои профил от скайп със съвсем „неприличен” аватар (пък докато намеря евфемизма...) Думичките бяха достойни за реклама на порнофилм... Останалите счетоводителки в стаята започнаха да вият като глутница изгладнели вълци и да цъкат с език като швейцарски часовници. Какво точно се е въртяло из главите им не смея да подозирам, но надали видяното на монитора й, я причисли към някой монашески орден в техните представи!

Та се сещам преди време, още преди скайп да навлезе толкова масово имаше хора, които ползваха ICQ по същия начин. С Нелката бяхме си говорили веднъж, че количеството на инфото в профила всъщност е обратнопропорционално на нежеланите нахълтвания в листа. ;)

Стана ми интересно и се сетих, че съм обменяла данни с въпросната дама през скайп (е, до мейлите с прикачени файлове не е стигнала още). И погледнах профила.... Дааа.... „палава блондинка на 25 години”. ;)
А синът на мои приятели 13-годишен веднъж ми се хвали, че имал гадже, софиянка на 20, но той си пишел с нея в скайп и се представял за 22 годишен студент, учещ програмиране! Тц-тц-тц....

Кой (не)вярва на зодии?

Ивката — Thu, 14 Jun 2007 06:41:12 +0000

Случва ли ви се да хванете вестника откъм отзад първо за да си прочетете зодията или пък да усилите звука на телевизора докато трае сутрешното суетене около тоалета, за да чуете как звздите предначертават деня ви? Смятам, че доста хора го правят... и то не само безработните домакини.
И на мен ми се е случвало... Някога... Не че дори тогава съм вярвала, че 1/12 част от човечеството трябва да се счита за еднаква, разделена на принципа роден еди си кога! Просто има неща, които правиш по дифолт – без да се замисляш. А дали после остава нещо в главата си е друг въпрос, де :) И кога престанах ли? ;) Ще ви разкажа...
Бях на няма и 20 години и работех в един вестник – малко вестниче такова – провинциално... Отивайки сутрин на работа първото нещо, което хващах, дори преди да пргледам точно къде са попаднали моите материали беше зодияка.
Чудесното време и място за опознаване с колегите беше партито, организирано за Коледа.. С всичките му там салтанати... късмети, Снежанки, дежурните свалки... а пък този път дори имаше нов елемент – 20-годишен :) Та мина и замина Коледата... Невероятно, но факт оттогава нещо започна да се случва. Отивам сутрин – прочитам си зодията и хоп – станало било чудо – сбъдва се! Чета: Ще присъствате на делови обяд, много важен за професионалното ви развитие – и вот тебя „Здрасти” – пристига колега и казва – хайде, Ивка, да ходим за по пица наобяд!!! След няколко дни: Очертава се страхотен купон – не пропускайте! Че как ще пропусна – още повече съм на 20 години! Връхлита въпросният колега и ми се жалва, че бил канен на рожден ден същата вечер, но нямало как да отиде сам – дали пък случайно не съм свободна да го придружа!?
Най-накрая и блондинският ми мозък се усети да попита кой е този толкова гениален астролог в нашия „малък, но сплотен” колектив! Познайте до три пъти, бз право на грешка! Да – точно така – същият този колега с пицата и рожденния ден!
Получи се нещо, някакво такова като „Баба разказва на внуче”, нали... Но, мили деца, следващия път като отваряте вестника, четейки си предначертаното от звездите, помнете – астролозите и те са хора с чувства и емоции. Не вярвам всички скорпиони да са били канени на „делови” обяд или пък колегиалната им свалка да е прерастнала в нещо повече на купон с рожденник, който дори не познават в същите тези дни! :)

Хамериканска халтура

Ивката — Tue, 29 May 2007 09:02:01 +0000

Това „Хамериканците” са странна нация... От известно време насам ми прави впечатление, че страшно се превъзнасят по драмата. Ама във всичките й форми. Може би има нещо общо с масовата „Култура”, заливаща ни от всякъде.
То няма нищо лошо в това човек от време на време да си поплаче на някоя драматична история...
Но ако си припомним всички онези „Пътеводни светлини”, разливащи се в „Дързост и срамота” „Докато свят светува”... Та логично е да се сети човек в кой точно пазарен сегмент се целят производителите на сълзливите истории тип „Тя въздъхнала, пък той припаднал”.
И какъв е извода: Колкото повече домакини, гладещи по цял ден с най-лесно пълнещата се с вода ютия – толкова по-нискокалорична духовна храна за народа!
Еееееееех. Ако повечко хора обличаха дрехи, ненуждаещи се от гладене, може би и повече книги щяха да се четат и домакините щяха да са по- в час с реалния живот, а не да оплакват „Горката Кармелита, която е бременна, ама всъщност май че не е!”

И всичко това само защото трябваше да изгладя най-трудногладещата се риза на света... тц-тц-тц! ;)

Хайде на доктор!

Ивката — Mon, 21 May 2007 07:53:21 +0000

Незнам дали ще излезе нещо от този постинг, но сядам да го пиша... Имам няколко неща предвид и в главата ми са свързани – само дано да успея да ги предам в правилен вид.
Първо – вчера като си ходих по улиците и погледа ми беше привлечен от плакат, рекламиращ явно някаква църквичка. Незнам дали правилно се изразявам, защото не става въпрос за сграда, а за отделно християнско течение, от онези, които те уверяват с пълно гърло, че точно тяхното е най-правилното и не дай си Боже не отидеш при тях, а ходиш в друга църква ще гориш в Ада за вечни времена. Та в този плакат обещаваха изцеление от рак, счупени крайници, СПИН и болка въобще!!! Щял да идва някакъв си пастор от щатите и с молитви и вяра да излекува хората!!!
За мен това си е чиста проба подигравка със страданието и дори с вярата на хората! От известно време с приятели коментираме различните деноминации (както те им казват, аз не откривам къкъвто и да било смисъл в тази думичка) в протестантската църква. Това явно ще да е нещо някакво такова! И всяка една такава деноминация дърпа чергата към себе си, разграничавайки се от останалите по такива абсурдни неща, като например използването на ударни инструменти при музикалните изпълнения по време на служба!!!
Е, тези от плаката направо прекалиха! Що не вземат да се делят на принципа на медицинските клиники: Църква за Уши, нос и гърло, Травматология... Предполагам, че за места в психодиспансера към въпросната църква ще ти трябва специално направление заради големия наплив!!! А кой ще раздава направленията??? Джи пи-то отгоре ли?

Кой ни открадна щастието?

Ивката — Thu, 10 May 2007 11:35:35 +0000

Соня ме наведе на едни размишления... Реализмът би трябвало да е нещо хубаво, нали? Защо тогава да не сме щастливи, когато точно той е ръководещия фактор в битието ни? Не си го харесваме, така ли?
Ами, че това си е нашия живот! Ако си разсъждавам от моята камбанарийка – животът си е мой и аз си го живея както си искам! Ако не бярвам в по-доброто бъдеще, естествено, че не бих си го харесвала! А какво е всъщност вярата в по-доброто бъдеще? Това не се ли нарича „оптимизъм”!? Пак не се сещам кой го беше казал и това, но „Човек е толкова голям, колкото са големи мечтите му”. Тоест – колкото по-силно вярваш в доброто – толкова по-голям човек си! Логично, като докадателство на теорема! :) Ако сам не вярваш в собствените си сили да промениш света – тогава кой би ти повярвал? Хайде, нека да не е чак света – нека да е способността да си изживееш живота както ти би искал и винаги да имаш една светлинка, която да те води все по-нагоре и по-нагоре.
Тогава и предизвикателствата по пътя ти ще преодоляваш по-леко... и на успехите ще умееш да се радваш, защото са плод на твоите мечти и твоя труд!!!
Неееее... не говоря за труд от сорта на цял ден прав пред струга! :) Вярата в живота, бъдешето и доброто също изисква труд и понякога жертви, нали?

А ти оптимист ли си?

Ивката — Thu, 03 May 2007 07:25:16 +0000

Четейки си коментарите на една по-стара публикация в главата ми нахлуха серия от въпроси : Всъщност оптимизмът положително качество ли е? А аз наистина ли съм такъв оптимист, за какъвто се мисля? И толкова ли малко оптимисти са останали (поне да се мислят за такива), че да ни обявяват за изчезващ вид!? и ред други такива...

Много би ми се искало повече хора да са с такава положителна нагласа за нещата от живота. Странно – сега си мисля, че за ежедневните битовизми не проявявам чак толкова от това си качество... По отношение например на работата си проявявам абсолютен реализъм! Някак си насичам проблема на части и разрешавам по-малките проблемчета едно по едно... Пак уморих няколко циганки, дето ме хвалят – май така излезе! :)

А ти оптимист ли си?

Кой плаче на филми?

Ивката — Tue, 27 Mar 2007 16:20:31 +0000

Вчера ми се случи... Плаках на филм. Бях обещала да не превръщам това място в своеобразен дневник, и няма да го направя! За емоцията иде реч. Преди филма се бяхме събрали приятели на биричка и гледахме Вип Брадър. Кой с интерес, кой с насмешка, а аз... Аз с ужас. Осъзнах, че за първи път от моето крехко съществувание на земния свят ми се прииска да не живея тук - в България, и министър на културата да бъде "попфолк краля азис" (вярвайте ми обръща ми се стомахчето докато го пиша).
Та прибрах се и се загледах в един филм... И дали от насъбралите се випбрадърски емоции, дали от пролетта или просто от истинската човешка драма, пресъздадена във филма си ревнах... Е, чак ревнах – силно казано, но си поплаках. Не съм някаква лигла – не! Просто в един момент емоциите искат да излязат навън. В течен, солен вид.
Чудя се как това се вписва в съвремието... та нали вемената на „Тя въздъхнала, пък той припаднал” отдавна отминаха. Обаче си е факт. Срамно ли е да плачеш на филм? И защо е наложено това мнение, че само кифлите (сори Енея, ще почерпя за заемката ;) ) реват на филми? И всъщност наложено ли е това мнение или само аз го смятам за недостатък?

За приятелите наши...

Ивката — Wed, 14 Mar 2007 08:10:35 +0000

Хайде да си преброим приятелите. Да се върнем в детството. Тогава бяха приятелчета от квартала, съученици... С колко от тях се срещаме и се поздравяваме? От двайсетина деца на детската площадка, вероятно са останали около пет или шест, с които като се срещнем ни обхваща онова радостно чувство и ни идва да си хвърлим шапките във въздуха. Май 5-6 са много...

След това приятелите от шантавия пубертет. Събиранията по пейки в парка с китарите, първите цигарки, първата любов, първите „истински” приятели, с които си споделяш тайните... Хайде да се преброим. Мммммммм дааааааа... На кой от тях сега би разказал страховете и мечтите си?

Добре... стигаме до училище. Какво представляват събиранията около Великден, когато кой от къде, се завръща в родния град и простата сметка е 10-тина души, а вечерта се превръща в парад на коли, модни парцалки, бебешки колички и кариери.

Истинските приятели от съзнателния живот... Не са чак толкова много, но ГОСПОД ЗДРАВЕ ДА ИМ ДАВА. Обичам си ги. Мога да разчитам на тях. Както и те на мен! Може и да не се срещаме твърде често... Можеи да пропусна да честитя някой рожден ден. Не ми се сърдят. Знаят, че и без това не обичам празните приказки и пожеланията за нарочни поводи  И въпреки това са истинските.

„За приятелите наши нека вдигнем тежки чаши и отпием глътка вино... „

За скелетите в гардероба

Ивката — Mon, 05 Mar 2007 19:26:18 +0000

Препрочетох си постинга за 5-те неща, които не знаете за мен и ми хрумна нещо... Всъщност аз доста се страхувам да разкривам себе си. Опитвам се да анализирам ситуацията. Кой точно страх ме възпира? Дали е въпрос на възпитание, или на гледна точка, или на минали преживявания?
Мисля, че не мога да се оплача, да съм страдала вследствие на някакви откровения в миналото...
По-скоро мисля, че се притеснявам да не натоварвам околните с нещо, което вълнува в даден момент мен, а за останалите би било безинтересно. Не съм от жените, които ще засипят пантньора с биографични подробности. По-скоро бих ги споделила при подходяща тема за разговор.
Може пък да е в следствие на неосъзнат комплекс. Спомням си навремето татко (лека му пръст) беше невероятно интересен събеседник. Можеше да държи интереса на компанията с часове. Поне на мен никога не ми омръзваше да го слушам, а и явно приятелите му мислеха така.
Наскоро един мой близък ми каза, че съм се била държала студено. А според близките ми приятели съм много повече емоционален човек. Е, явно не си е наравил труда да ме опознае. Или може би аз не го допуснах до себе си...
В какъв етап на познанството си позволяваш да разкриеш по-скритите кътчета на душата си?
А дали си струва да отваряш вратата и да си покажеш всичките онези скелети в гардероба си?