Попадаме на приятна, добре обучена девойка, която симулира радост, че ни обслужва много сполучливо. Хапваме салатки и бързаме да потеглим - писнало ни е от път и искаме в къщи. Качваме се в колата и отпрашваме. Стигаме София, спим, закусваме и правим всички нормални неща, които нормалните хора правят. На следващият ден по обяд ми потрябва портмонето, в което от години държа целия си живот: карти – кредитни, дебитни, сим, шофьорска книжка, снимки, временни и по-постояно задържащи се бележки.

Откривам, че всичко това внезпно е изчезнало. Няма го в нито една чанта, куфар, пластмасово или хартиено пликче, които сме ползвали и които щателно проверявам. Няма го в колата. Ми, няма го. Това е.

Сядам на дивана да се успокоя и да си събера мислите.

Връщам се мислено назад – спряхме на Шел и в Хепи. Л. си припомня, че той е видял портмонето ми на масата. Споглеждаме се – и на двамата ни е ясно – ако не съм го сложила някъде, от където то може да изпадне (типично го забождам в джоба на вратата, но то е толкова дебело, че едва се крепи..), та ако не е паднало някъде, най-вероятно съм го забравила в Хепи; в Сандански; на масата.

Издирвам телефоните на Шел Кулата (за всеки случай проверявам; да живее Интернет!) и на управителя на Хепи, за който трябва да се обадя в централата им във Варна. В Шел казват, че никой не си е забравял протмоне. В Хепи ме посреща услужлив мъжки глас, който потвърждава – да, има забравено портмоне, което удивително прилича на моето; да, ще го отвори да провери дали вътре е целия живот на една жена – да, вътре е. Аз съм на 160км по на север и няма никаква, ама никаква друга причина да ходя до Сандански. След като през сълзи благодаря на Сашо (собственика на гласа), че са прибрали и запазили пормонето и затварям телефона се изправям пред перспективата на едни 320 безмислени километрa, които трябва да пропътувам за наказание на разсеяността ми.

На следващата сутрин ставам в ранни зори. Карам кротко до Сандански, където се срещам с Меги, сервитьорката, която е прибрала портмонето, Спас, замесника на Сашо и дълго има благодаря за безкрайно милия жест. После кротко се връщам в София.

---

* Виц:

Един шуменец (от Шумен) отива във Варна и чул за славата на Хепи решава да яде там. Търси го, но непознавайки Варна се загубва. Спира някакъв човек иго пита:

- -Хьепито, дье й?

Мъжът, бидейки чужденец чува: Happy today? И отговаря:

- Yes!!!

На път за София, от Халкидики, минаваме през Солун. Всичко в Гърция е свещенно – фурни се наричат „Агиос Георгиос”, магазинчета за цветя - „Агиа Марива” (Света Марина), камиони, профучаващи край нас, са приписани изцяло на светии от врсякакви произходи и величини.

Хапнали съвсем наскоро на крайбрежната улица в Афитос, никъде не се изкушаваме да спирем освен в Икея.

Икея се нарича просто Икея. Голяма, синьо-жълта и препълнена с пазаруващи. Всичко, зависещо от шведите е добре организирано и измислено – вътре е пълно с хитри играчки за децата, инсталирани, за да ги занимават, докато родителите им пазаруват, ли пазаруват; всички мебели, на които сядаш (в кафето, например), подпираш се (на пейките пред входа), посядаш да похапнеш (в ресторанта) имат цени и се продават. Веднага ни зарибиха с лампи, таблички (за да си държиш компютъра на корема, докато седиш на дивана) и какви ли още не ненужни вещи, просто защото можеш да ги огледаш, пробваш и най-важното: да ги видиш в естествената им среда.

Всичко, зависещо от гърците е объркано. За да влезеш в паркинга и съответно после в магазина, имаш два избора: а) заден вход с малки, тесни, задно-дворови улички, по които две коли не могат да се разминат; б) вход откъм булевард, който е толкова тесен, че ако някой излиза ти не можеш да влезеш. Всички надписи са на гръцки и само на гръцки. За да получиш фактура на плащане трябва да се наредиш на специално гише, което никъде не е обозначено и се налага да чакаш на две опашки.

Така или иначе напазарувахме точно толкова, колкото можем да носим. В къщи разопаковахме и сглобявахме – като дечица нов комплект „Лего”.

После се присетих за няколко (1, 2, 3, 4 (последната ми е особено любима!)) реклами на Икея, по които се захласвах преди време и ми се прииска да ги гледам пак. Доброволно. И това ако не е чудо...

За мен икея е Агia Ikea, без значение, че гърците още не са я канонизирали.

Кингстън Блаунт е малко селце с една кръчма – The Green, и един ресторант - Cherry Tree. През него минава път В4009, който извън селото се нарича В4009, а след табелата става High Street. Ако караш с 40км в час, ще си преминал през селото за около 20 секунди.

Когато направих резервацията, хотела в който отседнахме се рекламираше като – „...в покрайнините на Оксфорд”. Покрайнините се оказаха на 15 мили надолу, по магистралата. Преди да видя селото и къщата мислех да поспоря с тях относно разтегливостта на понятията, после бях безумно щастлива – мястото е прекрасно.

Bed § Breakfast е хотелска концепция, при която отсядаш в истински домове на англичани, делиш дневна и трапезария с гостите, а домакинята сутрин ти приготвя закуска.

Разхождахме се с часове из градината и дори вечеряхме в ресторанта, до който се стига пеша, както гордо пише в наръчника за ползване на мястото. Наръчникът представлява 10-тина страници, връчвани в началото на престоя, старателно написани от домакинята. Там се разказва за семейството, къщата (строена от тях), мечтите им, постиженията – показвали са ги по Японската телевизия за красиви градини и са писали в за тях в местния вестник. Дават полезна информация за развлечения наоколо и как да ползваш гаражната врата след полунощ или интернета.

Това са снимки на хотела, но не съм ги правила аз. Не са преувеличени ни най-малко; чара е отсъпил място на комесиалността и най-хубавите моменти ги няма.

В дневната виси рокля, ръчно извезана от бабата на Джими преди 150години. По езерото има патки, който стопаните всяка година излюпват с инкубатор и после пускат на свобода. Имат 200 овце и още толкова крави, но всичко в къщата е застлано с дебел мокет и килими. Дори баните.

Ние отседнахме в двойната стая (общо стаите са 5). Това е стаята в розово на снимките, където в кошница бяха сложили бисквитки, чай и каквито други напитки би могъл да си пожелаеш, включително миниатюрна кристална гарафа с шери за преди лягане.

Закуската сутрин е в гостната, на огромна маса с изглед към езерото. Сладката са в кристални съдинки и лъжичките са съответно с дръжка на ягодки за ягодовото сладко и с къпина за горските плодове.

Кътче английски рай.

***

Лондон, Лутън, 2008г. Разрешено е превозването на животни в самолетите. Истиски животни или самоопределящи се такива е без значение.

***

Халкидики 2007г. Гърците са сърби по отнешение на работното време :)

За тези, който не знаят вица ето го:
"Шеф определя работното време някъде в Сърбия. Понеделник: Отмор от отмор. Вторник: Подготовка за ратене. Сряда: Ратене. Четвъртък: Отмор от ратене. Петък: Подготовка за отмор.

Работник се провиква от дъното на залата:

- Шефе, сека среда ли че ратиме, бе?"

Тръгвайтки натам бяхме решили да не си даваме зор, да си почиваме, да ядем на корем без да броим калориите (дори на ум!) и изобщо пълен разгул. Боже!, или по-скоро Аллах!, колко наивни сме били..

Подробностите от бита отметнати – хотел, паспорти и четки за зъби, кола и бутилка малцово уиски (Мюсюлманите не пият. Трябва да сме застраховани..), се отправяме към Истанбул. Подготвени сме за гранични досади и безгранична бюрокрация и понеже вече сме решили да го даваме лабаво хапваме повече от час в Хепи и замръкваме в Хасково.

Славен град (поне на тъмно). Центъра се оказва неизбежен – просто следваш интуицията си (проверено е с женска, за мъжките не знам..) Настаняваме се в стая лукс в Хотел Централ (42лв. за двама!) и ни е толкова приятно, че ми хрумва гениалната идея да спим в Хасково и да пътуваме ежедневно до Истанбул. Разликата в цената ще покрие бензина.. Семейният съвет, отхвърли предложението..странно.

В хотела питам рецепционистката:

-          Къде можем да хапнем? - Тя ме поглежда съжалително и казва:

-          Ами вие не сте от тук. Как да ви обясня?

В крайна сметка успява да ни засили към заведение, със съмнителното име Пещерата. Там сервират Италианска, Турска, Гръцка, Българска и Китайска храна и менюто е колкото две средно големи дисертации, илюстрирано, а декора е хм...пещерен. Тавана е крив, висят изкуствени паяци и дори има един умрял пещерняк в една дупка. Не истински, естествено. После се дотъркаляхме до хотела и .. гледахме порно.

Такааа. Сутринта тръгнахме за Истанбул. Сутринта, естествено е разтегливо понятие. Бяхме решили да пием кафе в Турция, което се оказа страшно прецакване, защото там пият само нескафе. Бллааа.

Магистралата беше празна. Турците караха с 120 по нея и аз започнах да се съмнявам в клеветите на всичките ми сънародници, че турците били супер лоши и недисциплинирани шофьори. Маскари – казах си, така да клеверят хората.  После всичко започна да си идва на мястото.

Карам си аз по магистралата и наближаваме Истанбул. Pay toll charge знак се появява пред нас и ние с Л. спорим на коя карта да я сложим – идея си нямаме колко ще e таксата. Стигаме до човечето в кутийката и аз подавам гордо plastic fantastic. Той ме поглежда с уморено презрение и казва:

-          ‘Йок карта’ – лири, евро.

Ние, като по чудо този път сме забравили да си вземем каквато и да е конвертируема валута - разполагаме с камара левчета и нищо друго. Предлагаме му левове. ‘Йок’ – казва той пак. ‘Лири, евро.’

Обърнахме колата наопаки. Зад нас се образува километрична, бибиткаща опашка. Намерихме 1 евро и 70 цента. До 5 и 50 не ни достигаше огромната сума от 3 евро и 80 цента.

-          Паспорт. – Изкрещя човечето в дупката и ние дресирани от  наскоро минатата граница ги извадихме и подадохме. Той вдигна бариерата и след миг бяхме от другата страна.

И сега какво. Паркирахме колата в страни. Прескочихме оградата на магистралата и се оказахме в най-автентичният турски квартал, който съм виждала само по ‘Улиците на Истамбул’ и в снимките на една изложба, на която ходих в Лондон. Тук обаче ние бяхме зяпаните. Хората ни гледаха подозрително. Децата съвсем безсрамно, а магазинерите на по-малките магазинчета излизаха на цигара и сеир. Ние вървим бързо и от време на време плахо подпитваме по-дружелюбно изглеждащите:

-          Банка?

-          Йок банка. Йок банкомат. - Беше неизменият отговор.

На мен ми писна и имах гениалната идея да предложа на някого 30 лева за 20 турски лири (курса е 1.14 за турска лира). Така де – в Турция всички се пазарят. Като представителка на нежния пол бях излъчена и за главен изпълнител на плана. Влизам смело в първият магазин с прозорци достатъчно чисти, че ако стане гаф Л. да ме спаси и почвам да плямпам и да им завирам 30те лева в лицата. В магазина имаше двама възрастни опушени и опечалени бизнесмени и две забрадени девойки. Мъжете ме погледнаха и отказаха да разговарят с мен. Девойките подразбраха какъв ми е проблема и казаха:

-          Йок банка. Йок банкомат.

Излязох безславно. В следвашият магазин мустакатият чичко с помоща на един тефтер на, който имаше дните на английски успя да ми обясни, че е неделя (още един факт, който ни беше убягнал) и че банките и да ги има са затворени. Аз посърнах, а той за да ме развесели ми каза, че днес има пазар. Явно това е страшна далавера. Пообиколихме квартала и попаднахме на пазара. Който през 1990 година е ходил на битака – ще ме разбере. Останалите – и да ви обяснявам, няма да ви стане ясно..

Тук Л. имаше гениален план. Опита се да си купи чехли с 50 лева, за да му върнат турски лири. Йок.

Накрая опечалени влязохме в единствения празен магазин в пазарен ден. Продаваха мобилни телефони. Имаше столче и аз поседнах, а Л. позяпа.

Младежът-продавач, забележително окосмен над горната устна разцъкваше игричка на компютъра. Заговориха се с Л. и му обяснихме, че ни трябват пари да си платим toll charge. Поне ние това му обяснявахме. Той какво разбираше не знам, защото ние говорихме на български, той на нас на турски. Показахме му 30те лева и Л. на едно листче бавно изписа:

30 лева = 20 лири

Всички изпаднахме във времено съзерцание. После турчина заприказва на турски, а Л. само кимаше. Аз гледах. Кимането се оказа печеливша тактика, защото турчина обърна екрана към нас и се опита да намери курса на лирата към лева. В сайта на БНБ го имаше.

Турчина се надигна, откючи касата и ни подаре 20 лири.

Поклонихме се и си излязохме. Аз бях на ръба на сълзите от облекчение. Сега само трябваше да пресечем магистралата и да си освободим паспортите.

След 10 минути бяхме отново в топлата кола, слушахме лек джаз и пътувахме към сърцевината на Истамбул.

Л. се обърна към мен и каза:

- Малките отклонения на живота.

(Интересно какво GPSите разбират като център на град. Пускаме GPSa, ТомТом и му задаваме Любляна град, Любляна адрес. Заричаме се, че този път ще слушаме Джейн (каката от ЮК, която е така любезна да ни упътва) и няма да я докарваме до истерия както често правим – заплесваме се по някоя красива уличка, продължаваме по нея зазяпани в капаците на къщите и Джейн почва: ‘Turn around when possible! Turn around when possible!’ Докато и двамата в един глас не изкрещяваме: ‘Shut up!’ И не и вземем думата. Та значи казва ни Джейн тук наляво, тук надясно след 200 метра в ляво и после завой в ляво и т.н. Следваме ние инструкциите и аз гледам, че краят на дестинацията наближава, но нищичко забележително не се вижда на хоризонта. После Джейн триумфално заявява: ‘You have reached your destination!’ Като й е трудно да повярва, че поне веднъж е станало на нейното! Аз вдигам поглед от екрана на Нокиа-та, за да видя че сме на средата на огромно, грозно, градско кръстовище със соц сгради на всеки ъгъл. Споглеждаме се и избухваме в смях. Джейн може да знае кое къде е, но е пълно дърво като естет.)

Следвайки инстинктите си и закалената си - от доживотно сити обитаване - градска ориентация намираме малка кокетна уличка почти до пешеходната зона. След кратък морален дебат решаваме да паркираме наред с всички останали в редичката след знака Спирането И Паркирането Забранено. След паркинговата организираност на Венеция тук започваме да се чувстваме като у дома си.

Първото което прави впечатление е, че в Любляна е хладно. Потвърждение на подозренията ни, че като климат е по-близо до Австрия, отколкото до братска Сърбия. Оказва се вярно не само по отношение на времето.

Любляна е прекрасно, обгрижвано и обичано място. Невероятно младо с деноношните си кафета и ресторанти по продължението на реката, пълни с хора, пиещи вино в балонени чаши или бира. В същото време всички къщи и площади са древни и каменни. Улиците са павирани, покривите са в един такъв ‘Айларипи’ стил – червени, много стръмни и под прозорците има огромни гроздове мушкато.

Хората са толкова невероятно любезни, че си изкушен да си ги представиш в комично съжителстване със сърбите, които се псуват за поздрав. Биха били Джийвс и Бърти Уустър на балканите – Джийвс определено не одобрява разюзданият речник на Бърти и сигурно е непрекъснато с кисела физиономия по повода.

Чухме да се носи музика от едно от площадчетата и веднага се намърдахме на столовете в заведенията наблизо. Свиреха на живо двама китаристи. Площадчето беше закътано сред сгради и дървета, с уютни маси и ни сервираха невероятно вкусни салати и пилета и много бира. После киртаристите отидоха да почиват и за наша изненада пуснаха Adrian Belew. Не съм сигурна, че в много бг заведения подобна музика би се възприела за редна за вечеря. На нас ни се върза прекрасно.

След вечеря дойде дилемата – да останем ли да спим в Любляна, без изобщо да имаме идея къде или да хванем пътя на Изток към Загреб или Белград. В Любляна беше толкова зареждащо, че нямах нищо против и до София да караме ако искаме/можем. Намерихме колата по същия криволичещ маршрут, по който я бяхме загубили и потеглихме.

Изобщо не ми беше трудно да си тръгна - Любляна е място на което ще се връщаме. Името Любляна звучи като ‘любима’. Любляна наистина си е за обичане.

Венеция е театрална сцена.

Къщите са декор на обикновеното и го превръщат в необикновено. Стояли са, стоят и ще стоят горди и бароково накичени със статуи докато светът не ги удави (или огромните фериботи, които акостират в пристанището не повишат нивото на водата фатално, със същите последици като глобалното затопляне).

Хората на Венеция – сервитьори, хотелиери, продавачи и гондолиери всичките са статисти. Чупят стойки по ъглите, облечени в театралните си костюми, крещят си репликите: ‘- Гондола! Гондола!” или святкат зъби в учтиви усмивки към баналностите на туристите. Чуват ги за хиляден път, но винаги намират сили да накарат всеки тексаски селянин, пристигнал във Венеция и възклицаващ ‘- Гош!’  да се чувства специален.

Венецианците не са италианци. Венецианците са търговци с достойнство, потомци на империя, притежавала всички острови в залива. Във Венеция Светата инквизиция никога не е успяла да получи власт, благодарение на любовта на венецианците към свободата и разврата. Не задължително в този ред.

Влизайки по моста, свързващ града със сушата с изненада откривам, че хората адаптират града си с учудващ успех към променящите се нужди на индустрията, която ги храни – туризма. Огромен 10 етажен паркинг е построен на входа и всичко коли се скриват от декора на постановката там – далече от очите, но на 15мин пеша или с транспорт от всяка точка.  

После пресичаш Piazza di Roma, един канал и дори паркинга изчезва от поглед. Попадаш във венецианско измерение. Претъпкани малки улички, кафенета, ресторанти, галерии и хотели; много хотели. Чевръсти мъже (почти само мъже са обслужващ персонал. стилно) задоволяват капризите на добре гледани американки със сдържаността и професионализма на жиголо в почивка – флиртуват, танцуват на пети, жестикулират и се смеят, но на всеки има неписана табелка ‘гледаш, но не пипаш’. И американките плащат щастливо – 40$ за бира и чиния спагети, 30$ за бутилка бира на Piazza San Marko, 260$ за стая в хотел и т.н. И са щастливи, щастливи. И аз бях там, и аз щастлива. И пак бих искала от тази същата магия, на всяка цена.

Във Венеция е невъзможно да се загубиш. Уличките са безброй и всичките еднакво тесни и еднакво излизащи на площади всеки 50 метра. Ресторантите са с объркващо карирани покривки, църквите удивително, замайващо декорирани отвън и отвътре и изобщо не стават за ориентир. Имената навсякъде са задължително от 4 думи: Campo di San Augustini или Rio Terra di Mandola. Въпреки това пътят ни, макар и всеки път различен и криволичещ и понякога стигащ до канал без мост или задънена уличка неизменно минаваше покрай хотела ни – независимо дали се целехме в него или отивахме другаде. Всичко, и като казвам всичко не преувеличавам ни най-малко, затваря най-късно в 11. Дори и кафе не можеш да пиеш след това. Става невероятно, неописуемо, исторически тихо. Скитахме по уличките, тихи и мрачни, каквито са били от столетия и слушахме тишината.

После попаднахме на хотела.  

На другата сутрин, след най-хубавото espresso на света Венеция остана зад нас, а на табелата магистралата обнадеждаващо пишеше Ljubljana. Последвахме я.