За катастофата на Максим Стависки знаят всички – един загинал, момиче в кома, а сега възстановяваща се бавно и скъпо. Повече за присъдата тук.

Катастрофата на Стивън Кинг беше новина за мен, макар и да се е случила през 1999г. В нея Стивън Кинг е жертвата, а виновния шофьор обикновен жител на щата Мейн.

Ето какво пише самият Кинг в „On Writing” за обстоятелствата около катасрофата и присъдата на човека, който го е ударил (превод С. Атипова):

„Когато сме в къщата в западен Мейн – къща, която много прилича на онази, в която Майк Нуунан се връща в книгата’ Торба Кости’ – ходя четири мили пеша всеки ден, освен ако не вали ужасно. Три мили от тази разходка са по черни пътища, виещи се през горите наоколо; една миля е покрай Шосе 5, двулентов път между Бетел и Фрибърг.

Третата седмица на Юни 1999 беше невероятно щастлива за мен и жена ми; децата ни, пораснали и разпиляни из страната , си бяха в къщи. Това беше първият път от близо шест месеца, в който всички бяхме под един покрив. И като допълнение първото ни внуче беше също с нас, тримесечно бебе, щастливо гукащо към балона с хелий вързан за крачето му.

На 19ти Юни закарах най-малкия ни син до летище Портланд , за да хване полет обратно до Ню Йорк Сити. Върнах се в къщи, поспах малко и после се отправих към обичайната си разходка. Същата вечер планирахме цялото семейство да гледаме „Дъщерята на генерала” в близкото кино в Ню Хампшир и аз си помислих, че имах точно време да си направя разходката преди всички да се натоварим в колата за малкото ни пътешествие.

Тръгнах да се разхождам към 4 часа следобяд, доколкото си спомням. Точно преди да стигна главния път (в Мейн всеки път с разделителна линия по средата е главен) спрях в гората да се изпикая. Щяха да минат два месеца педи да съм в състояние да пикая прав отново.

Когато стигнах главния път се отправих на север, вървейки край пътя обратно на трафика. Една кола ме задмина, пътувайки също на север. След около ¾ мили по-нагоре, жената шофираща колата забелязала син Додж микробус пътуващ на юг. Микробусът се движел хаотично по пътя, от едината до другата страна, почти неконтролируем. Жената в колата се обърнала към спътника си, след като безопасно преминали маикробуса и му казала:

- Човекът, който подминахме преди малко беше Стивън Кинг. Искрено се надявам, че този с микробуса няма да го удари.

Повечето от канавките, по които вървя около Шосе 5 имат добра видимост, но има една отсечка – стръмен хълм, където пешеходец движещ се на запад вижда много малко от онова, което идва насреща му. Бях почти изкачил хълма, когато Браян Смит, притежателя и шофьор на микробуса Додж изкачи билото. Той не се движеше по пътя, а в канавката. Моята канавка. Аз имах около секунда да го видя. Достатъчно време, за да си помисля: „Боже, ще ме удари училищен автобус.” Опитах да се обърна на ляво. И тук има пропуск в паметта ми. Когато се опомних лежах на земята и гледах задницата на микробуса, който беше извън пътя и наклонен на една страна. Този спомен е много ясен и силен, по-скоро като снимка, отколкото спомен. Има прах около стоповете на микробуса. Номера и задния прозорец са мръсни. Виждам тези неща без да осъзнавам, че съм бил ударен от кола или каквото и да било друго. Снимка и това е всичко. Не мисля, главата ми е напълно изчистена.

Следва още едно пркъсване в паметта ми тук и после много внимателно забърсвам кръв от очите си с лявата ръка. Когато очите ми са сравнително чисти се оглеждам наоколо и виждам мъж, който седи на скала наблизо. Има бастун поставен върху коленете му. Това е Браян Смит, четиредесет и две годишен, човекът, който ме удари с микробуса си. Смит има впечатляващо досие от катастрофи – почти дванайсет по-малки или по-големи нарушения.

Смит не е гледал към пътя, в следобеда когато съдбите ни се преплетоха, защото ротвайлера му скочил от задната част на микробуса на седалките, където имало хладилна чанта с месо вътре. Името на ротвайлера е Куршум (Смит има още един ротвайлер в къщи; неговото име е Пистолет). Куршум започнал да души около капака на охладителната чанта. Смит се обърнал и се опитал да го избута настрани. Той все още е гледал към Куршум и се е опитвал да му избута муцуната настрани, когато е превалил върха на хълма; все още е гледал назад и бутал, когато ме удари. Смит казал на приятели по-късно, че си е помислил, че е ударил малка сърна, докато не вудял очилата ми да лежат на предната седалкана микробуса му. Те са излетяли от лицето ми, когато се опитах да избягам настрани. Рамките бяха изкривени, но стъклата – непокътнати. Това са стъклата, които нося сега, докато пиша това.

2

Смит вижда, че съм буден и ми казва, че идва помощ. Говори спокойно, дори жизнерадостно. Погледът му, докато си седи на скалата, с бастуна на коленете, е на кротко съчувствие: „Не сме ли ние двама нещастници със страшно шибан късмет?”, сякаш казва. Той и Куршум напуснали фургона, където живеели, казал той на следователите по-късно, защото той искал „няколко от онези Марси-шоколадчета, които имали в магазина”. Когато разбирам тези малки детайли няколко седмици по късно ми хрумва, че почти бях прегазен от един от героите на книгите ми. Направо ми става смешно.

Помощ идва, мисля си и това е добре, защото катастрофата е направо страшна. Лежа в канавката и имам кръв по цялото лице и десният ми крак боли. Поглеждам надолу и виждам нещо, което никак не ми харесва: таза ми изглежда като изкривен настрани, като че ли цялата ми долна половина е изкривена една степен по-надясно. Поглеждам отново към човека с бастуна и казвам:

- Моля те, кажи ми че е само изкълчен.

- Нее. - Казва той. Гласът му, лицето му са веселяшки, само леко заинтересовани. Сякаш гледа всичко по-телевизията докато си похапва едно от онези Марси-шоколадчета. – Счупен е поне на пет, даже бих казал на шест места.

- Съжалявам, казвам му – кой знае защо? – и после се отнасям отново. Не е като припадъци; по-скоро е като истински спомени залепени един за друг.

Когато отново се опомням бяло-оранжев микробус отбива от пътя с пуснати буркани. Санитар от Спешна помощ коленичи до мен – името му е Пол Файлбраун. Прави нещо. Реже ми дънките, мисля си, въпреки че това може и да е било по-късно.

Питам го дали мога да си запаля една цигара. Той се засмива и казва, че едвали бих могъл. Питам го дали ще умра. Той казва не, няма да умра, но трябва да ме закарат до болница възможно най-бързо. Коя предпочитам – тази в Северо-Южен Париж или тази в Бриджтън? Казвам му, че искам да отида в Северна Къмбърленд болница в Бриджтън, защото най-малкият ни син – този, който току-що закарах до летището – се роди там преди двадесет и две години. Пак питам Файлбраун дали ще умра, и той пак ми казва че няма. Тогава той ме пита дали мога да си мърдам пръстите на десния крак. Аз ги мърдам, като си мисля за една песничка, която майка ми ми пееше някога: „Това малко прасенце отиде на пазар, това малко прасенце си остана в къщи.” Трябваше да си остана в къщи, мисля си; да се разхождам днес беше наистина лоша идея. После си спомням, че понякога, когато хората са парализирани, си мислят , че си мърдат пръстите, но всъшност те не мърдат.

- Мръднаха ли пръстите ми? – Питам Пол Файлбраун. Той потвърждава. Добро, здраво помръдване, казва. – Заклеваш ли се в Господ? – питам го и мисля, че той го прави. Припадам отново. Файлбраун ме пита много бавно и ясно, наведен почти до лицето ми, дали жена ми е в голямата къща до езерото. Не мога да си спомня. Не мога да си спомня къде е който и да е от семейството, но му давам телефония номер на къщата до езерото и на къщичката, по надолу, в която понякога дъщеря ми отсяда. Можех да му продиктувам и номера на социалната осигуровка, ако ме беше попитал. Всичките номера знаех. Просто всичко друго бях забравил.

И други хора пристигат. Някъде полицейска уредба предава съобщения. Слагат ме на носилка. Боли и аз крещя. Слагат ме в линейката, полицейските гласове звучат по наблизо. Затварят вратите и някой казва: „Трябва наистина да караш бясно.” После се движим.

Пол Файлбраун седи до мен. Вади ножици и ми казва, че трябва да отреже пръстена на средния пръст на дясната ми ръка – свадбения пръстен, който Таби ми даде през 1983, дванайсет години след като се оженихме. Опитвам се да кажа на Файлбраун, че го нося на дясната си ръка, защото истинският пръстен е на средният ми пръст на лявата ръка – първите два пръстена, моя и нейния, струваха $15,95 в Дей Джуълс в Бангор. Първата ми халка струваше само осем долара, но изглежда работеше.

Някакво бръщолевене излиза от всичко това, вероятно Пол Файлбраун нищо не разбира, но въпреки това кима и се усмихва докато реже втората, по-скъпа халка от подутата ми дясна ръка. Около два месеца по-късно се обадих на Файлбраун да му благодаря; до тогава вече ми беше ясно, че най-вероятно ми е спасил живота, оказвайки ми най-правилната възможна първа помощ и после ме е закарал до болницата със средна скорост сто и десет мили в час, през закърпени и черни пътища.

Файлбраун ме уверява, че съм добре дошъл, после добавя, че този ден някой ме е пазел там горе. „Върша тази работа повече от двайсет години” ми казва по-телефона, „и когато видях как лежеше в канавката, и размера на нараняванията, не вярвах, че ще оцелееш до болницата. Късметлия си, че все още си сред нас.”

Размераът на нараняванията е толкова голям, че докторите в Северна Къмбърленд болница решават, че не могат да ме лекуват там; някой вика хеликоптер, за да ме закарат до Централен Мейн Медицински Институт в Люистън. Жена ми, по-големия ми син и дъщеря ми също пристигат. На децата се позволява кратко свиждане; жена ми остава по-дълго. Докторите я уверяват, че съм лошо ударен, но ще оцелея. Долната част на тялото ми е покрита. Не й позволяват да види невероятният начин, по който скута ми се е изместил в дясно, но и позволяват да почисти кръвта от лицето ми и да извали стъкълцата от косата ми.

Имам сериозно порязване на главата – резултат от срещата на черепа ми с предното стъкло на Браян Смит. Ударил съм главата си в стъклото на по-малко от два инча от гредат откъм шофьорската страна. Ако се бях ударил в нея, най-вероятно щях да съм мъртъв или в кома – зеленчук с крака. Ако се бях ударил в скалата, стърчаща в канавката на Шосе 5, също щях да съм мъртъв или парализиран. Не се ударих в тях; изхвърчах над микробуса, четиринайсет стъпки във въздуха и съм се призимил почти до скалата.

- Сигурно си се дръпнал наляво съвсем мъничко в последната секунда. – Доктор Дейвид Браун ми казва по-късно. – Ако не беше, сега нямаше да си говорим.

Хеликоптерът се приземява на паркинга на Северна Къмбърленд болница и ме закарват до него. Небето е много ясно и много синьо. Грохота от витлата на самолета е оглушителен. Някой крещи в ухото ми: „Бил ли си в хеликоптер преди, Стивън?” Говорещият звучи радостно, много ентусиазиран заради мен. Опитвам се да отговоря да, бил съм в хеликоптер преди – два пъти, всъшност, но не мога. Изведнъж ми е много трудно да дишам.

Товарят ме в хеликоптера. Виждам късче синьо небе докато излитаме; без нито едно облаче. Красота. Чувам още гласове по уредби. Изглежда този следобед ми се е паднало да слушам уредбени гласове. Междувремено ми става все по-трудно да дишам. Давам знак към някого, или поне се опитвам и едно лице навлиза в полезрението ми.

- Чувствам се, все едно се давя. – шептя.

Някой проверява нещо и казва на някой друг: „Единият му дроб е колабирал.”

Шум от хартия докато нещо е разопаковано и някой-другият казва в ухото ми, високо, за да надвика моторите: „Ще ти сложим тръбичка за дишане, Стивън. Ще усетиш болка, после щипане. Дръж се.”

От опит знам (насъбран по времето когато бях едва дете с ушна инфекция), че ако доктор ти каже, че ще усетиш щипане това означава, че ще те боли яко. Този път не е толкова зле, колкото очаквах, вероятно защото съм натъпкан с болкоуспокояващи, вероятно защото отново припадам. Това е по-скоро като да те удрят високо от дясната страна с къс остър предмет. После дробовете ми издават стряскащо свирене, като че нещо изтича от тях. Всъшност предполагам точно това се случва. Секунда по-късно нормалните звуци от вдишване и издишване, които съм слушал цял живот (през по-голямата част от времето напълно несъзнателно, слава богу) е заменено от неприятен шшшшуп-шшшуп-шшшуп звук. Въздухът който вдишвам е много студен, но поне е въздух и аз продължавам да го вдишвам. Не искам да умра. Обичам жена си, децата си, следобедните ми разходки покрай езерото. Обичам също да пиша; има книга за писането, която седи на бюрото ми, недовършена. Не искам да умра и докато лежа в хеликоптера и гледам прекрасното лятно небе, осъзнавам че всъшност лежа на прага на смъртта. Някой ще ме дръпне вътре или навън съвсем скоро; аз нищо не мога да направя. Всичко, което мога е да лежа тук, да гледам небето и да слушам тенекиеното си дишане: шшуп-шшшуп-шшшуп.

Десет минути по-късно кацаме на бетонната хеликоптерна площадка на ЦММЦ. На мен ми се струва дъното на бетонен кладенец. Синьото небе е затъмнено и хеликоптерното уап-уап-уап е многократно преувеличено и ечащо, като щракането на гигантски пръсти.

Все още дишам на големи, течни вдишвания, изваждат ме от хеликоптера. Някой удря носилката случаино и аз изкрещявам. „Съжалявам, Стивън, всичко е наред сега”, казва някой – когато си лошо наранен всеки се обръща към теб на малко име, всеки ти е приятел.

- Кажете на Таби, че много я обичам – казвам, първо съм повдигнат, после закаран много бързо, надолу по някакакъв виещ се бетонен коридор. Изведнъж много ми се плаче.

- Можеш сам да й го кажеш – казва някой. Минаваме през врата; има климатик и лампи преминават високо над главата ми. Хрумва ми, по някакъв объркан начин, че преди около час се разхождах и възнамерявах да набера боровинки от едно поле около езеро Кезар. Нямаше да бера дълго; трябваше да се прибера преди 5:30, защото щяхме да ходим на кино. „Дъщерята на генерала” с Джон Траволта. Траволта игра и във филма „Кери”, моята първа книга. Той игра лошия. Това беше преди много време.

- Кога? – питам – Кога ще мога да й кажа?

- Скоро. – Казва глсът и пак припадам. Този път не е отрязък, а огромен откъс откъснат от спомените ми; има няколко проблясъка, объркани сцени от лица, операциони и светещи скенери; има кошмари и халюцинации подхранвани от морфин и „Дилодид”, който капят в мен; има ечащи гласове и ръце, който напояват сухите ми устни с наквасени във вода гъби с вкус на мента. През по-голямата част обаче е мрак.

3

Сметките на Браян Смит относно раните ми се оказаха криви. Долната част на крака ми беше счупен на поне девет места – хирурга, който ме сглоби отново, забележителният Дейвид Браун каза, че частта под дясното ми коляно е била като „стъклени топчета в торбичка”. Размерът на нараняванията отне две големи операции, за да намали натиска на експлоадиралата ми табия и да позволи на кръвта да циркулира отново в долната част на крака ми. Без тези операции (или ако тези операции се бяха забавили) вероятно щеше да се наложи да ампутират крака ми. Самото дясното коляно беше разцепено почти идеално на две. Имах също пукнатина в таза от дясната страна – сериозно изкривен – също и отворена рана и пукнатина на дясното бедро. Гръбнакът ми беше наранен на осем места. Четири от ребрата ми бяха счупени. Дясната ми ключица беше издържала, но кожата над нея беше обелена до кокал. Разрезът на скалпа ми отне двайсет или дрийсет шева.

Да, като цяло бих казал, че Браян Смит доста беше сгрешил.

4

Поведението на г-н Смит зад волана беше евентуално разгледано от жури, които го обвиниха в две неща: опасно шофиране(доста сериозно) и непредумишлен опит за убийство ( много сериозно обвинение, от типа „време за затвор”). След известен размисъл, прокурорът отговорен за случаи от този тип в моето малкото ъгълче на света позволи на Смит да обжалва обвиненията и да ги намали до опасно шофиране. Той получи присъда от шест месеца затвор (задочна) и отнемане на шофьорските му права за една година. Беше му наложен и изпитателен срок и ограничения за други моторни превозни средства като скутери и снегорини. Ясно е, че Браян Смит може да се завърне легално на пътя през есента или зимата на 2001 година.”

Да припомним какво се е случило:
>>>

"Световният шампион по фигурно пързаляне Максим Стависки е причинил тежка катастрофа снощи по пътя Приморско-Бургас, на десен завой в близост до река Ропотамо, съобщиха от КАТ. В инцидента е загинал един човек. Стависки е бил сам и управлявал джипа си Хамър. Той не е пострадал сериозно и не се е наложило да му бъде оказана медицинска помощ. Проверка с дрегер е установила наличие от 1,2 промила алкохол в кръвта на Стависки. Днес се очакват резултатите от кръвната проба.

В катастрофата са участвали и две леки коли - Ауди и Хонда Сивик. Шофьорът на хондата Петър Петров, на 24 години от Сливен, и спътницата му бяха откарани в бургаската болница, където мъжът по-късно почина, а момичето е в кома."

Информация: днес.бг

>>>

Това, че не можеш да се владееш на пътя, че не можеш да преценяваш дали си способен да шофираш, че пиеш и след това шофираш са провинения, които не могат да се оправдаят ако ще и трансгалактически шампион по фигурно пързаляне да си. Максим постъпи безотговорно и погуби човешки живот, а когато някой постъпва така трябва да си понесе последствията. Страда сега! А страда ли в Hummer-а настъпил педала.

За да е завършена картинката не може да пропуснем да отбележим, че Максим Стависки е лице на кампанията "Не карай пил, стигни жив!"

На 30.01.2008 година Максим беше осъден условно на 2 години и 6 месеца затвор с 5 години изпитателен срок. Освен това трябва да заплати 90 000 лева обезщетение на родителите на загиналия Петър Петров, както и по 4185 лева за имуществени вреди. Освен това още 80 000 на тежко пострадалата Мануела Горсова.

Общо около 170 000 лева. Един Hummer струва около 50 000 $.

Толкова ли струва един човешки живот? Твърде малко наказание за извършеното престъпление според мен, но той все пак е световния шампион. Иначе полагащото се наказание за случая е лишаване от свобода от три до дванадесет години. А има и много крайни мнения като например в тази статия.

С какво би спомогнала по-тежката присъда за това света да стане по добър, попитаха?

Не би! Но ще спомогне за това хората в България да възвърнат поне частица от загубеното доверие в правосъднатасистема. Да повярват, че демократичните принципи най-накрая ще започнат да се проявяват не само като малко текст в конституцията, а като реални факти.

Срамота е, че за пореден път хората в България се надяват на справедливост не от собствената си държава, на коята са граждани, и на която плащат данъци, а на съвестта на извършителите и на Бог...

СТАВИСКИ Е ОСЪДЕН НА ДВЕ ГОДИНИ УСЛОВНО

затова пък

Митьо Очите е осъден на четири години и половина затвор.

Ми признал си е колко е уош и се е разкаял човечецът, к'о.

Не искам да кажа, че Стависки трябваше да излезе чист като един несъгрешил в Райската градина Адам, ако това си мислите.

В България напоследък годишно по пътищата загиват над хиляда души. Това по официалната статистика, дето я четем по вестниците и я слушаме по телевизията. Някои от тези хиляда човека, дето не са измежду нас, са се, как да го кажа по-меко, самоубили. Иначе казано са си повярвали, че са безсмъртни и са литнали в урвата или пък са се надънили в близкото дърво, отнасяйки от грешната Земя само себе си. Други, подобно на камикадзета, са отнесли на оня свят и случайни жертви под формата на невинни или не толкова спътници, с нищо несъгрешили водачи на мпс-та, които просто са имали нещастието да се окажат на пътя на споменатите антигерои и т.н. Трети пък, които никак дори не са малко, също са убедени, че са безсмъртни, а като капак или не вярват, че нещо подобно може да се случи, или ако вярват, не им пука. И с помощта на нездравия си разум и не толкова леката си кола отнемат животи, почернят семейства, съсипват съдби, а от цялата работа често не получават дори и драскотина.

Да сте чули някой да е лежал в затвора за това? Не? И аз не съм. Но дотук ми е дошло да слушам по различни предавания и ток-шоута историите на хора, които са загубили близки в тази необявена война, а убиецът в същото време се развява из пътищата като мома напролет из полето, защитен я от "жълта книжка", я от някаква друга, непробиваема по конвенционален път бариера.

С цялата тая тирада просто бих желала да изтъкна, че Стависки трябваше да получи по-тежко наказание, но световният шампион не е Христос, че да понесе на крехките си артистични плещи всички останали неналожени наказания. По форуми, блогове и автобусни спирки днес се натъквам на изказвания, според които Стависки се отървал, щото бил шампион. Ако не бил, ти да видиш... Тъжната истина е, че ако Стависки не беше шампион, просто щеше да пречука хората на пътя и после кой откъде е. Най-много бащата на Мануела да посетеше шоуто на Милен Цветков, за да разкаже трагичната история, в която някакъв руснак осакатява дъщеря му и убива младежа, при когото се е возела, а днес безпрепятствено се мотае из пътищата на страната без каквито и да е последствия. И после щяхме да забравим за случая.

Да, Стависки може би не трябваше да получи условна присъда. А останалите убийци по пътищата, всичките онези камикадзета, всичките онези безсмъртни джигити, които в чужбина карат като по яйца, а тук наваксват петилетката за дни с безобразното си поведение, не трябваше да бъдат споменавани единствено в шоуто на Цветков или в будоара на Миглена Ангелова - Чекръкчиева. Значи, или и те, и Максим, ще търкат наровете в пандиза, или никой няма да ги търка. И понеже аз не искам никой да не ги търка, неистово желая оттук-нататък, при следващото убийство на пътя да не ми се излиза с рефрена "Е к'во искате по'ече, нали ви осъдихме цял световен шампион?!" Евала, най-сетне осъдихте някой. Както се казва, да ви се връща.

Понеже присъдата на Митьо Очите очевидно е доста по-маловажен факт, в днешната преса заемаше онова място от страницата, което случаят "Стависки" беше оставил незапълнено. И новината беше изписана с по-малък такъв един шрифт, да не вади очи. Пък аз незнайно защо си мисля, че тя не е чак толкова маловажна. Цял наркобос осъден имаме бе, цял калпак на ди тути калпаци, дето се вика, що се срами да я оповести наш'та преса?

Може би по няколко причини. Трудно човек би могъл да напише в героичен хорей ода, в която да изтипоса литературния герой, дето ще чака сега хляб с пила в него, понеже е попаднал в затвора за четири години и половина, щото си е признал. В тази връзка не разбирам всеобщото омерзение към Максим Стависки. Ми и той си призна, пък уби само един човек, при това се извини на семействата. В случая с наркобоса, ако той беше тръгнал да се извинява на засегнатите от него семейства, вероятно трябваше да си вземе отпуска. И така, признал си човекът, обещал, че повече така няма да прави (всъщност това си го измислих, нито прочетох, нито чух някъде да е обещавал подобно нещо) и хоп - четири години и половина. И то ако не го пуснат за добро поведение... По телевизията някакъв важен човек по делото дори каза, че невярно съдим, трябвало да се погледне по-крупно, Митьо и подчинените му общо били получили близо 40 години присъда, така че цитираните четири години били некоректни. Пропусна да ни осведоми за общата им възраст, общата им височина, общото им тегло, както и общата дължина на мъжките им атрибути. А щеше да е интересно, нали? Е, поне за мен... :oops: Отде-накъде само общата им присъда донесе до нашето знание?! Недоумение буди и фактът, че примерно подчиненият може да получи по-висока присъда от шефа си, дето му е давал поръчките. Интересно. Имам три варианта, които обясняват парадокса:

а) подчиненият не си е признал и не се е разкаял, което е направило лошо впечатление на съдебния състав
б) проявявал е самоинициатива: например Митьо Очите го е пратил да пречука Гого Ушите, а той вместо да спре дотам е видял сметката и на Перо Носа, Коце Ръцете, Чефо Краката и Красьо Дирника. При това положение верно си заслужава петте години
в) просто не е бил достатъчно симпатичен

Отвъд мен е да позная кое е вярното. Само че в цялата тая галимация виждам светъл лъч: следващия път, когато чуя за прегазен човек, чийто убиец спокойно се вее по улиците, ще се сещам за Стависки. И когато довечера пак съобщят за престрелка, ще се успокоявам, че Митьо Очите и съратниците му общо ще лежат близо четиридесет години. Оптимизъм му е майката, оптимизъм и талант. Ех, що не бях сега Гришъм?

Ето един от първите материали за Максим, в dnevnik.bg : http://www.dnevnik.bg/show/?storyid=365799