Диди от Могилино вече е в социално учебно-професионално заведение (СУПЗ) в София. Там живее и учи занаят. Остава ми питанка защо я пращат далеч от всичко, което познава, в София и то в СУПЗ (което си е просто дом с училище) след като според ей този отчет през първите три месеца на 2008 година в Русе е имало защитено жилище със свободни шест места?

Проектът за нов Семеен кодекс мина на първо четене. Браво на Мин. на правосъдието, че така хубаво подреждат информацията на сайта си. Тук вижте приетия текст, мотивите, стенограма от обсъждането и таблица с предложения.

Масларова би два рекорда - по нахалство и кич. Според BG REPORTER министерството й я превозва в специално поръчано Бентли в цвят пепел от рози. За съжаление снимка на колата няма, но ей тук можете да се поцъклите на един от свежите тоалети на почти 60-годишната министърка на труда и социалната политика, наденат специално за проверка на трудовите условия на строителен обект в София.

Спирането на предприсъединителните фондове изненадва ли някого? Остава неясно дали проектите за социални услуги по ФАР ще бъдат прекратени. Тези средства ги разпределя познайте кой? Точно така, министерството с Бентлито в пепел от рози и министърката в златисто. Чудя се дали то води по корупция и безхаберие или другаде крадат и си чоплят носа повече? Но по арогантност води със сигурност!

Показани са семейство, което отглежда детето си с тежко увреждане вкъщи, дома в с. Згалево, приемно семейство, приютило момиченце от дом, дневен център в Перник и защитено жилище за младежи.

Кадрите са прекрасни. Навсякъде кипи дейност, персоналът се усмихва и прегръща децата, пердетата са бели, мебелите са във всички цветове на дъгата и чистак-нови. Толкова нови, че се питам колко въобще се ползват. И други неща се питам. Например колко е месечната заплата на една леля от дома в Згалево? И дали за всички е съвсем очевидно, че родителите, които гледат детето си у дома, не живеят на средната работна заплата?

Защо интервютата са почти изцяло с персонала, но не и с децата или поне с младежите от защитеното жилище?

Стана ми много приятно да видя защитеното жилище и работилницата обаче. Има надежда, казвам си. Ако не друго, на прав път сме. Само малко по-бързичко и по-организирано.
Ден след като написах това Славка Кукова ми разказа, че миналата зима на една от жените в показаното защитено жилище без нейно съгласие са извадени матката и яйчниците, след като е прокървила. Казали й, че и без друго не й трябват. Заради това жената бяга от защитеното жилище и бива изнасилена някъде на улицата.  

Сега искам да разкажа за личния си контакт с дома в с. Згалево и приемното семейството Димитрови.

През 2005 и 2006 работех във фондация "За децата". В началото на зимата пристигаха писма от различни домове за деца и гласяха все едно и също "Идва зима, парите няма да стигнат, моля купете ни храна/чаршафи/памперси". Фондацията осигури дарение на дома в Згалево, с което аз, директорката и счетоводителката напазарувахме храна в плевенската "Билла". След това отидохме до дома, току-що преместен в Згалево от с. Борислав, където явно е бил някакъв кошмар. Новата сграда наистина е много хубава, боядисана, спалните са слънчеви, персоналът усмихнат. Но децата седяха на пейки в една стая, на включен телевизор, а лелите стърчаха над тях. Нямаха лекар, а бусът им беше в окаяно състояние. Директорката ми каза, че за ремонта е писан проект за финансиране от чужбина.

Семейство Димитрови от варненското село Константиново са невероятни! Шапка им свалям! През 2003-та те виждат Деси по телевизията, малко след като е открита от фондация "За децата" в дома в село Крушари. Служителите на фондацията я водят на лекар и разбират, че с няколко операции Деси може да проходи. С помощта на фондацията, лекари от Пирогов и много дарения от българи и чужденци Деси успява да стане от инвалидната количка. Видяхте ли каква красива госпожица е станала? Не го дължи на министър Масларова или на персонала в дома в Крушари. Дължи го на фондацията, която я измъква от дома, и на обичта на сем. Димитрови. И за съжаление е едно голямо изключение. Приемните семейства в България са едва около 80 (шест години след озаконяването на приемната грижа) и само у Димитрови има дете с увреждане.

-Я. Домусчиева

Домовете за временно настаняване (ДВН) се преобразуват в центрове за временно настаняване (ЦВН) с постановление на Министерския съвет от ноември 2007 г. Срокът за престой в ЦВН е 3 месеца. В ДВН е 3 месеца за бездомни и 1 година за сираците, напускащи социални заведения. Тоест сираците от домове, където са живели до 18-та си година, ще трябва за три месеца да си намерят работа и жилище. Ако не, остават на улицата!

Живеещите в момента в тези домове биват принуждавани да ги напуснат, а сред тях има семейства с деца. Масларова може да се гордее със себи си! След като цял свят се потресе от ужаса в Могилино, тя, вместо да хвърли всичките си усилия да създаде по-добър модел за грижа за децата, реши просто на всяка цена да намалява бройката на децата в институции като изгони порасналите сираци от ДВН. Защо? Защото е най-лесно. Те са пълнолетни вече, да се оправят с уменията натрупани под нейното крило (Какви ли са те? Умението да проститутираш, за да заситиш глада си може би?). А тя ще си натрупа още проценти деинституционализирани през 2008 година и министерството й ще бълва съобщения като това.

Забележете, че МТСП имат „Оперативна програма” и 10 милиона евро за 2008 г, за да решат проблемите с децата в институции. Какво ли ще постигнат?

Когато дойде следващата комисия от Европа, гордо ще обявят напредъка си и „огромната” работа, която са свършили. В същото време директорите на домовете за деца пишат проекти за преобразуването им в домове за седмични грижи. Тоест и те да се превърнат в домове за временен престой. Може дори дневен или почасов, да се ползва базата им, специалистите, но децата да не живеят постоянно там. Ще кажете ”чудесно”! Да, но как ще стане това, преди да са развити алтернативните и социалните услуги по общините? Едва 4% от децата в институции нямат родители и са сираци. Това навежда на мисълта, че МТСП вероятно са решили да връщат децата на родителите им. Бързо и резултатно, особено откъм проценти. Спираме до тук с разсъжденията, понеже фактите, с които разполагаме са малко и не можем да сглобим цялата картинка. Цялото това преобразуване, по пътя на всяка логика, би следвало да е част от някакъв план, програма. В противен случай е страшно, защото става дума за хора, деца, социално слаби и беззащитни. Всякакви необмислени и хаотични мерки, предприети с цел показно отчитане на дейност и спасяване на положението, ще доведат до още по-голямо затъване.

Процентите посочени от Масларова като доказателство за реална деинституционализация, вече са били проверявани от БХК и в доклада им от 2006 г. се посочват като нереални и фиктивни, в по-голямата си част.

Прилагаме цитати от доклада на БХК от 2006 г. За да не се забравя, че числата далеч не са всичко!

„Както и при предишни, така и при това свое изследване БХК установи, че статистическите данни на отговорните държавни институции се разминават, а интерпретацията им не отразява изцяло реалността” от доклада на БХК за 2006г. ...

...Мониторингът на БХК от 2006 г. налага извода, че симулацията на деинституционализация на ДДМУИ е характеристика на процеса на закриване на домове за деца с умствена изостаналост в страната през 2003-2006 г. Закриването на детски домове за деца с умствени затруднения на практика не води до реинтегриране, осиновяване или настаняване в приемно семейство на децата от затворените институции. Няма реално закриване и на три от отчитаните за затворени ДДМУИ - на практика те са преименувани в ДМУИ - децата, отраснали в детските домове, продължават да живеят в същите домове, трансформирани в домовете за младежи...

...Мярката „закриване на детски домове“ се предприема най-вече след медийни разкрития за крайно неприемливи материални условия и неглижиращо отношение от страна на персонала, а не целенасочено и в резултат на ясна политика. Дори след извършена контролна дейност, която установява редица нарушения на законодателството и много ниско качество на предоставяната грижа (в някои случаи пълно неглижиране), мярката „закриване“ се отлага във времето, а в общественото пространство се разпространяват противоречиви сведения за тяхното бъдеще. Децата от „ закритите“ домове се пренасочват в други домове (за деца или възрастни) и остават на практика институционализирани. Единични са случаите на реинтеграция на деца от ДДМУИ."

Тоест МТСП ще подкрепя събиране на дарения за нещо, което би трябвало да бъде платено от собствения му бюджет? Докога български и чужди дарители ще пестят пари на МТСП?

Кажете тема, която вълнува всички през последните дни. Започна ли извеждането на децата от дома в Могилино?

Ем. Масларова: Откровено да ви кажа, това е една много груба манипулация, преекспонирана. Съжалявам, че се включиха и българските медии, защото аз, ако искам да, извинете за израза, да злепоставя някоя държава мога да направя много по-страшен филм. И то много.

Да уточним само за слушателите, става въпрос за филма на Би Би Си, който беше излъчен за този дом.

Ем. Масларова: Да, искам да ви кажа, че ние закрихме вече два дома, без никой да разбере и без да се вдига такъв шум. За дома в Могилино решението беше взето още 2006 г., но тъй като той не е на подчинение на Министерството на труда, въпреки че ние обираме всичките лаври в кавички, а на общинско, на общината, община Могилино не се съгласи, а те са на тяхно разпореждане. Но, взети са всички мерки, децата вече се извеждат от дома и предвидени са изграждане на защитени жилища, те ще станат много скоро за тези деца, които са над 18 години, тъй като там има 35 деца над 18 години - младежи с умствена изостаналост, няколко деца ще бъдат върнати в семействата си. За съжаление повечето от родителите не желаят да си вземат децата от дома, така че ще трябва всички ние да се грижим за тях. Няма драма в това. Искам дебело да подчертая, че децата в дома имат и храна, и облекло, и необходимите условия. Така че не ни трябват стари дрехи, изпратени отнякъде, но всичко в рамките на до 4 месеца ще приключи. Така че много интензивно работим по този въпрос, съжалявам, че трябваше да се драматизира по този начин, включително и с българи, които получават пари за това, но това е друга тема.

Искате да кажете, че някой е получил пари, за да злепостави българската държава чрез този филм?

Ем. Масларова: Разбира се, за филма са заплатени не малко пари, във филма участват и български представители на неправителствения сектор. Но това са други неща. Аз искам да кажа, че ние сме предприели всички мерки, децата са добре, здрави са, регулярно ходят лекаривече от Русе при тях. Проблемът беше, че не могат всеки ден да имат тази специализирана лекарска помощ, защото все пак Могилино е на около 40 километра от Русе и по-трудно се пътува.

____

Да обобщим: министър Масларова смята, че всичко показано във филма е драматизация, преекспониране. Напомняме, че след филма в Могилино се промениха много неща. Около 15 деца бяха хоспитализирани, някои от които обезводнени. Едно от тях е с операция на хранопровода, за да спре най-накрая да повръща храната си. ХЕИ работи по кухнята, която е в кошмарно състояние. Обсъжда се закупуването бус, с който децата да ходят на лекар, а рампата за буса бе дарена от потребител на бг-мамма. Децата вече ядат пет пъти на ден, имат и плодове. Нуждите на всяко дете са оценени и с повечето работят специалисти.

Обезводнени деца без достъп до лекар, невидели плодове с месеци са нещо съвсем тривиално за Вас. Така ли, г-жо министър?

В залата присъстваха зам. министъра на труда и социалната политика Иванка Христова, председателят на Държавната агенция за закрила на детето Ширин Местан, министърът на праводсъдието Миглена Тачева, експерт от МОН, председателят на Агенцията за социално подпомагане Гергана Дрянска, представители на неправителствения сектор, граждани, както и Кейт Блюет, автор на филма.

Дискусията започна с обичайните изявление от страна на МТСП и ДАЗД колко много е направено в тази сфера, колко много се прави, програми, проекти, еврофондове, центрове за алтернативни услуги. Като слушаш и свят ти се завива направо. Стигне ли се до конкретиката обаче, нещата стават сложни. Ширин Местан заяви, че домът в Могилино не е представителен за домовете в България и че има много домове в добро състояние, както и много такива, които не са в добро състояние, но подлежат на реформиране. Славка Кукова (Български хелзинкски комитет) пита кои са тези домове, които според тях подлежат на реформиране, тъй като всички те са в отдалечени краища на страната, в СЕЛА, там където очевидно няма възможност за адекватна грижа за децата. Отговор няма.

Всеки иска да вземе думата. Започва да се говори за центровете за алтернативни услуги - алтернативата на институциите. Фотографът, който снима Кейт, приключва с работата си и и минава покрай мен с думите: "Тука става въпрос за пари", а дама, която седи до мен коментира: "Ооо, разбира се, това го знаем. Сега ще видим кой ще прилапа еврофондовете....". Започвам да наострям уши, защото тази гледна точка е позната за мен, но някак си не мога да повярвам, че все още има хора, които мислят, че иде реч за пари. Дамата с палтото продължава да коментира с две дами, които очевидно са служители на МТСП. На тях всичко им е ясно и най-вече как всички са в тази зала за пари. Чувала съм подобни думи на студентските барикади през зимата на 1997-ма, но не мога да повярвам, че все още има хора, които са толкова изтъкани от омраза, че дори и след разтърсващия филм на ББС търсят под вола теле.

Започва да говори Надя Захариева, родител на дете с увреждания, а аз дочувам как дамата подскача: "Аз ще се изправя срещу нея". Недоумявам, не разбирам, тези хора не са от моя свят. Казвам нещо под носа си и дамата явно разбрала, че съм от Движение на българските майки ме чува и се обръща към мен с въпроса: "От колко години сте регистрирани?", "От колко години??" Не искам да си меря силите с нея. Уморена съм и не мога да водя подобни дискусии.

"Кой ще понесе отговорността за случилото се в Могилино?" Въпрос от залата. Никой не се втурва да отговаря. Защо ли?

"Гладуват ли още децата в Могилино?", "В Англия как третирате децата?", "Защо няма стимули за младите специалисти, завършващи социални дейности и клинична психология да започват работа на подобни места?"... Въпросите са много, валят.

Разбирам колко беше права Славка, когато каза, че трябва да работим по конкретни случаи и че само така ще можем да постигнем ефект. Силата ни не е в общите приказки, силата ни е в конкретиката. В това, че знаем къде и какви са проблемите. А там "те" са слабите. Дали някога ще се срещнем някъде по средата?

Хелзинкският комитет реагира на това нахалство с хронология на всичко, направено за Могилино и другите такива домове в България досега.

Ето и самата хронология:

Хронология на промяната в Могилино

 Славка Кукова

 Признавам, че пиша тази статия заради реакцията на Министерство на социалната политика. Реакцията му от 5 ноември 2007 г. ме кара да мисля, че промяна е възможна и ще се осъществи. Но крайно ме възмущава фактът, че никъде не се споменава ролята на неправителствените организации, които начертаха и ще изпълнят този план.

Твърдо смятам, че правителството трябва да разпознае партньори и експерти сред всички нас, с каквито то не разполага и да престане да се държи така, все едно не същестуваме. Има пространство и е време за цивилизован диалог, в основата на който стои бъдещето на реформиране на домовете за деца и младежи с умствена изостаналост в България – 26 на брой с приблизително 1500 деца и младежи в тях.

Октомври 2002 г. – Български хелзинкски комитет прави международна кампания за подобряване положението на хора с ментални увреждания заедно с Амнести Интернешънъл и в доклада, представен в България е включен и домът в Могилино. . Казваме, че няма грижа за тези деца, че са подложени на унизително и нечовешко отношение. Няма отзвук. Дори Европейската комисия просто пише в докладите си, че трябва да се подобрят условията в тези домове, а не че за всяко дете трябва да се намерят най-добрите условия за развитието му, което иначе е държавна политика на хартия. Коалиция от неправителствени организации пише специално алтернативен доклад до Европейската комисия. В него са Български хелзинкски комитет, Всяко дете, Спасете децата и др. Текстът на доклада може да бъде намерен тук: 

2003, 2004, 2005 г. – Министерството на труда и социалната политика започава да разпределя европейски средства за програма ФАР за деинституционализация и за подобряване на качеството на живот на хора с ментални увреждания. Няма деинституционализирани деца, закрити са три дома и децата са прехвърлени в други, не по-добри домове. Средствата по ФАР проекти се разходват за създаване на услуги в общността, но без да е направена оценка на потребностите на местното население и без да се отчитат нуждите на децата в домовете като Могилино.

Април 2006 г. – Правя репортаж за домовете Горна Козница, Могилино, Горски Сеновец и други заедно със Sky news. Отново никакъв отзвук в България. Тук може да се гледат репортажите:

Репортаж 1

Репортаж 2

Юли 2006 г. – получаваме в Български хелзинкски комитет писмо от Кейт Блюит за това, че се интересува от положението на българските деца с ментални увреждания. Даваме й информация веднага за всички домове в страната и нашите наблюдения върху тяхното състояние.

Септември 2006 г. – мислим за стратегия за заснемане на филма в 15 дома в страната и чертаем маршрути.

Октомври 2006 г. – предварително представяме алтернативен на правителствения Доклад-оценка на състоянието и перспективите пред детските институции в България и на напредъка в изпълнение на правителствените ангажименти по Конвенцията за закрила на детето на ООН на БХК за състоянието на детските институции в България (сред които и тези като Могилино) на отговорни служители от министерства и агенции. След това го представяме публично.  Като съдя по проблемите, които обсъждаме сега, този доклад още не е четен от много служители в министерства и агенции, които са отговорни за децата в България. През октомври 2007 г. изпратих писмо до министър Масларова да напомня за него и да я помоля нейните служители да го прочетат.

Декември 2006 г. – Пиша писмо от името на БХК до директорката на дома, в което обяснявам коя е Кейт Блюит и каква е целта на престоя й в дома. Оставям номер на мобилен телефон и мейл, ако има някакви въпроси.

Януари до юни 2007 г. – Кейт и Браян снимат в дома и никой никога не се обажда да ме пита нищо.

Август 2007 – Кейт ми казва, че филмът ще бъде излъчен по ББС през септември.

Началото на септември 2007 – Обажда се служителка от МТСП, разбрала, че филмът е заснет с помощта на БХК. Пита какво толкова има в този дом и за какво се отнася филмът, защото трябва да отговори на запитване на посланика ни във Великобритания. Казвам й, че филмът показва как институцията унижощава деца. Тя звучи отегчено и пита за информация. Пращам й всичките ни доклади за Могилино. Тя пише отговор, в който нищо от тях не споменава на посланика. Той пише отговор на Кейт, който звучи нелепо и безотговорно и се чете във филма.

 
14 септември 2007 – Денят след излъчване на филма, никой в България не знае за него. Само аз. Получавам 30 писма от англичани, които питат какво да направят. Пиша писмо, което разпращам до всички. Искам те да пращат писма до г-жа Масларова, областен управител на Русе, кметове на Две Могили и Русе, отдели за закрила на детето и Дирекции “Социално подпомагане” пак там. В писмата да искат домът да се закрие и преди това да се разработи план за настаняване на децата извън институции в приемни семейства, осиновители, като крайна мярка малки групови домове, но всичко това в Русе. Пиша им, ако желаят да изпратят пари, да го направят на сметката на БХК. Вече екип от 4 учители от Ню Касъл ми пише, че започват подготовка за пристигане в България, защото разбират, че децата в Могилино могат да се научат да говорят, да общуват, да се образоват, да се чувстват полезни. Знаят как да направят това. В Mediapool излиза статия за филма:

15 септември 2007 – Продължават да идват писма и отговори на моето писмо до всички. От всички българи се обажда единствено г-н Иван Станчов – основател на център за рехабилитация на деца с множествени увреждания “Карин дом” във Варна, бивш посланик на България във Великобритания и бивш министър на външните работи. Иска да се срещнем и да обсъдим план за действие.

17 септември 2007 – Срещаме се с него и Червен кръст-България и обсъждаме стъпките – уведомяване на НПО за проблема и покана за участие да го разрешим заедно, оценка на потребностите на децата, оценка на възможностите в Русе за предоставяне на услуги на тези деца (аз вече съм ги посетила), подпомагане на работата с децата в дома от специалисти, закупуване на микробус, уведомяване на бизнеса в България за възможностите да инвестира в този проект, след местни избори срещи с местна власт за отделяне на терени или апартаменти за малки групови домове, подкрепа на местни НПО с опит и експертиза за предоставяне на услуги на хора с ментални увреждания. Той предава доклад-оценка на БХК, споменат по-горе, от 2006 г. на Миглена Кунева. Тя обещава подкрепа. Аз разпращам плана за обединяване на неправителствени организации около идеята за реална деинституционализация на децата. Местните медии правят репортажи, без да са гледали филма и представят ситуацията като приемлива предвид уврежданията на децата, без дори да знаят какви са те.

20 септември 2007 г. - Министър Масларова казва в интервю за Инфо радио, че тези деца не могат да проходят и проговорят и че такава е и европейската практика.

Весела Банова, зам.председател на Държавната агенция за закрила на детето (ДАЗД) същия ден казва в медиите това: ”Домът в Могилино е в най-лошо състояние от всичките 26 такива институции, в които живеят 1600 деца и младежи с умствена изостаналост. Миналия октомври комисии посетиха всичките 26 и оценката беше, че 22 трябва да се реформират, 3 - да се преструктурират, а този в Могилино - да се закрие. Причината е, че е в малко населено място на 60 км от Русе и на 30 км от нaй-близкия град - Две могили. Въпреки че в последните 4 години той е усвоил пари по 2 европейски проекта и са изградени много скъпи зали за рехабилитация, грижата за децата не е на ниво. Естествено е, че в такова място персоналът не е достатъчно квалифициран, липсват специалисти. Инфраструктурата е много лоша. Децата нямат никакви перспективи за интеграция в обществото.Затова през май самото ръководство на дома изготви план за закриването му. Мотивите са пак същите - отдалечеността на Могилино прави невъзможно осигуряването на адекватни грижи. Това обаче ще отнеме малко повече от година, защото за всяко дете се търси индивидуално решение. Опитваме се да настаним някои при родителите им. Други - в приемни семейства, но у нас все още няма достатъчно обучени да гледат толкова трудни деца родители. На трети търсим места в други домове възможно най-близо до Русе, за да могат родителите и близките им да ги посещават. Не съм гледала репортажа на Би Би Си, но агенцията веднага се самосезира за случая, а утре (днес - бел. ред.) в Могилино отива специална комисия.”

Аз не разбирам кои от тези домове въобще подлежат на преструктуриране (всички се намират далеч от градове и нямат квалифицирани специалисти и не предоставят качествена грижа за децата в тях) и оценката на ДАЗД не е публично достъпна, за да знаем какви критерии са довели до споделените по-горе заключения.

Във Великобритания зрители питат какво ще се направи с децата, за да знаят какви, колко и на кого средства да изпращат. Вече организират Тръст за Могилино. Аз се срещам със
Спасете децата (сега Център за приобщаващо образование), за да решим кои трябва да бъдат специалистите, които да оценят потребностите на децата и възможностите за услуги в Русе. Говорим и за училищата, в които интеграцията се случва успешно в Русе и питаме директорката на основно училище “Ангел Кънчев” там дали ще приеме деца от Могилино и тя се съгласява. Представител на Хабитат се съгласява на тази среща да започне писане на проект за реновиране или построяване на жилища за децата  в Русе. Чакаме местните избори, за да разберем с кого ще преговаряме за това. Пишат ми все повече българи, живеещи в чужбина.

25 септември 2007 – координирам вече комуникация между организации и британци, които искат да помогнат.

29 септември 2007- вече виждам, че във форума на българските майки тече

30 септември 2007 г. – Иван Фишер, бивш изследовател на Амнести Интернешънъл, с когото работихме през 2002 г., пише статия-реакция на филма тук:

3 октомври 2007 – с трима колеги от Иницитивата за психично здраве от Отворено общество  - Будапеща, интересуващи се от добри практики, в които да инвестират, посещаваме Русе – дневен център на Русенска асоциация за лица с интелектуални затруднения за деца с умствени увреждания, дневен център на Каритас и защитено жилище на фондация “Приятелска подкрепа”. Питам всички ще приемат ли деца от Могилино. Първите ми казват, че имат одобрено увеличение на капацитета с 12 места от януари 2008 г. и ще приемат деца, защото са и работили с 5 от тях. Директор на зашитеното жилище ми казва, че има планове да извежда все повече младежи отинституции и ще помогне с лоби в общината за намиране на апартаменти, но дир временно може да се настанят ходещите деца в дом за отглеждане и възпитание на деца, лишени от родителски грижи “Д.Басарбовски”, за да могат да учат в русенски училища.

 Вечерта срещам проверяващите служители от МТСП, Агенция за социално подпомагане, Държавна агенция за закрила на детето в хотела в Русе. Предавам им плана, който вече съм съставила за стартиране на процеса за реална деинституционализация. Те ми казват, че ще е добре да се помисли за хубавите сгради, за персонала, за приемна грижа от пресонала на някои деца, казват ми, че са нужни минимални интервенции при някои деца, за да се възстановят, казват ми, че има съпротиви срещу затварянето от кмета. Казвам, че искаме да работим заедно и че има неправителствени организации, с които може да се работи за намиране на решение в интерес на всяко дете.

4 октомври 2007 г. – Публикувана е статия в Медиапул на Даниела Горчева (Холандия) с мое интервю,  в която изразяваме позиция за възможна реахбилитация и превръщане на децата от Могилино в пълноценни граждани.

8 октомври 2007  - участваме в предаване на Милен Цветков по Нова телевизия заедно с български майки на деца с множество увреждания, служител от Агенция за закрила на детето. Опитваме се да затвърдим позицията, че децата  в Могилино могат и трябва да живеят адекватно обслужвани и че това не може да стане докато са в дома. Успяваме да покажем, че те не изглеждат така заради уврежданията си, а поради системното неглижиране от страна на персонала. Предаването може да се гледа тук: http://www.neterra.tv/bg/show.php?id=805&bm=2. Отново е публикувана статия на Даниела Горчева в Медиапул.

9 октомври 2007  -  излъчва се предаване на Ирина Недева по националното радио в програмата “Преди всички”, в което се обявява, че Движението на българските майки организира протест, както се дава право на отговор на авторката на филма Кейт Блюит срещу нападките от страна на г-жа Масларова, че филмът е заснет тенденциозно и злонамерено. Директно се включва в него по телефона министър Масларова. Казва, че “повечето от децата в Могилино са с тежка форма на олигофрения”, че “могат да се поддържат, да се научат на някакви игри”, че “медицината не е открила, за съжаление, досега начин такива деца да бъдат възстановени, както на нас ни се иска”, че “в министерството няма медицински специалисти, но в домовете са назначени медицински лица” и тя цитира, това, което медицински специалисти  смятат за децата. Накрая казва “ не искайте от нас чудеса” и  “посетила съм стотици домове и едва сдържам сълзите си”.

Отивам на протеста на българските майки, на който присъстваме с Иван Станчов, Димитър Паница, колеги от хелзинкски комитет, майки с деца. Те влизат в МТСП да преговарят. На масата са няколко неправителствени организации, сред които Българската асоциация за лица с интелектуални затруднения и те не звучат загрижено. Пресата отразява протеста. Искам  разрешение от заместник-министъра на социалната политика - Иванка Христова за провеждане на обучението в Могилино от английските учители по факс. Обещават ми среща с нея за следващата седмица.

11 октомври 2007 – срещам се с Иванка Шалапатова, директор на фондация “За нашите деца”. Тя иска да обсъдим как тяхната организация може да помогне и решаваме, че те могат и трябва да направят оценка на децата според изпратения от мен план. Тя пише предложение за стъпките на тази оценка.

12 октомври 2007 г.  – в сметката на БХК има 500 лв. за Могилино около месец след излъчване на филма. Изпратени са от българи, живеещи в чужбина. Благодарим на Деян Дечев, Атанас Чобанов и Раодстина Терзиева. Използвахме 270 от тях, за да транспортираме 4-те английски учители до Могилино от София, заедно с даренията, които искаха да дадат. Останалите средства от Десислава Сторе, Ива Ангелова и Наталия Пеева ще използваме за превод на български и субтитриране на учебен филм за интерактивно обучение на деца с тежки умствени увреждания, който учителите донесоха от Англия. Него ще разпратим до всички услуги в общността, които работят с такива деца.

Обаждат се от Агенция за социално подпомагане с молба за среща на 15 октомври за обсъждане на плана.

15 октовмри 2007 г. – отивам на срещата и се оказва, че на нея присъстват УНИЦЕФ, БАЛИЗ, Агенцията и аз. Разказвам какво е направено от мен дотук в търсене на услуги в общността за децата от Могилино. Уговаряме се всяка седмица да провеждаме срещи в този формат.

 17 октомври 2007 г. – ние с Иванка Шалапатова от “За нашите деца” отиваме на среща със заместник-министърката Иванка Христова. Тя ни обяснява за оперативните програми и как не могат да намерят достатъчно средства за децата от могилино, но след среща с УНИЦЕФ вече са намерени. Казва, че е запозната с плана и иска да работим заедно. Предавам й диск с всички доклади на БХК за всички домове за деца и младежи с умствени увреждания. Предаваме й предложението на “За нащите деца” за извършване на оценка на потребностите, на възможностите и за спешна подкрепа на децата в дома през идващите 6 месеца. Г-жа Христова се ангажира в това да се обади и предупреди кмета и директорката в Могилино, че предстои обучение на персонала от 4 английски преподавателя. Аз вече съм организирала те да ползват безплатен хотел в Русе, да имаме безплатен транпосрт до Могилино всеки ден, да има преводачи –доброволци.

19 октомври 2007 г. – В резултат на усилията в България след многобройни срещи между НПО и НПО и МТСП, Агенция за социално подпомагане на 19 октомври 2007 г. се решиха конкретните стъпки. МТСП и АСП се съгласиха на сътрудничество с НПО, които имат експертиза за работа с институционализирани деца с увреждания. Те заявиха, че ще следват плана на БХК. Фондация “За нашите деца” изготви предложение за оценка на потенциала и потребностите на всяко дете, както и на възможностите за обслужването им в Русе, което представи на срещата с УНИЦЕФ, Институт за социални дейности и практики, фондация АРК, фондация ЕКИП, Българска асоциация на лица с интелектуални затруднения, Международни социални служби, БХК. УНИЦЕФ заяви готовност да заплати тази оценка. Институт по социални дейности и практики заяви готовност да се присъедини с обучени социални работници, които да работят с децата в дома по време на извършване на оценката. АРК заяви, че ако МТСП и АСП се нуждаят от финансови средства за осигуряване на резидентна грижа за децата и младежите от Могилино, фондацията може да ги подсигури, както и да участва в преговори с общината за предоставяне на сгради и  адаптирането им към нуждите на децата. Готовност за оценката има още в началото на ноември при наличие на споразумение между АСП, МТСП, фондация “За нашите деца” и УНИЦЕФ. Сред специалистите, които ще изготвят оценката, ще бъдат и преподаватели от Нов български университет, Български институт за отношения между хората, представители на местните Отдели за закрила на детето и Дирекции “Социално подпомагане”, експерти на БАЛИЗ. От проверката на МТСП стана ясно, че 7 деца вече са настанени да учат в помощно училище в Брестовица до Русе, а от останалите 67 – 29 са над 18-годишни. За последните ще се търсят възможности за настаняване в защитени жилища, където има свободни места. За 36-те деца са разгледани възможности за реинтегриране в биологично семейство, професионална приемна грижа, осиновяване и настаняване в малък групов дом от семеен тип в гр. Русе. Според проверяващите за най-голяма част от децата реалистично би било да се приложи последната възможност, тъй като професионална приемна грижа не е развита като услуга, кандидат-осиновители не са проявили интерес, а само за едно дете родителите са пожелали да го гледат срещу помощ от държавата.

22 октомври 2007 – пристигаме в дома в Могилино с 6 куфара оборудване и обучителни материали за децата. Срещаме съпротива на директорката, която е уведомена и знае, че идваме, но понеже идват англичани, тя не иска да ги пусне при децата. Вече не вярва, че няма да снимат. Казваме й, че по-лошо не може да стане. Не вярва. Разбираме, че тече и прокурорска проверка. Чакаме 1 час. Пускат ни в дома и обучаваме 2 часа персонала на захранване на деца с физически деформации. След това ни извеждат от дома и ни настаняват в читалището. Там обучаваме 3 дни. Англичаните са много притеснени – не разбират защо не могат да помогнат. Персоналът мълчи. Говоря с министерството, казват ми, че нямат правомощия да накарат директорката да ни пусне да работим с децата. Напомням им, че трябва да изпратят предложение до НПО за извършване на първоначална оценка и пряко подпомагане на работата с децата.

23 октомври 2007 – Агенция за социално подпомагане изпраща до фондация Арк, фондация “За нашите деца”, Институт за социални дейности и практики, фондация ЕКИП, Международни социални служби и БАЛИЗ писмо, с което ги кани да подадат предложението си.

25 октомври 2007 – отиваме да видим поне 7те деца, за които се говореше, че са преместени в Помощно училище в с. Брестовица. Виждаме, че са само 2 – Бенсиан и Мариан. Но останалите 23 от общо 86 са също от Могилино. Виждам познати лица и те ме познават. Много са пораснали и са станали можещи. Хвалят се. Оставяме играчките там.  Следобед отиваме в училище “Ангел Кънчев” в Русе, където от 400 деца, 94 са с увреждания и учат вече няколко години в масово училище. Всички ни посрещат много добре и заявяват желание да се учат как да работят с децата и искат да обучават деца от Могилино. Казват, че ще изпратят двама преподаватели на обучение, които англичаните предлагат.

26 октомври 2007 – среща между НПО от алианса за Могилино, на която се изготвя окончателно предложение и се изпраща до Агенция за социално подпомагане на 31 октомври 2007 г. Яна Бюрер Тавание публикува мой текст за стъпките по плана за коалиране на НПО около Могилино на сайта на вестник Капитал. Тя също пише текст .

1 ноември 2007 г. - Среща на създателите на британския тръст за децата в Могилино и тяхната реална деинституционализация с всички, които искат да помогнат пред църквата Дева Мария в Лондон. Там се разясниха конкретните стъпки, които вече са предприети в България и се обсъди тяхната подкрепа. Срещаме се с Юлиан Попов, Ирина Недева и Десислава Гаврилова да обсъдим излъчването на филма в Червената къща и дискусията след това. С Юлиан обсъждаме традиционният годишен бал на Bulgaria city club в Лондон да бъде посветен на Могилино и социалната политика в България по отношение на децата с ментални увреждания. Разбираме, че вече БТВ е купила филма “Изоставените деца на България”.

2 ноември 2007 – среща на НПО, на която Агенция за социално подпомагане казва, че ще подкрепи работата им. УНИЦЕФ се съгласяват да платят 80000 лв. за половината проект, който е на стойност 160000 лв.

5 ноември 2007 – Три министърки посещават дома в Могилино, за да обявят план за действие и държавна политика. Ето и прессъобщението за това.

6 ноември 2007 г, 18.30 часа – Гледане на филма в Червената къща и обсъждане на филма и плана за децата в Могилино заедно с Кейт Блюит (автор на филма), НПО и представители на министерство на социалната политика, агенциа за социално подпомагане, агенция за закрила на детето, министерство на образованието. Залата в претъпкана – има около 120 човека. Гледат филма на крака, дори от коридора. Стоят до края на филма и много от тях остават до края на дискусията в 22, 30 часа. Споделят се много гледни точки и критики. Питат Кейт най-често защо е снимала в България и защо Могилино и снима ли филми за британски институии и те по-добри ли са. Често се налага усещането, че тя е създала проблем с този филм. Агенция за закрила на детето казва, че е имало план за закриване на дома още от 2006 г., но не пояснява какъв е бил планът. Отново министерството и агенцията за социално подпомагане не казват, че неправителствени организации им помагат и че на практика държавата няма да даде нито средства, нито експертиза, нито персонал, а представя плана за свой. Пресслужителките на министерството ми се ядосват страхотно като ги питам защо това не се споменава в съобщението им. Твърдят, че министерството винаги си било имало този план и че не е вярно моето твърдение за същностната роля на неправителствените организации. Знам, че няма да се разберем. Жалкото е, че за пореден път ми става ясно колко сме далеч от планиране на дългосрочна политика за грижа и развитие на децата с увреждания въобще и особено на тези от институции. Мисля за това как коалицията от НПО да настоява за това.

7 ноември 2007 г. – Диана от УНИЦЕФ и двама лекари – педиатър и диетолог влизат в Могилино, за да прегледат децата и да им съставят диети. Занапред действията на алианса от НПО ще докладва ежеседмично какво е свършено в дома и какви са находките със състоянието на децата там. Тези доклади ще се публикуват на сайта на фондация “За нашите деца”.

Ето какво постигнахме:

Получи се масов обществен отзвук и протест срещу дискриминиране на деца с увреждания,

Реализира  се безпрецедентен пробив в държавната инерцията за прехвърляне на деца от дом в дом и се чу поканата за работа с неправителствени организации,

Неправителствени организации успяха да поставят в центъра интересът на детето и да се обединят в мисленето и действията си около него.

Ето какво НЕ постигнахме:

Да чуем от Министерство на социалната политика, че работи с неправителствени организации, които създадоха, ще осъществят и ще финансират плана за децата в Могилино,

Да чуем признаване на проблема с липса на експертиза в министерствата относно обгрижване на децата от другите 26 дома за деца с умствени увреждания,

Да видим, че МТСП има воля да осигури спазването на основни човешки права на всички деца с увреждания в страната.

Център за култура и дебат „Червената къща”- Червена зала

Ул. Любен Каравелов 15

Уважаема госпожо Министър,

Имаме удоволствието и гражданското задължение да Ви поканим на прожекцията на документалния филм на ББС „Изоставените деца на България”.

Това ще е първата в България публична прожекция на филма, който шокира публиката във Великобритания и притесни българската общественост и институциите.

Кейт Блюит – продуцент и режисьор на филма ще бъде специален гост на прожекцията. След прожекцията Кейт Блюит има готовност да отговаря на всички въпроси за снимането на филма, в това число и на въпроси от страна на Министерството на труда и социалната политика както и на други отговорни институции или заинтересовани лица в България.

Надяваме се на Вашето ангажирано участие, защото вярваме, че политически отговорните лица, заедно с експертите и активните граждани в открит публичен дебат могат да споделят своите тревоги и практики, и да намерят публичност за по-добрите модели за функциониране на обществото ни и за решаване на най-болезнените проблеми – като този за ползата от институционалната грижа за деца с увреждания в България и КАКЪВ Е ШАНСЪТ ДА НАМЕРИМ ОТНОВО ДЕЦАТА НА БЪЛГАРИЯ.

Надяваме се да приемете нашата покана към Вас лично в качеството Ви на министър на труда и социалната политика и към МТСП като институция.

С уважение,

Цветелина Йосифова, Десислава Гаврилова

Директори на Център за култура и дебат „Червената къща”

Мария Милева, Росица Букова „Движение на българските майки”

Славка Кукова- Български хелзинкски комитет

Роси Букова, изпълнителен директор на Движение на българските майки

Започна се с обяснения колко работят МТСП, как не сме били прави да им се нахвърляме и как всички промени се обсъждали първо сред нациоално преставените организации. Попитаха ме дали сме такава организация и аз попитах какво означава този термин. А именно, че това е събрание от около 800 НПОта, които предварително съгласували всичко на ниво министерства, парламент и пр. И чак след това, ако всички са съгласни, се внасят предложения за промени. Аз заявих, че ние не членуваме в такова сдружение и Мери каза, че и не искаме, защото ние сме си ние, като такава организация ... И като такава ние не искаме да сме в кюпа с другите, да не правим нищо и само да отчитаме дейност. Виждаме нещата, анализираме ги и казваме на когото трябва кое и как е според нас, как не бива и защо. При което бях контрирана, че ето на, кви сме ние разбираш ли, некви си доброволци, които са "на пазара" две години и виждаш ли имаме претенции... Били ни проучили сериозно и едва ли не, кво правим ние там? При което аз и казах, че не от две, а от четири години сме при децата и че ако "доброволец" е лоша дума, моля да го повтори. Мери й иказа, че това е нелепо като терминилогия в случая и че ни обижда - все пак говорим за деца. Както и ако продължава в тоя дух, просто си тръгваме...

После Надя директно в целта "Кажете ми има ли регистър на децата с увреждания?" Тишина... Мълчание и никакъв отговор. Аз пък питам "А регистър на децата, излезли от домовете има ли?" Пак мълчание ...

Усетиха се, че не подходиха правилно, че ни обидиха, че се издъниха с подхода към нас. Усетиха се, е няма да е тяхната и е тябва да се снишат, защото няма да успеят да ни убедят колко сме некомпетентни.

В крайна сметка се разбрахме (искаха утре, но им обяснихме, че утре цял ден сме при бебетата в Перник и няма да го пропуснем) в понеделник да депозираме исканията от трите групи хора до всички министерства, за да могат всеки ресор да си поеме неговите неща, да инициират срещата най-късно до края на идната седмица. Да стане реалност тази среща с всички тези експерти и да се почва да се работи. Отделен е въпросът как ще се приемат нещата в парламента, дали ще се приемат....

Галин, Българска асоциация осиновени и осиновители

Ще направя малък паралел между първата и втората среща в МТСП.
Първата среща... На нея се получи това, което преполагах. В министерството знаеха, че ще бъдем чути и ще бъдем поканени. Затова бяха свикали и представители на НПО, работещи тясно с тях, от разните краища на страната. Затова бяха обявили и брифинга. Целта (която за малко не успя) бе, срещата да се превърне в един напълно безсмислен спор между нас и същите тези НПО - едно, за да се размият съществените недостатъци в работата на министерството и второ, то да се превърне в един вид арбитър и да поеме инициативата в ръцете си. Както казах, за щастие, замисълът не успя. Успяхме да канализираме дебатите и да ги насочим в работеща посока. Какво реално би могло да се каже, като положителен резултат - признание (макар и доста завоалирано), че проблеми има; че има нагласа да бъде разширен обществения дебат по проблемите, с включване на НПО, неучастващи в "номенклатурни" комисии и съвети; и последно - беше прието решение да се търси необходимия формат на работна група за регулярни срещи - което беше едно от основните ни искания. Тук е мястото да кажа, че рационалното поведение на началник-кабинета на Масларова донякъде спомогна срещата да не се проточи до полунощ в приказки. Може би, за разлика от колегите и клакьорите, е усетила сериозността на проблема. Ролята й като домакин на втората среща донякъде доказва това мое предположение.

Минавам към втората среща. Пролича, че всеки от нас е направил за себе си изводите за предишната среща и това даде резултат. Бяхме достатъчно конкретни и аргументирани. Роси и Надя бяха гласовете на емоционалната истина, Мария и аз хладната аргументираност на фактите. Без да сме го обсъждали се получи. И даде резултат. Както пише и Роси, в началото на срещата имаше опит да бъдем въвлечени в не много почтена дискусия - как, без да сме национално представени, си позволяваме да изискваме. Домакин на срещата бе началник-кабинета й, имайки предвид дългата й политическа биография, смятам, че трябва да възприемем подобен опит спокойно.

Самата тя бързо осъзна, че това е грешна линия на поведение и че има срещу себе си хора, които знаят какво и как да отстояват. Роси, подкрепена от Мария, с право запита, кой въобще, има право да определя кои НПО имат необходимата тежест и кои не, и това, че много НПО имат национално представителство във вид на структури, далеч не означава, че вършат работа. От своя страна се постарах да напомня, че Конституцията също дава право на всеки гражданин да изисква законите да се прилагат, а когато са неработещи - да се променят. Както споменах и преди, опита на началник-кабинета си каза думата и тя разбра, че е много по-рационално да намери общ език с нас.

Стигна се до решение, трите ни организации да представят в ресорните министерства - МТСП, МЗ, МОН и МП - своите искания, предложения и препоръки. Те трябва да бъдат диференцирани в отношението си към четирите министерства. Въз основа на тези представени документи, ще бъде сформирана работна група от експерти на тези министерства и от наши представители, която работна група ще дискутира по набелязаните в документите проблеми и ще излезе с конкретни решения. В осъществяването на тези решения ще бъдат включени и министри (някой трябва все пак да даде мандат) и депутати (ще е необходимо препоръките и предложенията да бъдат придвижени в законодателните комисии) и ако се наложи и други обществени фактори. Смятам, че за начало е поне обнадеждаващо.

В края на срещата бегло (по понятни причини) бе засегнат и проблема с ромските (и не само) малцинства, които до известна степен са генератор и на много от проблемите, за които ние алармираме. По този въпрос имаше пълно единодушие, като аз се постарах де подчертая изрично, че сериозните негативи носени от възрастното ромско население по никакъв начин не трябва да дават отражение върху децата от този етнос. С което всички се съгласиха.

Надя, инициатива "Деца с увреждания"

Бях много уплашена от встъпителните думи на началничката на кабинета на министърката ... Никога не бях чувала думи като изречените в нейното изказване, толкова високопарни, с такава точност изстреляни за секунди и с цел да засегнат опонента, да го разгромят за нула време и той да се предаде и откаже да спори... Но ние не се дадохме (въпреки че аз да съм честна си помислих каквато и беше целта де, че не ми е там мястото) ... само за миг естествено беше това усещане, а и усетих че там са Роси, Мария, Ани и Галин,че не съм сама и съм за да отстоявам правата на всички дечица и си продължих спокойно и с ясна мотивация да говоря за това което ни вълнува и това за което търсим отговрност на Управлящите.

След протеста се качваме по стълбите на каменното Министерство с каменните хора. За нас те все още са такива. Влизаме в стая където ни чакат шестима представители на неправителствени организации. В стаята влизат зам. министърката г-жа Иванка Христова, председателят на АСП г-жа Гергана Дрянска, представители на ДАЗД и МТСП. Г-жа Христова моли всеки един от присъстващите да се представи и така всъщност разбираме, че срещу нас са представители на неправителствени организации, които успешно си сътрудничат с МТСП и които са поканени там за пример, един вид „Те са нашата гордост”.

Ние от своя страна предоставяме нашите искания на г-жа Христова, която започва да ги разглежда точка по точка, но още преди да сме стигнали до средата на първа точка разговорът се превръща в говорилня, което е нещо неизбежно, при толкова хора с различни гледни точки и виждания.

Г-жа Гергана Дрянска прави директно включване и пита Росица Букова колко и кои домове за деца, лишени от родителски грижи е посетила, като иска да ги изброи поименно. Росица Букова започва изброяването, някой я прекъсва.... Защо един държавен служител ще държи сметка на един доброволец кои домове е посетил и колко на брой са те? Нямам обяснение. Ние трябва да ги питаме, а ни питат те. Тук става ясно, че нещо тотално е сбъркано. Не че това не е ясно от преди, но все пак затвърждава представите ни. В каква връзка беше отправен този въпрос също не разбрахме.

Разговорите продължават, говори се за милиони левове, проекти, преструктурирания, дневни центрове, скачаме от тема в тема. Тук Надя уместно отбелязва, че тя не разбира нищо от преструктурирания, структури и прочие структурализми, но знае, че от както се е родила нейната дъщеря Мария, която е дете с множество увреждания, тя не е посетена от нито един социален работник, който да я посъветва как да продължи напред. Напротив, лекарите услужливо са я съветвали да остави Мария в дом. „Никой не видя, че нашето семейство беше на ръба, никой не направи грам усилие да ни помогне, нито лекари, нито социални работници”. Каменните хора гледат Надя със загрижен вид. По-късно гледам пресконференцията на г-жа Христова и изявлението и, че „трябва да бъдат взети мерки срещу лекари, които съветват изоставяне в дом” и си казвам: „Има надежда да се разберем говорейки конкретно и представяйки конкретни човешки истории”. Дано.

Разбираме се, че от другата седмица ще започнат разговори по всички теми с представители на всички засегнати министерства (Министерство на Труда и Социалната Политика, Министерство на Здравеопазването, Министерство на Правосъдието), Парламента и ДАЗД. Знаем, че трябва да бъдем много конкретни и ще бъдем, защото иначе рискуваме да попаднем в омагьосания кръг на големите надежди.

Това няма да допуснем, следете ни изкъсо.