Два месеца ходех на зъболекар за да си оправям кариеси и за да ми поставят  коронка и тризъбен мост и честно казано ми е втръснало от зъболекари, зъболекарски кабинети и зъболекарски машинки. То на кой няма да му втръсне от тези неща след като ходи толкова дълъг период от време. Как стана така, че 60 тина дни имаше ходене по мъките, демек оправяне на цялата уста.

Първоначално отидох на стоматолог да ми почисти зъбния камък, които отлагах от дълго време и заради който венците ми кървяха. Тя го почисти, прегледа цялата уста и каза, че имам два кариеса спешно за оправяне. Отидох два пъти  за да ги пломбира. Обаче след пломбирането зъболекарката откри още два кариеса и се наложи да ходя още два пъти. Понеже преди години си патих от възрастна стоматоложка, неприятна като човек, която тръгна да ми вади зъб, които можеше да се оправи и в опита си да го издърпа счупи корена, онзи ужас и неприятното чувство от тогава, докато бях на зъболекарския стол отново се появи. За щастие зъболекарката на която попаднах в частен кабинет, беше много внимателна и добра, но беше и малко неопитна. Та тя искаше да види какво е положението на цялата уста и ме прати да си направя панорамна снимка. Оказа се че под счупената коронка до извадения зъб има останал счупен щифт, които трябвало да се извади за да не ми създава бъдещи проблеми.

След като го извади и изгради нов щифт зъболекарката ме попита дали имам намерение скоро време да слагам там мост. Аз реших да не отлагам поставянето му и казах, че до нова година искам да си оправя цялата уста, така, че правенето и монтирането на мост ще е неизбежно. Обаче преди това трябваше да извадя корена на мъдреца, който се беше оронил за кратко време. За да си ползвам намалението от здравната каса, а то е, че човек има право на 2 пломби (обикновени, а не фотополимерни) или две вадения на зъб, аз отидох при опитен стоматолог за които бях чул, че вадел зъби много безболезнено. Оказа се наистина много свестен и внимателен доктор. Той ми извади мъдреца малко по трудно от обикновеното и малко по-болезнено, защото е зъба е имал четири корена, два от които бяха здраво залепнали за челюстта. С намалението ми взе 14 лв., иначе ваденето на зъб без намаление излиза около 30 лв. Прегледа ми устата, видя новите пломби и откри още един кариес на кучешки зъб.

Върнах се след седмица при другата зъболекарка, за да ми среже долната коронка за подмяна с нова, като й казах за кариеса открит от колегата й. Тя огледа още веднъж устата и ми откри още два кариеса, единият от които е скрит на съседния зъб, а другия е двоен. Започна да прави едната страна на двойния. За другата нямаше свободни часове в графика си и ме прати при стоматолога който ми извади мъдреца,  да ми направи пломбите. Тъкмо и да използвам остатъка от които плаща здравната каса за зъболечение. Стоматоложката ми взе проби за моста и коронката и каза че те ще се изработят в срок до 5 работни дни. Отново се върнах при зъболекаря и ходих при него два пъти - за втората половина на двойния кариес и за скрития кариес на съседния зъб. Мина бързо и безболезнено. При големите кариеси изисквах да ми слагат упойка, за да избегна неприятната болка от пиленето, защото имах друга болка от студеното.

Върнах се при стоматоложката, този път за последно. Постави ми коронката и моста за час и след това камък ми падна от сърцето. Имах вече оправени зъби, както и нови попълнения. Олекна ми и портфейла от ремонта на устата с около 600 лв. След това въпреки, че не си падам много по сладките неща се отядох от шоколадови бонбони и вафли. Бързо свикнах и с новите придобивки. След 6 месеца се зарекох да отида на зъболекарски профилактичен преглед за да не се стига пак до това положение. Ще видя дали ще спазя обещанието си, а до тогава избягване на захарни изделия и  подсилена хигиена на устата. Неприятните усещания и болката вече минаха. Дойде най-после края на ходенето по стоматологичните мъки.

Първата от тези почти "безплатни" екскурзии беше до Рилски манастир и беше точно на Димитровден през 2004 година. Станахме рано стегнахме се и тръгнахме към мястото, където щеше да ни вземе автобуса. Билети, разбира се предварително си бяхме взели с номер на местата в рейса за скромните 7 лева. Возилото закъсня много, даже хората от чакащите, започнаха да звънят на фирмата организатор и да питат какво става. От фирмата казаха, че автобуса ще пристигне, в момента взимал екскурзианти от други квартали и сега идвал към нас. Часът в които трябваше да ни вземе автобуса трябваше да е 07:30, а той ни взе към 09:00, 09:30. Оказа се, че местата ни записани на билета са заети от баба и дядо, но и други хора се обадиха, че и техните места са заети. Шофьора беше много смотан, отказа да погледне в списъка и да оправи недоразумението, само казваше да си останем на местата на които сме и да мълчим.

Седяхме на задната седалка и млъкнахме. Друсането когато рейса минаваше през дупките беше неприятно и когато това стана продължително на мен ми се пригади.  Времето беше мъгливо, но към обяд се оправи и пекна слънце. Стигнахме до гр. Дупница и рейса спря пред местно заведение за хранене. Слязохме и се настанихме. Огледах хората, те бяха предимно лелки и чичковци, но повечето си бяха бабки. Имаше и по-млади семейства с деца, роднини и тук таме млади хора за цвят. След 10-тина минути нахакана лелка взе микрофона и с една такава напевност започна да промотира и рекламира стоките си. То се почна - магнитни възглавници, вълнени завивки, електрични юргани, лечебни наколенки, завеси и какво ли още не. Лелката модератор приканваше да се купува толкова разпалено, че ми напомни за воденето на Къци Вапцаров едно време в "Невада шоу". Женицата определено ставаше за някоя постановка на драматичния театър, вадеше такива монолози сякаш рецитираше треторазрядни сценарий за битовите проблеми на между съпрузи. Помагаха й две момчета, като и носеха стоките и безотказно слушаха командите които даваше с жестове. Комична случка беше когато рекламираше някакъв дюшек от естествени материали с магнитно действие и не знам какви си други екстри. Тогава модераторката прикани една баба да легне и да изпробва дюшека чудо. След като възрастната жена се съгласи и легна, след 10-тина минути така се отпусна, че заспа.

След като свърши основната част от така наречената екскурзия ни сервираха безплатен обяд - по две кебапчета (които си бяха соеви, а не от чисто месо), малко зелева салата и питки. За десерт имаше суха паста. Не бях отишъл за храната, по скоро имах желание да посетя Рилския манастир и тази възможност я видях в тази промоционална екскурзия. Преди да се качат хората в рейса, реших да си седнем кротко на нашите места, които са ни отбелязани в билета и ако дойдат бабата и дядото да се разправят с мене. Така и направихме. След като ни видяха, че сме ги изпреварили за двете "хубави" седалки старците почнаха да викат, че не било коректно и веднага да сме ставали от "техните" места. Показах им билетите да видят, че местата са наши, а те пак тяхното си.

Шофьора отказа да тръгва докато не се разреши драмата. В подкрепа на нас слава богу се включиха и други пътници и се наложи старците да се качат на другия рейс зад нас, защото там им били местата в действителност. От другия автобус ги върнаха като са им казали, че свободни места няма и така от продължителното задържане на двете возила и гневните екскурзианти, бабата и дядото се наложиха да седнат на задните седалки - там където бяхме ние. При това се заканиха, че като станем за обиколката на Рилския манастир те веднага щели да седнат на  местата ни, дори нямало да слизат от автобуса. Мислех си за ситуацията и си им казахме мнението. Казахме им как може толкова злобен народ да има - на християнски празник, при посещение на свети храм такива мизерии да правят, че да развалят настроението на човек. При това с уважението ми, възрастни хора като тях да се държат като малки деца в детска градина, когато се карат за играчки, е повече от недопустимо. Още повече, че те не са прави в ситуацията.
Старците някак си замлъкнаха и се успокоиха. Слязохме и разгледахме Рилския манастир. Беше много красива природата около него, нали беше есен и палитрата от топли багри беше пленяваща. Съжалих, че не си взех апарата. По късно се качихме с автобуса до гроба на Св. Иван Рилски. Изкачихме се до пещерата, но нещо нямах желанието да вляза в нея, само написах желания и ги вкарах в скалите (нали има такова поверие). На тръгване две жени липсваха на местата си в автобуса, а той вече беше тръгнал и това пак предизвика напрежение. Една жена викаше шофьора да ги изчакал, а шофьора казваше, че гонил график и така стана скандал. Ситуацията се подобри, когато двете лелки изникнаха от долния хълм и започнаха да викат и ръкомахат. Оказа се, че двете приятелки им било скучно да чакат потеглянето на возилото и самоинициативно без да се обадят на шофьора, бяха решили да се спуснат надолу сами и да пресрещнат автобуса. Разбира се това костваше нервите на шофиращия и пътуващите. А пропо да не забравя да вметна, че това вече беше друг шофьор. Те се размениха със стария още в Дупница. На връщане в същия град, автобуса щеше да блъсне малко момче на колело, ненадейно изскочило от някъде си на тясната уличка. За щастие детето се отърва само с уплаха. Една жена в автобуса каза, че свети Димитър е запазил детето на празника му.

Връщането в София беше комично. На отиване във возилото се въртеше един и същи диск с чалга. Албума беше на някоя от фолк фуриите и ми бъркаше в здравето. На връщане същия диск се пусна за четвърти път. Хората отзад започнаха да викат, че им е писнало от тази музика и шофьора да я спира. Шофьора се направи на ударен и не я спря. По едно време една жена отиде до него и му направи забележка. Той й отговорил, че уредбата е развалена и не могла да се спре. Възмущението на пътниците се засили и почнаха да му подвикват, че е селяндур и, че ги тероризира с звученето на тази музика в колонките над последните седалки.

Шофьора спря за известно време музиката, но след половин час пусна цигански кючек и така разбунтува отново пътниците. Малко преди нашата спирка в София, две мацки му говореха, че е терорист и, че повече няма да се возят с автобус на тази фирма, а той се ядоса и им отвърна, че щом не им харесвало возенето да слизат веднага от рейса. И те слязоха.

Общо взето така мина еднодневната екскурзия с промоция. Голямо приключение беше. В началото беше трагично, в края комично. Втората екскурзия до Боровец пак беше шантава. Но за нея ще разкажа тези дни. Така, че очаквайте и втората част.

Беше неприятно горещо лято. Нашите нямаха пари да отидем заедно на море, и затова ме изпратиха при вуйчо ми в провинцията. Вуйчо, вуйна, две братовчедки и един братовчед. Беше ми чоглаво, че нашите не са с мен и най-вече - майка ми.

Хубаво планинско градче с не лоша минерална вода. Имаше и минерална баня с минерален басейн.

Но не в минералната баня стана инициацията ми в гей-света.

Една сутрин решихме да отидем до близкия язовир.

До този момент не бях виждал братовчед си чисто гол.

Той беше две години по-голям от мене. Имаше друг братовчед (аз обаче не му бях братовчед), който беше най-големият от трима ни и мисля, че той беше отворил моя братовчед на тези игри. И до ден-днешен не съм сигурен в това. Защото с него никога не съм спал.

По това време братовчед ми беше много красиво момче. Чувствах красотата му, но не осъзнавах, че искам да го видя чисто гол, а още по-малко - че искам да е мой. Възхищавах му се, когато помагаше на баща си и майка си в двора, които определено го шашкаха от работа, защото беше най-малкият от трите им деца. Независимо от това колко беше уморен, винаги намираше по някоя добра дума за всеки. И за мен. А аз бях гостът от София, който нищо не разбираше от всекидневната им работа и се шляееше насам-натам. Достатъчно основание да се породи омраза.

Но омраза нямаше.

Когато на язовира свали шортите си, под които нямаше нищо друго, останах захласнат. Видях най-прекрасния член. А и друг освен моя до този момент не бях виждал. Но сега си давам сметка, че той наистина беше прекрасен. Нито много дълъг, нито много къс. Нито много тънък, нито много дебел. Много бял. Главичката му добре се виждаше и розовееше предизвикващо.

Братовчед ми видя, че го гледам втренчено, и побърза да влезе във водата. През нощта разбрах, че е направил това, за да не види баща му, че се възбужда. Влезнах и аз във водата. Тъй като и до днес не мога да плувам, братовчед ми започна да се прави, че ме учи да плувам. Два-три пъти допря под водата члена си до крака ми и веднъж до дупето ми. Беше се възбудил. Аз също. Смигна ми. Аз също. Бях щастлив…

Дойде време да се прибираме за обед. Братовчедките ми сложиха масата за ядене на двора, под асмата. Как и какво съм ял, не зная, защото седях до братовчед си и исках магията от сутринта да продължи.

Е, тя продължи…

Следобедът вуйчо ми отиде на работа (беше счетоводител на местното ТКЗС). Всеки си намери някаква работа. Не знам дали случайно или нарочно в къщата останахме само аз и братовчед ми. Той спеше в кухнята, а аз - в стаята за гости.

Отидохме в “моята” стая (която през останалото време си беше всъщност негова). Легнахме си по гръб облечени. Лежахме няколко минути, без да правим нищо. И двамата се страхувахме от това, което имаше да се случи по-нататък.

По едно време той започна да прокарва пръст през тялото ми, като започваше от адамовата ябълка и стигаше до члена ми. Като стигаше до него, започваше леко да го масажира. Не му трябваше много да набъбне. По едно време пръстът му стигна до устата ми. Когато беше между двете ми устни, аз го налапах и леко го облизах. Той леко се надигна, за да му сваля гащите. Тогава слипове и боксерки нямаше. Имаше “юнашки гащета” от хасе, които се сваляха лесно. Остана по потник, голо дупе и вирнат член. Свалих и потника. ”Съблечи ме, моля те”, казах аз. Усетих как неговите ръце са различни от моите: бяха по-силни, по-груби и по-грапави. Мъчеха се да се справят с малкото дрехи върху мен. Лежахме по гръб голи и прекрасни и се възхищавахме от себе си. Той хвана члена ми и започна да ми прави чекия. Аз с интерес разглеждах неговия и се възхищавах от розовостта на главичката му. Започнах и аз да му правя чекия. Бързо свършихме. Обърнах се с главата надолу и започнах да притискам члена му между гърдите си. Набъбна отново. Изпитах желание да го усетя в себе си и затова понечих да го яхна.  “Аз не искам да те правя педераст” - ми каза той - и затова няма да ти го вкарвам отзад. Както и ти на мене. Педераст се става, когато ти го вкарат отзад и това ти доставя удоволствие”. Какви наивници бяхме!

Прегърна ме. Прегърнах го и аз. Бързо намери устата ми. Сега си давам сметка, че той не знаеше много добре как да целува възбуждащо. Нямаше я играта с езика. Въпреки това отново се възбудих. Устата му миришеше на мляко, защото нямаше навика да си мие зъбите. Пък и тогава нямаше орбит. Легна върху мен и ми разтвори краката. Започна да притиска члена си малко под ануса ми. Движенията му досущ наподобяваха движенията при истинско съвокупление. Усещането беше неземно, защото я нямаше болката. И до днес не я обичам. Беше прекрасно. Свършихме бързо.

Изпитах желание да му го засмуча. “Това го правят само педерастите”, отново ми каза той и не ми позволи да го налапам.

Отново започнахме да онанираме. Събирахме спермата в една хавлиена кърпа. Когато не онанирахме, се прегръщахме и целувахме и той лягаше върху мен и извършваше отново онези прекрасни движения. Беше безкрайно нежен. По-нежен любовник не съм имал. “Ти си невероятен”, казвах му аз и го повтарях като заклинание.

Наближаваше време всички да се върнат. Облякохме се и се правихме, че нищо не се е случило. Вечерта той обяви, че не желае да спи в кухнята, защото другите стават много рано. “Къде ще спиш?”, попитаха го останалите. “При Петьо” - каза той. Петьо съм аз. “Но леглото е за един човек”, възразиха те. “Ще преместим леглото от кухнята: то е персон и половина”, отвърна им той.

Така и стана. Любопитното е, че май никой не разбра какво всъщност се случва.

Бяха незабравими нощи. Но така и не ми го вкара отзад и не ми даде да му духам. Както не пожела и на мен да ми духа.

Когато не ходехме на язовира, се къпехме в местното баня, в която имаше и минерален басейн. Братовчед ми обичаше да изпълнява ролята на теляк. Сядах на облицованото с фаянсови плочки столче и той ми търкаше гърба. По-често обаче го галеше. Членът му се допираше до устата ми. Веднъж успях да оближа главичката му. Но само толкова.

Не бях много изненадан от това, което се случи това лято. Годината преди това лято дълго време бях лежал в болница - “Има шум на сърцето”, казваха лекарите. След болницата следваше възстановителен център, в чиято обстановка нямаше нищо болнично. Беше пролет. Една вечер едно от момчетата, с които живеех в стаята, ми каза, че гърдите ми приличат на женски. Стана от леглото и започна да ги стиска. Зърната ми бързо набъбнаха и започнах да се възбуждам. Вероятно искаше и да ме чука, но аз тогава не разбрах това. А и ме беше страх да си помисля за такова нещо. Само си представях физиономията на нашите.

Сигурно нямаше да е по-малко истерична от тази, когато наистина разбраха. Какво разбраха обаче - не знам. Самоуспокоиха се, че това е нещо временно и че обстановката ме е подтикнала към това.

А обстановката беше казарма.

***

През първите дни и месеци от войниклъка си изобщо не мислех за тези неща. Мислех си за вкъщи, за нашите. Всеки ден им пишех писма. Приятел и приятелка (в интимния смисъл) нямах. Не осъзнавах все още, че момчетата ме привличат. Осъзнавах само, че момичетата са ми скучни и досадни. Бях се постарал да забравя онова лято с братовчед ми. А то беше и единствено. Повече не се повтори. Дори и когато бяхме сами, се държахме така все едно нищо никога не се е случвало. По-късно някой го удари с нещо по главата и от тогава не беше наред с нея. Надебеля, загрубя. Не изпитвах вече никаква страст към него. 

Бях изкарал трудно лято, защото кандидатствах и ме приеха в университета, а завършвах и второ средно образование като частен ученик в езикова гимназия.

Седмица преди да вляза в казармата умря Мария Калас. Натъжих се много. Обожавах гласа й (по-късно разбрах, че гейовете, които обичат опера, обожават Мария Калас заради начина, по който пресъздаваше чрез пеенето си страстта на героините й към мъжете). На мястото на Тоска и на Мадам Бътерфлай разбира се виждаха себе си.

Клетвата отдавна беше минала. Една вечер в спалното едно момче от Созопол ми каза “Няма начин да не си отворен и да не си в играта”. “В коя игра?”, попитах аз. “Знам ви аз софиянците.” “Знаеш ли колко като тебе съм ебал?”  Беше гаден. Явно в цивилизацията беше всестранно развит гларус - обслужваше както жени, така и мъже. Всяка вечер ме питаше “Ще се гушкаме ли тази нощ?” Нищо не му отговарях.

Една нощ изрита момчето, до чието легло опираше моето, и започна да ме прегръща. А за една бройка - и да ме изнасили. Упорит човек, брей! Едвам го разкарах.

След известно време ме откомандироваха в друго поделение. Тогава стана каквото стана.

Поделението беше гадно. Бивша конюшна на още по-бивш царски кавалерийски полк. Стъкла по прозорците общо взето нямаше. Зимата се случи една такава снежна и снегът валеше върху леглата ни. Тогава за първи и (надявам се) – за последен път ми се случи да се завивам  с дюшек. Отдолу дюшек, отгоре дюшек, а по средата аз – кофраж. Спях облечен, с други думи. По-късно разбрах, че правилната стратегия е друга: събличаш се и след това се завиваш първо с дрехите, а след това – с дюшека. Абе шантава работа.

Войниците бяха всякакви.

Писарят беше едно много красиво момче от Лозенец. Квартала, де. Обаче жестоко. Беше някакъв голям солташак и по цял ден си дерибействаше в поделението и слушаше Висоцки. Мразеше да излиза в отпуска, защото в София я нямаше войнишката прислуга и му се налагаше сам да изхвърля боклука. Вечер, като се напиеше, смазваше от бой циганите. Думата “роми” тогава не присъстваше в ничий речник. На следващата година с него изкарахме чудесно лято, въпреки че така и не се престраши да стане интимен с мене, въпреки че му се искаше. Жалко, защото беше много красив.

В поделението имаше българи, турци, роми, бивши затворници, бъдещи затворници, кандидат-дисципаджии. Шарен свят.

Аз и един мой приятел непрестанно бяхме подложени на атаки, които трудно можеха да се нарекат “ухажване”. Пусна ли им моят приятел, не знам. А от всичко това ми беше толкова гадно, че така никога не станахме интимни с него, за което още съжалявам. Но бяхме наистина приятели.

Една вечер по-голямата част от ротата се беше яко напила. Моят приятел, който се цани бацил в лечебницата и спеше там (и май се чукаше с лекаря на поделението), се беше вече прибрал. “Ако ти досаждат, ела да спиш при мен”. Въпросната вечер реших, че е по-разумно да последвам съвета му.

Но останалите в спалното не искаха да ме пуснат. “Отиваш да спиш при него и не искаш да си с нас” – развикаха се те. “Не, искам да отида до тоалетната” – казах аз. “Че нали беше преди един час” – с право ме попитаха те. “Настинал съм нещо” – излъгах аз. “Ще дойда с теб да видя дали наистина отиваш в клозета или ще се скатаеш при Божан (така се казваше приятелят ми)” – каза един от тях.

Нямаше какво да правя. Излязохме. Отидохме в тоалетната. Изкарах малко пикня, колкото да не е без хич. През това време той втренчено гледаше надолу пред себе си. Загледах се да видя накъде гледа и установих, че си е свалил панталона и членът му се е надървил. В интерес на истината – хубав член.

“Хвани го” – поръча ми той. Аз стоях като втрещен. “Не тука” – чух се да казвам аз и предложих да отидем зад спалното. “Ще си свалиш ли гащите там?” Нищо не отговорих, но все пак тръгнахме.

Зад спалното направи неумел опит да ми го вкара отзад. Може би му беше за първи път. Нищо не стана. Избих му една чекия и с това се приключи. “Можеш да отидеш при Божан” – великодушно ми разреши той. Когато минавах покрай спалното, шушукаше си нещо със селските си. Сигурно им е казвал, че съм “отворен”.

Най-гадно беше след първата новогодишна отпуска. Писарят ми уреди 4-5 дена отпуска и за тези няколко дена забравих и казармата, и мераците на войниците по мен. Когато се върнахме от отпуска, вечерта след проверка събраха всички новобранци отпускари в спалното. Ха, сега да видим какво ни носите” – каза един от старите войници, който живееше в съседното село, и се обърна към мене: “А от теб искам специален новогодишен подарък”.

През нощта изрита момчето, което спеше до мене, легна и ме награби. Беше се съблякъл гол. Опита се да ме яхне, но аз не му дадох. Въпреки че всички бяха заспали, имах чувството, че цялото спално ни гледа. “Стига си се правил на девица, че те пребивам” – закани ми се той. “Или ще те изчукам отзад, или ще ми духаш!”. Избор, все пак.

Тогава за първи път духах. Реших, че духането ще остане по-незабележимо от “задната прашка”. Налапах члена му. На вкус той беше блудкав, но не миришеше. “Къпал съм се специално за тая нощ” – обяви ми той. Брей, че старание! “Като не искаш да те изчукам, искам да гълташ”. Отначало не разбрах за какво става дума. В този момент той се изпразни в устата ми и ме накара да преглътна спермата. Имаше вкус на белина. След това изхабих половин туба паста за зъби, за да премахна вкуса.

(to be continued)

Да бъдеш себе си

E - Factor - Мариана 18 (извънредно издание)

Преди известно време бях написал тези два поста, подтикнат от това, че на днешно време някои хора макар и да имат дефицит на приятели, продължават да се отнасят към останалите такива по лош начин и въобще не се притесняват от възможноста че може да ги загубят... и то завинаги. Същите тези хора, когато загубят въпросните си приятели (ако наистина въобще за тях са били приятели) и осъзнаят какво губят, започват да се умилкват и да пращат безмислени sms-и и да се опитват да си ги върнат, но замислят ли се понякога, че вече е късно за каквото и да било сдобряване и прошка.

Взаимоотношенията между хората, колкото и да са били добри се променят и вече не могат да бъдат същите. Счупения порцелан (така визирам приятелството) колкото и да се лепи, си личи че е бил счупен и вече не е същия така красив и гладък както преди.

Хората които ценят и уважават приятелите си винаги имат притеснение от това да не ги загубят и много внимават с отношението и поведението си спрямо тях. Що за приятел е човек които ти крои номера, говори зад гърба ти, манипулира те и те прецаква когато може и когато му се отдаде възможност. После когато опитвате да си изяснявате проблема той пак не е искрен и си измисля глупави оправдания, така защото не му изнася.

Номерата които върти могат да минат един път, два пъти, три пъти дори, но след известно време вече не минават. Нечистите намерения, лъжата, неискреността и пошлите действия са раковият тумор на едно приятелство. Те се усещат колкото и да са прикрити, защото неискреноста е силно усещаема от душата. Човешките сетива не лъжат, колкото и потенциала им да не е добре разгънат.

Във всичките ми бивши приятелства с различни хора приключили по един или друг начин, повечето спомени са ми били хубави, но има и дългогодишно приятелство, което го запомних с повечето лоши неща. Открих че това не е било никога приятелство, защото то не е било взаимно и колкото усилия да полагах то да не бъде такова, фалша на другата страна непрекъснато излизаше и не можеше да се подтисне.

През повечето пъти на това мнимо състояние аз изпитвах болка, болка, която не беше взета на сериозно или която беше нарочно причинена за назидание, възмездие, сътворено от болен мозък с болни амбиции, роден за конфликти и да създава проблеми на другите. Към края на това "приятелство" вече не чувствах болка, чувсвах само като че ли камък ми падна от сърцето - едно безгранично облекчение.

И сега ти - знам че ме четеш не се прави че не го правиш. За да не го нарека с истинските думи, то ти за тях сам ще се сетиш, за последно ще ти кажа: Когато те обидят с някоя дума означаваща че ти извършваш някои физически дейности - това е нищо, но когато ти кажат че си такъв и по душа - виж това е нещо много по лошо, направо страшно, за теб самия. Така че ако не си вземеш бележка за поведението ти спрямо други твои бъдещи жертви бъди подготвен думичката да си я чуваш редовно при това заслужено!

При мен вече не важиш!

Днес е петък 13. За някои този ден е фатален, на други този ден носи късмет, а за трети като мен - петък 13 си е ден като всички останали дни. Ето защо ние от третата група хора не му отдаваме чак такова значение. На този ден реших да ви разкажа една история за жена, психовампир. Преди известно време писах един пост свързан с психовампирите, като споменах че съм попадал на такива и повярвайте ми доста съм си патил от тях. За това сега искам да ви разкажа поредната история за жена в познатата на някои рубрика Е - Фактор. Рубриката е извънредна и ще ви представи един от най опасните образи, които съм срещал досега в моя живот. Такива хора - ако въобще са хора можем да срещнем навсякъде около нас. Важното е да намерим начин да се предпазим и да ги избегнем, защото са хитри и ловки и като нищо ще ни навредят преди да се усетим.

Единствения щит с който можем да се предпазваме е положителната мисъл и положителното чувство, вярата в доброто и по важното е да не падаме на тяхното ниво. Просто да ги игнорираме и толкоз. Господ има нека той да се оправя с тях. Ето и самата история, тя не е ужасяваща и страшно неприятна, а е по скоро тъжна. Тъжна езащото има такива образи, които не знаят какво е истинска любов и през целия си живот се хранят с интриги, манипулации, злоба, завист и егоизъм. Егото при тях е доста силно и непрестанно водени от него, те затъват в блатото на негативизма и не прогресират към по високо духовно ниво.

Марияна жена на 40 и нещо години и е една от тях - психовампирите. Тя беше ниска с нормално по скоро слабо телосложение, черна коса, тъмни очи и блед тен на кожата. На пръв поглед ще си кажете жена като всички останали. Нещото което ще ви направи впечатление е че е с младежко лице нехарактерно за възрастта й - опъната кожа без видими бръчки. Можете в първият момент да я вземете за 28, 29 годишна. Хората винаги са й давали по малко години от колкото е. Интересите на Мариана са свързани с журналистиката, PR, културата и изкуствата, така и тя самата се цели да работи точно в тези области. С нея се запознахме в една медия през далечната 1998. Там тя заемаше невисока длъжност. Въобще не подозирах нейното съществуване докато един човек (в когото тя беше влюбена и в когото може би все още е) нейн колега ме запозна и оттам ме въвлече в объркани и странни, неподозирани случаи, неприятни ситуации и обрати.

Мариана не беше родом от София, тя идваше от малко китно градче в югозападна България и беше разведена с малко дете. В младостта си тя е тренирала художествена гимнастика и много обичаше да следи събития свързани с тази дисциплина, както да чете литература и да гледа записи от телевизиите. Тя беше много хитра и умна, умът и режеше като бръснач, излъчването й беше привидно миличко, усмихваше се често и понякога не на място, а гласчето й направо "гукаше".

Човек, който за първи път я вижда можеше да каже че е най прекрасния човек на света. С това си ангелско поведение и разтапящо излъчване, само на пръв поглед, Мариана заблуждаваше бъдещите си потенциални жертви (които повечето бяха наивни) и ги примамваше точно като онези красиви месоядни растения върху които щом кацне насекомо цветовете им се затварят и без бой и битка биват изяждани насекомите живи. Много се чудех защо голяма част от колегите й и останалите хора не я харесват и дори след време като я виждаха я подминаваха, защо не искаха да я виждат и да знаят за нея. Мислех си че те са злобни и че й завиждат най вече заради интелекта и качествата й, защото Марияна не беше първа красавица, но отговора за това, защо повечето хора не я обичат и я смятат за неприятна дойде години по късно, когато вече и аз бях потърпевш от нейните коварни набези.

В началото възприемах Мариана добре, като добър весел и интересен човек. Доверявах й се и контактувах непринудено с нея, докато един ден малко по малко започна да се бърка в личния ми живот и да плете интриги зад гърба ми. Обикновено манипулираше хората, като използваше хитростта си и лични неща които знаеше за тях. Чувствах че зад привидната й ангелска същност се крие хищна лисица и че не е такава за каквато се представя и така започнах първосигнално да се дразня от нея. Имаше хора които ги беше омаяла и я слушаха във всяко едно отношение, като я смятаха за добър човек. Тези хора я защитаваха, но по късно си патиха от нея и сега сигурно съжаляват че са били част от нейната свита. Разбира се факта че й показвам че се се дразня от нея и че й напомням че постъпва неправилно не доведе до решение от нейна страна, като човек прехвърлил 30 години да се изясним и да си оправим отношенията на подобаващо ниво, ами взе да използва всяка една моя приказка или действие срещу мен в работата. Имах период в който като видя после през целият ден не ми вървеше.

Най грозната случка беше, когато на именният ми ден излъга че я боли кракът и надума колегите с които излизахме да не празнуват с мен личният ми празника. Всеки един от тях си измисли причина и отказа да отидемв заведение и да се почерпим. Естествено тук имаше пръст Марияна в цялата тази работа, нямаше и капчица съмнение, човек може да го усети начина по които отказват по много показатели - езика на тялото, очите, начина по които се казват думите и т.н.т. Тръгнах си бесен към вкъщи, като целият се тресях от нерви. Слънчевият сплит в корема ми беше станал на топка, главата ме болеше, ревеше ми се. Изведнъж усетих някаква приятна топлина да ме облива и започнах да виждам леко светещо облаче да преминава през мен. Успокоих се на мига и се почувствах много добре. Ядът ми мина и спрях да проклинам и мразя хората, които ми развалиха вечерта. На следващия ден тези хора ги нямаше, но аз се държах с всички колеги добре и настроението ми беше също добре, въпреки че чувствах малко тъга.

След доста подобни неприятни случки реших да се махна от работното ми място, защото причината за голяма част от конфликтите между колегите се дължаха на Мариана и работата на такова място ставаше кошмарна. Махнах се и си намерих нова среда, приятели и работа. Чувствах се по щастлив и може да се каже че тогава беше един от щастливите ми периоди, опитах се да забравя тази неприятна жена и хората заставащи зад нея.

Мина година и един юнски ден срещнах колегата, в когото тя беше влюбена и които й се водеше "приятел", но не в сексуален смисъл. Говорихме с него за това какво се е случило през изминалата година в медията и какво ново напоследък се случва с него. Въпросният човек каза, че се бил махнал също от медията и споделяше че се опитва да се отърве от Марияна, защото не беше влюбен в нея, пък искал да си намери нов път в живота. Казваше колко неприятно му е да му се натиска и че нейната ревност силно се била проявявала, когато бил започнел да има връзка с друго момиче. Марияна обиждаше и злобееше срещу всяка жена с която беше колегата и дори пред мен изказваше злобните си излияния с грозни думички, отнасящи се за момичетата с които е ходил възлюбеният й. Ставаше ми неприятно при подобен тип разговори и тогава се питах тази жена не вижда ли че човека в когото се е впримчила, харесва друг тип жени, че от самото начало тя не го привлича. Защо той се е превърнал във фикс идея за нея и докога ще продължи този ад.

Така след година прекъсване и след виждането ми с потърпевшия от нея колега реших да дам втори шанс на приятелството ми с него и Марияна. Излизахме заедно, ходех им на гости, говорехме си общи неща. Марияна много обичаше да критикува колегата - защо така се държал, с кого е излизал, какво е правил, какво не е направил, какво е трябвало да направи и т.н.т. Виждаше се ясно че искаше да го манипулира изцяло. Когато той се отдръпваше от нейните пипала и изчезваше за период от време, тя го хулеше и говореше колко бил несериозен човек, че е бил неуравновесен и се водел по чужди акъли, че много компромиси е правила за него и това какъв голям неблагодарник е. Ревността от това с коя може да е сега той я караше да се чувства неспокойна и несигурна и от това злобееше вътрешно, като се стараеше външно да не го показва. Говорех и с добро да се успокои, опитвах се да я развличам и забавлявам, водех я на разходки и на партита, до някъде се съгласявах с нея, но забелязвах и че не е права в много отношения. Човека в които беше влюбена се опитваше да си има личен живот, а тя си вреше пипалата навсякъде и се опитваше да му го отнеме.

Така или иначе драмата, сапунената история с тях двамата продължаваше болезнено. Мото от което тя се ръководеше беше - "аз го обичам, трябва и той да ме обикне". Усещах някаква неприязън от нейна страна към мен и предполагах че си мислеше че аз му говоря неща против нея, че отварям му очите за много неща и така го настройвам срещу нея, а това въобще не беше вярно, ние нямахме никакъв контакт с него докато той се покриваше. Мислите ли че интелигентен човек сам да не може да си отвори очите за някои неща в случая колегата за Мариана. Дори години след това тя ми призна, че е мислела през цялото време че причината да напусне медията нейният човек и да започне да страни от нея съм бил аз и че аз съм му казал да се отърве от Мариана - това нещо е плод на болен от ревност мозък, една ужасяваща мнителност, която през цялото време е измъчвала душата й и не й е давала покой.

През този период от време, когато се е махнал от медията, аз не поддържах никакъв контакт с тях двамата пък и не са ме интересували въобще, още по малко пък да съветвам някого да напуска нещо си или някой си. Аз много пъти съм ги оставял да си изясняват отношенията, бил съм тактичен с тях, и въпреки това те не са го оценявали а не са и пропускали удобен случай да ме замесват с техните си проблеми и разправии.

Измина се една година и Марияна ме покани да работя при нея. Отидох и веднага се сработих с колегите. Стараех се да правя това, което се изискваше от мен, обучавах се и с другите си помагахме взаимно. Забелязвах че отношението на шефката на отдела е студено, а Марияна ме успокояваше първо че така ми се сторило, втората й версия бе че шефката си има лични проблеми и също така е предубедена към новите хора във офиса. Третата версия на Мариана беше че студеното отношение на главната към мен било заради нея , заради това че с началничката имали търкания, заради начина им на работа, който бил различен и заради женска завист. Приемах и трите версии и се чудех коя е вярната. Имаше период когато се усещаше напрежение в офиса и Марияна един ден, след работа ме покани на кафе и ми каза да напусна фирмата, защото шефката щяла да ми върти занапред мръсни номера и все така щяла да има лошо отношение към мен заради нея. Това беше като студен душ за мен, така изведнъж да зарежа работата и да напусна внезапно. Това ми се стори съмнителен даден не на място "приятелски" съвет, беше някакво неразумно и прибързано решение. Така или иначе след толкова настоятелно увещаване да напусна по мое желание, аз послушах Марияна и се махнах.

Много хора ми казаха че не е трябвало да напускам прибързано и че е трябвало да си изясним отношенията директно с началничката. Казаха ми също така да не вярвам на Мариана, но аз с мисълта че сме си изяснили много неща и сме си простили за грешките от миналото, един вид мислех, че сме превъзмогнали проблемите между нас, изгладили сме противоречията не ми е минавало през ума че тя може пак да ми върти мръсни номерца. Дадох втори шанс в приятелските ни взаимоотношения не допусках че може да таи в душата си злобата от едно време. В фирмата нито съм говорел лошо за нея, нито е имало спречкване между нас, нито съм бъркал в стари рани, държах се добре с всички и изведнъж тя да ми каже да напускам.

След тази странна и неприятна за мен случка, отново се усъмних в приятелските намерения и приятелските чувства на Мариана към мен. Нещата изглеждаха точно така като в приказката "старата песен на нов глас", претърпях сериозна морална загуба. Болеше ме от факта, че имах възможност да се развивам и да си създам контакти, а това нелепо напускане ми разби мечтите и плановете за професионална реализация. Чувствах как Мариана вътрешно триумфираше и се радваше, че така е станало. Успокояваше ме, че шефката започнала да тормози новият човек, които са наели на моето място и че ситуацията в фирмата била още по напечена и тежка. Аз разбира се на тези думи не повярвах. Превъзмогнах факта че тази жена ме мрази вътрешно за нещо и че пак се опитва да ме манипулира, усетих отново, че намеренията й не са приятелски.

Отново вътрешно простих на Мариана за стореното и отново й дадох трети шанс. Това отново беше голяма грешка от моя страна, защото колкото й пъти да се изясняваме и да си говорим за хубави, духовни и извисени неща, колкото пъти да й показвах добронамереност, искреност и чисти приятелски чувства, тя още повече ми се качваше на главата. Много обичаше да злорадства вътрешно, когато нещо лошо ми беше случило, а най много злорадстваше, когато тя имаше пръст в това. Веднъж й споделих сериозен и тежък емоционален проблем и очаквах подкрепа и съдействие от нейна страна, а тя точно това и чакаше - направи проблема ми двойно по голям и ме унижи по особено жесток начин.

Подозирам че пишеше лоши неща на хората в един форум като ме имитираше. Понеже нямаше защита на потребителското име и можеше всеки да пише без регистрация в този форум, тя се беше възползвала от това и сипеше лоши неща и обиждаше пишещите там. Със сигурност беше научила че пиша там.

Не мога да проумея какъв човек е това, непрекъснато да прави интриги, да злобее и да живее от нещастията хората, които са около нея. Тя заради това няма приятели, имала една приятелка, но не се знае колко и на нея е приятелка. Манипулирането й е станало неразделна част от живота, непрекъснато се храни с болката и мъката на хората, които са в някакви взаимоотношения с нея. Опитах се да намеря някаква добра искрица в Мариана, понеже вярвам че във всеки човек има нещо добро, но уви - започваме ново начало, преминаваме през различни етапи и някъде по трасето стигаме пак там където сме приключили преди. Фалшивата маска на добронамерен човек за каквато се представя вече не работи за някои хора и тя това го усеща. При Мариана всичко е фалш и повечето хора, които са се отдръпвали от нея са го усещали - фалшивият смях, фалшивата усмивка, фалшивото отношение и фалшивото изразяване. Не мога да си представя човек да живее с този фалш през целия си живот и да не иска да се промени към по добро, да няма нито един истински приятел до себе си....

Ето защо написах пост за психовампирите. Нейният профил изглежда така, кръстоска между порода 3 и порода 5:

"Порода 3:
Тази порода е изключително опасна. Защото много водачи и учители спадат към нея. Тези хора стоят в основата на чувството за малоценност у мнозина. Тяхното оръжие е знанието, и тиранията. Методът по който действат е да съблазнят и спечелят уважението или обичта на жертвите си, а после да започната да ги угнетяват с изисквания, критики, лошо отношение и отхвърляне. Тези индивиди не зачитат нищо от индивидуалността на жертвите си, докато истинският учител насърчава точно нея. Те най-често доказват авторитета си и правотата си чрез общоприети норми, въз основа на които жертвите им (учениците им) изглеждат глупави и лоши. Тези хора могат така да ви смачкат, че да намразите сами се си. Много се пазете от тях.

Порода 5:
Съветниците. Това една изключително вредна порода. Най страшно е обаче ако този вампир ви е близък приятел или родител. Той на вас може да не ви направи пряко нищо, но може да ви подтикне много успешно да превърнете част от живота си в хаос. Разгръща се напълно когато имате проблеми! Тогава вие отивате при него или нея за съвет и ли подкрепа. Вампирът винаги застава на ваша страна, и ви съветва да си отстоявате позициите, той никога няма да ви каже ако сами си правите капан, той ще ви помогне да го направите по-бързо и после ще ви бутне в него. След което ще изчезне от проблема, като ви остави с последствията, които сте си докарали с негова помощ и подкрепа. Стремежът на този вампир е да ви съблазни, да ви спечели за приятел, но начинът по който го прави е грозен и ще ви навреди, защото когато човек е зле или разстроен, става податлив на внушения, а тази порода прави именно това внушава ви, и така ви обърква. Конкретен образ на тази порода са много свекърви и тъщи, които застават зад детето си винаги, и така разрушават иначе добри семейства."

Като за финал ще кажа, че не мразя Мариана, съжалявам е че не води нищо градивно и положително след себе си. Руши приятелства, руши познанства, руши партньорства, но в същото време руши и собственото си щастие, защото щастието на един човек е обвързано силно с щастието на близките хора около него . И няма по хубаво изживяване от искреното и споделеното приятелско щастие.