Juan Luis Guerra

Дай боже да вали кафе в полето,
да падне порой от юка и чай
или пък градушка от сирене бяло,
а на юг - купчини от лапад и мед.
О, о... дай боже да вали кафе.

Дай боже да вали кафе в полето,
да среша хълм засят с картофи и жито,
да сляза по поляна с назърнил ориз
и да продължа с оран на волна обич.
О, о... дай боже да вали кафе.

Дай боже есента вместо суха шума
облича урожая ми със сушени благинки,
да сеe долината с ягоди и тикви.
О, о... дай боже да вали кафе.

И в селцето да не се мъчим много, боже,
дай ни да вали кафе в полето,
и чак във Вийя Васкес да чуят тази песен
o, о... дай боже да вали кафе.

И децата всички да пеят в полето,
дай боже да вали кафе в полето
и чак в Лос Монтонес да чуят тази песен,
o, о... дай боже да вали кафе.

Това е едно от любимите ми стихотворения... познато като песен :)

Винаги ме е вълнувало защо точно кафе. Да, гледната точка е на селянин, който се изправя с пречупен гръбнак и вместо да си каже, "като свърша с оранта и порасне зърното и продам реколтата, догодина ще живеем сносно", го удря на мечти. Но не да си направи кафе и да седне да си го изпие, а да вали. (Или пък маранята произвежда миражи :) .) Един вид, изобилие, но очевидно божествено дадено изобилие. И ценностите са прости - сирене, ягоди, сладки картофи...

Така че приемам кафето като метафора за благодат - нещо просто и жизнено необходимо, което не трябва да си мислим, че зависи само от нас да си го набавим. Нещо, което не непременно храни и засища, нали не само от хляб живее човек, а е от хубавите неща в живота, които се дават като дар, за да вървим по-нататък, да се наведем отново и да продължим с оранта. И нещо, което имат право да получават всички, защото вали над всички еднакво.

Ако аз бях на негово място и пеех тази песен, какво ли щях да се моля да вали? А вие?

Не е ли крайно любопитно самото явление Индиана Джоунс. Професор по археология, тоест познавач на изчезнали култури, той свързва знанието за тях и света днес, а това, което те пък знаят влиза в полза на последния. Интересно е, че един професор и неговото знание се оказват толкова скъпоценни за спасението му. Дали това е хубаво или не, не се наемам да съдя, но във всеки случай е многозначително. В същото време обаче този професор-спасител идва и като месия държи ключа към наследството на тази изчезнала култура, до който днешните й преки генетични наследници нямат достъп. Те не я разбират и въобще, ряпа да ядат; не са никакви наследници, ами само невежи западнали отрочета на някогашната велика цивилизация майка. Не разбират и мисията на Професора и го преследват или направо игнорират. А, и оказва се, че самата древна цивилизация всъщност не е добила сама тайните на знанията си, а те са били спуснати отгоре, щедро отронени от извънземните. Бас държа, че някой теоретик в момента пише научна статия за колониалната поза на Индиана Джоунс.

Като оставим настрана произхода на знанието, впечатлително е какво казва филмът за него по принцип. Според него, знанието е потенциален инструмент за власт. Да. Но професорът, номинален разпространител на такова, отказва да се домогва до него. Той търси черепа само защото се опитва да открие загубения си колега, тръгнал по следите му. После търси светилището, защото е принуден от преследвачите си. А накрая, за да се спаси от тях. В ключовия момент, когато само един жест може да му донесе това лелеяно знание, той отстъпва пред властолюбката и й позволява тя да го вземе. Дали печели с това или не? В житейски смисъл печели, защото властолюбката бива физически унищожена от силата му, но е жалко, че професорът си остава един ежедневен, обикновен човечец, за когото трансцеденталното знание не представлява особен интерес. Явно е, че като професор той е пазител на друг вид знание, но все пак за мен това бе разочароващо...

Обаче при все цялата си обсесия с темата на знанието, филмът има няколко фактологически недомислици. Разбирам, че той си е измислена история, която не е длъжна да следва фактологията. Но тези грешки са безсмислени и ненужни за никакъв художествен ефект. Къде е гледал консултантът за следното:

Наска е чакълеста равна пустиня в близост до океана. Но когато Джоунс и компания посещават едноименното градче, хората на пазарчето носят ефектните червени носии, типични за планинските райони. Туристически стереотипи може би.

Перу е земята на инките, но когато лудият професор комуникира с древните, говори (уж) на езика на маите, живели на територията на днешна Гватемала и Мексико. А, и инките нямат ацтекски календар, изтипосан на каменния под в пирамидата; ацтеките са в Мексико. Самата пирамида също е ацтекски стил, а деформирането на черепите не е обичай на никоя култура в Южна Америка. Манджа с грозде казано образно.

Ореляна умира в Амазонка, а Ел Дорадо е на колумбийска територия. Ако тези детайли бяха предаден във филма, той не би загубил от драмата си. Просто можеха да попреместят малко мястото на действието.

Като казах "колониален теоретик" намирам това по темата, писано от Гари Дофен.
Но догодина може да прочетем и статии за филма от постколониалистите в това списание.

а) Когато имаш проблем, можеш винаги да разчиташ на фамилията за помощ- на баща, майка, леля и чичо, дядо и баба, братовчеди, кръстници.

б) Когато станеш на 18, трябва или да се преместиш да живееш отделно, или да плащаш наем на родителите си.

в) Родителите ти те обичат и се жертват за вас, а като остареят, вие не ги захвърляте в старчески дом.

А можете ли да свържете всяка една от горните ситуации с по един от следните принципи за брой деца:

1) Две деца са достатъчно, за да могат да получат добър старт в живота.

2) Нито прекалено много, защото няма да можем да ги издържаме, нито прекалено малко, защото ще им бъде трудно да ни гледат като остареем.

3) Колкото повече деца е биологически възможно да се родят, толкова по-добре.

Един интересен пост на apieceofme ме размисли за семейните отношения. Постът беше за пътешествие, което само по себе си е интересно и заслужава внимание, но думите на един канадски Джеф за семейните очаквания към децата са конкретно поводът за размишленията ми. И колко нещо толкова интимно и на пръв поглед спонтанно е всъщност толкова философски закономерно. (Дори без да търся - по въпроса има написани дебели книги, например тази и тази.)

Според Джеф, в американското семейство децата на 18 са принудени да започнат самостоятелен живот, което значи работа и плащане на наем на мама и татко. А нали всички сме чували колко студени са американските родители: пари на децата си ще дадат само назаем, от малки се налага да работят, на 18 живеят отделно от родителите си, а те ги посещават само с предизвестие и дори въпрос не става баба да гледа внучето си, като разбира се също не очаква да бъде гледана на старини.

Но преди да обвиняваме американците в студеносърдечие, нали приемаме, че отношенията родители-деца са един вид икономика на биологическото възпроизводство, която е част от цялостната система. A етиката, тази, с която ние съдим семейните отношения и ценностите, всъщност се изгражда около нея. Философията на детеотглеждането във всяко общество е хармонична с културата. И макар че отношенията между родители и деца във всички общества са нещо силно емоционално, ясно е колко относителна е тази емоционалност. Доскоро и в България боят се е препоръчвал, дори като признак на родителска любов (поговорката от Библията "Който щади тоягата, мрази детето си"), а днес е отхвърлен като жестокост. Променило се е обществото, променя се и нашата оценка за отношенията, както всеки знае.

Как ви се струва например следното общество и съответни семейни порядки. Хората са бедни, но раждат колкото се може повече деца. Гледа ги майката, а всички участват изцяло в къщната работа. Родителите са боготворени и умират на грижата на порасналите си синове и дъщери, c които живеят. Красиво е, нали? И напълно в стила на изконните български ценности. В същото време коренно различно от порядките днес. Въпреки това сме склонни да го приемем като "истински българското", защото това сме попили от литературнатa класика като модел. Идеалът, който е наложен от тази класика (елинпелинов, между другото), е идеализирането на едно отминаващо време, което обаче въпреки това все още се смята за сърцевината на българската същност. Ако днес е различно, смята се, че е заради покварата я на съвремието, я на социализма и че трябва да се върнем към истинското. A то е невъзможно. И е показателно, че дори и патриотично настроените българи, които романтизират миналите порядки, сами не избират за себе си онзи модел.

Всъщност, това, което описах, го има и днес - по света в бедните слоеве на Латинска Америка например, както и в България сред малцинствата. В този модел няма нищо романтично. Родителите раждат много деца не защото ги обичат повече, отколкото родителите на едничкото, а защото системата предполага такова свръхпроизводство. От една страна, може да има висока смъртност (но не е точно заради това). От друга страна, трябват повече работни ръце за нивата. От трета най-важна страна, обаче, силата и успехът не произлизат от индивидуалните постижения и усилия на индивида, а зависят от общността, към която принадлежи. В такова традиционно общество има значение хората, на които се опираш и техните решения и власт, така че колкото по-голяма фамилия имаш на различни позиции, толкова по-добре за теб, защото братовчеди, чичовци и дядовци ще те подкрепят безусловно. Разбира се, всичко това изисква и от теб същата безусловна лоялност към всеки член на фамилията. Означава, че ти не може произволно да се преселваш където ти скимне, да вземаш самостоятелни решения за себе си (включително за професията и оженването си), да си купуваш скъпи придобивки на своя глава, да се откажеш да издържаш родителите си, които ще живеят с теб винаги и да отхвърляш тяхната дума. Нещо като племенната албанска култура. Така че многото деца в такова общество са инвестиция, социална осигуровка за родителите. Това е обяснението, че и най-бедните семейства не се притесняват как ще изхранват многобройната си челяд, а раждат, колкото могат.

В САЩ - това студено общество - успехът на отделният човек се гради от собствените му усилия и оценка. Отношенията между родители и деца не ми се виждат коравосърдечни, защото разбирам философията зад тях. Децата още от училище се насърчават да работят, но не да се издържат, а да се учат на свързаната с това етика - отговорност, самостоятелност, организираност, разбиране на цената на парите. Освен това се смята, че така придобиват повече увереност в себе си, самочувствие, разбират смисъла на образованието, научават се да общуват и да се "оправят" в живота. Всичко това са важни качества в едно общество, основано на индивидуалните заслуги. Aкo детето стане на 18 и не работи, това е повод за тревога, че няма да прокопса, също като стереотипа за "вечните студенти" едно време в България, които следват с години на гърба на мама и татко. Ако ли пък детето учи, ще e в общежитието, което е студентска общност, а не място за живеене на студенти отдругаде. А ако работи и живее вкъщи, приема се за честно, че сега като пораснал човек ще участва в семейството наравно и съответно ще допринася за къщните разходи, отколкото да си живее лесния живот (хем го хранят и му чистят, хем изработените парички си ги харчи само за себе си).

А и в много случаи стереотипните ужасяващи описания на американските порядки са доста преувеличени. Родителите в САЩ всъщност влагат огромни средства и усилия за отглеждането на децата си. Не толкова за дрънкулки и скъпи дрешки, а за образование, клубове, музикални и танцови уроци, "умни играчки", спорт и всякакви личностноизграждащи занимания. Бих казала, че обобщено, американските родители влагат много повече време и интерес в отглеждането на децата си, отколкото традиционно българските.

Да кажем, българското общество днес е по средата между американското и традиционното. Но не бих казала идеалистично, че е събрало добрите черти от едното и от другото. Например, освен че американските родители като цяло са по-заинтересувани от децата си като личности, харесва ми и фактът, че последните имат повече домашни задължения, отколкото в България. Това е част от възпитанието в самостоятелност. Харесва ми също принципът, че родителите не е необходимо да правят цял живот жертви в името на добруването на порасналите си деца (и съответно после да ги изнудват емоционално, че са правили такива жертви). Или че ако отделнитe хора не искат да имат деца, или не могат, това не се счита за аберация на човешката природа или за трагедия ("Кой ще те гледа като остарееш?").

Помня една случка с български студент, живеещ тук с родителите си. Те искаха да си купуват къща, която според него бе твърде скъпа за техните ниски доходи. Но те го контрираха: "Нали ти скоро ще завършиш и ще си намериш хубава работа. Няма да са проблем вноските." Той се надявал да завърши и да запраши в произволно избрана посока, но те се надявали да живеят с него.

Ясно е, че всеки ще възприема като най-топли и човешки отношенията, с които сам е израснал (или тези, с които са го индоктринирали в училище), но само исках да кажа, че емоциите са културно-обусловени животни и за всяко отношение си има културно обяснение... което може да се окаже доста впечатляващо, ако се открие :) И студентската общност на apieceofme, където са дошли отвсякъде, дава наистина прекрасна възможност за такива сравнения :)

Сигурно е доста изнурително да си криминален адвокат. Също като съдебен лекар, медицински антрополог, психиатър, учител дефектолог, социален работник. Но докато хората могат да поемат тези професии с мисионерско основание, в момента размишлявам има ли криминалният адвокатлък някаква мисия. Не криминалното право по принцип, а каква е философията на един адвокат зад решението му да защитава криминално обвинени. Как предстява пред себе си ролята си, как я обуславя като социална необходимост, или може би я вижда единствено като житейско-циничен начин да си изкарва прехраната. Дали адвокатлъкът му оставя някакви душевни белези по него, дали чувства, че продава съвестта си защитавайки потенциален или явен престъпник, дали ежедневният му контакт с девиантното разваля нещо в представята му за света.

По мои наблюдения в различните общества тази философия е различна. Примерно в САЩ криминалното адвокатстване има социална мисия и не е точно продаване на душата/адвокатските умения на най-добрия престъпен платец. Един познат криминален адвокат смята, че всеки може да извърши престъпление. Но системата третира някои групи по-нечестно и той вижда ролята си като на "изравнител на терена" за тези неравностойно поставени. Освен това, смята се, че самото извършване на престъпление е културна принуда, капан, заложен за оределена (подтисната) група, класа, и подобни, в който просто е трудно да не се попадне: условията на играта са нечестни спрямо тази група, тъй като самите техни порядки, предпочитания и виждане на света са криминализирани от правото. И адвокатът вижда себе си в морално значима роля, щом подозираният престъпник се представя като жертва на системата. (Мишел Фуко обича тази тема)

В Латинска Америка терзанията не са за това дали е морално да се защитава човек, извършил подозираното криминално деяние. Адвокатстването е въпрос на лоялност към обвинения, дължима му заради принадлежността към същото семейство, род, приятелски кръг. Въпросът дали обвиненият е потенциално виновен или не няма никакво значение за адвоката; важното е, че като близък в една или друга степен, като "един от нашите" той само заради това заслужава автоматична подкрепа и защита. Това е типично за традиционните култури на колективността. Племенните култури, както условно бих ги нарекла. Затова един заподозрян в Латинска Америка търси не най-добрия адвокат, а някой, който е хем добър, хем с него има някаква връзка - намерен чрез роднини или чрез общи приятели, или нещо друго, което да ги свързва и изисква лоялността му, чрез която да се гарантира добра защита на интересите на първия.

Въпреки това, ако приемем Иран за традиционна култура, там лоялността и задължението да се защитава член от групата на нашите не играе при адвокатлъка. Според моята приятелка Mojdeh (а тя черпи от опита на баща си, известен адвокат в едновремешен Иран), защитата и философията зад нея идва от съвестта на адвоката. Ако той защитава обвинен, за който смята, че наистина е виновен и за чието престъпление обществото приема, че е явно действително и морално несправедливо, репутацията му сериозно би пострадала. Личната репутация е най-ценното притежание на един адвокат (едва ли не равняващо се на щатския лиценз при американските адвокати). И тя е свързана с личното му достойнство - нещо, различно при латиноамериканските, където достойнството е свързано с принадлежността му към самата група и статуса му в нея. За един явен престъпник в Иран би било доста трудно да си намери адвокат в такъв случай.

Да си дам временен отговор на въпроса: адвокатстването би трябвало да е психологически изнурително за американските адвокати, социално изнурително за латиноамериканските и интелектуално, за иранските :)

Чудя се как е в България. Каква е философията на българските адвокати и разбирането им за своята роля.

Запознах се с Алехандра когато бях в Латинска Америка за известно време. Тя беше прислужница у семейството, където първоначално отседнах. От цялата къща тя ми направи най-силно впечатление с изразените си индиански черти. Набито тяло, гладки черни коси, профил като от ацтекски фриз. С древна хубост, макар че изглеждаше на повече от предполагаемите си години.

В семейството се оплакваха от недостатъчното старание на Алехандра, макар че тя вършеше много работа, от пране и чистене до готвене и пак чистене. Всъщност по това време беше и бременна. Имаше вече 5 деца, всички момчета до 10 години, и много искаше да има момиче. Това ми се стори интересно в страна, в която момчетата са на почит, защото като пораснат се очаква да издържат родителите си. Мъжът на Алехандра беше зидар, по нейни думи безработен, но подозирам, че беше алкохолик. Не знам подробности за него или за взаимоотношенията им. Във всеки случай на нейната скромна заплата у дома им се разчиташе, а мудността в работата й се толерираше, задето беше близка на семейството от години.

Алехандра ме впечатли и с друго. От цялото семейство тя единствено прояви интерес към мен като произлизаща от друга страна. Разпитваше ме например дали в България хората живеят в апартаменти, дали много от жените работят и подобни. Такова любопитство към широкия свят, към различното и как живеят хората другаде мисля, че не съм срещала след това, предвид другите обстоятелства. И то при положение, че като прислужница мнението й не се търсеше особено. Освен това често я засичах, че докато палеше външната печка с непотребни вестници редовно се зачиташе в някой. Това предизвикваше гнева на бабата на семейството. Но в страна, където голяма част от бедните жени са необразовани и дори неграмотни, за мен беше впечатлително. Не толкова факта, че може да чете, колкото интереса да узнае. Може би си следеше някои теми. Просто усещах от нея да блика един силен дух на жажда за познание, мъчително неудовлетворено. При случайните ни разговори винаги реагираше по-адекватно, отколкото обкръжаващите я хора.

Един ден не се появи на работа. После се разбра, че е родила. Дългоочакваното момиче. Не, в това семейство не бяха изверги да я карат да работи до последно, никой не знаеше дали й наближава да ражда, не бяха се поинтересували от тази подробност. За тях това беше нормално, не й предложиха да прекъсне по-рано и тя не го поиска. Настанаха мъки: бабката трябваше да командва другите в семейството да вършат домакинската работа. Алехандра беше готова да се върне скоро след раждането, но при условие да взима със себе си и бебето, което нарече Абигайл. Не се съгласиха и наеха друга позната.

По това време аз се преместих на друго място и макар че не ми беше необходимо, нито пък се чувствах удобно някой да ми прислужва, за идеята я помолих и тя дойде. Идваше с Абигайл. Но понеже се връщах късно, а ако се засичахме тя трябваше вече да си тръгва, за съжаление контактът ни беше кратък. Тъй като в този момент аз бях в притежание на известно количество детски книжки, един ден тя ме помоли да й услужа с тях за децата cи, да се упражнявали да четат. Разбира се, дадох й от книжките. Друго, което научих от нея в този период са някои народни вярвания, не знам доколко древни. След известно време се изгуби, а после аз се разболях от шарка, за втори път в живота си. После разбрах, че всъщност тя се беше разболяла, аз заразила от нея, а тя от някое от децата си. Тогава не се сетих, че всъщност бебето щеше да е най-засегнато.

Това, за което най-много съжалявам през цялото изминало време е че не й намерих и дадох повече книги за децата и особено за нея. Не знам дали бих могла да я открия ако се върна, тъй като познавам квартала само бегло. Съжалявам, че нямах възможност да науча повече от нея и особено за нея. Много бих искала да разбера какво мисли по различни въпроси и какво я е направило толкова силна и спокойна в същото време. Как оценява себе си и живота.

Беше ясно като бял ден, че е извънредно природно-интелигентна жена и то с осъзната интелигентност. Сигурно си мислеше как би оползотворила възможностите, ако случайността не беше решила да се роди в тези конкретни място, време и обстоятелства. Какво ли си мислеше за хората от средната класа, които нехаеха за знание и дори вестникът се хвърляше полупрочетен. Чудя се и какъв щеше да бъде животът ми ако аз бях на нейно място.
Честит наближаващ Осми Март!

Въпросът не е реторичен, защото в зависимост от това как една култура гледа на бедността, такива са и съответните механизми за премахването и. Така че зависи дали на нея се гледа като проклятие, Божие наказане, логично следствие от реални постъпки или чиста случайност, сполетяла те по независещи обстоятелства. В Средновековието например тя е била добродетел, а също и възможност на избраните да покажат своите христолюбиви качества чрез нахранване на гладния и обличане на голия. Свързаното с нея страдание не е било проблем, а само път към духовното спасение на страдащия. Съответно богатството не е било за да води до комфорт както е днес, а до изява на статус чрез символи на престиж. Например червеният цвят на дрехите, толкова скъп за добиване, е бил резервиран за благороднически нужди и е символизирал власт. Едва през Просвещението материалното добруване на простолюдието става цел, достойна за грижата на просветения владетел. А пък според г-н Вебер протестанството, пораждайки капитализма, е допринесло за сравнителното замогване на масите. Оттогава Божието благоволение е не възможността да помогнеш някому, а възможността самият ти да се замогнеш чисто и просто чрез труд, спестяване и инициативност.

В Латинска Америка бедността е един вид съдба, уличително доказателство, фамилна обремененост, която се предава по наследство. Никой не може да избяга от нея, дори и да подобри собственото си материално състояние. Винаги се намират хора, които да посочат с пръст и да кажат: "А, помня те когато беше беден." Докато не минат няколко поколения и произхода не се забрави, тази съдбовна обремененост ще тегне над главата на замогналия се. Богатството му няма да се приема насериозно, защото ще е нещо несигурно, непотвърдено от съдбата. Не е достатъчно да забогатееш, за да си богат.

Винаги ме е учудвало как в тези страни, c огромната си разлика между най-богатите и най-бедните, имащите рационализират бедността. Как успяват да съсъществуват с морето от бедняци около себе си, когато преминават през града от точка А до точка Б в луксозната си кола. Попадала съм в такива страни и първоначалната ми реакция винаги е била на шок: от една страна, от гротеската на видяното, а от другата, от безсилие аз да променя нещо в него, а после от ужас от последвалото приемане на нещата такива, каквито са. Висшата класа обаче е приела това състояние. Обикновено около всяко "аристократично" семейство има рояк от "бедни роднини" които зависят от благоволението на богатите, а в замяна им дават лоялността си като прислуга и свръзка с подземния свят на бедните. Двата слоя са взаимосвързани в нещо като феодален протекционизъм. Децата на висшето общество на практика са отгледани от прислужници-бавачки, които могат да се видят по моловете с бебета в ръце придружавайки майките им, облечени в розова или светлосиня униформа. Така родените в имане на практика попиват езика, вярванията, вкусовете на нищите и симбиозата се заздравява. Може би не е случайно, че тези страни са преди всичко католически. Има такава теория за бедността, която обвинява за мизерията на дадена страна ако не религията, то манталитета.

В САЩ бедността не е порок, а само изходно положение, от което всеки може да тръгне в посока нагоре. Нещо като началото на приказката за най-малкия брат, в която той накрая побеждава. Семейната обремененост не е съществена, макар че разбира се синьокръвните американци, с родословие датиращо от кораба Мейфлауър, винаги внимават с кого се мешат. Въпреки това никога не е изобличително да кажеш, че нещо ти е скъпо, за разлика примерно от французите. В един учебник по междукултурно общуване издаден едновременно в САЩ и Франция темата за парите е измежду първите глави в американското си издание и скрита на последно място във френското. Съзнавам, че това което казвам противоречи на прочетеното във вестниците, че американците са затънали в дългове, за да угаждат на моментните си консуматорски подтици. И все пак, това да не можеш да си позволиш нещо не е срамно, а просто неудобно. Вестниците все още публикуват вдъхновяващи разкази за хора, издигнали се от нищото с труд, упоритост и инициативност. Обстоятелствата на бедността им се разквазват с упоение, защото така контрастно подчертават сегашния триумф. И хората на възраст също обичат да разказват как като малки са ходили на училище боси еди колко си километра. А тези, които са бедни в сегашния момент и няма изгледи да се замогнат скоро, те са на съвестта и отговорността на образованите, които измислят програми и начини да им помогнат да намерят своя си път към мечтата.

В България бедността e несправедливост. Тя е обвинение към някаква обобщена сила - например комунизма или управляващите - към чиято съвест се апелира. Тя се вижда като евентуално променима величина, чрез увеличаване на заплатите, а това става чрез протести. Вестникарският наратив за бедността е различен: докато в САЩ той е възходящ и оптимистичен, в Латинска Америка платообразен и мъченически, в България е низходящ и отчаян: сравнение между как беше по-рано и как е сега, когато "преди" винаги печели сравнението. Не казвам, че такъв наратив не отговаря на някаква практическа фактология, но казвам, че този е най-чувания наратив, а като такъв той оказва влиянието в публичното пространство. Ако има хора, които имат друг опит с бедността или замогването, той се изразява в статистика, а не в личен разказ, който би дал плът и кръв на преживяването "бедност" в днешно време.

Това, което ми е правило впечатление при четене на интервюта с богати и известни българи е че темата за бедността (или пък за богатството като негов обратен знак) никога не се засяга. Богатите и известните може би говорят за предпочитанията си в модата, но не предлагат опита си за преживяването "богатство", нито "бедност". Историята на бедните също е непозната.

Интересно във всичко това е как бедните запазват или създават достойнството си, необходимо за всеки човек независимо от благосъстоянието. В Средновековието например бедността и достойнството изобщо не са били взаимопокриващи се понятия. А днес в Латинска Америка и другаде достойнството на бедняка се изразява чрез представително облекло. Дори хора, които нямат какво да обядват, не могат да бъдат идентифицирани като нищи само по външния си вид. Измамна е картината и в САЩ, където обитателите на гетата често носят най-скъпите маратонки, а "старите пари" - най-невзрачните дрехи, защото статусът им се обозначава от притежание на други символизиращи вещи.

В България също е така донякъде. Cтруктурата на бедността като преживяване има своята специфика. И макар че всеки от нас познава някой крайно беден, не мисля, че познава гледната му точка в интимен вариант; тя остава пренебрегната. Например аз бих искала да разбера как живее едно ромско семейство. Какви са приоритетите му, как се разбира лукса, в какво материално нещо се въплъщава понятието за достойнство, в какво се изразява допустимото или разточителното удоволствие, в какво се състои надеждата. Общо взето българските класици са ни поднесли тези представи (Георги Райчев с неговата гротеска), а сега? При цялата обграждаща ни бедност не мисля, че я разбираме.