Од православна страна реагираше професорот на Московската духовна академија, Алексеј Осипов, кој во своето интервју за Интерфакс, изјави: „Од гледна точка на православното богословие, нема основа да се зборува за можност за постоење на вонземни цивилизации кои имаат разум и создаваат нешто.”

Својот став тој го засновува; прво на тоа, дека во Новиот Завет не се спомнува за вонземни форми на разумен живот. „Второ, во Црквата имало многу луѓе кои постигнале највисок степен на богоподобие и светост и ниту еден од нив никогаш не говорел за тоа, макар што говореле за многу други нешта” - вели Осипов.

Тезите „за” и „против” постоењето на вонземјани, како споредни за спасението на човекот, не се посебно разгледувани од светите отци на Црквата. Теоретизирањето во стилот „што би било, кога би било” не е својствено за целисходноста на христијанското благовестие. Токму колку што е потребно да се претпазат верните од измамата на „сатаната кој (може да) се преправа во ангел на светлината” (2 Кор. 11,14), отците на Црквата предупредуват (види: о.А.Јанг, НЛО - напад који разара) да не се впуштаме во никакви авантуристички средби од трет вид, како што тоа невнимателно го прави језуитскиот свештеник: „The extraterrestrial is my brother.”

Во претпоставките на римокатоличкиот свештеник е забележително и тесното разбирање на прародителскиот грев. Првиот грев на човекот не ја повреди само човековата природа. Преку Адам гревот влезе во целиот космос и како квалитетна пропадливост се протега врз целото Божјо создание, врз целиот космос со сите свои можни и неможни жители. Господ Исус Христос пак, со Своето спасително дело го откупи и обнови - не само човековиот род, туку го освети и го пресоздаде и космосот. Во тоа, впрочем, е и значењето на Христовото Воскресение:

Седьмый день днесь освятил еси, егоже древле благословил еси упокоением дел: преводиши бо всяческая и обновляеши, субботствуя Спасе мой, и назидая.

Да Твоея славы вся исполниши, сшел еси в нижняя земли: от Тебе бо не скрыся состав мой, иже во Адаме, и погребен, истлевша мя обновляеши, Человеколюбче.

Photo description
Sticky Words

ass, attractive, babe, back, beautiful, beauty, body, butt, care, clean, closeup, curves, desire, elegant, erotic, female, figure, fine, fit, girl, good, health, healthy, hips, inviting, lady, perfect, playful, provocative, seductive, sexy, shape, skin, slim, slimming, tempting, wellness, white, woman, blue, clouds, sky, tan, tanned, young

"Нов живот" на Орхан Памук е едно от последните ми открития. Може би защото разказва подобна история - за вечното търсене на щастието, което всъщност е някъде съвсем близо до нас...Прочетох я за две вечери, бях позабравила удоволствието от това да се свиеш на дивана и жадно да поглъщаш с очи ред след ред. До последната 315-та страница. Стигайки до нея, вече исках да започна отначало. За да открия пропуснатото в нетърпението от четенето, да го преосмисля и запомня. Признавам, интересът ми бе провокиран и заради добре познатото ми име "Орхан Памук". Обичам стила му, но последният му роман леко ме разочарова. По-скоро по линията на сюжета, а не на качеството на стила му. Просто идеята, която през цялото време доминира в романа, в един момент започва някак да ти тежи. Искаш нещо повече - повече екшън, повече диалог, повече случващи се картини. Описанието в "Нов живот" определено е за сметка на действието. Тук доминират състоянията, мислите, повторенията...Все пак едно от най-силните качества на Памук като автор си остава неповторимото му умение да рисува с думи. Неслучайно - дълго време е вярвал, че ще бъде художник и ще работи с четките и с боите, а не с думите. Любовта към литературата обаче надделява (за щастие на неговите читатели)!

С последния си роман Орхан Памук сякаш наистина отваря нова страница в своето творчество.Този роман звучи различно - написан е изцяло в стила на автора, но носи в себе си друг подход към изграждането на историята. Тя напомня разказ-пътуване, който някак очаквано се разгръща пред читателя. "Нов живот" ни представя бавен, привидно неизненадващ с нищо сюжет за търсенето на Смисъла. Началото на романа е по-скоро описателно, отколкото пълно с действие, но развитието на историята постепенно увлича...За да достигне до силната кулминация в края на книгата - обрат, който осмисля и нашето собствено читателско посвещаване на този тъжен и пълен с метафори и философски препратки роман. "Нов живот" не може да бъде сравнен с предишни силни творби на Памук като "Името ми е червен", "Черна книга" и "Сняг", но все пак има свой, различен облик и е достатъчно качествено написан, за да бъде интересен. Ако наистина искаш да прочетеш още нещо от Орхан Памук, със сигурност ще стигнеш до последната страница. Иначе - не знам. Ето и сюжета:

Една случайно намерена книга променя посоката на живота на главния герой - 22-годишен турски студент, който живее спокоен и обикновен живот между лекциите, срещите с приятели и страстното четене на книги. До момента, в който... "Прочетох веднъж една книга и животът ми се промени изцяло."  Ако преодолеете скептичността си към това първо изречение на романа, може би ще успеете като мен да го прочетете докрай и на един дъх...

Главният герой е впечатлен от Книгата за смисъла на живота, която не спира да чете ден и нощ (всъщност така и не разбираме какво точно е открил в нея, отговорът е оставан на собственото ни въображение). Вглъбеният в книгата младеж усеща всяка дума като прозрение и започва да копнее за живот като описания в книгата. Докато започвах да чета "Нов живот", ми хрумна, че този роман е писан за хора като мен -все още търсещи своя път в живота. Може би наистина е предназначен за нас - 22-годишните :)

По пътя, посочен му от книгата, младият човек се влюбва в странната и красива Джанан... Заедно не спират да пътуват - без посока и цел. Животът им се изплъзва, докато го търсят. Сменят автобус след автобус и град след град. Не виждат видимото, защото копнеят да зърнат Ангела, който се появява само в ключови житейски моменти. Вярват, че само той може да им посочи Смисъла, който мечтаят да разберат. А всъщност търсят себе си...И двамата не знаят как изглежда този чакан ангел. За всекиго той има различно лице - любов, щастие, хармония или смърт... Опознават се по пътя, макар Джанан да е влюбена в друг - Мехмед. И той тръгнал като тях да търси смисъла, вдъхновен от същата книга. Ще го видим едва в края на романа - намерил своето вътрешно спокойствие в малък турски град.

Пътят събира Осман бей и Джанан, но и ги разделя. След години, така и ненамерили Смисъла, Ангела и Любовта, те имат свои семейства и свой обикновен живот. Покрай игрите с малката си дъщеричка и наблюдаването на влаковете на гарата, Осман бей все още чувства празнота от липсата на Смисъл. Така главният герой решава отново да тръгне на път, за да разплете историята на тайнствената книга, заради която е пропилял младостта си по автобусите и е започнал да вижда живота само в черно-бяло. Все още мечтае да открие своя ангел, своето провидение...Някога го е търсил по пътищата и го е молил да се появи - този така чакан ангел на щастието или на...смъртта. Защото преломният момент, в който човек намира своята съдба, е моментът на катастрофата, на смъртта...

Едва тогава Осман бей вижда Смисъла... Скрит е в спомена за единственото истинско нещо в живота - малката му дъщеричка, която чака своя татко, за да гледат заедно влаковете...

"Нов живот" не ми показа какво точно да търся по пътя, за да намеря правилната посока. Показа ми обаче, че пътят пред всекиго е един. И може да бъде много по-прост и видим, отколкото ни се струва, че е .

По данни на Интернет сайта imot.bg цената на двустаен апартамент в град Русе към 9 април 2008 година е средно 49936 евро или по 780 евро на кв. метър. (щракни в/у изображението за пълен изглед)

В същото време произволно избраната берлинска агенция за недвижими имоти Top-immobilien с 20-годишен опит в продажбите предлага, например, за подобна цена (49000 евро) двустаен апартамент в района Шпандау, в тих и спокоен квартал, 63,75 кв. м., в близост до метро, гара и автобусна спирка, търговски комплекси и прочие за 768,63 евро на кв. метър! (щракни в/у изображението за пълен изглед)

И такива апаратаменти агенцията предлага в голямо количество. По оценки на самата агенция цените в престижните райони на Берлин се движат между 1700 - 1900 евро, като този ръст ще продължи, тъй като столицата на Германия все още остава подценена в сравнение с други западноевропейски столици. По други оценки, отново на агенции, средната цена на апаратаментите в столицата е 1000 евро/кв.м.

Парадоксалният факт допълват и следните статистически данни, публикувани от ЕвроСтат: през 2005 година брутния вътрешен продукт (БВП) на жител на база покупателната способност за Северен Централен район, където попада и Русе, е 6205,0 евро, докато в Берлин тя е 22074,9 евро или разликата е 3,5 пъти в полза на германската столица. Това теоритично означава, че берлинчанина през 2005 година е можел да си купи 3,5 пъти повече стоки и услуги от русенеца. Разликата е още по-фрапираща, ако се вземат абсолютните стойности на БВП от населението в двете части на Европейският съюз - в Северен Централен район тази стойност за 2005 година е 2115,3 млн. евро на жител, а в Берлин този показател за същата година е 78988,9 млн. евро на жител или над 37 пъти! (благодаря за корекцията)

Възниква логичният въпрос: Защо цените са такива и кой има интерес те да остават такива?

Очевидно е, че обикновения русенец трудно би могъл да си купи жилище с доходите, които получава (средна официална заплата около 380 лева). Гражданите разчитат на банков заем (с лихви, равняващи се на сумата на кредита) или доходи, получени от чужбина (или от продажба на друга собственост), за да се сдобият с жилище. В масовият случай банковия заем вече почти изчерпа своята роля, като инструмент за покупка.

Очевидно е, че имотите в Русе са силно надценени и не съответвстват по никакъв начин на стандарта на живот на гражданите, нито на икономическото развитие на региона и страната изобщо. Имайки предвид и факта, че стойността на новото строителство по неофициални данни се колебае между 400 - 500 евро/кв.м., то печалбите които се реализират в строителният сектор са грубо минимум 50%!

Очевидно е също, че липсват стабилни икономически основи, на които да стъпи формирането на тази крайна цена. Напълно е възможно да се стигне до спад в цените, който да ги доближи до едни поносими за купувачите и инвеститорите на пазара стойности.

Важен аргумент в защита на високите цени могат да бъдат единствено така нарачените "емигрантски" пари, които по различни оценки достигат 1,5 - 2 млрд. евро годишно. Разпределено грубо върху населението, това означава че в икономиката на русенска област годишно се вливат близо 67 млн. евро или повече от който и да било чужд инвеститор в Общината и значително повече от бюджета на Община Русе (около 100 млн. лв). Именно тези пари засега поддържат пазара на апартаментите в текущия му полуликвиден вид.

Друг източника на доходи са румънци и други чужди граждани, но ефекта върху пазара от техните сделки в Русе е ограничен.

Като заключение: Несъмнено пазара на имоти в Русе ще се променя доста активно. Независимо от това, дали цените ще продължат да растат или ще спадат, най-важното е гражданите на Русе да имат възможност да си купят тези жилища, защото именно те живеят в този град и го създават такъв, какъвто е. Затова доброто качество на живот в Русе е нужно да бъде приоритет.

Относно коментара на глупости!: Благодаря за поправката с данните, грешката е поради недоглеждане, но това не променя изводите. Прав сте, като казвате, че Русе не е Северен Централен район, но по-конкретни и надеждни данни не можах да открия. Не разбирам, обаче тази дребнавост относно цифрите за БВП, посочени по-горе. Очевидно е, че по цени на апартаментите Русе гони Берлин, самият факт, е достатъчно фрапиращ, а не толкова кой какви доходи получава. Това е истинският проблем.

Имаше едно време, в което "немаше ни джиесеми, ни интернет" (цитат от "Ъпсурт", сещате се). Та малка част от това време си го спомням дори и аз "набор '85 са добри деца" (пак същия източник, мнооо ясно). Спомням си ясно вълнението при появата на първия ни домашен телефон - спретнат бял телефон с шайба отпред. Мама написа простичкия номер 4-66-13 отпред, за да не го забравя случайно. Аз всъщност го запомних веднага и се стараех да го кажа на всеки познат или непознат, дори и без да ме питат: "Кой ти е телефона?". Този мил апарат бързо се превърна в лесен начин за писане на домашни. Или по-точно в телефонен тормоз, защото аз бях тази, която съвестно си пишеше домашните и после ги диктуваше на някои "другарчета" от класа. После телефонните разговори прераснаха в едночасови разговори с приятелки на тема "момчета и клюки". Та така... "Немахме си ни джиесеми, ни интернет".

После се появиха първите интернет-зали във Видин. Да, обаче аз дълго време се срамувах да вляза там и да кажа "Миии, такова...има ли някой, който да ми покаже как се включва компютър?". Не знаех дори това. До един прекрасен пролетен ден, в който една позната ме въведе едва ли не насила в най-близката интернет-зала и ми направи първия имейл. Не след дълго открих чата и с най-близките ми приятелки до късно "висяхме" там. Естествено - в залата. Никоя от нас си нямаше PC у дома. В залата обаче завързахме сума ти приятелства, а аз дори посрещнах 14-ия си рожден ден с поздрави от всички "компютърни маниаци" там. Първите "сериозни свалки" ставаха online - в чата или с имейли (това бе по-романтичният и предпочитан от мен вариант). Умирах си да чета подобни писма. От сорта на "твоите очи - две сини езера" и  "усмивка - слънчев лъч". Всъщност не пиша това с ирония, напротив - с искрено топло чувство към тези писма, хора и изобщо към тези първи online подвизи.

Тогава не съм си и представяла, че ще дойде време, когато ще пиша с лекота някъде в интернет пространството. Не е било чак толкова отдавна всичко, което описах по-горе, но наистина - блоговете за мен бяха изненада. Изведнъж това, за което си мечтаех най-много - да пиша просто така и да създавам приятелства покрай това приятно занимание, се превърнаха в реалност. Хей, кога се случи всичко това?

Аз нямам амбицията да правя социално значим блог, но има много хора навсякъде по света, които наистина създават вид журналистика чрез това, което пишат в интернет. Преди си мечтаех да пиша в някое lifestyle-издание. "Егоист" за мен бе икона - списанието, което определяше мисленето ми и всичко, в което вярвах тогава. А времето просто го заличи. Този формат вече си отиде. Бе необходим тогава, но умря сега. Тогава "Егоист" бе моят начин да градя мечти. Представях си как един ден и аз ще пиша така. Но ето - времето се промени. На власт дойде новият вид писане - онлайн.

Днес си имам блог. Колкото и критики да чувам относно "измислената журналистика" в интернет или блоговете като вид "празно занимание", аз вярвам, че това е промяната. Това е начинът да изразиш себе си, ако писането е страст, хоби, желание...Можеш да пишеш за всичко - независимо дали отстояваш гражданска позиция, разказваш истории или да споделяш за любимите си хора и неща.

 Вярвам, че блогърите са щастливи хора. Защото днес имат възможност да пишат, да бъдат четени и самите те да четат. Преди това ми се струваше невероятно, невъзможно. Търсех всякакви начини да публикувам някъде в интернет разказите си. А ето - сега ги публикувам тук. Аз сама определям правилата в блога си. Тук съм на "ти" със себе си. Обичам си го този блог. Трябва да си призная, че преди записвах какво ли не по разни тефтери, листове, тетрадки... Имах толкова дневници! Разбира се, не мога да споделя най-личните си неща в блога, защото смятам, че  интернет не е място за всичко. Но писането тук ме разтоварва, носи ми удоволствие и радост. Има ли нещо по-хубаво от това?

Все пак блогърите са щастливи хора :) Имаме си и джиесеми, и интернет, хаха :)

Прогласувањето на независната држава Косово со неговото откинување од србската митрополија е една од етапите на образувањето на «Европа на територии» во «Европа на региони». Оставајќи ги на страна геополитичките (па сè до конспиролошките), културните (замислената грижа за спомениците на архитектурата) и историските (првичното поjaвување на планот за «Европа на региони» во отсекот на Химлер) аспекти на овој процес, ќе се обидеме да ја разгледаме неговата еклисиолошка страна. Таа не треба да изгледа вообразена и споредна. Еклисиологиjaта (чиј неодделен дел е канонското право) акумулира не само културно-историски и светогледни особености на членовите на  односна Поместна Црква, туку често и влегува во комплексот мотивации на етничкото однесување.

Реакциjaта на православните медиуми на настаните од 17 февруари во основа се сведуваат на 1) повик до државните структури (како националните, така и меѓународните) да не ја признаваат новата држава или 2) барем да го заштитат православното население и нивните  храмови на территоријата на новата држава. Првиот повик малку  вероојатно е дека ќе биде послушан, а што се однесува до второто, парламентот на Косово веќе нанесе «предупредувачи удар» во вид на акт за заштита на културно-историското наследство на народите на  државата.

Во овие услови е смислата да се оцени можниот статус на территоријата на Косовско-Метохиската епархија во црковно-административен однос. Во перспектива може да стане збор за:

1) зачувување на сегашната положба – епархиja на Србската Православна Црква, која ги обединува парохиите на территоријата на целата држава;

2) номинална катедра (налик на исчезнатите при арапското и турското освојување на Византија, но кои го зачувале именувањето како православни источни епархи) – во случај на сведување на православното население на Косово до незначително малцинство;

3) обид да се прогласи автономија (со автокефалија во перспектива);

4) претворање на епископатот на Косово во религиозно-етничка иерархија, која ќе ги претставува интересите на православното население пред граѓанската администрација;

5) и, како последица на претходниот пункт – обид за децентрализација на црковното управување на таа територија, или пак, нејзино потчинување на администрацијата на други Поместни Цркве (пред сè, секако, на Албанската или Константинополската).

Разбирливо е, дека првата и втората варијанта зависaт само од чисто политички причини.

Што се однесува до «автокефалиската», трета варијанта, доволно е да се погледне балканската историја, за да се појават услови за нејзината можност.

" When you know that enough is "enough!"?

"Never."

("The Mexican")

Кога разбираш, че си дотук в любовта?Ами никога. Верният отговор е "никога". Ако двама души се обичат, за тях не съществуват думи като "стига", "край на връзката" и "аз бях дотук".

Од сите правни аргументации на кои се повикува Србија, можеби најслабо е повикувањето на „историското право” што го има во однос на Косово. Имено, во Пеќ, (сега веќе на територијата на Косово), до 1767 г. бил престолот на србскиот Патријарх. Но, во правната терминологија не постои поим „историско право”. Ако такво нешто постоеше, колку ли многу граници ќе требаше да се прекројуваат, а териториите на државите постојано ќе се преклопуваат една врз друга...

Во протестите и гневот против губењето на Косово, загрижува повикот на епископот Рашко-Призренски Артемије: „Србија да ги мобилизира своите вооружени сили, да го прогласи Косово за „окупирана територија” и да купи од Русија оружје за нејзино ослободување.” Со такви хистерични апели избувнувале големи, страшни војни...

Непосакуваните варијанти на развојот на „конфесионалниот фактор” на Косово, да не ги спомнуваме, за да не се остварат. Бидејќи, ако Косово се гледа и за него се зборува како за гнездо на вахабизмот во центарот на Европа и ако опструкциски се дејствува кон него, тогаш многу бргу исламскиот фундаментализам таму може да стане реалност. Само да претпоставиме; ако Белград го блокира снабдувањето на Косово со енергија, прва ќе сака да помогне Албанија, но бидејќи и самата има проблеми со енергетските ресурси, веројатно, своите услуги ќе ги предложат богатите со ресурси Саудиска Арабија и Иран. Се разбира, со соодветна духовна храна и геополитички визии.

Што од сето ова ќе настане, во долгорочна перспектива - не знаеме. Сите разговори за тоа, дека се погазува меѓународното право, дека како во домино-теоријата, ќе побараат независност различни непризнати републики, дека тоа го поттикнува сепаратизмот во различни места - со некои забелешки (меѓународното право, на пример, de facto одамна не постои) се вистинити, но тоа е тоа што е видно во границите на догледно-идното време. Сепак, постои и подалечна перспектива. И таа заплашува повеќе, отколку можните непријатности на утрешниот ден.

Историјата покажува дека балканските конфликти, како (по)жарни подрачја, тлеаат со векови и никаква вода не се нашла сосема да ги изгасне. Така што, кога и дали ќе се разгорат, како и со какви последици, засега - не знаеме.

Денешна Србија ќе врие и ќе олади. А, потоа ќе пораснат синовите и внуците, кои ќе се потсетат дека српските светињи, „срцето на Србија” е - во Косово. И тоа нив нема многу да им се допадне...

Косово: история конфликта и пути решения. ИНФОграфика

Убедена съм, че има такава тенденция.

Интелигентността е определено една от най-важните причини, поради които човекът върви срещу природата си и срещу природата като цяло.

Защото интелигентност наред с всичко останало означава и осъзнаване - на собствените ни ограничения. Осъзнаване на това докъде се простират възможностите ни и колко малко знаем все още.

В наше време има достъп до замайващо количество информация по всеки въпрос - толкова много, че търсещият интелигентен човек бързо разбира колко малко знае за раждането и колко малко е под волевия му контрол. Това го плаши безумно, защото има уменията да разбере (=интелигентност), но не и способността да приеме. 

Липсват му смирение и приемане на собствените граници.

Липсва му желанието да признае, че всяка намеса на алчните ни, по детски разрушителни човешки ръце в неща, за чиято комплексност имаме все още твърде малка представа, носи риск. Дотолкова обсебени сме от нуждата да контролираме онова, което поне донякъде се поддава на контрола ни, че сме склонни да затваряме очи пред фаталното човешко късогледство по отношение на дългосрочните последствия от действията ни...

Липсва и нещо простичко, което е било напълно естествено за човека, преди арогантно и безпочвено да си повярва до днешната степен - вяра в природата, в прекрасните способности на тялото си независимо от разума човешки не само да извае в утробата човек, но и да го роди и да го изхрани след раждането.

Може би това наложило се разделение на разум и тяло е днешното първично проклятие - развитие на разума за сметка на изгубената връзка с телата ни. Защото днешният човек не се чувства добре в тялото си - то е враг.

Нещо нетрайно, лесно увреждащо се, отклоняващо се или напълно неотговарящо на създадените от нас самите, противоречащи на природната логика стандарти - за повечето от нас това е образът, който подсъзнателно носим. Ние воюваме с телата си, не ги приемаме, не ги щадим - воюваме с нож срещу бръчките, срещу последствията от собственото ни поведение, постоянно сме нащрек, надзираваме и опитваме с външни мерки да контролираме това свое-чуждо тяло. Как да му имаме доверие - в нашите очи то постоянно ни предава, не отговаря на критериите, които ние сме измислили.

Затова интелигентният човек, съзнателно или подсъзнателно воюващ с тези раздиращи вътрешни противоречия, изпитва такава стръвна нужда да наложи контрол.

Търпеливо и кротко да приеме природните закони, да се потопи в тялото си, да развързва полека възела и да усети очарованието на процеса и гордостта от това, на което физическото му аз е способно, е умение, което днес почти не притежаваме. По нашите мерки това просто не е за всеки.

Затова за много хора е такова облекчение, че има и друг начин - действайки направо с меча, възелът се разкъсва, без човек да се чувства безпомощен и  скован в неразбираемите действия на собственото му тяло. Така е активен и прави онова, което се диктува от разума. Това е съзнателният му избор. Той е израз на свободната му воля, непредоставен на безименни непредсказуеми сили. И представлява контролиран процес, в който действието се води от разума. Привичното състояние е възстановено - тялото е поставено на обичайното си място, обект на манипулация и намеса, а не непредсказуем субект на уравнение с много неизвестни.

Дали интелигентността е дар - или проклятие...

Политическата коректност изисква да се съглася. Простият здрав разум - също, защото ако една майка не желае да кърми, нищо няма да се получи. Кърменето нерядко изисква известна упоритост и убеденост, така че нагласата на майката е решаваща.

Но... не мога да го приема за вярно. Всичко, което усещам и съм научила за кърменето като процес и взаимодействия, е в противоречие със съвременната идея за кърменето като алтернативен избор наред с възможността за хранене с АМ.

Погледнато от чисто биологическа гледна точка, на майката не е предоставен избор - начинът на хранене на бебето е решен без нейно съзнателно участие. Независимо какво планира тя да прави с храненето на бебето, тялото й не е запознато с тези планове. От момента на зачеването то стартира всички необходими приготовления, за да продължи след раждането да се грижи и да храни детето, както го е правило и в утробата. Гърдите се развиват, хормоните се съгласуват в сложни красиви комбинации, за да позволят синтеза и отделянето на скъпоценното мляко, произведено по уникална рецепта точно за това бебе, точно от тази майка, която го е родила и чието тяло познава бебето й толкова добре. Тук няма избор - има просто природа.

От друга страна - кърменето не е едностранен процес. Майката и бебето винаги би трябвало да се разглеждат като диада, като неразривно цяло, както е било по време на бременността. Единият не може без другия и всяка намеса при единия пряко рефлектира върху другия.

Тогава - къде е бебето във фразата, че кърменето е избор на майката? Кой зачита неговите права и това, което то би избрало? За съжаление ултимативно се приема, че бебето няма глас в това уравнение. Майката е родител - тя решава как ще се храни бебето. Дали изборът й е въз основа на добра информираност или на поредната мода, е съвсем друга тема...

Много често може да се чуе, че майката е искала да кърми, но бебето е решило друго - то изобщо не е пожелало да засуче и се е дърпало с ужас и писъци от гърдата. Ето - то не иска гърдата, не желае да суче и явно предпочита шишето с АМ. Не е ли това неговият ясно заявен избор?

Би могло да се приеме за избор, ако в природата съществуваше алтернатива. Но кърменето не е просто начин за хранене. То е средство за оцеляване - неслучайно бебето, което се ражда толкова незряло иначе, има развити сукателен и гълтателен рефлекс. То трябва да суче - за да оцелее. Кърменето е нормалният начин, по който едно бебе е програмирано да се храни - а отклонението от нормалното показва проблем. Храненето с шише и АМ е алтернатива за хранене на бебе с проблем, а не решение на съществуващия проблем. Често се счита, че щом бебето може да се храни по алтернативен начин, значи проблем няма - този начин на мислене е твърде далеч от природната логика на нещата и затова в немалко случаи води до игнорирането или забавеното откриване на проблеми, които могат да бъдат от дребни до доста сериозни.

Погледнато в логичния си природен контекст, кърменето е показател за здраве и равновесие. За физическото и душевното здраве и равновесие на майката, за доброто физическо и психическо развитие на здравото доносено бебе - и в доста по-общ план, за емоционалното и психическото равновесие на едно общество. По този показател равносметката за нашето време е тъжна.

Како реакција на незадоволството на академиците од тоа што теологијата е предложена да се воведе во државниот список на научни специјалности, претставникот на Московската патриаршија - отец Всеволод Чаплин потсети, дека теологијата денес се предава на повеќе од 30 светски факултети во Русија, како и во повеќето држави во Европа, „и има сосем исто право да го објаснува светот, како и секоја друга наука”.
„Треба, конечно, да се развенча хирот на таканаречениот научен светоглед.
На цврсти факти можат да се потпираат само природните науки во некои свои аспекти, а во извесен степен историјата. Истовремено, науката не може со стопроцентна фактологиска убедливост да го објасни настанокот на светот. Таа се губи во досетките за најважните елементи на устројството на Вселената”, - истакнува отец Всеволод Чаплин.

Тој забележува, дека историјата, која неизбежно е споена со интерпретирање на фактите, со теориите за развојот на општеството, „не е и не може да биде стопроцентно објективна наука”, а философијата, социологијата и психологијата воопшто се области, „во кои нема и не може да има единствена и неоспорна светогледна позиција”.

2. Науката од почетокот на своето појавување била кодирана на господарење - во тоа е суштината на нејзините претензии, нејзиното безумство. Таа е сродна со капитализмот: на неа и’ се туѓи сите човечки вредности: татковина, приврзаност кон територија, моралот и другите „вторични нешта”, - таа е зафатена со бескрајната потрага по нешто, што таа го нарекува „вистина”. Уште повеќе, научниците – се почесто заличуваат на муслиманските фанатици, за нив освен науката и нејзината потрага - ништо друго не постои, тоа е нивниот „аллах магбар”. Основниот пристап кон реалноста и кон она што веќе било стигнато до нив е - сомневањето. Науката стои на догматот на сомневањето и сомничавоста - тоа е нивната единствена несомнена вистина. Тие се исплашија од Црквата и теологијата, бидејќи таа го става под сомневање самиот нерв на науката, самиот научен метод - неопходноста да се сомневаме во сè.

Времето на науката помина, односно на тоталитарноста на нејзиното влијание на умовите. Таа многу ветуваше, но многу и не исполни: не ги нахрани гладните, не го направи светот подобар и не ги запира братоубиствените војни и демографските катастрофи, а да не говориме за измените на климата и природната околина. Така што; лутете се на себе и на својот идол - господа научници.

"Христос создал на земјата една црква, на чии цели и задачи одговара католичката црква, а не другите христијански конфессии" – пишува во документот.

Ватикан признава дека во другите христијански општества, посебно во Православната црква, постојат многубројни елементи на сантификација и вистина , но таму, исто така, постојат "недостатоци", кои се состојат во тоа што некои вероисповеданија не го признаваат "приматот на Петар, то ест на Папата Римски". Сепак, тој примат не треба да се разбира како "надворешен и конкурентен елемент во однос на епископите на конкретните цркви" – се истакнува во документот на ватиканската Конгрегација по дела од доктрината на верата.

„Во Православната црква” – според зборовите на Претседателот на Одделот за надворешни црковни врски на Московската патријаршија, Митрополитот Смоленски и Калининградски Кирил: „поинакво е гледањето на состојбата; дека Православната црква е правопреемничката и наследничка според апостолското преемство на древната неразделена Црква.”

2. Оваа претензија на исклучителност од страна на Ватикан – не може да се смета за сензација. Тоа е неговата стара, може да се рече, древна и добро позната позиција.

Православните никогаш, па дури и во Светскиот Совет на Црквите, не отстапуваат од своето убедување, дека Православната Црква е Unа Sаnсtа (Едната Света). Црквата е историска реалност и ние не можеме да ја бараме неа зад границите на Светото Предание, кое историски ни било заветувано и од нас е усвоено. Сè додека православните немаат причина да преминат во друга христијанска конфесија или црква, т. е. додека остануваат православни, тие ќе ја поистоветуваат Unа Sаnсtа со својата Црква.

Но, ова „фундаментално” искуство не треба да биде придружено од никаков триумфализам. Unа Sаnсtа, предадена во Преданието и преку Преданието – не е сопственост на православните.

Протоереј Георгиј Флоровскиј тврдеше, дека вистинската католичност на Црквата го требува сопостоењето како на Источното, така и на Западното христијанство. Говорејќи за "католичниот (=соборностниот) етос" на древната неразделена Црква, тврди дека тој етос е условен од творечкиот однос на византиското и латинското христијанство, кој престанал да постои по големата схизма во XI век. Неговиот лозунг "Екуменизам во времето" немаше за цел да го утврдува традиционализмот, туку го изразуваше убедувањето, дека разделбата меѓу Западот и Истокот сериозно ја повредила католичноста на Црквата.

Уште повеќе, во својата статија во "Есumеniсаl Rеviеw" Флоровскиј направил смел чекор, поставувајќи го прашањето за границите на Црквата и го разгледувал проблемот на екклисијалната природа на неправославните општества. Споредувајќи ги и анализирајќи ги, со нему својствената патристичка ерудиција, екклисиологиите на св. Кипријан и на бл. Августин, тој прави разлика меѓу "канонските" (позицијата на св. Кипријан) и "харизматските" граници на Црквата (погледот на бл. Августин). Притоа, без колебање го прифаќа како свое сопствено гледиштето на бл. Августин: Црквата не исчезнува зад своите канонски граници, благодатниот живот постои и зад нејзините граници/предели. Со други зборови, постои некој вид екклисијалност (црковност) и зад канонските граници на Православната црква.

Православните често се чувствуваат себеси sui gеnеris христијани во однос на Западот. Тоа е тажна последица на бездната меѓу Западот и Истокот, која се појавила како резултат на големата схизма и продлабочувањето на вековното отуѓување и автономно постоење. Од православна страна расте осознавањето на различноста или дури превосходството над варварскиот Запад, додека на Запад се пишуваат книги, кои сакаат да покажат до кој степен православниот свет (разгледуван заедно со исламот!) е сосем несоодветен за цивилизираниот Запад. Последната изјава од Ватикан е само прилог во култивирањето на оваа вековна бездна.

Tриумфализмот заради „нашата вистина” се избегнува со „неконфесионалниот” пристап кон Православието. Христијанството не е една меѓу другите религии на светот. Господ Исус Христос дојде во светот  да стави крај на сите религии и да го воспостави богопочитувањето „во дух и вистина.” Ова значи дека верата на Православната Црква, не е една меѓу другите „конфесии”, туку е Верата на светите Апостоли, на Отците и на Вселенските Собори, „Вера која ја утврди вселената.”

Предпоставките за секцио бяха ясни - според ехографа Илия тежеше 3кг още в края на седмия месец от бременността, а комбинацията от високо тегло и първо раждане  представлява очевиден рисков фактор.

В добавка още далеч преди раждането стана ясно, че бебето е в една от т.нар. субоптимални фетални позиции - гръбчето му беше вдясно, вместо както е по-добрият вариант - вляво. Макар да изглежда незначителна подробност, това има голямо отношение към протичането на родовия процес, понеже показва, че главичката на бебето се отнася към таза не под най-добрия ъгъл. Т.е. това означава, че бебето в тази позиция трябва да направи компенсаторни завъртания, докато застане така, че главичката му да може да мине през тазовия отвор. А допълнително въртене обикновено означава по-дълго раждане и повече болка.

Такива раждания често се проявяват като т.нар. back labor, характерни за които са кратки нерегулярни контракции, придружени от много силна болка ниско в кръста и удължено и забавено протичане на раждането.

Стандартният начин, по който се реагира на забавено раждане и непродуктивни контракции в родилните домове е майката да се сложи на системи и да се спука мехура, за да се усилят контракциите и да се ускори раждането. Това обикновено означава задължително лежане по гръб за остатъка от раждането.

Легналото положение, изкуствено усилените от системата контракции и липсата на води постигат едно - затрудняват силно възможността на бебето да се завърти, правят и без друго силните болки от лошата позиция непоносими и често изискват включване на епидурална упойка, като така сериозно намаляват изгледите раждането да приключи благополучно по вагинален път. И действително в по-големия процент от случаите тези раждания приключват със секцио заради липса на (задоволителен) прогрес и изтощение на майката от непосилните болки.

Какво направи възможно избягването на този лош сценарий за раждането на Илия?

При това раждане комбинацията от фактори, които помогнаха то да завърши благоприятно, бяха следствие по-скоро от първоначалната нагласа и ясната представа на майката за това как иска да протече раждането й, отколкото от съзнателно прилагане на знания и мерки (както би станало с раждане, водено от лицензирана акушерка в страни, където акушерката е самостоятелно практикуващ медицински кадър и работи съвместно с, а не подчинено на акушер-гинеколога, както е у нас). 

Ключовите моменти са ясни - възможността да остане дълго у дома, без да бъде постоянно следена за честота и ефективност на контракциите, е едно от най-силните предимства в този случай. Често майките отиват твърде рано в болницата и това намалява шанса раждането да протече със собствено темпо - контракциите биват следени, оценявани, манипулирани в съответствие с определени `норми` и това най-често има по-скоро негативен, отколкото позитивен ефект.

Отиването в болницата има психологически ефект и върху майката, и върху медицинските работници. За майката то подсъзнателно означава, че е на път да се предостави в ръцете на специалисти, които поемат отговорността и ръководството. За медицинският работник отиването на майката в болницата е знак, че тя има нужда от помощ - а оказването на помощ в повечето случаи се възприема като подтик към активно действие и намеса.

В конкретната ситуация възможността да прекара дълго време у дома, движейки се и почивайки според нуждите си, като оставя тялото да върши собствената си работа, е било най-доброто, което може да се направи.

Предварителната информация за това по какъв начин се усеща постериор-раждането и какви простички мерки може да се вземат, за да се помогне на майката и бебето, също е изиграла своята роля.

Повдигането на корема с чаршаф, което е описано в разказа и вероятно звучи странно и екзотично, е една от ефективните мерки за подобряване положението на бебето. И макар да не е довела до спонтанното завъртане на Илия в оптимална позиция, наред с повече комфорт за майката вероятно е помогнало да се формира възглавничка от води под главичката на бебето, което е улеснило завъртането му в по-късните етапи на раждането и е облекчило получаването на разкритие.

Затова изключително благоприятен за хода на раждането е и нетипичният факт, че спукването на водите е било отложено до получаване на пълно разкритие, което не е честа практика в болниците.

Възможността за смяна на позиции и отпускащото и релаксиращо действие на водата във ваната също са изиграли решителна роля, за да направят болките по-поносими и да улеснят завъртането на бебето.

Търпението, проявено от д-р Дончева във воденето на раждането и ненасилването на процеса въпреки много продължителната втора фаза на раждането (която често се приема като повод за сериозно притеснение и от лекаря, водещ раждането, и от неонатолозите), са изключителни и достойни за възхищение. Предвид колко лесно е било да се разстрои процеса с ненавременна намеса, разбирането и внимателния индивидуален подход са били идеалното разрешение.

След това раждане повече от всякога съм убедена в удивителната способност на женското тяло да извае и доведе на бял свят новия човек по най-добрия начин - стига да му бъде дадена възможност да си свърши работата със собствено темпо и към действията му да се отнасят с внимание и уважение.

А самата история е едно от мъничките чудеса, които доказват, че ако силно желаеш нещо, цялата Вселена ти съдейства желанието ти да бъде изпълнено :)

На майката на Илия с възхищение и много обич

Почетокот на рефератот беше, според изразот на самиот автор, «песимистички»: тој изјави дека денес е тешко можен целосен меѓурелигиски дијалог во Европа. Секој дијалог подразбира рамноправност на страните учесници. Сепак «меѓу трите монотеистички религии на обединувачката Европа, Христијанството може да се позиционира како најмалку «рамноправно», додека двете други се покажуваат значително «порамноправни» …», забележува авторот. Тој претпоставува дека таа тенденција само ќе се развива. «Христијанството останува на европскиот континент мнозинство, но тоа мнозинство, ако се ползуваме со изразот на Патрик Бјукенен, е «заплашено», се вели во рефератот. Сосем разбирливо и не предизвикува претензии стремежот на муслиманите и јудеите во Европа да станат «рамноправни», истакнува В. Шохин. «Најголеми претензии» за него предизвикуваат самите христијани, «кои доброволно се согласуваат на својата «нерамноправност».

«Всушност, каква рамноправност може да има во христијанско-јудејскиот дијалог, при кој христијаните за себе го признаваат само правото да се оправдуваат за реалниот историски антисемитизам или да ги отфрлаат обвинувањаа за измислениот (апсурдните претензии во однос на Пиј XI за соучество во Холокаустот)? Каква, уште повеќе, рамноправност може да има во христијанско-муслиманскиот дијалог, ако христијанските учесници во меѓурелигиските контакти сметаат за себе дека имаат право единствено да се оправдуваат за обвинувањата за исламофобија и крстоносните походи, не осмелувајќи се (единствен исклучок, според моите сознанија, беше настапот на епископот Виенски и Австриски Иларион на Сесветскиот совет на Црквите) дури ни да спомнат за масовниот ерменски геноцид во Турција со многу значителна антихристијанска компонента, не говорејќи за истребувањето на асиријците, а исто така и за грците во Мала Азија при истиот Кемал Ататурк (сосем еднакви на Холокаустот) или за денешните прогони и убиства на христијани во некои муслимански земји во Азија и Африка?» «Преострата реакција» на муслиманите на неодамнешнот цитат од императорот Мануил II Палеолог, искажан од Бенедикт XVI за исламот, авторот на рефератот исто така ја става во тој ред и ја објаснува со «навиката на нивното непроменливо помирување …за време на понтификатот на Јован Павле II».

В. Шохин ја потврдува својата мисла со редица примери, кои сведочат за поддршката на политкоректноста доведена до апсурд. Таков е и неодамнешниот случај со повлекувањето на опера од Моцарт заради почит кон муслиманите - во споредба со сеевропската демонстрација на «Последното Христово искушение» или «Кодот на да Винчи», кои «никако не им противречеа на претставниците на властите за правата на режисерите на творечко самоизразување». Тоа е и данокот, кој сосем неодмна бил принуден да го плати настојателот на методистичката црква во Дадли за поставувањето во дворот на неговиот храм на дрвен крст како за «реклама на христијанската вера». «Нема сомнение, дека ако чиновникот би се обидел да оданочи некој продавач во продавница за сувенири за менората како «реклама на јудејската религија», тој бргу би бил обвинет за антисемитизам», мисли В. Шохин. «А на Рождество Христово 2006 г. речиси три четвертини од фирмите и организациите во Англија ја забранија божикната символика во работната околина, од страв од успешни судски тужби од соработниците – нехристијани: последните пак, немаат никаква основа да се плашат од тужби од христијанска стрна. Секуларното општество на современа Европа активно ги «превоспитува» оние, веќе малкумина ерарси, кои некако се осмелиле да спомнат, дека Христијанството од Европа сè уште не исчезнало или во крајна мерка и порано било таму. За тоа сведочат скорешните хајки против италијанскиот архиепископ, кој ги повикал своите верни да не брзаат да стапуваат во брак со муслимани, ако тие за себе не сакаат да ја исклучат можноста за христијанско воспитување на своите деца, или против шкотскиот, кој се осмелил да ги потсети своите сограѓани, дека нивната земја првично не била муслиманска или индуистичка» - ја продолжил авторот редицата од примери.

Според неговите зборови, при нееднократната констатација за недозволивост за пројавување какви-било форми на јудеофобија и исламофобија, «христијанофобијата» сè повеќе «влегува во мода во Европа», што авторот го забележал на меѓународната конференција «Религиозната димензија на меѓукултурниот дијалог» во Сан-Марино (април 2007 г.). Тој е убеден, дека отсуството на спомнување за христијанофобија, на пример, во документите на Европската комисија против расизмот и нетолеранцијата, се покажува како «една од гаранциите дека антихристијанските акции во Европа (сè до најбезобразните, од типот на неопаганските потсемвања над свештенните христијански слики) нема да престанат».

Перспективите на меѓурелигискиот дијалог, според В. Шохин, зависат од тоа, во каква мерка христијанската страна ќе се позанимава за восстановување на својата «дијалошка полновредност». «Решителната ориентација на разделените христијански конфесии на сестраната адаптација кон секуларните приоритети и идеологии, наместо на христијанизација на секуларизираното општество» ќе доведе до тоа, «Христијанството сè повеќе да одговара на културно-историската улога, ако не и на «археолошката» традиција». «Само движењето во обратниот правец, кон исконските начела на она Царство, кое според зборовите на самиот Основач на Христијанството, „не е од овој свет” (Јн 18:36), може да го врати Христијанството на неговите изгубени внатршни позиции». Освен тоа, во социјално-политичката сфера е неопходно, според мислењето на философот, да се восстанови влијанието на Христијанството врз општеството преку «реалната поддршка на национално-конзервативните партии». Треба, исто така, да се направат усилби од европските христијани за надминување на нивната разделеност, развивајќи го меѓуконфесионалниот дијалог, разработувајќи «заеднички дејства за бранење на христијанските права». Прво од нив, според мислењето на авторот, би можело да биде координирањето на влијанијата на меѓународните правни организации, со цел внесување статии за христијанофобијата во правните општоевропски документи.

Инаку, забележително е дека во оваа вест, објавена на официјалниот сајт на Грчката Православна Црква, не се користи вообичаената фраза „Бивша Југословенска Република Македонија,” туку се вели: „...Црква на бившата Југословенска Република Скопје (...Εκκλησίας της πρώην Γιουγκοσλαβικής Δημοκρατίας των Σκοπίων).”

За Грчката Црковна информативна служба „Македонија” станува неприфатлива и како „Бивша Југословенска Република.” Ова веќе не е ни според нивната вообичаена скратенка: ПГΔМ, туку би било: π ГΔΣ - бивша Југословенска Република Скопје т.е. Југословенска Република Скопје, која е бивша.
Кој се прашува што таква не постоела ни како бивша?

Навистина човек може да не биде удостоен дури и милостина да направи.
Творците на милосрдие треба да бидат благодарни исто колку и примателите на нивното благоволение, а можеби и повеќе од нив.

Неодминлив впечаток остава меѓусебната сличност на монасите од манастирското братство.

Тоа не е надворешна сличност. Напротив, секој од нив е со своја лична посебност.

Нивната христоподобност ги прави и меѓу себе слични.

Колку посилно е изобразен христовиот образ во нас, толку посродни сме меѓу себе.

Тајната на Света Гора е Христос среде нас.