Исторически-събития « WordPress.com Tag Feed

Long time no see

phoebe — Sat, 22 Dec 2007 23:27:27 +0000

19, in love, unemployed

Здравей, блог! От доста време не сме се виждали. Едва ли ще се видим в скоро време, но понякога се сещам за теб, заради добрите стари времена. Доста работи се случиха и се случват с мен и затова нямам време за тебе, извинявай.
Вчера ме уволниха от работа. Беше абсолютно ново усещане и благодаря на провидението, че бях невероятно сънен когато ми се обадиха и не взех новината присърце, а просто му теглих една майна. Трябва ми почивка наистина, както в добрите стари дни.
Дойде ваканцията. От 2 и нещо месеца не е имало ден, в който да съм си стоял в нас, всеки ден, независимо от студове, снегове, мъгли и разни други бедствия е трябвало да отида някъде, да направя нещо. Но не и следващите няколко, ще седя тук, ще слушам музика, ще гледам филми, ще уча (най-вече) и разни такива полезни дейности. Днес прекарах прекрасно, до вечерта приятелката, която много обичам, беше вкъщи, а вечерта като в добрите стари времена гледах индустриално количество сериали, писах в един позабравен чат канал, форуми, хубав стар рок и никакви планове за утре. Освен четенето де.
За ученето в университета, мога да кажа, че все повече вървя към това, да бъда един от последните оцелели, поне от моята група. Бяхме 15, 12, 8, 6, 5, 4, вече 3... Не, не че ще стана от тези аутисти, но е наистина неприятна история, иска много себеотрицание, което аз нямам (поне засега), много време, много амбиция... Тук правя паралел към горния параграф, скъпо ми блогче, донякъде се радвам много, че няма да работя повече, _поне_ събота и неделя ще са ми единствените почивни дни. Още не мога да им се наситя :)
Имам си и приятелка. 3 месеца и 8 дена вече. Много я обичам. Блог, няма да ти пиша повече за нея. По-принцип те използвам като място където да се оплача от нещо, да изкажа недоволство или позиция, но нямам от какво. Всичко между нас е прекрасно, не се притеснявам за нищо, не си казвам "ох, тя какво ли си е помислила?!", както съм правил с други преди, просто всичко е идеално, в премерени граници, с помощ от, я някое древно арабско божество, я някое провидение. Всеки нарича тая сила по някакъв си свой начин.
Лека полека се завърта кръгът наново, вижда и се края и на тази година. Мило блогче, ще прочета хубаво поста, който писах миналата година на 1ви януари и ще напиша тълкованията си на нещата, които ми се бяха случили в оная новогодишна вечер. А за идващата такава тази година, вече знам с кой, къде и кога ще прекарам. За да те успокоя, искам да ти кажа, че това са ми най-скъпите хора, с които мога да бъда в София, затова не мога да бъда по-щастлив.
Лека нощ, блог.

ту-лу-ла

phoebe — Thu, 28 Jun 2007 05:05:33 +0000

Направо като по вицовете... веднага стъпвайки на българска земя ме обкръжиха разни цигани с предложения за носене на багаж, а в таксито просто беше рай - шофьор по джапанки, без да пита пуши в колата и естествено без да пита пуска Веселина и надува някоя от класиките на Азис. Не че не ги харесвам, но ситуацията стана направо крилата, като забелязах, че съм се качил в някакво не особенно легално такси, въпреки всички лепенки отвънка. Както и да е, балански полуостров, какво може да чакаш още.
Едва ли ще помогне с нещо, ако го напиша, извикам, кажа или каквото и да е... Искам да се върна в Русия.

Бал + нещо повече

phoebe — Thu, 24 May 2007 14:55:28 +0000

Здравко и брат му закъсняха към 20тина минути. Заедно с тях в колата бяха и двама приятели на брат му, някакви homeboys, от някакъв graffiti squad или нещо такова. Бяха доста подпийнали всички, без шофьора разбира се и тръгнахме към Била Младост. Объркахме стабилно пътя, по който трябваше да излезем, скъсахме се от викане. На паркинга нямаше никой, а точно преди да излезем на Ал.Малинов ми се обади Адриана и каза, че са зад нас. Взехме ги и тръгнахме към Билата на бул. България. По пътя попаднахме 2-3 пъти в адските задръствания, а бирата на Vulgar-ци си казваше вече тежката дума и започна страшната храна към всеки около нас, шофьори, хората по спирките и т.н. Повечето ни се усмихваха и махаха, но имаше и няколко неразумни, предимно жени, които се опитваха да им отговорят, но какво може да кажеш на пиян човек, още повече рапър. На кръстовището на Графа и Ев.Георгиев имаше някаква патрулка с излязли полицаи, които видяхме в последния момент, когато средните пръсти още бяха извадени и полицаите получиха няколко доста сочни псувни. В този момент си мислех, че ако те се бяха обърнали и бяха вдигнали палките, балът ми приключваше до тук. Но всичко мина благополучно и мазно се преляхме в задръстванията след НДК. Там точно на кръстовището пред Била България имаше отново патрулка, която също отнесе добро количество хранилка. На самия паркинг отзад вече ни чакаха останалите от класа за класната. Докато успея да прегърна който видя, те тръгнаха и аз си викам сега отиваме при класната, но нещата не станаха съвсем така. Обръщайки се към колата, видях че аз и Здравко сме останали сами, а шофьорите са безследно изчезнали. Чудейки се какво да правим, идиотите ние взехме една от количките на Била и започнахме да се бутаме насам натам. По едно време другите се върнаха, изсмяха ни се подобаващо и тръгнахме да търсим мистичния блок 6. Една от жените в квартала ни спомена, че това е един от "експерименталните" блокове, което предизвика бурен смях. Друга млада девойка на 15-16 бе така неблагоразумна да ни нарече простаци (не че не беше права) и получи групови пожелания да и направим деца или поне братчета и сестричета. Тъй и не намерихме това място, затова отидохме още да простеем в паркинга на Билата, чиято охрана ни изгледа строго строго, защото естествено на излизане не мислехме, че ще се върнем и отправихме няколко псувни и към тях. Така, правейки нищо към 20тна минути, в края на краищата разбрахме, че другите са тръгнали към даскало, където срещата ни е в 1830, а ние тръгнахме в 1810. Минахме през адските задръствания и малки улички зад Семинарията. Запомних една руса млада шофьорка, на която бяха предложени деца много, ама наистина много пъти и на нея най-накрая и писна, свали прозореца си, което както разбирате отново беше голяма грешка.
На самата Семинария пък имаше някакъв очилат пичага, с костюмче, явно доста неопитен в шофирането, заради което изпуснахме 2 светофара някъде, както и цялата колона зад нас, защото той не бе преценил, че не трябва да излиза след някаква си там лента, доколкото разбрах. През това време, ганстерите от задната седалка решиха да се правят на регулировчици и показвайки се до половина от прозорците и използвайки изпомачканите шишета от Арианата, ни създаваха предимство пред всякакъв вид транспорт и пешеходци. Пристигайки в училище към 1910 видяхме, че единствените останали там са моите родители, с които направихме 2-3 снимки и потеглихме към Радисън. По път натам, естествено, се забихме в потока на Орлов мост, така че и там не мина без простотии и подсвирквания към хубавите жени в автобусите. Закъснявайки около 15 минути, се озовахме пред хотела.
Отвън стоеше Северина и чакаше да се появи Надя, съответно им казахме накъде се влиза и потеглихме нагоре. Залата беше достатъчно просторна, че да не се блъскаме, с приятен дансинг и сравнително прилично озвучение. Персоналът на хотела беше изключително учтив и услужлив, на една девойка и смениха салатата, доливаха винце където видеха празно и т.н., всичко беше супер. В началото си направихме общи снимки, малко поздравления към даскалите и т.н., след това се почна и самата музика, някаква мешаница от модерен хаус и дърта чалгия, но не обърнах особенно внимание. Раздаваха се наздравици наляво и надясно, танци-манци и т.н. Аз снимах много с фотоапарата и сега като гледам снимките съвсем не съжалявам, че не танцувах отначало. По едно време решихме с Миро, че е време да полудеем на малко рок, та изпросихме от DJ-а Rainbow и Bon Jovi, на които лично аз се размазах и бях страшно доволен. Ето малко от нещата, които си спомням, че видях и встрани от мен - Наско В. и Пешо пушеха някакви пури, Стефчо свиреше на пианото в лоби бара, а Добрева го гледаше и му се чудеше. Имаше и някакъв екип на bTV, който ни засне. Даскалите бяха насядали около една маса и запиваха стабилно, радвам се, че хванах г-н Семерджиев с чашка в ръка, както всички очаквахме да го видим :D Около 23 народът започна да се изнася, а към 24 някъде и ние излязохме и поехме към Escape.
Пътят до там беше доста забавен, събудихме хората живеещи на Ив.Шишман и Графа с десетките отброявания до 10 и разни други викове от моя страна. Лили така се беше разтанцувала, че краката я боляха ужасно от токчетата й и Миро трябваше да я занесе до дискотеката (впечатляващо, имайки предвид, че разстоянието беше бая голямко). В Escape нямаше хора, като цяло бяхме само нашия клас + 2-3ма случайни души. Който си беше викнал допълнително народ в дискотеката се видя с тях там, момичетата си донесоха гаджетата и т.н. Пихме някакви алкохоли, а музиката беше изключително приятна и се разтанцувахме добре. Персоналът беше дружески настроен и си танцуваше с нас. Като цяло прекарването там беше много добро, с изключение на недоразумението с сметката, което се получи (както винаги всъщност :D), но си обещах, че няма да спестя нищо в разказа. Първи се изнесоха Лили и Северина, малко след това Надя, а ние останахме още известно време. Решихме да се придвижим към Най и около 0330-0400 тръгнахме.
На изхода видяхме колко души бяхме останали - Аз, Миро, Ясен, Накс, а другите решиха да се разпръснат на различни места (не ми се ходело на чалга, отивам на частно парти и т.н.). На изхода от Escape се запознахме с някакъв австриец, търсещ "bitches", накратко му обяснихме, да дойде в Най и там ще намери "horny pussies", та Николай от Виена се нави и дойде.
--- и тук разказа ми свъшрва засега, ще довършвам след 1 месец, когато се прибера--- дано помня всичко :) малко highlights:
танцуването на бара в най, сутринта в тичане след рейсовете в Ясен, "един неразделен клас" по уредбата в даскало, веселите дядковци и цигарения трафикант в влака за Пловдив, Минчо и детското парти, хубавите отношения между Тони/Благо, адски многото народ пред Ленинград, катастрофата на 1 метър от нас, Десиславка, escape bar, orient cafe, киното и наргилето в Ice след това. Към сегашния момент (17:54) съм на крак от 56 часа, а съм спал

zug zug peon

phoebe — Sun, 01 Apr 2007 16:57:32 +0000

Днеска се усетих като няква машина. Робот even. А може би просто натоварен човек. Цял ден се возя по некви автобуси, говоря с странни непознати хора, намирам некви общи неща с тях, забавлявам се като цяло. Яко учене по между всичко тва, някви знания... А и времето беше едно топличко, хубаво... Харесва ми тоя начин на живот честно казано, така мога да оценявам наистина моментите, когато съм свободен, седя си вкъщи или просто спя :)

Deception

phoebe — Fri, 16 Feb 2007 05:49:44 +0000

Облаците са ниско, толкова ниско, че човек придобива чувството, че само трябва да протегне ръка и ще стигна до горе. Същевременно са толкова ниско, че жалките хора вървящи под тях биват смазвани, с някакво тъмно напрежение всичко натиска съзнанието им. Никой не може да си спомни, кога е виждал за последно слънчевата светлина, кога е поглеждал някого с усмивка.
Вървя към мостът на калната река. Пътят е разбит, мръсен, краката ти неволно затъват с всяка крачка, въпреки усилията да стоиш на "сухото". Виждам познатия бряг, ставащ все по-малък всеки ден, всеки ден реката откъсва по още една малка частичка от него, сушата намалява, докато един ден ще остане само калната река. И ще забрави, че някога тук са живели хора. Направеното от ламарини недовършено мостче се слива с общия кално-сив пейзаж, тук таме провесените стари черги подсказват, че вътре обитава някой. Преди много години, когато мостът е бил построен за първи път, това е бил най-обикновен покрит мост, служещ с полза на хората, искащи да преминат бистрата и чиста река. Сега, никой не търси, никой не се интересува какво има на другия край на брега. Влизайки под разбитите ламарини, мярвам нещо различно. Нещо моментно. Премигвам и не вярвам на очите си. Виждам я. В черното и палтенце, с русата й коса, тя се е облегнала на оградката, паднала в този свят по случайност, като слънчево петно в тъмна стая. Стъписан, искам да я заговоря, да й кажа нещо. Но не мога. Думите не се отронват от устата ми, поглеждам я още един път и влизам под "покрива". Стигайки до края, виждам на пода да лежи Здравко. На него мога да говоря:
-Ела! Ела да я видиш! Тя е тук!
-Кой? Абе я се махай тъпак, кво ме занимаваш с глупости? Махай се.
-Ела да видиш! Василена е тук! Тук!
-Василена? А, тук ли е? - в очите му проблясва пламък на заинтересованост, но... не това е отражението на моите очи.
-Да, тук е! На края на моста! Ела!
В този момент заплющява дъжд. Силен, пороен дъжд, с толкова едри капки, че даже те боли когато те удрят. Тичам да я викна под покрива, да я укрия. Устата ми отново не се отваря, хващам я за рамо и я дърпам навътре. Тя ме поглежда, поглед в който не мога да различа радост или досада изпитва, само издава някакъв звук и се оттърсва от ръката ми. Влизам под покрива отново. Обръщам се за секунда, да потърся нещо да й дам да се закрие или просто да избягам от вида й. Когато пак погледна на мястото, където беше тя, там вече няма нищо. Виждам отдалечаващия се силует, русата коса и бежавия шал, грижливо запретнат около врата й. Хващам веднага първата ми попаднала чанта и тичам след нея.
Вече не я виждам, Стигам до кръстопът, стотици хора вървят по делата си, в центъра на града съм. Бутам се в случаен минувач, чантата ми пада и разпилява хилядите неща, които бяха вътре по целия паваж. Трескаво смачквам грижливо прибраните от някой по-рано използвани билети, изправям се и я търся с поглед. Безуспешно. Вниманието ми е привлечено от високата сграда, която се извисява над всичко. "От горе ще мога да я видя!" Запъхтян, тичам на последния етаж, и поглеждам през прозореца. Ето го, ето това е моят блок. Взирам се продължително към калните асфалтови пътища, с надежда да съзра русата главица, бежавия шал. Ето го! Слизам, прескачайки по 3 стъпала наведнъж.

Събуждам се. 6:50. Време за ставане. Горещ душ. Кафе. Усмивка и мили думи от майката:
-Добро утро, сине!
-Мммххм...
-Ето хапни кашкавалче, за тебе е - подава ми парчето от нейната чиния - пийни кафе.
-Благодаря.
7:20. Сядам пред компютъра и пиша това. Тежестта я няма вече, усмихвам се. 7:50. Отивам на училище.

I am running from something, I don’t know
I am searching for something, which way to go?
I am trying to separate what’s real
I’m running in a wheel

3 месеца

phoebe — Wed, 14 Feb 2007 11:03:44 +0000

Тия дни...

phoebe — Sat, 06 Jan 2007 13:45:52 +0000

...се чуствам много приятно, всякаш съм се върнал в ония сладки зимни месеци на 8/9ти клас, разбира се само в захаросаните спомени, оставили по-стабилна следа в съзнанието ми. Слушам отново хубавите групички от рода на Static-X (Shadow Zone е Албумът), In Flames, Linkin Park... Като цяло Static-X ми влиза най-много под кожата, а за цялата тая машина на времето допринася и играта на Enemy Territory, която тогава практикувах по безбожно много часове на ден, както и разговорите с оная девойка, дето все не искам да я нарека по име, да не вземе да се обиди. Изглежда, че историята се повтаря, същата каквато беше преди 3 години, но с сегашния ми натрупан опит, което като цяло води към добър изход от всичко, а дори и да не се случи така, няма да "страдам" толкова много.
Освен това се радвам и на повишено, поне за миг внимание от повечето ми стари и нови приятели, което не мога да отрека е много приятно и ме кара да се чуствам просто прекрасно. Започнах да пиша и по история, устроих си стаята по начин, който ме подтиква да го правя това, даже понякога ми се иска да оставя компютъра, всичко друго и само да си пиша, пиша, да потъвам в хубавите истории на династически бракове, измами, битки, кръстоносни походи и какво ли още не... А най-интересното е, че всичко това не е от някоя холивудска продукция, а е ставало тук, по нашите земи с участието на нашите хора. Красота.
За десерт, предлагам това видео на Static-X - The Only:

За коледния дух и вечните пречки

phoebe — Sun, 17 Dec 2006 19:13:24 +0000

17ти декември... Остават само 8 дни до Коледа, праздникът който празнува по-голямата част от населението на света, очите на милиони деца са светнали в очакване на заветната утрин, в който сънливо разтърквайки очи ще намерят под елхата я новия модел на iPod, я някой шоколад, на кой колкото му се полага...
Последните дни не съм писал, поради коренно противоположните работи които изпитвам... В два три реда какво се случи през изминалата седмица: бях в Пловдив, прекарах си може би най-добрия път ever, странно защо всъщност, тъй като не се видях с хората, за които мислех че отивам, дали от страх да не ме разочароват по някакъв начин, дали от друго... Може би да е било от абсолютната липса на интерес от тяхна страна, чуството на досада което лъхаше от слушалката, щом разбираха кой им се обажда. Всъщност, разбрах това което знаех, но все тъй не ми се искаше да повярвам, "friends forever" и отново си отговорих на въпроса, който считах за риторичен "Какво знача аз за тях?", но този път сякаш исках да да проверя наистина. Разбира се, трябва да се поставя на тяхно място, да разбера че са заети and all, че учат, а не си губят времето като мен в разговори с съмнително ментално стабилни хора, слушайки музика, която е била остаряла когато е била излязла и какво ли още не, но дали те се поставят на мое място? Проблем, на който засега не обръщам внимание, а и нямам желание, защото усещам горчивината на нереалния отговор, отговора в който не искам да вярвам.
Освен това, успях да получа за-кой-ли-път едно от онези сладко саркастични разговори с Надя в стил "аз искам да ти помогна, ама ако ти ме потърсиш първи, или няма к'во да правя", което завърши с "изненадващото" за-кой-ли-път "ами добре, повече няма да си говорим щом си решил така, bye, kk thx". В неин стил разбира се. Хм, не ми пука.
And yet, таблетките хинин не свършват с това ;-) Доста добре минава пред-пред коледната седмица, а? Аз пък взех, че си повярвах на хороскопа, карах го easy, може би и затова сега не съм абсолютна развалина, въпреки последващите редове.
Та момиче, отново и пак! Името е различно, историята също, развръзката очаквана като в хилядите "разбивачи" на класации пускани от Hollywood ежегодно. (малко встрани, ако краят на Deja Vu включваше смъртта на Densel или на мацката, филма директно влизаше в личното ми топ 10) Но не е happy end, по-скоро завършека е подобен на новата генерация руско кино след 1991, стремящо се или да представи действителността такава, каквато е, или да бъде просто различна, не разбирам от кино, затова няма и да се впускам в задълбочени размисли. Та, разсеях се, обратно на момичето. Отново, мислех си че е специална, мислех си че ме разбира, мислех си че този път е различно, мислех си най-накрая тоя зъл кръг от лоши връзки ще се скъса, най-накрая и аз ще усетя онова митично нещо, за което съм чувал да говорят хората, а именно споделената любов. Yes it happened! ...Not. Всичко което успях да постигна е да докарам няколко неприятни дни на онова прекрасно същество на което споделих чуствата си, надявам се вече ме е забравила и ще си продължи живота щасливо, или поне както намери за добре.
Имаше и едно хубаво нещо през изминалата седмица, но някак си не искам да похабявам малкото капки амброзия върху кълбото от тъмни мисли, което изплетох по-горе.
Поглеждайки през лупата на обективността към моите "проблеми", все пак се успокоявам, че те не значат нищо, просто обикновенни teen драми, ще минат ранно или късно. Все пак зайчето ще продължи да скача.