"Демокрацията излиза от дулата на пушките." * Сигурен ли си, че ще оцелеш утре?

От много време имаше съмнения за същността на камикадзетата в Ирак.Много медии споделяха мнение, че ЦРУ обучава само камикадзетата, и бомбите се задействат от хора,далеч от мястото на събитието.Че всъщност колите са управлявани от машини.И да и не -това бяха позициите на повечето обсъждания.Вярно обаче е едно - ЦРУ наистина има свои лагери за обучение, какъвто беше случая с Ал Кайда през 80-те години на XX век.

Същото е положението и с Афганистан.Ракети,идващи от нищото.толкова често,едва ли не планините на Афгания са бъкани от талибани.Наистина има нещо гнило в това, ето защо журналистите, които бяха направили предаването се бяха нагърбили с опасната задача да докажат, че всичко е нагласено.Впоследствие разбрах, че наистина колите-убийци са управляни от друг, но не от машини, в тях са реални хора, които...не знаят ,че са камикадзета.Прочетете за какво става дума.

При навлизането си в Ирак и Афганистан, САЩ сформира свои структури вътре в страните.това е един и същ модел.Ал Джазира показа неведнъж материали за това.Набират се хора от местните, плаща им се, така се сформира полицията след войната.Повечето такива полицаи са подкупни, останали верни на старите режими, както е в Афганистан.но тяхната задача е друга - да снабдяват Гуантанамо с материал- по-точно, хора.

Една идея винаги се нуждае от потвърждение, постоянна пропаганда.Ето защо все някой трябваше да бъде терористът в играта.Като Counter Strike .Но тук ставаше дума за съдби на реални хора. Точно идеята, че САЩ отиват като освободители се нуждае от много ресурси.За целта им послужи добре фактът, че в Близкия изток ненавиждат САЩ и така лесно можеше да се изтъкне тероризмът.В своя материал Ал Джазира разказа реални съдби, които аз ще преразкажа.

Ирак,пътят Басра-Багдад

Кола с водач, сам, пътува в посока Багдад.На 30 км. от столицата има пунктове на американската армия .Спират колата.Шофьорът е отведен в стаята за разпит,както обикновено -къде е тръгнал,какво ще прави и т.н. Интересното е, че през това време му слагат бомба към колата, вече знаят къде отива, нагласена е да гръчне точто тогава,като стигне целта си в Багдад.Човекът не знае нищо- качва се,доволен,че е минал разпитът.Стига до пазар в Багдад...колата гръмва,а телевизията обявява един от най-кървавите атентати в Багдад от ..камикадзе.Ако не е бил предател сред самите войници, този случай нямаше да се знае.Изглежда дори тяхната съвест се пробужда.

Афганистан, Малко преди Кабул

Момче на 26 години си купува кола на старо.Най-накрая. Щастливо започва работа с нея-прекарва стоки и хора от град в град.Един ден качва още двама души със себе си.ще спомена, че е сложило електронен часовник за украса.Пътуват към Кабул.Преди града излитат ракети и удрят американски конвой.Идват афганистанските части,подчинени на САЩ и спират колата на момчето.Виждат часовника и казват, че те са насочили ракетите.В стаята за разпит ги пребиват, момчето умира от раните си -счупват му крайниците и ребрата.Другите двама са откарани в Гуантанамо.След няколко месеца изтезания, тъй като момчетата не знаят и няма как да знаят кой е изстрелял ракетите се разбира, че началника на полицията в района на ракетите сам е изпратил ракетите и арестите са били, за да се прикрие това.Но трима души вече ги няма.кой знае още колко хора.Това беше голям скандал, който се разследва от големите медии в света, впоследствие гръмнаха скандалите около ЦРУ и Гуантанамо.

Бях потресен от разказите.не знаех какво да мисля.Всъщност знаех само едно-ако искате да взривявате, обърнете се към частите на САЩ в Ирак и Афганистан.

Публикувано и в сп.ТЕМА  

В село Дара Базмар, на около 30 километра от град Ербил, по пътя към границата с Иран, има едно дърво. Това дърво обаче не е като другите дървета и вярващите мюсюлмани в района не обичат да говорят за него. Дългите клони на дървото, върху които няма нито един лист, стърчат като кокалести пръсти на зловещ магьосник, а стъблото е празно и толкова сухо, че отвътре лазят огромни пълчища мравки, които плътно покриват кората му.  

Това дърво е дух, който кара хората да вярват в неговите тайнствени сили и да му се молят. Докато снимам причудливият ствол, моят гид ми посочва нещо, което не бях забелязал първоначално - под мравките, има хиляди изгнили пирони, които хората са забили в дървото. „Хората идваха тук, при това дърво, за да помолят духа му да изпълни техните желания", обясни ми моят водач.   Свикнали сме да свързваме дървото със символ на живота, на рода и на природата. В село Дара Базмар, северен Ирак обаче,  „дървото с пироните" е символ на смъртта. На бавната смърт. От толкова много хорски желания, амбиции, мечти и болки, от хиляди пирони, дървото е загинало и днес сгърченото му кухо, сухо стъбло, от което не може да бъде направен дори и евтин ковчег, стърчи край пътя, изоставено от тези, които до вчера му се молеха.  

Това дърво е Ирак. Ирак, в който насилието, властта, диктатурата и войните забиха своите смъртоносни остри пирони, които изпиха всяка надежда за красота и живот. На едно място в Ирак обаче, сред целия хаос и мъка, завладели страната, все още надежда има. И това място се нарича Кюрдистан.  

Иракските кюрди фактически управляват своя регион от 1991 година, когато с помощта на международната общност над тяхната област е обособена зона, забранена за полети. Сега, четири години след свалянето на режима на Саддам Хюсейн, над четирите милиона кюрди са на прага на съдбоносен избор. От една страна, най-после над тях се усмихва историческият късмет - обитават територии, които са сравнително спокойни (доколкото в Ирак това е възможно), имат демократично избрано управление и светско общество. От друга страна обаче, те са заобиколени от враждебно настроени съседи, които приемат хладно всеки признак за просперитета на кюрдите в северен Ирак.  

Както споменах и в предишните си репортажи от Ирак, град Ербил ме посрещна с неописуема жега и сух вятър, който развява едно знаме, което може никога досега да не сте виждали, но в северен Ирак то е навсякъде. Това е кюрдското знаме - златно слънце на фона на червено, бяло и зелено. Председателят на кюрдския парламент Аднан Муфти ме приема в сградата на 105-членното регионално събрание в центъра на града. Преминавам през четири проверки за оръжие преди да бъда въведен в просторния кабинет на председателя на кюрдския законодателен орган.   „Къде се намирам в момента - в Ирак или в Кюрдистан?", опитвам се леко да провокирам политика още в началото на разговора.   „Първо, добре дошли в Кюрдистан. Разбира се, вие сте в Кюрдистан, но също така можем да кажем, че вие се намирате в Ирак. В новия Ирак, който ние сме решили да построим. Този "нов Ирак" трябва да е федерална и демократична държава. И нашите територии са част от Ирак".  

Този нов Ирак, за който говори председателят на кюрдския парламент е проект за федерална държава, в рамките, на която кюрдите да притежават своя собствена автономия. Каквато всъщност имат вече от 15 години. Те направиха избори в целия регион, съставиха свое собствено правителство, управлявано от министър-председател и президент. Въпросът в тази ситуация обаче е - колко дълго и как кюрдите ще бъдат убедени да останат част от плановете за обединен Ирак?  

Мнозинството от кюрдите, особено младите, вече искат да се отделят в своя собствена държава. Самочувствие им дава фактът, че те в момента са балансиращата сила в Ирак и заемат най-висшите управленски постове - президентът на Ирак Талабани е кюрд, а също и министърът на външните работи и вицепремиерът. От друга страна колкото повече другите части на Ирак пропадат в бездната на гражданската война, толкова повече се подхранва стремежа на кюрдите да изолират себе си на север, придобивайки все по-голяма и по-силна политическа и икономическа независимост от Багдад.  

Тези мисли на глас изрази Аднан, едно 20-годишно момче, което срещам в стола на университет в Ербил. „Очаквам до 10, най-много до 15 години Кюрдистан да стане независима държава", лаконичен е студента.   Той е един от стотиците хиляди млади кюрди, които нямат никакво чувство за принадлежност към Ирак. Всъщност разликата между Кюрдската автономна област и останалите части на раздираната от граждански войни страна е драматична. В Багдад избухват няколко бомби всеки ден, но в Ербил, Сюлеймания и Дохук кипи бурно строителство. Докато жителите на столицата на Ирак нямат питейна вода и не напускат домовете си със седмици, гражданите на столицата на иракски Кюрдистан, охранявани от своите собствени кюрдски милиции „Пешмерга"(в превод - „Тези, които вървят срещу смъртта") пазаруват в големи, наскоро построени „молове", по западен образец. И докато само на половин час път с кола от Ербил, религиозни фанатици убиват в „името на Аллаха", кюрдските момичета разглеждат чуждестранни модни списания.

„Светското начало в нашето общество е нашето спасение от религиозния фанатизъм", казва ми професор Абас Вали, ректор на новия англоезичен университет в Ербил.   „Религията има голямо влияние в Кюрдистан, но при нас, религията е популярна религия, а не политическа религия. Хората се молят, ходят в джамиите, спазват ритуалите, нормите на корана. Те възприемат и живеят според правилата на исляма. В нашия регион, политизирането на вярата е слабо. Ето защо, Кюрдистан е светско място. Направете си експеримент - ако след това интервю отидете при нашите студенти, ще видите момичета, които са облечени като своите връстници в Париж или Лондон. Също така обаче, ще видите и момичета, които носят забрадки. Ето това е основният белег за светското начало в нашето общество - че никой не налага на тези момичета как трябва да се облекат", разсъждава ректорът.  

Обедно време е. Студентите от „Хаулер" обядват в новата, прясно боядисана менза в университета. Това е единственият нов университет в Ирак. Неждел Мансур, Мохамед, Али и Аднан ме канят на тяхната маса. Неждел, която не носи забрадка, разказва, че животът в този град е сравнително спокоен и тя може да учи, без да се притеснява да отиде на лекции. Така обаче е било допреди месец.

„В кюрдската част на Ирак, в която сме в момента е спокойно и сигурно. Само че и тук преди един месец имаше бомба, която ни уплаши", споделя студентката. Инцидентът, за който говори Неждел се случи в началото на месец май, когато камион-бомба избухна пред кюрдското министерство на вътрешните работи. Загинаха 12 души и бяха ранени 80. Този атентат напомни на кюрдите по възможно най-бруталния начин къде точно живеят и им даде ясен знак, че никой няма да ги остави да се развиват свободно в държава, която тъне в хаос. Кюрдите са част от този хаос, защото са основен елемент от сложната етническа картина в днешен Ирак.
 
Мини-модел на днешен Ирак е град Киркук. Едномилионният град, който лежи върху 9 милиарда барела петрол, представлява взривоопасна смес от кюрди, араби, асирийски християни и туркмани, които съжителстват заедно. В миналото Киркук е бил център на Кюрдската култура, но днес, той е най-разделеният в етническо отношения град в Ирак.  

През 80-те години Саддам Хюсеин предприема агресивни действия за арабизация на града и изселва хиляди кюрди, които са прогонени най-безцеремонно от родните си места. Сега, след падането на диктатурата, тези кюрди се връщат в своите стари домове, които обаче са обитавани от преселените араби и техните деца, които също смятат града за свои дом. В резултат на това, днес, всеки ден по улиците на града се водят кървави сблъсъци. На 1 април, при особено трагичен атентат, 18 деца умряха след експлозия на кола-бомба. Кюрдите обаче са категорични - Киркук трябва да премине под юрисдикцията на Кюрдската автономия. Това става ясно от думите на председателя на кюрдското регионално събрание Аднан Муфти.   „Исторически и географски, Киркук е част от Кюрдистан. Това казват историческите извори. Това казват старите карти на Османската империя и Европа. В новата иракска Конституция има глава, която регламентира статута на Киркук. Първо, нормализиране на обстановката, преброяване на населението и провеждане на референдум. Това трябва да се случи до края на годината. Ние не бихме приели никакви отстъпки от този регламент", категоричен е председателя.  

Референдумът за статута на Киркук е насрочен за 15 ноември. Петролните залежи се изчисляват на над 500 милиарда долара, които биха гарантирали окончателна финансова независимост на Кюрдския автономен регион от централната власт в Багдад. Те биха гарантирали пълната независимост на една бъдеща кюрдска държава.

Всъщност, кюрдите вече работят усилено за икономическото развитие на своята зона. Мохамед Хериш отговаря за инвестициите в кюрдския автономен регион.

„Ние страдаме от лошия имидж, който западните медии създадоха на Ирак", поклаща глава Хериш, облягайки се на масивен черен стол в кабинета си.   „Приоритет на правителството в Багдад е да осигурява стабилност за цялата страна. Ситуацията в Мосул и Киркук е много различна отколкото в Ербил и Сюлеймания. Защото сигурността не може да бъде измерена от дистанцията на километрите, а от манталитета на хората и тяхното чувство за принадлежност към една или друга общност.   В Кюрдистан ние разполагаме с части, които осигуряват сигурността в най-малки детайли и наблюдават всичко, което се случва в региона. Като допълнение искам да кажа, че ние имаме пълната подкрепа на обществото ни, което работи с нас. Ние не допускаме никакви съмнителни елементи на нашата територия и по този начин се защитаваме. Това е нашият голям успех и това е, което липсва в останалите части на Ирак. Просто хората не работят заедно с властите, не се чувстват като едно цяло. Това е в дъното на целия хаос в останалите части на страната, който се усложнява с всеки изминал ден", е мнението на финансиста.   Икономическите приоритети на кюрдите в момента са тясно свързани с първостепенните нужди на населението и стратегическото развитие на региона като част от Ирак. Например в сектора на образованието съществуват големи проблеми по отношение на инфраструктурата. Друг проблем пред западните инвеститори е липсата на енергийни мощности. Това притеснява не само инвеститорите, а и хората в големите градове.  

„Не се притеснявай,  токът ще спре всеки момент.", беше ми казал сервитьора в малък квартален ресторант в Ербил, в който вечерях още на първата вечер след пристигането си.  

„Супер!" - помислих си тогава - „Какво повече му трябва на човек - в Ирак съм, не познавам никого, вечер е, а и след малко тока ще спира...  

„За да реши енергийния проблем, кюрдското правителство издаде лицензи за построяването на близо 200 мегавата мощности, които ще бъдат изградени от чужденци", обяснява Хериш.   Изключително изостанала е и пътната инфраструктура и мостовете. В целия регион няма магистрален път. Земеделието е другият отрасъл, който се нуждае от сериозно подобрение. Почвата в региона може да е много плодородна и продуктивна. Тя обаче не е разработена.   „В момента все пак селско стопанство тук има, защото нашите фермери произвеждат своята продукция без обаче да могат да я продадат заради високите цени за транспорт. В резултат на това днес внасяме всичко отвън", разказва отговорникът за инвестициите.    

Ако до преди няколко години, независимостта на кюрдите в Ирак беше един далечен блян, то в наши дни тази мечта е по-близо от всякога. Мечтите на кюрдите обаче не са безгранични. Защото те много ясно си дават сметка, че евентуална тяхна независимост ще разпали сериозен конфликт с Турция, която има на своя територия над осем милиона кюрди, които властта в Анкара нарича „планински турци". Днес техните братя в Ирак обаче вече говорят на Турция със самочувствие, както ще чуете председателя на парламента Аднан Вали.  

„Турция трябва да разбере, че няма начин ние да бъдем отречени. Това е невъзможно в новия свят, в който живеем. Светът се промени, той преживя две световни войни, в които умряха милиони. Днес обаче довчерашните противници в Европа създават едно общо пространство, имат обща валута и се борят за общи ценности. Защо не можем и ние да направим това? Всичко е въпрос на време и както винаги съм казвал - ние сме готови винаги да преговаряме с Турция, да уважаваме нейните граници и да градим нашите по-добри отношения с Анкара. Преди бяхме противници на Ирак, но днес ние строим "новият федерален Ирак", който граничи с Турция. Също така е важно да се разбере, че сигурността в северен Ирак е отговорност на Ирак, но и на съюзническите войски, които са тук със санкцията на международната общност. Това неутрализира всякакви планове за турска инвазия в Ирак", убеден е кюрдът.  

Кюрдистан трябва да е част от федерален Ирак, но ако планът за федерация не успее, ние ще поемем по нашия собствен път, допълва професора на университета „Хаулер" Абас Вали.   „По мое мнение, единственият начин Ирак да бъде спасен като единно цяло се базира на идеята за федерална държава. Ако този проект се провали, няма да има абсолютно никакви предпоставки да останем заедно в една държава. В момента 95% от населението би пожелало своята независимост, но ние живеем в много враждебна среда. Идеята за независим Кюрдистан ще бъде втората най-важна историческа промяна в този регион от 1922 година насам. Но политическите карти са направени, за да се променят.", разсъждава професорът.  

Да пътуваш през кюрдските територии днес, е равносилно да присъстваш на национален спор дали Кюрдистан трябва да продължи самостоятелно или да остане част от Ирак. Кюрдският въпрос тепърва ще става все по-актуален пред съвременния свят. Дали този заплетен и сложен проблем на над 30 милиона души, които никога не са имали своя държава ще бъде решен по мирен път, зависи от много вътрешни и външни фактори. Засега кюрдското знаме се вее свободно само в северен Ирак - жълтото слънце на фона на червеното, бялото и зеленото. Червено, за кръвта на кюрдските мъченици, умрели в борбите за свобода, зелено за красотата на природата на Кюрдистан и жълтото, както вярват кюрдите, което е символ на светлината по пътя на кюрдите. Докъде обаче ще ги заведе този път? Пътят на знамето, което все още си няма държава.    

Голямата джамия в Ербил /© снимки: Светослав Иванов

Според представата на мюсюлманите, раят e място за вечен покой. Място, на което тече вода, зеленината е навсякъде, а безбройните блага включват и красиви девственици. За жителите на северния иракски град Ербил, които обичат да наричат града си рай на спокойствието, понятието „рай” има друго значение. То се изразява във възможността да ходиш спокойно по тротоара, да не се страхуваш, че ще ти прережат гърлото или ще взривят хората, които обичаш докато пазаруват зеленчуци от пазара. В този иракски рай няма ангели, а тежко въоръжени милиции, които са взели реда в свои ръце. Има и много страх, който витае във въздуха. 

Жителите на Ербил всеки път се вълнуват, когато над главите им прелети самолет. Построено след падането на Саддам международното летище в покрайнините на четвъртия по големина град в Ирак и център на кюрдската автономна област символизира скъсването с миналото. Минало на много агресия от страна на режима в Багдад към кюрдите. Дяволът отвори устата си - Ербил ме посреща с 45-градусова жега и сух вятър, който ме накара да се чувствам като в сауна. Много бързо обаче, се върнах в реалността, след като неволно срещнах погледа си с един от войниците с автомати, които внимателно следяха всяка стъпка на зашеметените от неочакваното кацане пасажери, бързо слизащи по стълбата. 

Самолетът на Austrian Airways, единствената европейска авиокомпания, която има смелостта да лети до Ирак, се спусна без никакво предупреждение, сякаш от нищото върху тясната писта, която прорязва жълтеникавата пустош, потънала в прах. Западни колеги са ми разказвали какви ли не легенди, свързани със спиралообразното кацане в Багдад, което е толкова ужасно, че кара пътниците да треперят. Разбрах, че ще преживея наяве това кацане в Ербил още с първото кръгово движение, което направи самолетът. Като във влакче на ужасите, за да се предпази от евентуална ракета „земя – въздух”, пилотът започна да описва спираловидни кръгове, които накараха голяма част от пасажерите, включително и мен, да си кажат молитвата. След като започнахме спускането, лицето на германеца до мен се опъна в нервна гримаса, а устата му за момент остана отворена. След две минути свободно падане, центрофугиращото кацане завърши успешно, така че беше време за една обща голяма въздишка на облекчение от страна на стотината пътници, които пристигахме в Ирак. 

От рязката температурна амплитуда по вътрешните стени и прозорците на самолета започнаха да се стичат ситни капки вода, между които се мяркаха дървените бараки на някогашното военно летище.

Пистата е достатъчно просторна да побере и „Бойнг 767”, но в момента приема главно американски военни самолети, австрийските авиолинии и още няколко значително по-евтини, но неизвестни авиокомпании като Flying Carpet Airlines. Полетите от Турция пък, често се отлагат в последния момент, заради традиционно обтегнатите отношения между турците и кюрдите. Освен това, всички входящи и изходящо полети от Северен Ирак все още трябва да бъдат одобрени и от централната власт в Багдад и от американската военновъздушна база в Катар.  

Ербил е най-доброто място, през което можеш да влезеш в Ирак в момента. За първи път стомахът ми се сви точно в 6 часа сутринта, когато на Летище София дамата зад гишето не се сдържа и ме попита в прав текст, след като вдигна глава от билета ми – „Вие, наистина ли отивате в Ирак?” Стомахът ми се сви отново, точно шест часа по-късно, когато отговорът вече беше ясен: „Да, аз наистина съм в Ирак” и връщане назад нямаше. След като получих десетдневно разрешително за пребиваване в страната и преминах през паспортния контрол имах две задачи, които трябваше да изпълня възможно най-бързо. Да прибера щателно претърсените си лични вещи и да открия моя гид, който би трябвало да ме чака някъде около изхода. Важно беше второто да стане веднага, защото не беше желателно да обикалям района извън летището сам, въпреки десетките въоръжени до зъби кюрди, които държаха показалците си на спусъка на автомати „Калашников”. 

С бърз ход излязох от летището и се озовах на полупразен паркинг. От съображения за сигурност нито една кола не можеше да припари до района на аерогарата. Усетил колебанието ми накъде да тръгна, един от униформените ме погледна и посочи с цевта на автомата си към малък раздрънкан автобус, само на няколко метра от нас. Това беше първият автобус, чиято врата се отваряше като врата на стая – с дръжка, която се дърпа надолу, а цялата врата се бута навътре. Шофьорът, зализано конте с черен костюм и тежък парфюм поздрави вяло, измърмори нещо и излезе, оставяйки ме насаме със стария му касетофон, който бичеше стари сърцераздителни кюрдски любовни истории под изгарящото слънце.

Със сигурност ако бях в Багдад, вече можеше да съм мъртъв. 

Въпреки че Ербил е само на час път по въздух от иракската столица, тук очевидно е много по-спокойно. Разбира се, сигурността в случая е условно понятие, защото не трябва да забравяме, че говорим за Ирак, където в момента се водят няколко паралелни граждански войни на религиозна основа, а терористичните групи се борят за влияние, непрекъснато сравнявайки жестокостта, с която избиват невинни. Статистиката показва, че само през месец май в тази лудост, наречена „демократичен Ирак” са загинали няколко хиляди жители в Басра и Наджаф на юг, Багдад и Фалуджа в централен Ирак, Мосул, Киркук и Тикрит на север.

За да ви опиша докъде е стигнало безумството и хаоса в тази страна, ще ви разкажа само една реална история от последните дни. Абди е бил съвсем обикновен собственик на малък магазин във Фалуджа. Преди две седмици развилняла се улична банда нахълтала в магазина му и го застреляла с няколко куршума в главата. Трагедията била толкова голяма, че не само цялото семейство, но и целият квартал се събрал да изпрати до гроба бедния магазинер. Абди обаче, нямало да бъде единственият труп на това погребение. 20 души от присъстващите опечалени го изпратили и в гроба. Погребението се превърнало в кървава баня, защото луд фанатик се взривил точно над ковчега на Абди.  

В северен Ирак казват, такива неща не се случват. За четирите години, в които режима на обесения Саддам е в историята, в Ербил не е бил убит нито един американски войник. Въпреки това, напрежението и страха се усещат с пълна сила. Точно един месец преди да пристигна в Ербил, този кюрдски „рай на спокойствието” беше разтърсен от самоубийствен атентат, който напомни по най-ужасяващия начин на жителите на града в коя страна живеят. В петък, почивният ден за всички мюсюлмани по света, камион – бомба се взриви пред министерството на вътрешните работи, изпращайки в небитието 14 души и ранявайки над 80.

Отново беше време стомаха ми да се свие... Малко след като слязох от самолета в иракския север, научих за поредната убита журналистка в Мосул, чиято глава е била отсечена пред прага на къщата й предната нощ. Изведнъж автобусът се разтресе. С ловко движение шофьорът запали старата машина и тя запърпори по празен път, на места ограден от дебели бетонни заграждения. Изминахме около два километра, след което бричката направи остър завой и отново около нас започнаха да се мяркат хора с автомати, което означаваше, че сме пристигнали на истинското място, отредено за посрещачите на пътниците от летището.  

Моят гид Хамид, бивш водач на конвоите на ООН в Ирак, също беше на уговореното място.  „Добре дошъл в Ербил!”, каза на безупречен английски Хамид и без да губи време натисна газта на японския си джип.

Улиците на едномилионния град бяха самотно пусти. Единственото движение, което регистрирах е безмоторния полет на боклуците, с които сухия вятър си играеше необезпокояван от никого. След кратка опознавателна обиколка на центъра спряхме пред бариерата на Международния хотел в Ербил, наричан от местните „Шератън”. Трябваше да излезем от колата и докато показваме съдържанието на ръчния си багаж, един от охраната отвори багажника, друг влезе в джипа и започна да опипва седалките, докато трети гледаше внимателно с огледало под колата да не би случайно да внесем бомба.

Нито един автомобил не можеше да припари до входа на хотела. На самия вход имаше металодетектор и още един пост от четирима охранители, този път не с автомати, а с пистолети, които отново ме претърсиха.

„Трябва да бъдеш сигурен, че този хотел е една от най-желаните цели за терористите”, спомних си думите на германеца, който пътуваше до мен в самолета.

Механично вдигнах ръцете си. Започнах да свиквам. Тук съм само от час, а това беше четвъртото ми претърсване. Със сигурност това е цената на сигурността в Ербил. Непрекъснати проверки – докато вървиш по улицата, преди да влезеш в магазина или ресторанта. И навсякъде този прословут автомат „Калашников” и гордостта на кюрдите – техните собствени сили за сигурност, които и до днес се наричат със старото им партизанско име „Пешмерга”, в превод – „Тези, които вървят срещу смъртта”.

Това са повече от 150 хиляди добре обучени командоси, които са готови да направят всичко, за да защитят сигурността на Ербил и старата столица на иракски Кюрдистан – Сюлеймания.  Предстоеше ми първата вечер в Ирак, която щях да прекарам в разходки в центъра на града. Въпреки имиджа си на „рай на спокойствието” обаче, само на няколко минути път, надолу по улицата, се намират градовете Мосул и Киркук, където започва ада на терора. Тази мисъл не ми даде мира през цялата нощ, особено когато видях през прозореца на хотела как всичко около мен изведнъж потъна в мрак, заради режима на тока. Над Ербил се спусна нощта... 

Възрастен мъж се е отдал на следобедна дрямка, близо до централния пазар в Ербил /© снимки: Светослав Иванов

В обикновените градове по света ресторантите са или еднакво луксозни или еднакво безлични. В Ербил заведенията са единствено безлични, но това ги прави по-необикновени и от най-екстравагантния ресторант в центъра на Ню Йорк. 

Има места по света, където свободата е блян, мечта, за която трябва да се бориш и заради която си заслужава да умреш. Най-яркият признак за това дали един народ се чувства свободен е неговият бит в неговите най-видими и прости елементи – движението по улицата, пазара, ресторанта и магазина. 

Гидът ми ме кани на вечеря, защото това е първото ми посещение в Ирак. Мръква се. В ресторанта няма подрънкване на прибори, няма говор и музика. Хората ги няма. Качваме се на втория етаж в приятно разхвърлян ресторант, близо до централния парк на града, където вечер се разхождат младежите.

„Интересното на този ресторант е, че виждаш храната, която ти се предлага, и само посочваш какво да ти сложат в чинията”, обяснява ми гордо кюрдът. Хубавото е и че си единственият човек в заведението и всичката храна е за теб. Нищо, че вътре има 20 празни маси. Те никога не са пълни едновременно. Последният атентат в центъра на града беше само преди месец и сега червените покривки по масите са най-редовните присъстващи. Иначе на нещо като шведска маса, която тук ще наречем „кюрдска маса”, са наредени самотни алуминиеви тенджери, пълни с вода.

След като видяха, че идват клиенти, сервитьорите се съживиха и само след 10 минути, тенджерите вече бяха пълни с ориз и стафиди, арабска салата и различни сочни кюфтета. Доматите бяха стари и леко понамирисваха на тиня, но абстрахирайки се от това, салатата си я биваше. Удивително, е колко различен е вкусът на храната, когато ядеш в ресторант, който работи само за теб.

„Тук земята е плодородна, но не е разработена”, обяснява шефът на ресторанта, който лично идва да посрещне странните си гости и да се убеди, че ни е вкусно. „Трябва всичко да внасяме от чужбина, но рецептата си е наша. Нахранете се добре.”, усмихнат ни подканва иракският ресторантьор.

Навън вече е тъмно. Докато похапваме блажено иракско ядене в центъра на Ербил, Северен Ирак, лампата над главите ни започва да примигва.

„След малко токът ще спре”, спокойно ми казва един от сервитьорите.

Какво повече може да иска човек! Намирам се в Ирак, вечер е, не познавам абсолютно никого, пък и след малко токът ще спира…!

Въпреки че Ирак е прословут с петролните си богатства, градовете страдат от хроничен недостиг на електричество. Рафинираният бензин е изключително скъп и се доближава до цена от 70-80 цента на литър, което е много с оглед на ниския жизнен стандарт на тези изстрадали хора. А това ме подсеща да не отмина и едни нетрадиционни бензиностанции, които и до сега не ми излизат от ума. Представете си в нашия, другия свят, изпъстрен със стикери, табели и други маркировки, които са разлепени по бензиностанциите, за да ни подсетят колко лесно запалимо е горивото.  

А сега си представете точно обратното. Десетки пластмасови бидони, пълни с бензин, подредени под открито небе на най-големия, 50-градусов пек. Над тях бди съсухрен от жегата мъж, който пуши. Така се продава бензин в Ирак. Представете си в една от най-богатите на петрол страни бензинът, контрабанда от Иран, се продава по улиците в насипно състояние. Колко струва не знам, защото да постоиш на такова място или да се поразходиш с някой камикадзе е еднакво лесно запалимо и води до един изход, който не е особено приятен. 

„Това е единственият начин да карам джипа си”, споделя местен шофьор, изсипвайки туба бензин в резервоара си.

И като стана въпрос за камикадзе, нека се пренесем в тяхната мека. Пазарът. По принцип пазарът е място за контакти. Пазарът е място за пълнене на кошници, където можеш да си купиш безброй ненужни неща. За много от нас, пазарът е просто място за убиване на време. На много места в Ирак обаче пазарът е място само за убиване. 
Над 60 % от стотиците атентати в последните четири години се случиха на пазара. Един взрив посред бял ден има много по-тежки психологически последствия от всяко друго убийство. Атентатът на пазара показва най-ясно, че ти трябва да трепериш, да се страхуваш, защото твоята лична свобода не съществува. Затова в Багдад вече почти няма открити пазари. 

В град Ербил обаче, който е плътно стегнат в обръча на кюрдските милиции, тероризъм фактически няма и хората се страхуват значително по-малко. Реших да си направя един експеримент и да проверя това лично. За целта се разходих из открития пазар в центъра на града, близо до стария арабски квартал.

Просто исках да докажа, че не винаги нещата в Ирак са толкова черни, колкото по принцип ги описваме в медиите. Пазарът ме посреща с ненатрапчива воня на нещо средно между мръсна вода, тежки ориенталски парфюми, вкиснати плодове и зеленчуци, а също и на влажни дрехи, които точно като на „Илиянци” са окачени по сергиите.  

Чудно нещо е пазарът в Ербил. Малък е, не е особено скъп и нещо нетипично - никой не се пазари. Сигурно защото хората са изнервени и лесно се палят. В буквалния смисъл на думата. След разходката из малките безистени, в които килими и нощници водят странно, но компактно съжителство, стигнах до закритата част на пазара. Тук продават злато. Няма обаче кой да го купи затова единствените хора тук са четири момчета на около 10 години. 

Две от тях продават вкусни хлебчета, докато техните приятели играят на някаква неразбираема за мен игра пред витрините. 
„По принцип и на този пазар има полиция, която проверява хората за оръжие и взривни вещества”, обяснява водачът ми. Пред входа на пазара срещам и първите кибици за деня. Четирима мъже си подвикват и въртят броеници в очакване на чая си. Единият от тях има сериозен проблем. Има жена, две деца, но има и любовница, която също иска да направи своя законна съпруга. Не може да обаче да си го 
позволи.  

Очаквах тези хора да политиканстват, да обсъждат ситуацията в Ирак, защото само на няколко километра от тях, докато обсъждат любовните си неволи, гърмят бомби и умират хора. Нищо подобно, тези мъже си седяха така, както вашите съседи си седят на пейката пред блока.

Разходката продължава. Време беше да вляза в едно заведение, което за моето разглезено поколение е непонятно. Това е типичната кюрдска сладоледаджийница. Тя представлява тесен коридор със сини пластмасови столове, залепени до гладко измазаните стени. Пред сладоледаджийницата срещам и най-странния човек, който можех да срещна на това място. Старецът с броениците. 

Този дядо, който изглеждаше на минимум 120 години, беше клекнал до тротоара и с поглед, забит в земята продаваше мюсюлмански броеници. Зелени и червени, сини и бели, къси и дълги, дебели и тънки. 
Трябваше да се пазаря. Поне така си мислех. Той ми искаше 100$ за броеница от ситни дървени топчета. Чрез преводача ми аз му обясних, че бих му дал не повече от 5$ долара за нея. Спорът ни продължи 10 минути, в които дядото повишаваше все повече гласа си.

„Не те ли е срам да се пазариш със стария човек!”, укори ме остро дядото.

Засрамих се. Стиснахме си ръцете на 20$. Дори на раздяла го снимах.  

Но най-незабравимият спомен от тази екстремна „туристическа” разходка из Ербил ще си останат гладачниците. Трудно осъзнах, че в град, в който хората всеки ден се сблъскват с хиляди цивилизационни неудобства като ток, например, има гладачници. В помещения като гаражи, почти на улицата стоят отворени двойно отварящи се гладачни маси. Те се топлят от печки на дървени въглища. А суетните местни, без да се подтискат, че нямат ток, носят кошове с пране. Защото явно и тук по дрехите посрещат…. 

А аз, за да не изпратя деня на улицата, където щеше да се стъмни веднага след залез, тръгнах към хотела си. Минах през задните улички на арабския квартал. Гидът ми ме посъветва да ускоря крачката „Не се спирай. Не бива да се набиваш на очи”. Тесните, неасфалтирани задни улички бяха плашещи. Нуждаеха се от ремонт. И то спешно. Докато вървях към хотела, се сетих за това, което видях точно преди година в космополитния Дубай. Там улиците се ремонтират от строителната фирма „Бен Ладен Кънстръкшънс”. На моята улица обаче Бен Ладен не ремонтира, а плаши…

Иракски студенти обядват в стола на университета "Хаулер" в Ербил /© снимки: Светослав Иванов

Какво знаете за Ирак? От четири години новините, които ни заливат оттам, са преобладаващо лоши. Хаос, насилие, убийства, кръв, мъка, трупове. Представяйки нещата само в черни краски обаче, медиите допускат много голяма грешка. Не посочват перспективите, не говорят за бъдещето и не предлагат решения. А именно в това е ключът към спирането на насилието в тази размирна страна. 

Защо в Близкия изток религиозният фундаментализъм процъфтява? Какво кара хората да сеят смърт, опасвайки телата си с килограми експлозиви? Наред с всички социално-икономически фактори като отчаяние, липсата на свобода, липсата на надежда, бедност, подтисничество, има и нещо много важно, за което нито американците, нито англичаните, нито пък ние, българите, си даваме сметка. Това е образователната система.

Има само едно нещо, което е по-лошо от това да си беден и да не си свободен. Това е да си беден, да не си свободен и да си неграмотен. Най-гадната комбинация. И екстремистите знаят как да се възползват от нея.

65 процента от младежите в арабския свят днес не могат да напишат името си. Затова религията за тях не е спасение, а нещо много опасно. Причината е, че по правило религията дава просто обяснение за нещата от живота. Радикално настроените организации, които тълкуват исляма крайно, имат прост подход – промиват мозъците на бъдещите фундаменталисти чрез насаждане на контрастно мислене – вярващи/неверници, иракчани/чужденци, богати/бедни, завоеватели/жертви.

Образованието в момента е последната грижа на Ирак. В държавата цари такъв хаос, че хората не могат да задоволят елементарните си нужди – в Багдад в момента има остра липса на питейна вода, всички големи градове страдат от режим на тока, а иракчаните предпочитат да си стоят у дома и да не се показват много навън.

На север, в Мосул детска учителка беше убита от религиозни фундаменталисти само защото е жена. Часове преди да се кача на самолета за Северен Ирак, гледах видеоклип със самоубийството на „мъченика” Абу Ал Бара Аш-Шами. Преди да взриви себе си близо до полицейски пост в Мосул, 20-годишното момче се сбогува с майка си, сестрите и братята си. Той е един от стотиците неграмотни младежи, вербувани от терористите от „Ансар Ал Суна”.

Влязох в университета „Хаулер” в Ербил, само на 45 минути път с кола от Мосул, с идеята да разговарям с млади хора, които са точно на възрастта на камикадзето. Какво ги различава от връстника им Абу Ал Бара Аш-Шами? Разбират ли неговата постъпка? Защо не искат да са като него?

Неждел Мансур, Мохамед, Али и Аднан ме канят на тяхната маса в стола на университета. Обедно време е и студентите са се събрали, за да похапнат и да си поговорят в прясно боядисаната менза на новия англоезичен университет. Единственият нов университет в Ирак. За да се задържат в това училище, младежите държат периодично тежки изпити при западните си учители, които срещу солидни хонорари са се съгласили да преподават в Ирак.

Започваме да си говорим за живота: Как сте? Как живеете тук? Толкова ли е страшно, колкото разправят?, питам ги аз, опитвайки гювеча, който всички ядат за обяд. Първа ми отговаря Неждел. Тя има интелигентно излъчване и се усмихва чаровно.

„В кюрдската част на Ирак, в която сме в момента е спокойно и сигурно. Само че и тук преди един месец имаше бомба, която ни уплаши”, започва студентката по бизнес администрация.

Мохамед е избрал да учи политически науки. Сресал е косата си назад и зорко наблюдава всяко мое движение. Когато му задавам въпроса, той започва да говори с плам в очите, точно като човек, който иска да промени света. „Всъщност тук, в Ирак, а и в Кюрдистан е много трудно да планираш своето бъдеще. Знаеш ли, тук наистина се нуждаеш от връзки, за да осъществиш целите си. Ако нямаш никакви познати в администрацията, не можеш да осъществиш мечтите си. Затова аз не искам да мечтая!”, почти удря по масата 26-годишният Мохамед.

„В Ирак не е добре”, включва се в разговора и третият човек на масата – Али. Той учи международни отношения и заедно с Аднан, често спорят за бъдещето на страната си. Аднан е същинският революционер. Той е млад кюрд, убеден, че скоро на политическата карта на света ще се появи една нова държава, която ще се казва Кюрдистан.

„Очаквам това да се случи до 10 или 15 години”, поклаща глава Аднан.

Тези думи предизвикват репликите на негови колеги. Пръв отговаря Али. „Мисля, че бъдещето на Кюрдистан и Ирак не е ясно и много зависи от политическата ситуация в целия регион и отношенията ни със съседните държави. Те винаги са заплашвали нашите територии и често навлизат в пограничните села”, кахъри се младежът.

Той е абсолютно прав. Турция никога не би позволила независим Кюрдистан, най-малкото заради над седемте милионна кюрди, които живеят на нейна територия. Предишния ден, преди да посетя университета, с очите си видях маневри на иракски танкове в посока границата с Турция. За да не привлека интереса на турското разузнаване обаче, ще спестя точното местонахождение на танковете, към които съвсем спокойно можехме да се присъединим с джипа на моя гид в Ирак.

„Точно заради омразата на съседите ни към нас, не вярвам, че ни чака по-добро бъдеще”, продължава Али.

Мохамед обаче има друга версия по въпроса. За него бъдещето на страната му зависи не толкова от отношенията с Иран, Турция и Сирия, колкото със западните държави.

„Говоря за САЩ и Великобритания. В момента ситуацията при нас е много тежка, но това е нормално. Тук имаше голяма война, а след всяка голяма война има нещо като преходен период. Нека обаче си представим следната ситуация: след 10 години Америка може би ще се нуждае от територия, върху която да разположи своите сили, за да са близо до Русия, която е най-големият враг на Америка. Един бъдещ Кюрдистан би бил идеалният съюзник. Те се нуждаят от нас, затова нашата земя е много стратегическо място за Америка. Затова те трябва да превърнат Кюрдистан в независима държава”, разсъждава Мохамед.

Винаги малките народи вярват, че живеят върху стратегическа земя. Още от училище, в България ни учат, че географски ние сме на кръстопътя на цивилизациите. В това вярват и младите кюрди – тяхното географско положение е стратегическо и това е. По-стратегическо от него няма.

Докато бистрим международната политика в стола на иракския университет, до нас долита новината за поредния самоубийствен атентат в Тикрит, родното място на Саддам. Атентаторът, който се е взривил в центъра на и без това разрушеното градче, е бил само на 22 години.

Какво кара вашите връстници тук, в Ирак да се самоубиват?

Тук в разговора се включва Неждел, която досега мълчеше. „На първо място, всичко зависи от семейството. Всичко започва от дома. Например едно момиче, което расте в консервативно семейство, е много застрашено от възприемане на радикални идеи, защото собствените й родители й забраняват всякакъв досег със света”, разсъждава Неждел.

Като доказателство за нейните думи, часове след разговора ни, жена, скрила експлозиви под дрехите си, се взриви на оживена улица в Багдад. „Наистина, повечето от самоубийците са на нашата възраст. Всички те са от бедни семейства. В наши дни, хората се нуждаят от пари. Все повече и повече пари. Когато терористите прихванат едно такова момче, от бедно семейство, те започват да го обработват стъпка по стъпка. Първо, още преди да му кажат какво всъщност искат от него, му подхвърлят 100 долара.

Това са много пари в Ирак днес! Постепенно момчето започва да получава малки суми, с които жизненият му стандарт се вдига. Той вече има какво да занесе на семейството си, за да се нахранят нормално, може да си купи нова дреха и прочее. След това бъдещият самоубиец се обработва от психолозите на терористите. Те му прожектират дълги филми с убийства и мъчения на иракски деца.

Така, постепенно жертвата започва да се самоизолира от света и да мисли за своето „мъченичество”, сърцето му се изпълва с омраза и желание за отмъщение. Това отмъщение, освен че ще го доближи до Аллах, ще осигури материално и семейството му”, разказва Мохамед.

„Ако промениш живота на хората, ако ги образоваш и им дадеш възможност да живеят нормално, няма да има подобни неща”, убеден е Аднан. Почивката за студентите свърши. Те трябваше да се връщат на лекциите, които за тях са спасението от това, което се случва зад стените на университета. Тези лекции са тяхната светлина в тунела. Време беше да се разделим.

„Ако хванете духа от бутилката и имате право само на едно желание, какво би било то?”, последният ми въпрос беше повече от банален, но отговорите на новите ми приятели са искрени и неподправени.

Неждел: „Аз искам пари”.

Мохамед: „Аз искам равенство”.

 Али: „Свобода за Кюрдистан!”.

Аднан: „Аз искам да се махна оттук! Възможно най-далеч от насилието”.

Молла Мустафа Барзани, исторически лидер, водач на кюрдската съпротива в Ирак и Иран. Днес, кюрдски гвардейци охраняват портрета му при централния вход на Кюрдския парламент в Северен Ирак. /© снимка: Светослав Иванов

Вече десетилетия наред свещеният Йерусалим е символ на конфликта между евреи и араби. Съгласно конституцията на държавата Израел, градът е нейната единна и неделима столица. Палестинските автономни власти претендират Източен Йерусалим да стане тяхна столица, в резултат на което градът е разделен на две и непрекъснато е арена на кървави сблъсъци. 

Разяжданият от няколко паралелни граждански войни Ирак също има своя Йерусалим. Няма място в Ирак където ситуацията да изглежда по-несигурна от Киркук. Кюрдите в северната част на страната, които никога не са били толкова близо до създаването на своя държава, са твърдо убедени, че градът им принадлежи и е въпрос на време един от най-богатите на петрол градове в Ирак да премине под юрисдикцията на Кюрдската автономия, чиято сила расте успоредно с несигурността и хаоса в останалите части на Ирак. 

От края на войната в Залива през 1991 година над четири милиона кюрди в северен Ирак се радват на почти пълна независимост. Историческите им корени са свързани с териториите, които условно са обособени на север от 36-тия паралел, зона, която е по времето на Саддам е забранена за полети.

Докато Ирак на юг от кюрдските земи тъне в кръв, кюрдите изграждат своите местни институции, плътно оградени от легендарните си милиции – пешмерга. Те направиха избори в целия регион, съставиха свое собствено правителство, управлявано от министър-председател и президент(разбира се от рода Барзани), имат и свой местен парламент, избран напълно демократично. В цялата северна част на Ирак тече горещ дебат за времето, когато кюрдите ще са достатъчно силни, за да се отделят в своя собствена държава. Тези мисли на глас изрази Аднан, едно 20-годишно момче, което срещам в стола на Университета „Хаулер” в Ербил. 

„Очаквам до 10, най-много до 15 години Кюрдистан да стане независима държава”, обяснява ми разпалено студента.

Той не е единственият, който вижда тези перспективи пред кюрдите днес. Аднан просто е един от стотиците хиляди младежи, които нямат абсолютно никакво чувство за принадлежност към Ирак. За да създадат държава след стотици въстания през вековете, кюрдите се нуждаят от пари. Именно тук е разковничето на Киркук – град с население от около един милион души, които живеят върху 9 милиарда барела петрол. Проблемът е, че Киркук, макар и на няколко минути път с кола от Ербил, е извън района, който се контролира от регионалното правителство на Кюрдистан.  

Председателят на кюрдското национално събрание Аднан Муфти ме приема в просторния си, облицован с дърво от светло кафяв дъб кабинет. Той говори спокойно и умерено, точно като председател на парламент на независима държава, която се кани да поиска това, което й се полага – град Киркук. 

„От историческа гледна точка Киркук винаги е бил част от Кюрдистан. Това го потвърждават както изворите, така и старите карти на Османската империя”, категоричен е Муфти.

Наистина, в миналото Киркук е бил център на кюрдската култура. Днес обаче, той е най-разделеният в етническо отношения град в Ирак. През 80-те години Саддам Хюсеин предприема агресивни действия за арабизация на града и изселва хиляди кюрди, които са прогонени най-безцеремонно от родните си места. Сега, след падането на диктатурата, тези кюрди се връщат в своите стари домове, които обаче са обитавани от преселените араби и техните деца, които също смятат града за свои дом. След като към тази етническа картина прибавим и асирийските християни и туркоменците, Киркук се получава точно като умален модел на целия Ирак днес – един страховит микс от общности, които водят кървава борба помежду си.

“Кюрдите искат града само заради петрола, размахва пръст Али, арабин от Киркук, Този град не е техен, те имат Сюлеймания, имат Ербил, какво търсят тук?!” 

Али няма да отстъпи. Нито хилядите сунити, депортирани в града по времето на стария режим. Те са готови със зъби и нокти да отстояват правото си да живеят и работят в Киркук. Взривоопасната ситуация се усложнява и от факта, че ако наистина кюрдите сложат ръка върху петролното находище в Киркук, това означава, че централен Ирак, населяван предимно със сунити ще остане без никакъв източник на доходи, защото в централните части на страната няма никакъв петрол. Това от своя страна е сериозна предпоставка за перманентен конфликт между кюрдите и арабите на юг от 36-тия паралел.

„През 1991 година, след войната в Залива, ние видяхме много добра възможност за преговори с иракската централна власт за статута на Киркук. Преговорите продължиха 4-5 месеца. Въпреки тежките разговори обаче, ние не стигнахме до споразумение. Основната причина беше, че тогавашният режим беше отслабен, но не беше готов да допусне демокрацията в Ирак”, спомня си шефът на кюрдския парламент.

 Това не е единственият случай, когато кюрдите се опитват да включат Киркук в своята автономна област. Такива опити се правят и през 70-те и 80-те години. Сега обаче, кюрдите са наистина на една крачка от победата в Киркук – в новата иракска конституция има текст, който дава насоки как да бъде разрешен въпросът с града веднъж завинаги. 

„Първо, ситуацията трябва да бъде нормализирана и после трябва да бъде проведен референдум до края на годината. Никой от нас не би направил никакви отстъпки или компромиси с този текст. Ние трябва да следваме конституцията, за която гражданите на Ирак гласуваха. Няма начин да отложим референдума или да забавим решението на въпроса. Категорично ще се придържаме към сроковете в основния закон”, неотстъпчив е председателят.

Референдумът, чрез който ще се определи бъдещата принадлежност на Киркук е насрочен за 15 ноември, 2007 година. Каквото и да покажат резултатите Киркук ще продължи да бъде основен стълб на кюрдските амбиции. С всеки изминал ден над града надвисва прокобата на Йерусалим. Очевидно обаче, кюрдите са готови на всичко, защото те чакаха прекалено дълго, за да се откажат от мечтите си за собствена независима държава. Независимост, която ще бъде гарантирана от 500-те милиарда долара в черно злато, които лежат под краката на изплашените жители на Киркук – новият Йерусалим.

             

Дългата разходка. Има такава книга на Стивън Кинг. Едно състезание на ужасите, в което изплашени хора обикалят Америка, тичат от щат на щат, изостават, задминават се, а единственото условие е да не спират да тичат. В никакъв случай. Защото, който се умори и спре дори за минута получава куршум. Добре дошли в абсолютно реалната дълга разходка до северната част на Ирак. Област, в която има сравнително спокойни градове като Ербил и Сюлеймания, контролирани от кюрдите,  но има и места като Мосул, където ужасът оживява. Ако тръгнеш натам се моли... Моли се колата ти да не се развали и да не ти се налага да спираш.

Ербил е четвъртият по големина град в Ирак и административна столица на Кюрдския автономен регион. Въпреки ужасите на войната в страната този регион се развива изненадващо добре.

Сигурността тук, която е издигната в култ, се поддържа от специално обучените кюрдски части, наречени „Пешмерга”. Те са буквално на всеки ъгъл, на всяка улица, пред всеки магазин и във всяка сграда. „Тези, които вървят срещу смъртта”, както се превежда от кюрдски думата пешмерга са абсолютно безкомпромисни към всякакви съмнителни елементи, които застрашават сигурността на кюрдската общност. Доказателство затова е, че държат автоматите си „Калашников” винаги в бойна готовност. Дори и когато стрелците се хранят, те ядат сандвича си с лявата ръка, а показалеца на дясната е на спусъка на оръжието.

В град Мосул, който се намира само на 45 минути надолу по шосето, ситуацията е коренно различна. Точно ден преди да кацна в северен Ирак, улична банда екзекутира по особено жесток начин местната журналистка Хайдари.

„Тя загина, след като със собствените си очи видя името си в „черния списък” на терористичната организация „Ислямска държава в Ирак”, които беше закачен на входната й врата”, разказва неин колега.   

Въпросният списък съдържа имената на журналисти, представители на новата иракска администрация и полицаи. В края на май, „Ислямска държава в Ирак” отвлече и разстреля шестима офицери.

 „Стъпчете тяхното превъзходство! Смажете военните им бази! Изтръгнете крайниците им! Извадете сърцата от телата им! Днес е ден за сеч! Днес е ден за унищожение на неверниците!” , крещеше във видеото с тяхната екзекуция лидера на „Ислямска държава в Ирак” Абу  Хамза ал Муджахир.  

Тази безумна организация „Ислямска държава в Ирак” е най-жестоката терористична група, която в момента действа в северен Ирак, а и на територията на цялата държава. Тя възприема себе си като истинска „държава в държавата”, която дори има свой собствен „кабинет в сянка”. Именно на този кабинет Абу Хамза е министър на войната.

Град Мосул е една от крепостите на тези терористи, а мирното население и пазителите на реда са любимите мишени на фанатиците.  Все пак има хора, които отиват и се връщат от града, разказва моят гид, карайки със 150 километра японския си джип.

„Дали ще ти се случи нещо в Мосул е въпрос на шанс, на чист късмет. В нито един момент ти не можеш да знаеш кой ще поиска да те убие или да те отвлече. Там има освен араби и кюрди, шиити и сунити и терористи, фанатици, които се правят на терористи, похитители, полиция, има разузнавачи от Ирак, разузнавачи от чужбина. Там има всичко, но не и официална власт”, продължава водача ми, който някога е завършил университета в Мосул.   

 „Просто не можеш да планираш нищо, когато си там, защото никога не знаеш в ръцете на кого ще попаднеш. Така, че дали ще ти се случи нещо лошо е въпрос на чист късмет. В момента проблемът е, че ако някой те отвлече, много трудно твоят похитител може да бъде идентифициран. Най-страшната групировка е „Ал Кайда”. Всеки обаче може да претендира, че е част от тази организация, без това въобще да е вярно”, категоричен е той.  

Някога, спомнят си местни кюрди, Мосул е бил образец за религиозна и етническа толерантност в Ирак. Центърът на града е бил населяван предимно с араби, а предградията от кюрди, асирийци и тюркоменци, които се смесват с местното арабско население след 1958 година. Тогава, президентът Абдул Керим в началото насърчава политика на етническа толерантност. Години по-късно обаче, след като цяло поколение е отраснало в мир и хармония, Саддам Хюсейн изселва кюрдите, принуждавайки ги да се върнат обратно на местата, от които са дошли. 

По ирония на съдбата, именно в Мосул през 2003 година, американската армия ликвидира синовете на Саддам – Удай и Кусай. По това време, в града има над 20 хиляди американски войници, които подпомагани от кюрдите, поддържат реда и стабилността.

„По това време, американците сключиха нещо като мирен договор с местните сунитски лидери”, спомня си кюрд, избягал от Мосул преди година.

Мирът между местните и американците приключва на 21 декември 2004 година, когато 14 американски войници и четирима служители на американския петролен гигант „Halliburton” (свързан с вицепрезидента Дик Чейни, който е бивш изпълнителен-директор на компанията) загиват при самоубийствен атентат.

Оттогава, отвличанията и атентатите са ежедневие за Мосул. Тук трябва да отбележим, че за жалост, покрайнините на града са изцапани и с българска кръв, защото преди три години българските шофьори Ивайло Кепов и Георги Лазов, бяха отвлечени и екзекутирани от терористичната група „Таухид уа Джихад” именно в този район.  

„След смъртта на Заркауи, тази групировка, изчезна от сцената, насочвайки дейността си към Сирия”, разказват местни специалисти по тероризъм.   

Така Мосул, вторият или третият(вече не е ясно) по големина град в Ирак, от една страна е непосредствено до Кюрдската автономна област, но от друга, не влиза в нейната юрисдикция. Там все още има кюрди, но има и араби. Кюрдите искат да са част от Кюрдистан, а арабите не искат да бъдат управлявани от кюрдите. Този дяволски кръг седи в основата на разрухата и страха, които са завладели улиците на Мосул днес.